Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (8)

8.

Докато се гласяха да си лягат, Даг й обясни за разговорите с брат си и Феърболт. Като сравняваше краткия му разказ с дългото време, през което бе отсъствал, Фаун предполагаше, че й спестява доста неща. Нещо повече беше причинило това лошо настроение. „Братята имат такива способности“. Все пак новината за лагерния съвет звучеше достатъчно стряскащо.

— Седем човека може да гласуват и да ни прогонят? Просто така?

— Не съвсем. Трябва да изслушат аргументите на двете страни. Освен това трябва да говорят с хората на своите острови и да чуят мнението им, преди да вземат такова… сериозно решение.

— Ха! — Тя се намръщи. — Представях си, че това, че твоите хора не ме харесват, ще вземе други форми. Не знам. Например, че ще ни оставят мъртви животни пред входа, хора с маски ще палят шатрата ни, ще те пребият и ще ми обръснат главата. Нещо такова.

— Това ли би се случило сред фермерите? — Даг повдигна скептично вежди.

— Понякога. А понякога и по-лошо, според историите, които съм чувала.

— Маските не могат да скрият същността. Ако някой иска да стори нещо толкова грозно тук, няма да може да го запази в тайна.

— Да, това всъщност би ги спряло.

— Всъщност тук не става дума за момчешки лудории. Нашите брачни върви издигат проблема на друго ниво. Сериозните въпроси имат нужда от сериозно обмисляне от сериозни хора.

— А не трябва ли и ние да поговорим с тези сериозни хора? Защо само Дар да има предимство?

— Проклет да е Дар! — ядоса се той. — Това е точно обратното на идеята ми да те представя постепенно. Сега ще трябва да привличаме внимание и да карам хората да вземат страна. Исках да се скатаем, докато останалите чакат някой да направи нещо. Надявах се, че една година ще е достатъчна.

Фаун примигна учудено. Може би на него една година не му се виждаше толкова много, но…

— Този тип конфликти не са ти любими, нали?

— Изобщо. Това е лошо нещо в лош момент, а мен хич не ме бива. За разлика от Феърболт. Ще ти омае главата за двадесет минути. Добър лагерен капитан е. Но ясно подчерта, че трябва сам да се справя с проблема. — Даг продължи с по-тих глас: — Мразя да моля за услуги. Мисля, че съм си изчерпал запаса още преди години. — Лекото потупване с лявата ръка показваше за какво говори. На Фаун й се струваше, че специалното внимание, което бе получил с приставката и връщането си в патрула, се е изплатило многократно.

Все пак на другия ден Даг реши да покаже Фаун по-публично и я взе за разнасяне на плънкини. Първо трябваше да гребат до беритбения сал, който по това време се намираше в края на техния ръкав. На широката десет стъпки квадратна конструкция се въртяха дузина Езерняци от различна възраст, пол и степен на голота. Растението имаше големи и твърди листа, които стърчаха от водата като зъби, и непретенциозни жълти цветове. Екипът ги изкопаваше, отделяше стъблата, плодовете и ушите и отново ги засяваше. Зад сала оставаше мътна следа от тиня и растителни остатъци.

Даг поздрави възрастната жена, която очевидно бе начело. Две голи момчета изтърколиха товар плънкини в тясната лодка и тя потъна доста застрашително. Двамата се сбогуваха и загребаха отново, но вече доста по-бавно. Фаун усещаше многобройните погледи, които ги проследяваха.

Разнасянето се състоеше в това да гребат покрай брега и да спират до всеки мини лагер, където оставяха плънкините в специални кошове на кея. Стана й ясно откъде се бе взимала вечерята им през последните дни. Притесняваше се от клатенето на лодката и внимаваше да не изтърве някой плод, за да не се налага да се гмурка за него, но в крайна сметка изпразниха лодката. Върнаха се до сала и направиха още два курса.

