Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (12)

12.

Усети, че приближават Боунмарш, по увеличаващата се влажност на въздуха и просветляването в периферното си зрение. През последния час бе зяпал единствено ръждивата грива на Копърхед, но сега вдигна поглед, понеже Соун изруга и препусна в галоп напред. В известен смисъл животът се бе върнал в Боунмарш. В небето бавно кръжеше ято лешояди. Всички идеи да препусне след Соун бяха прогонени, защото конят му едва поддържаше лекия тръс, а друсането му докарваше неприятни болки в кръста. Освен това не бе сигурен, че ще хареса гледката.

Успя да се стегне и се обнадежди, щом стигнаха южните граници на блатото. Лешоядите кръжаха над дърветата в селото, а не над отдалеченото тресавище. Може би просто бяха открили остатъците от пира на глинените. Може би…

Останалите от уморения патрул поеха по тясната пътечка и Даг ги последва. До дърветата бяха вързани няколко коня, включително този на Соун. Чудесно, останалата част на отряда бе пристигнала! Или поне повечето от тях. Даг виждаше хората, които се движеха между сенките. Сърцето му трепна при вида на няколко лежащи на земята фигури. Не можеше да разбере дали лицата им са покрити. „Завивки, дано да са завивки, а не покривала…“ Нима отрядът току-що бе пристигнал? Защото със сигурност първата им работа щеше да е да освободят създателите и да ги преместят от опустошената зона. Слава на отсъстващите богове, поне Обайо беше тук и се приближаваше да ги посрещне.

— Даг! — извика Обайо. — Слава богу! — В гласа му се долавяше още нещо освен облекчението, че са живи. Имаше вид на човек, изправен пред криза, трескаво опитващ се да я стовари върху някой друг. „Май един от нас избърза с благодарностите към боговете“.

Опита да отвори очи по-широко и да изправи гръб. Поне докато слезе от коня. Беше решен да не се качва на седло дълго време. За момент се подпря на стремето, отчасти заради замайването и отчасти защото не можеше да си спомни какво иска да направи.

Притесненият глас на Соун го върна към действителността.

— Капитане, трябва да видите нещо!

Той се обърна.

— Колко сме загубили? — Имаше чувството, че ще изхленчи, но не искаше да стряска младежа. „Хората се докарват до такова състояние понякога. Ще разбереш, ако се задържиш достатъчно дълго“.

— Тези, които оставихме вчера, са живи. Но сега има друг проблем.

Даг се опита да забави момента, като човек, който придърпва одеялото си над главата, когато го будят сутрин. Обърна се към Обайо и попита уморено:

— Кога пристигнахте?

— Снощи.

— Къде са останалите?

— Лагеруват на около миля на изток, отвъд опустошението. — Обайо махна към свежата зеленина в далечината. — Вчера сутринта почивахме, а после пратихме съгледвачи след вас. Тръгнахме следобед и яздихме бързо, за да съкратим дистанцията за всеки случай. Малко се притесних, защото на смрачаване разузнавачите още ги нямаше, а фланговите патрули се натъкнаха на двама глинени. Оправихме ги без проблем, но беше ясно, че не сте успели да се справите със злината според плана.

— Не. По-късно. Два часа след полунощ, на около двадесет мили южно оттук.

— Соун вече ни каза. Ето го и Гриф, моя съгледвач. Той ще ти обясни какво се е случило.

Гриф беше на годините на Дирла, имаше десетгодишен опит и според Даг бе спокоен и надежден. Затова сегашното му неспокойно и притеснено състояние беше още по-тревожно.

— Богове, Даг, радвам се, че си тук!

Даг потисна един спазъм и тайно се подпря на Копърхед.

— Какво се е случило? И карай отначало.

Гриф преглътна и кимна.

— Четиримата съгледвачи пристигнахме тук вчера, късно следобед. Бързо разбрахме откъде е минала ударната група. Решихме, че злината е тръгнала на юг и вие сте продължили по следите й. След това намерихме създателите, вързани на дърветата. — Той махна зад гърба си. — Притеснихме се, че може би сте пленени.

„Защото добрите патрулни не изоставят своите в беда. Много великодушно, Гриф“.

— Не. Ние ги оставихме и продължихме — призна Даг.

За негова изненада погледът на Гриф не беше неодобрителен, а изпълнен с уважение.