Даг махаше и поздравяваше хората по другите лодки и кейовете, запознаваше я с толкова нови лица, че тя скоро започна да забравя имената им. Никой не проявяваше злоба, макар че понякога я гледаха изумено. Все пак някои от поздравите й се сториха наистина сърдечни. Като се замисли, реши, че предпочита груби или поне остри въпроси пред това мълчаливо безразличие. Това приключи, щом се прибраха за обяд в шатрата Блуфийлд. Обядът естествено беше плънкин.

Повтаряха упражнението през следващите четири дни, докато хората на сала и по кейовете спряха да ги зяпат изненадано. Следобед Фаун помагаше на Сари при преденето на новите влакна и на Катагус, който плетеше въжета. Това бе една от малкото задачи, които не натоварваха болните му дробове. Хрипливото дишане, бе й обяснил той със свистене, било в резултат на една тежка пневмония, която била причина да се откаже от патрулирането и за малко не довела до споделяне.

Фаун откри, че й е най-приятно да работи с него. Сари беше суховата и непрекъснато си имаше грижи с децата, а Мари се отнасяше леко подозрително, но Катагус сякаш наистина се забавляваше с нея. Може би защото усещаше, че вече стои по-близо до смъртта. Мари се притесняваше да го оставя сам в студените месеци. А може би просто имаше особено чувство за хумор. Освен това, макар и да не беше толкова търпелив учител като Даг, й показа как се правят стрели. Оказа се, че той прави стрели за жена си, Рази и Ютау. Дар пък бе произвеждал стрели за Даг през свободното си време. Нямаше нужда да коментират, че сега мъжът й ще се нуждае от нов майстор. Фаун откри, че има талант, и скоро вече знаеше предимствата и недостатъците на перата от пуйка, ястреб и гарван.

Понякога Даг излизаше на така нареченото „разузнаване“ и се връщаше в различна степен доволен, раздразнен или съвсем ядосан. Един ден, докато Фаун и Катагус правеха стрели под сянката на един орех, той се върна, без да каже нищо, влезе в палатката и излезе с лък и колчан. Взе един плънкин и го постави на един пън в горичката.

След петнадесет минути плодът приличаше на животно, премазано от скала, а Даг се мъчеше да измъкне дълбоко забитите стрели от дървото. Не бе пропуснал нито веднъж.

— Този няма да се измъкне — каза Катагус и кимна към останките на плънкина. — Някой познат?

Даг се усмихна.

— Вече няма значение. — Седна с въздишка, откачи тетивата на късия си лък и вдигна една от стрелите.

— Ставаш все по-добра, Искрице.

Тя реши, че това си е чисто отклоняване на вниманието.

— Казваш, че не трябва да идвам с теб, за да могат хората да говорят открито. Струва ми се, че с някои може да имаш по-голям успех, ако говорят не толкова открито и свободно.

— Има логика — призна Даг. — Може би утре.

 

 

Само че следващата сутрин се оказа посветена на тренировки с оръжия, защото патрулът на Мари щеше да замине скоро. Рази и Ютау бяха поканили Соун и Фаун се замисли колко малко посетители се появяват на тяхната поляна. Двамата с Даг бяха сензацията на лагера. Чудеше се защо няма несекваща редица от съседи, които да наминават поне от любопитство. Не беше сигурна как да възприема това. Поне Соун беше любезен както винаги.

Тренировката започна със стрелба с лък. Фаун притичваше да събира стрелите и подхвърляше кори от плънкин за подвижни мишени. Стрелите й бяха добри, почти като тези на учителя й. Катагус седеше на един пън и обсъждаше уменията на стрелците, доколкото му позволяваше затрудненото дишане. Соун се ядосваше на забележките, Даг само се усмихваше, а Мари отвръщаше със същия тон. След това петимата патрулни започнаха да се упражняват с дървени мечове. Мари беше опитна и бърза, но й липсваше сила и издръжливост. Нищо учудващо за жена на седемдесет и пет. Скоро се отказа и седна до Катагус, за да критикува останалите.

След това боят се оживи. На Фаун й се струваше, че почнаха да прилагат мръсни номера и на моменти не беше сигурна дали гледа двубой, или истинска битка. Удрянето на дървените оръжия се смесваше с виковете и откъслечните проклятия. Даг настоя всички да се изтощят максимално, защото според думите му в истинска ситуация нямало почивки и време за размотаване.

Когато приключиха, потните мръсни бойци се изкъпаха в езерото и излязоха, миришещи не по-зле от обикновено. След това седнаха да хапнат плънкин и се заеха с безуспешни опити да накарат Катагус да отвори една от последните си стомни с миналогодишно бъзово вино. Даг, който следеше увещанията с усмивка, се изправи намръщено и погледна към пътя.

— Какво има? — попита Фаун тихо.

— Феърболт. Разтревожен е от нещо.

Тя понижи още повече гласа си.

— Дали е призовка от лагерния съвет? — Беше започнала да се ужасява от тази заплаха.

— Може би… не. Не съм сигурен.

Още преди Феърболт да се появи, останалите бяха млъкнали и го очакваха на крака. Той яздеше без седло, а лицето му бе по-намръщено от друг път. Фаун усети как сърцето й се разтуптя.

Капитанът спря коня и ги поздрави небрежно.

— Добре, че всички сте тук. Като начало, търся Соун.

— Мен ли, сър?

— Да. Пристигна куриер от Рейнтрий.

Това беше родната му провинция. Може би носеше лоши новини? Младежът пребледня и Фаун си представи как през мислите му преминава списък с роднини и приятели.

— Натъкнали са се на сериозен конфликт с една злина на север от Фармърс Флатс и молят за помощ.

Всички изглеждаха смаяни. Дори Фаун знаеше, че искането на помощ извън провинцията е знак за много големи неприятности.

— Явно проклетото нещо е изникнало под един фермерски град и се е развило като лудо, преди да го забележат — обясни Феърболт.

Соун изтърва парчето плънкин, което държеше.

— Трябва да се прибера веднага! — извика и хукна. След това спря и се обърна към Феърболт. — Сър, разрешавате ли ми да замина?

— Не. — Младокът се зачерви, но капитанът продължи: — Искам утре да тръгнеш с другите, като водач.

— О, да, разбира се — подчини се Соун, но потръпна нервно, като куче, дърпащо се на синджира си.

— По това време на сезона три четвърти от хората ни са навън — продължи Феърболт и огледа навъсените патрулни. — Като първи отговор мисля да изпратя следващите три патрула, чийто ред предстои. Това включва и твоя, Мари.

Мари кимна. Катагус се намръщи недоволно, но не каза нищо.

— Акциите извън провинцията са на доброволен принцип, както винаги. Всички ли ще участвате?

— Разбира се — промърмори Мари. Рази и Ютау се спогледаха и кимнаха. Фаун не смееше да помръдне. Даг не отвърна нищо, лицето му бе изненадващо безизразно.

— И ти ще дойдеш, нали? — обърна се към него Соун. — Знам, че искаше да пропуснеш следващия патрул и си заслужил това право, но…

— Искам да поговоря с Даг насаме — обади се Феърболт. — Останалите вървете да съберете снаряжението си. Първият отряд ще потегли на запад на зазоряване.

— Не можем ли да тръгнем още тази вечер? Ако всички са готови — попита нетърпеливият Соун. — Знаете какво значение може да има малко спестено време.

Даг направи гримаса, която според Фаун изразяваше съгласие.

Феърболт поклати глава.

— Хората са пръснати край цялото езеро. Ще трябва цял следобед само за да им съобщим. Не можеш да тръгнеш преди отряда си, водачо.

Соун преглътна и кимна.