— Как разбра, че е капан?

„Капан ли?“ Даг поклати глава.

— Не съм. Беше тактическо съображение. Не исках да рискувам и да предупредя злината, че откъм тила й приближават патрулни.

— Каза, че нещо не е наред — поправи го Соун. — И ни предупреди да се засланяме плътно, когато ги докосваме.

— Това не беше изцяло заради невероятния ми мозък. Продължавай, Гриф.

— Виждахме, че са в някакво оплитане на същности. Или нещо такова. Затова Малора опита стандартната практика да ги докосне със същността си, за да излязат от транс. Само че вместо това оплитането всмука и нея, тя подбели очи и падна. Малките глинени в земята издадоха някакви странни звуци и се раздвижиха. Направо ни изкараха акъла в здрача. Дотогава не бях забелязал колко е тихо. Партньорката на Малора Брин се паникьоса и се пресегна към нея, за да я спаси. Оплитането мигновено плени и нея. Спрях моя партньор Орниг, преди да пробва да измъкне Брин.

Даг кимна разбиращо, но Гриф изглеждаше отчаян.

— Виждал съм подобно нещо в Лутлия през зимата. Когато ледът се пропука и някой пропадне. Тогава приятелите и роднините се опитват да го извадят и също пропадат един по един, вместо да изтичат за въже и помощ. Всъщност по-предвидливите патрулни винаги носят въжета около кръста си през зимата. Най-трудното… при такава трагедия е да си онзи, който спира. Старите хора ще те разберат напълно.

Гриф примигна, за да махне влагата от очите си, и преглътна.

— Разбрахме се Орниг да остане, а аз да отида за помощ. Препусках страшно бързо! Само че трябваше аз да остана. — Преглътна отново. — Когато се върнахме, създателите бяха свалени от дърветата. Може би Орниг е искал да ги премести на по-удобно място. Само че и той бе изпаднал в транс. Сигурно е опитал нещо. — Гриф направи кратка пауза. — Падаше си по Брин.

Даг кимна разбиращо и се пусна от Копърхед, за да огледа дъбравата по-отблизо. Само да намереше някое дърво за подпиране. Не, не този рожков с острите бодли. Хареса си една дива череша и хвана стъблото й. Трима от четиримата лечители на отряда обикаляха между постелите. Осем легнали. „А има и други, изложени на риск“. Някой беше запалил огън и вареше нещо — вода за пиене, лекарство?

Струваше му се, че в цялата картина има нещо нередно.

— Защо не сте ги преместили от опустошената територия?

Мари, Дирла и Рази бяха слезли от конете и бяха чули разказа на Гриф. Рази придържаше юздите на коня на Ютау, който едва се крепеше на седлото. Даг не беше сигурен дали въобще възприема нещо от ставащото.

— Опитахме — обясни Обайо. — Но ако отдалечим някого на повече от сто крачки, спира да диша.

— Сигурно сте си изкарали акъла първия път — обади се Мари.

— О, да. Вчера, посред нощ.

— Освен това, ако убиеш някой от глинените в дупките, хората започват да пищят в съня си — добави Гриф. — Много е изнервящо, така че спряхме да го правим.

— Реших — продължи Обайо, — че като убиете злината, оплитането ще се разпадне. Мислех да оставя няколко души да ги наглеждат и да поведа останалата част от отряда след вас. Само че казвате, че злината е унищожена, а проклетото оплитане стои.

— Дирла я уби — обясни Даг. — С ножа на Мари. Това ти беше първото лично убийство, нали? — Беше му неприятно, че похвалите и празненствата, които заслужаваше, щяха да бъдат прескочени заради новата криза.

Дирла кимна отнесено и се намръщи към лежащите фигури.

— Може ли да има друга злина? И затова връзката да продължава?

Даг се опита да обмисли тази идея, но мозъкът му бе станал на каша. Интуицията му казваше, че ситуацията не е такава, но не можеше да го обясни с думи.

Мари му се притече на помощ.

— Не. Защото нашата злина щеше да нападне втората, а нямаше да си губи времето с фермери и Езерняци. Злините не се съюзяват, те се изяждат.

— И аз така си мислех — отвърна Дирла. — Но защо това не спира след смъртта й, както влиянието над робите и глинените?

Влудяващ въпрос. Това беше свързано с Езерняците.

— Добре — въздъхна Даг. — Вчера успяхме да им дадем вода. Ако успеем пак да ги напоим и ги нахраним с нещо, може би супа, ще спечелим малко време.

— Вече го правим — каза Обайо.

„Браво“.

— Трябва ни време да помислим. Ще изчакаме съгледвачите и тогава ще решим. Мисля да разделя отряда. Ще пратя известен брой доброволци да помогнат на местните в прочистването, а останалите могат да тръгнат към дома утре сутрин. — За да премахнат възможността опразнената от патрули Олеана да се окаже пред подобен проблем следващия сезон.

Притеснението заради необичайното оплитане сякаш бе заразно. Даг не можеше да прецени дали безпокойството му е заради създателите, или заради разсеяните им болногледачи.

— Проклятие! Искаше ми се Хохари да е тук. Тя непрекъснато работи с хорските същности. Може би щеше да има някакви идеи. — Със същия успех можеше да си пожелае лешоядите да го вдигнат и да го отнесат у дома. Въздъхна и погледна изтощените си другари. — Всички, които участваха в ударната група, са свободни. Вървете в лагера, яжте, почивайте, правете каквото искате. Ютау, ти си в болнични до второ нареждане. — Още една причина да мечтае за лечителката.

Ютау се надигна и изръмжа:

— Да бе! Ти пострада повече от мен. Като знам как се чувствам, се чудя как още стоиш на крака?

Даг не искаше да обсъжда този въпрос точно сега. Макар и неволно, Ютау бе единственият незаслонен патрулен в момента, когато Даг бе нападнал злината. Какво ли бе почувствал? Явно не бе усетил трагичния опит на Даг да изтръгне същността на създанието.

— Добре, докато не нареди Рази. — Рази се ухили и го поздрави с доволен жест. Ютау само изсумтя. — Аз мисля да легна след малко.

— Насред опустошението ли? — попита колебливо Соун.

— Не искам да съм на една миля, ако нещо внезапно се промени.

Мари дръпна Соун за ръкава.

— Щом казва, че ще си легне сам, недей да спориш за подробностите.

Младежът я погледна весело и застана до Дирла.

— Мари, тази нощ спах повече от теб — обади се Даг.

— Не знам какво беше това снощи, но със сигурност не беше сън. Спящите хора могат да бъдат събудени.

— Чакайте, за какво става дума? — попита Обайо.

Ютау се надигна на седлото и погледна иронично Даг.

— Снощи злината почти изтръгна същността ми. Даг й налетя и я убеди да се заеме с него.

— Да не е изтръгнала твоята? — попита изумено Обайо.

— Малко.

— Това не е ли като да си малко мъртъв?

— Горе-долу.

Обайо се усмихна несигурно и Даг се зачуди дали наистина не прилича на труп. Определено не беше приятна гледка. В същото време Искрицата със сигурност щеше да му се зарадва. Представи си изражението й, когато се прибереше в лагера, щом всичко свършеше. Дали щеше да зареже работата си и да се хвърли в прегръдките му? Това бе първата приятна мисъл от часове. По-скоро от дни.

Май почти бе заспал прав, когато един глас прогони видението от главата му. Идеше му да изкрещи, за да го върне поне за миг. Вместо това се насили да си поеме дъх и да се обърне.

— … може да изпратим вестоносци — тъкмо казваше Обайо. — Искам да предупредим Феърболт, преди да изпрати подкрепления.

— Да, разбира се — промърмори Даг.

Дирла, която в същото време говореше с Мари, вдигна глава.

— Сър, искам аз да отида.

Даг понечи да й каже, че в момента не е на служба, но осъзна, че така тя ще има възможност да се прибере първа. Освен това, ако пратеше нея, щеше да си спести писането на доклад в сегашното си състояние. Дирла можеше да разкаже на Феърболт всичко с най-големи подробности.

— Ти уби злината, Дирла. Можеш да правиш каквото си искаш.

— Благодаря — каза тя доволно.

— В такъв случай имам подходящ партньор за нея — намеси се Обайо. — Жената на горкия човек се готвеше да ражда, когато тръгвахме. По волята на боговете може и да се е забавила.

Добре. Тъкмо щеше да докладва на Феърболт действията на другата част от отряда.