Феърболт ги освободи с жест. Рази и Ютау тръгнаха към своята шатра, където на входа ги очакваше Сари с момченцето на ръце. Мари и Катагус завиха към тяхната, а Соун тръгна по пътя, защото неговият лагер се намираше в другия край на острова.

Феърболт се смъкна от коня и го остави да пасе свободно. Даг махна към шатрата Блуфийлд и капитанът кимна. Фаун побърза след тях. Феърболт не я бе поканил, но и не я отпъди, така че тя се присламчи, щом двамата седнаха на пъновете в овощната градина. Даг й кимна и насочи цялото си внимание към командира.

— При изпращането на три патрула наведнъж ще има нужда от опитен отряден капитан — започна Феърболт.

— Риг Кроу. Или Иваса Мъскрат — отвърна Даг предпазливо.

— И аз щях да се спра на тях. Само че и двамата са на сто и петдесет мили оттук.

— Аха… — Даг се поколеба. — Нали не искаш да пратиш мен?

— Ти си бил капитан на отряд. Освен това в този момент си единственият патрулен, който е участвал в толкова мащабна операция.

— При това особено успешна — измърмори кисело Даг. — Питай оцелелите. А, вярно, нямаше такива. Това със сигурност ще вдъхне вяра в моите способности и хората ми.

Феърболт все едно не го чу.

— Това, че си поемал допълнителни смени, означава, че си работил с почти всички патрулни в лагера. Хората и същностите ще са ти познати. Сили, слабости… Ще знаеш на кого можеш да разчиташ.

Нямаше как да отрече това.

Капитанът понижи глас.

— Има и още нещо. Не бива да го споменавам, но съветът ще те призове след няколко дни. Ако те няма, няма как да се проведе заседание. Нали искаше отсрочка? Ето ти шанс. Свърши си работата и ако все пак те призоват, ще имаш още един силен аргумент.

— А ако се проваля? — попита Даг с пресъхнало гърло.

Феърболт се почеса по носа и се усмихна без капчица хумор.

— Тогава ще имаме много по-належащи проблеми от личните истории на един патрулен.

— Освен това, ако ме убият, проблемът ще изчезне.

— Ето това е капитанско мислене — възкликна Феърболт. — Знаех, че ще можеш.

Даг се засмя кратко.

Фаун осъзна, че става дума за прословутия патрулен хумор.

— Но не бих искал такова разрешение — продължи Феърболт. — Даг, хората знаят, че като стане дума за злина, ти си първият доброволец. Сега е моментът да им покажеш, че нищо не се е променило.

— Не знам какво се е променило. И се променя. Понякога мисля… — Той докосна лявата си ръка. Феърболт можеше и да реши, че става дума за брачната връв, но Фаун се чудеше дали този жест не е насочен към призрачната ръка.

Капитанът погледна към нея.

— Да. Не е хубаво да се изпраща прясно обвързан патрулен на мисия. Само че положението е лошо. Не исках да издавам подробности пред Соун. Куриерът каза, че са загубили стотици хора: и фермери, и Езерняци. Злината се е преместила от първоначалното си леговище под бедния фермерски град и е нападнала лагера Боунмарш. Почти всички са се измъкнали, но със сигурност е пленила неколцина. Щом изпратя първия отряд, ще започна да събирам втори. Кой знае откъде. Имам лошото предчувствие, че ще има нужда.

Даг потърка челото си.

— В такъв случай хората от Рейнтрий ще са объркани. Ще се съсредоточават върху грешните неща — отбрана, бегълци, ранени. Ще изгубят поглед върху цялата картина и главната задача. Вземи нож и убий злината. Всичко друго е отвличане на вниманието.

— Един външен човек ще има по-трезва преценка, да — каза Феърболт.

— Не е задължително. Изминаха тридесет години, откакто патрулирах в северната част на Рейнтрий, но все още имам приятели.

— А помниш ли терена?

— Отчасти — призна Даг колебливо.