— Чудесно — съгласи се Мари. — Тъкмо няма да се мотае по пътя.

— Ще ви трябват свежи коне…

— Даг, ние ще се оправим — обеща Рази.

— Да, да. — Това бяха рутинни задачи. — Дирла, кажи на Искрицата… кажи на всички, че скоро ще се приберем.

— Разбира се, капитане.

Обайо повдигна Мари на коня й и тя поведе патрула, с изключение на Соун и Дирла, към лагера. Даг се престори, че прави инспекция на тресавището, за да вдъхне сигурност на Обайо и Гриф. За съжаление можеше да използва само очите си, защото усетът му бе все още здраво заслонен.

— Вчера имаше една мъртва жена.

— Увихме я и я оставихме пред една от шатрите. Надявам се, че някой от местните ще се появи и ще я идентифицира, преди да се наложи да я погребем. Което, като гледам жегата, ще е най-късно утре.

Даг кимна и продължи.

Осакатените животни в дупките бяха все така отблъскваща гледка. Петимата създатели и тримата патрулни бяха прибрани на сянка и лежаха на постели. Онези, които се грижеха за тях, бяха също толкова плътно заслонени и се движеха на сляпо.

Имаше чувството, че да отвори усета си ще е като да махне превръзка от рана на корема. Сякаш вътрешностите му щяха да се изсипят на земята. Откри, че Соун и Дирла са разседлали Копърхед и са опънали постелята му на едно равно и сухо място. И те не бяха спали отдавна. Защо трябваше да са толкова проклети досадници? Проклети хлапета… Щом седна, разбра, че повече няма да се изправи. Загледа се разсеяно във връзките си и си спомни как след убийството на последната злина бе прекарал нощта с Искрицата на пода на фермерската кухня.

Мислите му все още блуждаеха, когато Соун и Дирла коленичиха и започнаха да го събуват. Това, че не им се скара, бе показателно.

— Искаш ли нещо за ядене? Пиене? — попита Дирла.

Даг поклати глава. Докато яздеха, бе успял да хапне няколко резена сушен плънкин. Не му се ядеше. Нищо не му се правеше.

Соун остави ботушите му отстрани и погледна към мочурището.

— След колко ли време ще се възстанови? Векове?

— Сега изглежда зле, но злината е била тук само няколко дена и опустошението не е пълно. За няколко десетилетия ще се оправи. Може би аз няма да съм жив, но ти вероятно ще го дочакаш.

Соун се намръщи и се спогледа с Дирла.

— Мога ли да ти помогна с нещо, капитане?

„Искам Искрицата“. Не биваше да си позволява тази мисъл, защото му носеше почти физическа болка. Не че имаше място по тялото, което да не го боли.

— Защо изведнъж всички започнахте да ми викате „капитане“? Ти ме наричаш „Даг“, аз те наричам „ей, момче“. Нещата са си същите като преди.

Соун извади овчата си усмивка. Двамата с Дирла се надигнаха, а Даг заспа още преди да се отдалечат.

 

 

Фаун бе заспала чак призори и се събуди някъде преди обед. Имаше чувството, че са я пребили с тояги. Ментовият чай и плънкинът не оправиха положението. Тя се зае със следващата си задача — да усуче фитили за свещите на Сари. След около час очите й играеха, а пулсирането в лявата ръка бе подобно на това в главата й. Дали това бе сърцето на Даг? „Поне все още бие“. Тя заряза работата и тръгна по пътя, докато не стигна отклонението за работилницата на Дар.

„Той му е брат. Сигурно е загрижен“. Фаун помисли за собствените си братя. Без значение колко им беше ядосана, щеше да зареже всичко и да им помогне, ако бяха в беда. Защото това беше в основата на семейството. Всички се обединяваха и подкрепяха по време на криза. Жалко, че през останалото време не беше така. Изпъна рамене и тръгна по пътеката.

Поколеба се отново, когато наближи поляната. Ако същността й наистина бе толкова разголена, значи Дар вече я бе усетил. От другата страна на колибата се чуваха гласове. Поне не беше зает с някое некромантско заклинание. Заобиколи и видя, че девер й седи на верандата и говори с някаква възрастна жена със стандартните лятна риза и кок. Дар държеше споделящ нож. Пое си дъх и погледна неохотно към нея.

Фаун притисна лявата си ръка към гърдите.

— Добро утро, Дар. Искам да те питам нещо.

Той изръмжа и се надигна. Жената също се изправи и я изгледа любопитно.

— Какво има?

— Донякъде е лично. Ако трябва, ще мина по-късно.

— Тъкмо свършвахме. Изчакай малко. — Той се обърна към жената и вдигна ножа. — Мога да го пречистя следобед. Ще минеш ли довечера?

— Да. Ако трябва, и утре сутрин.

— Утре имам друго обвързване.

— Тогава ще дойда днес. След вечеря?

— Става.

Жената кимна и тръгна да си ходи, но спря до Фаун и я изгледа отвисоко.

— Значи ти си прословутата фермерска булка?

Фаун не можа да определи тона й и направи лек реверанс. Жената поклати глава и каза:

— Ох, Дар, брат ти е опасен човек.

По това как Дар изви устни Фаун разбра, че за него тези думи значат повече, отколкото за нея. В момента обаче си имаше други неприятности. Приближи се бавно към Дар, сякаш можеше да я ухапе. Той остави ножа на верандата и я изгледа иронично.

— Какво искаше тази жена? — попита Фаун, понеже не знаеше откъде да започне.

— Дядо й умрял в съня си преди няколко седмици, без да успее да сподели. Затова донесе ножа за пречистване.

— Аха. — Това се случваше от време на време. Чудеше се как ли Дар взема стар нож и го обвързва към ново сърце. Искаше й се да бяха приятели, за да може да го попита.

Но това нямаше значение. Тя протегна лявата си ръка.

— Преди Даг да замине, го помолих да направи нещо на връвта, че да мога и аз да го усещам, и той го стори. — Надяваше се, че Дар няма да попита как. — Нощес към два се събудих и ръката ме болеше. Сари стана по същото време, но каза само, че Рази и Ютау са живи. Мари също, според Катагус. Нямам никакъв опит и се боя, че Даг може да е ранен. Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

Стори й се, че очите му за момент светнаха тревожно, но лицето му си остана безизразно. Все пак хвана ръката й и започна да прокарва пръсти по нея. Накрая поклати глава.

— Даг, какви си ги свършил?

— Какво е станало?!

Той пусна ръката й.

— Ами… Да, мисля, че Даг е ранен. Не мога да кажа колко зле.

Фаун се обиди от равнодушния му тон.

— Не те ли е грижа?

— Няма да е първият път, в който ще го донесат на носилка. Вече се е случвало много пъти. Признавам, че фактът, че е отряден командир, е…

— Притеснителен?

— Щом казваш. Не знам какво му хрумна на Феърболт… Но щом останалите са добре, значи се грижат за него. Патрулните винаги си помагат.

— Ако не се е отделил или нещо друго. — Хрумваха й стотици други неща, кое от кое по-ужасяващи. — Той ми е съпруг. Аз трябва да се грижа за него.

— И какво ще направиш? Ще се метнеш на коня си и ще препуснеш към бойното поле ли? За да се изгубиш в горите, да паднеш в някоя река или да станеш вечеря на първия срещнат вълк? Като се замисля, май е най-добре да накарам Омба веднага да ти оседлае коня и лично да ти помогна да го яхнеш. Това със сигурност ще реши много от проблемите на брат ми.

Трябваше да признае, че сутринта й бяха минали подобни мисли.

— Може пък и да не се загубя. Даг оправи връвта ми, така че да знам къде се намира. Поне приблизително.

Дар я погледна продължително и се намръщи още повече.

— Това няма нищо общо с брачната ти връв. Даг е заробил част от същността ти. — Искаше да каже още нещо, но се разколеба. — Нямах представа, че… Признавам, че това е майсторска работа със същността, но не е от добрия вид.

— Не разбирам.

— Естествено.

— Това означава, че трябва да ми обясниш.

— Наистина ли? — Иронията в погледа му се завърна.

— Да — отвърна решително Фаун.

За нейна изненада Дар сви примирено рамене.

— Това е от магиите на злините. Забранена е за Езерняците, и с основание. Злините заробват умовете на фермерите чрез тяхната същност. Точно затова фермерите са безполезни в патрул, както и кучетата. Една достатъчно мощна злина може да ги пречупи и да ги ползва срещу нас.

— А защо това не се случва с Езерняците?