— Именно. Аз не съм ходил там. Мислех за Соун — да е партньор на капитана като водач.

— В момента нямам зареден нож — каза Даг. — За пръв път от десетилетия. Обикновено нося по два-три. Чудиш се как съм убил толкова много злини. Просто хората ми даваха повече ножове.

— Работата на капитана не е да забива ножове. А да ръководи хората с ножовете.

— Знам — въздъхна Даг.

— Знам, че знаеш. Е… — Феърболт се надигна. — Отивам да разглася новината. Можеш да ми съобщиш решението си, като се върна. — Не каза изрично да обсъдят въпроса, но това се подразбираше. Погледна за момент Фаун, сякаш искаше да я помоли нещо, но после поклати глава. Конят му се приближи сам, което в никакъв случай не беше случайност. След няколко секунди капитанът вече препускаше по пътя.

Даг се бе изправил и гледаше след него, но сякаш виждаше съвсем други неща. Фаун стана и се приближи до него. Двамата се прегърнаха силно.

— Твърде скоро — прошепна Даг, отдръпна се леко и я погледна. Какъв смисъл имаше да прави храбра физиономия, когато той виждаше бурята, която бушуваше в същността й? Все пак се стегна и опита да успокои дишането си.

— Но Феърболт е прав за опита — продължи той с по-уверен глас. — Това нещо е различно от убиването на неподвижни злини и дори от онази бъркотия в Гласфордж. Младите съвсем не са подготвени за това. Колко ли на север е бил този град? Не бива да се създават фермерски поселища на север от старата изчистена линия… — Поклати глава и стисна ръцете й. Блясъкът в златистите му очи беше определено налудничав.

— Вече си го правил. — Тя преглътна. — Така че въпросът не е дали ще успееш, а дали ще се справиш по-добре от някой новобранец.

— Не знам. Мина доста време. Освен това, ако не ида аз, ще натоваря някой друг. Все някой трябва да замине…

Тя се надигна и сложи пръсти на устните му.

— Даг, с кого спориш?

Той замълча за момент, след което се усмихна, макар и съвсем леко.

Фаун си пое дъх.

— Когато се омъжих за патрулен, предполагах, че ще се стигне дотук. Ти ще заминеш, аз ще остана. Случи се по-скоро, отколкото очаквахме, но все някога трябва да има първи път. — Тя хвана с длани скулите му и разклати главата му. — Просто се погрижи да не е и последен.

Той я притисна към себе си. Фаун усещаше тупкането на сърцето му, миризмата му на мъж. Отвори уста и ноздри и се опита да го вдъхне, да го запази в себе си. „Завинаги. Или поне за ден“.

— Не се ли боиш да останеш сама тук? — измърмори Даг в къдриците й.

— От нещата, от които се боя, това току-що падна доста надолу.

— Трябва да признаеш, че досега винаги съм се връщал.

— Да, в Гласфордж казаха, че си като котка. — „Но въпреки това бяха тръгнали да те търсят“. — Като малка видях едно коте на дърво, мяукаше много жално, а баща ми ми каза: „Скъпа, някога да си виждала котешки скелет на дърво?“.

Чу дълбокия му смях, който толкова много обичаше. Двамата стояха прегърнати, докато от пътя не се дочу тропот на подкови.

— Действай — измърмори Фаун и отстъпи назад.

Даг я погледна с любопитна усмивка. Пусна я, но продължи да държи ръката й, когато се обърна към Феърболт.

Капитанът го гледаше въпросително.

— Искам да говоря с куриера. И да погледна по-новите карти на северните региони на Рейнтрий.

Феърболт кимна отсечено.

— Качвай се зад мен. Ще те метна до щаба.

Даг стъпи на един пън и се покатери на коня. Натовареното животно тръгна с бърза стъпка.

Очите на Фаун бяха сухи. Почти. Тя примигна и влезе в шатрата, за да приготви багажа на Даг.