— Защото ние можем да се заслоним от атаката.

Фаун реши, че казва истината. Дали злината в Гласфордж щеше да зароби ума й, ако имаше повече време, и просто щеше да й изтръгне същността на място? Това знание хвърляше светлина върху някои от фермерските легенди, които се приписваха на Езерняшките омайвания.

Спомни си за предупрежденията на Катагус относно съвета.

— Съвсем ли е забранена? — „Какви са наказанията?“ Дали не беше дала ново оръжие на врага им? „О, богове, напоследък не правя нищо като хората!“

— Е, в никакъв случай не се окуражава. Езерняците не могат да я използват едни върху други. Но фермерите са широко отворени към достатъчно мощните… създатели. — Каза го някак изненадано, след това присви очи и Фаун не хареса злобната му усмивка. — Това би обяснило как Даг те е накарал да го следваш като кученце.

Тя се ядоса и на свой ред присви очи.

— Какво намекваш?

— Трябваше да се сетя, че е очевидно. Но не му прави чест.

— Ако искаш да кажеш, че брат ти ми е направил някакво любовно заклинание, грешиш. Даг се зае с връвта, със същността ми, едва в нощта преди да замине.

— Ти пък откъде ще знаеш? — Дар наклони глава.

Въпросът беше ужасяващ. Дали и той, като Кумбия, разчиташе същността и удряше по най-големите й страхове? Колебанието, което я обзе, бе спряно от един стар спомен. Заплахите на Съни Соуман, че ще я посрами, след сватбата на сестра му. Тогава наистина се бе притеснила. „Може и да съм обикновено фермерско момиче, но се уча. Така каза Даг“. Погледна Дар в очите и внезапно колебанието се прехвърли у него.

— Не знам кой от вас използва магиите на злините. Но знам кой от вас е по-злобен.

Той потръпна.

„Заболя, нали, Дар?“ Фаун тръсна глава и си тръгна. Въобще не му направи удоволствието да погледне назад.

 

 

Излезе на пътя, но вместо да тръгне надясно, зави наляво. Докато вървеше към щаба на патрулите, куражът й постепенно се изпаряваше. Сградата беше тиха, но в прилежащата конюшня се чуваха хора. Може би някой патрул се бе върнал или пък Феърболт се гласеше да изпрати още подкрепления на запад. „Може пък да не е тук“.

Мъжът на писалището махна с ръка, без да вдига поглед.

— Щом вратата е отворена, можеш да влезеш.

Проклетата история с откритата същност. Фаун преглътна оттренираните поздрави и надникна във вътрешната стая.

Феърболт беше вдигнал краката си на един стол и гледаше дъската. В скута му имаше някаква дървена кутия и той разбъркваше намръщено съдържанието й. На столовете около него имаше други подобни кутии.

— Влез, Фаун — каза капитанът с въздишка.

Кутиите естествено бяха пълни с дървени плочки. Феърболт приличаше на човек, който трябва да запълни осемстотин дупки с четиристотин плочки.

— Не исках да те прекъсвам.

— Не се притеснявай. — Той я погледна и направи гримаса, която можеше да мине за усмивка.

— Имам един въпрос.

— Колко изненадващо. — Забеляза трепването й и поклати глава извинително. — Съжалявам. Ще ти отговоря веднага. Не. Още нямам вести от Даг. А и не очаквам засега. Ще минат поне няколко дни, преди евентуалните вестоносци да се появят.

— Предположих. Всъщност въпросът ми е друг.

Феърболт повдигна вежди и смъкна краката си на земята.

— Женените Езерняци усещат дали партньорът им е жив чрез брачните върви. Предполагам, че ако нечия връв замлъкне, веднага ще ти доложат.

Той я погледна заинтригувано.

— Вярно е. Даг ли ти каза?

— Не, сама се сетих. Това, което искам да знам, е дали си получил подобни новини за някой от отряда на Даг?

— Не. Защо питаш?

Тук започваше страшното. Феърболт беше представител на съвета. „Но мисля, че преди всичко е патрулен“.

— Преди да замине, Даг направи нещо на моята връв, или на мен, за да мога и аз да го усещам, като останалите семейства. Може би с известни разлики. — Тя му обясни накратко за среднощното събуждане и за разговора със Сари и Катагус. — Преди малко показах връвта си на Дар, защото е най-опитният създател, когото познавам. Според него съм права. Даг е пострадал нощес. — Нямаше нужда да добавя, че щом Дар се е съгласил с жената на брат си, това е абсолютно сигурно.

За разлика от Дар, Феърболт определено прояви загриженост. Вдигна ръка, но спря.

— Извинявай, може ли да я пипна?

Фаун стисна зъби и му подаде лявата си ръка. Топлите му пръсти се плъзнаха по кожата и връвта. На лицето му се изписа колебание.

— Да, има нещо, но… — Той се изправи, отиде до вратата и надникна навън. В гласа му имаше твърдост, каквато Фаун не бе долавяла предишните пъти. — Вион, тичай в лечебницата и виж дали Хохари е там. Кажи й да дойде тук, ако не се занимава с някакво подсилване. Има нещо, което искам да види веднага.

Столът тракна и външната врата се затвори още преди Феърболт да е обърнал гръб. Той седна до Фаун и я погледна извинително.

— Има причина да стана патрулен, а не създател. Хохари ще разбере повече от мен. Може би дори повече от Дар.

Фаун кимна.

— Сари и Катагус казаха, че техните хора са добре, нали?

— Мисля, че Сари не беше съвсем сигурна за Ютау. Но всички са живи.

Феърболт отиде до голямата маса и погледна нещо. Фаун го последва. Най-отгоре на купчината имаше карта на Рейнтрий.

— Даг планираше да заобиколи Боунмарш и да се приближи от север. По моите сметки би трябвало да са стигнали днес. Не знам доколко ги е забавила бурята. В момента може да се в радиус от петдесет мили от Боунмарш.

Фаун прокара ръка по картата. Магията във връвта й явно работеше само с живия Даг, а не с маркерите на картата. Въпреки това интересът й бе привлечен.

Картите можеха да ти помогнат да не се загубиш, когато отиваш на непознато място. Тази беше изпъстрена с пътища, пътеки, реки и потоци. Тук-там имаше надписи, отбелязващи различни ориентири, бродове и дори няколко моста. Дар беше прав, че ако се метне на коня и тръгне на запад, ще си навлече неприятности. Но ако имаше карта подръка… пак щеше да препуска към бойна зона. Предния път й бяха достатъчни само двама разбойници. „Този път ще съм по-внимателна“. Може би си заслужаваше да помисли за картата.

— Какво ли се е случило с Даг? Говоря специално за него, а не за отряда.

Той сви рамене.

— Може би идиотският му кон се е треснал в някое дърво. Има безброй вероятности за нещастни случаи. Но едва ли са близо до убиването на злината.

— Защо?

Гласът му изненадващо омекна.

— Защото щеше да има много мъртви. С Даг изчислявахме, спрямо битката при Вълчи хребет, че може би ще изгуби половината отряд. Така очаквам да разбера, че атаката е започнала… — Феърболт поклати глава. — Обайо Грейхерон ще поеме командването. Той е добър, макар да му липсва… Богове! Мразя това безпомощно чакане.

— И ти ли? — опули се Фаун.

Той кимна.

Някой почука на касата на вратата.

— Проблем ли има, Феърболт?

Капитанът вдигна поглед и възкликна облекчено:

— Хохари! Благодаря ти, че се отзова. Влизай.

Лечителката поздрави Феърболт и погледна любопитно Фаун. Бяха се запознали, когато Даг й бе показал лечебницата, която всъщност почти можеше да мине за истинска сграда, но не си бяха говорили. Хохари беше на неопределена възраст, малко по-ниска от другите Езерняшки жени. Лятната рокля не подхождаше на слабоватото й тяло, но в погледа й се четеше любезност. Очите й бяха като на Даг — сменяха цвета си между сив и ярко сребрист.

Феърболт премести кутиите с плочките, за да освободи столове. Фаун направи плах реверанс и седна, където й посочиха.

— Фаун, разкажи й всичко.

— Госпожо. — Тя разправи за пореден път историята, като гледаше да не бръщолеви. — Дар обвини Даг, че е боравил с магиите на злините, но се кълна, че не е така! Вината не беше негова. Аз го накарах да оправи връвта ми. Дар го извъртя по най-лошия начин и това много ме дразни.

Хохари я изслуша с наклонена глава, без да я прекъсва.

— Нека да погледна.

Фаун подаде лявата си ръка над масата. Лечителката изви устни, докато я изследваше. Пръстите й бяха тънки и сухи и не натискаше въобще, но Фаун усети в ръката си лек гъдел. Феърболт ги наблюдаваше внимателно, почти забравил да диша. Накрая Хохари се облегна назад, изражението й беше непроницаемо.

— Така. Това наистина е доста умела работа със същността за патрулен. Феърболт, ти да не би да укриваш таланти?

Капитанът се почеса по главата.

— По-скоро Даг се крие сам.

— Споменавал ли ти е за стъклената купа и призрачната ръка?

Феърболт се намръщи.

— Не. Какво имаш предвид?

— Ха.

— Наистина ли е — Фаун преглътна, — както разправя Дар? Лоша магия?

Хохари предпазливо поклати глава.

— Имай предвид, че никога не съм виждала отблизо как работи мозъчният контрол на злината. Само съм чувала за това. И съм правила дисекция на глинен, но това е друга история. Това по-скоро ми напомня на сливането на същности за лекуване. Което е като танц между две същности, които се побутват. За разлика от подсилването, при което лечителят отдава от своята. Може би злината е толкова могъща, че когато слива същността си, избутва другата, вместо да танцува с нея. Въпреки че и това е спорно… Не мога да кажа повече, докато не видя Даг.

Фаун въздъхна, мечтаеше си за същото.

— Сто мили не са ли твърде много за сливане на същности, Хохари? — намеси се Феърболт. — Доколкото знам, обикновено се прави от непосредствена близост.

— Точно затова казах „почти“. Нещо средно между двете. Даг е извършил съвсем деликатно подсилване в лявата ръка на Фаун и тя усеща същността на Даг в брачната връв. Това е много… импулсивно.

Хохари забеляза обърканото й изражение и обясни:

— Виж, дете. Това, което вие наричате магия, Езерняшка или на злините, всъщност е работа със същността. Създателят изтегля от себе си и после трябва да чака, докато се възстанови. Злината пък източва същността от околния свят и не отдава нищо. Представи си ручейче и придошла река. Едното ще утоли жаждата ти в горещ ден. Другото ще ти отнесе къщата и ще те удави. И двете са вода, но всеки нормален човек ще направи разликата. Разбираш ли?

Фаун кимна, макар и леко объркано.

— Последно, не разбрах дали командирът на отряда е ранен, или не? — Феърболт се размърда нетърпеливо. — Хохари, какво става в Рейнтрий?

Лечителката поклати глава.

— Искаш да ти кажа нещо, което изглежда като отражение от парче счупено стъкло в мрака. Дали виждам цялата картина, или само част? Дали въобще съответства на нещо? — Обърна се към Фаун. — Къде точно те боли?

— Предимно лявата длан. По-нагоре отслабва. Но от време на време потръпва.

— Но Даг няма… — промърмори Феърболт и се намръщи объркано.

— Ще го кажа така — продължи неохотно Хохари. — Ако и останалата му същност е така изтерзана, както усещам, вероятно тялото му е в доста тежко състояние.

— Колко тежко? — извика капитанът. Фаун беше доволна, защото се страхуваше да се развика на лечителката.

Жената разпери широко ръце.

— Очевидно недостатъчно, че да загине.

Феърболт се озъби, но после се облегна назад и въздъхна:

— Хохари, въобще не допринесе за спокойствието на съня ми тази вечер.

Фаун погледна ръката си.

— Надявах се да ми кажете, че съм глупава фермерка и просто си въобразявам разни неща. Преди се случваше постоянно, но сега, когато ми се искаше… — Тя вдигна притеснено очи. — Нали Даг няма да загази заради това създаване?

— Ами, със сигурност ще му задам няколко въпроса, щом се върне — каза Хохари. — Но няма да имат нищо общо с проблемите му с лагерния съвет.

— Вината наистина беше моя. Дар ме уплаши. Но прецених, че Феърболт трябва да знае, за благото на отряда.

— Благодаря ти, Фаун — отвърна сериозно капитанът. — Постъпила си правилно. Ако усетиш някакви промени, моля да съобщиш на мен или на Хохари.

Фаун кимна с готовност.

— А какво ще правим сега?

— Каквото обикновено, фермерче — въздъхна Феърболт. — Ще чакаме.