Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (13)

13.

Даг се събуди по тъмно, нахлузи ботушите си, без да ги връзва, и се довлече до тоалетната яма. Нощният въздух бе влажен и хладен, но двамата постови поддържаха огъня. Единият махна на Даг и той отвърна на поздрава му. Сцената изглеждаше измамно спокойна. Сякаш просто пазеха спящите си другари.

Мислеше да си легне, след като се облекчи. Смъртната му умора въобще не бе преминала. Блатото беше тихо, без крякане на жаби, жужене на насекоми и птичи песни. Липсваха и обичайните миризми. Е, рано или късно гниенето щеше да започне. Въпреки че щеше да мирише отблъскващо, поне от миля, това щеше да е първият признак, че животът се връща. Дори гниенето имаше своята жива същност.

Даг погледна към лагерния огън, който блещукаше като фенер. Спомни си как патрулът му се бе приближил за първи път преди… два дни? Отдалечи се намръщено на около двеста крачки, седна на един пън и протегна схванатите си крака. Щом бе успял да отвори усета си от тази дистанция, без да влезе в капана предния път, вероятно щеше да успее и сега.

Изсъска от изненада, когато се разтвори за първи път от дни. Мари беше казала, че се е запечатал като в черупка, но това не можеше да опише агонията, която изпита. Обикновено не обръщаше внимание на същността, също както и на тялото. Май преди да прегледа оплетените създатели, първо трябваше да провери себе си.

В същността на дясната му ръка имаше леко затопляне, последен остатък от подсилването, което бе изсмукал от чирака на Хохари. С течение на времето това подсилване щеше да се абсорбира и да се слее напълно със същността на пациента. След няколко седмици нямаше да има и следа. А същността на лявата му ръка…

Призрачната длан я нямаше в момента. Но в същността на ръката се виждаха десетина тъмни петна, като дупки от изгорено по плат. Още няколко пулсираха по врата и лявата част на тялото му. Около тях имаше миниатюрни сиви пръстени от мор. Това не беше остатък от близостта до злината, подобно на пораженията на Ютау. Осъзна, че петната са разсейки от същността на злината, която бе изтръгнал по време на отчаяната нощна схватка. Никога не беше виждал подобно нещо, но му се струваше странно познато.

Но пък и не познаваше никой толкова откачен, че да пробва да изтръгне същността на злина. Май разбираше защо тази техника не е препоръчителна. Нараняването и лекуването на тялото водеше до нараняване и лекуване на същността. Изтръгването й или пък продължителният престой в опустошена местност водеха до смърт. Какво ли щеше да му причини тази странна зараза? Най-вероятно нищо хубаво. Можеше да проследи болежките в плътта, на местата на тези петна, въпреки че не се отличаваха много на фона на цялостното му неразположение. Обикновено болката беше сигнал за нараняване. Но какво?

Така… дали същността му бавно абсорбираше пулсиращите петна, или пък заразата се разпространяваше? За момента не можеше да долови някаква разлика.

Замисли се какъв ли анализ щеше да направи умното фермерско момиче? Какви бяха възможностите?

Същността му можеше да се възстанови, като след нормално нараняване. А можеше и да не се оправи, докато източникът не бъде премахнат, както например върховете на стрелите трябваше да се вадят, за да може раната да заздравее. Рядко се случваше плътта да се затвори около парче, което не може да се измъкне. Някой път се затваряше, но се инфектираше. А може би заразата се разпростираше по-бързо, отколкото същността му можеше да понесе? В такъв случай…

„В такъв случай ще съм смъртно ранен. Искрице, колко ли време ни остава…?“

В пристъп на ярост опита да призове призрачната си ръка, за да разкъса петната и да ги изтика някъде навън. Дали беше възможно човек сам да изтръгне същността си? За съжаление странната му способност не искаше да се прояви. След това пробва да достигне със същността на дясната си ръка зоната около левите ребра, но и това се оказа невъзможно.

Обзеха го още по-ужасяващи мисли. Казваха, че фрагментите от първата велика злина причинили заразяването на света. Ами ако тези фрагменти имаха същия потенциал? „Дали и аз ще се превърна в злина?“

Наведе глава и прекара пръсти по косата си. „Отсъстващи богове, толкова ли ме мразите?“ Можеше да се раздели на няколко злини или пък най-силната щеше да погълне останалите и да победи… Вероятно, след като изсмучеше същността му, щеше да загине. Освен ако не намереше начин да излезе…

Усети, че се паникьосва, и стана. „Нека да се спрем на смъртната рана“. Може би това не беше някакво семе, а по-скоро кръв от злината, носеща своята отровена същност, но неспособна да съществува самостоятелно? Отново разтвори усета си. Не долавяше онова присъствие, от което му призляваше, характерно за всички злини дори в най-първичната, неподвижна форма. Да, по-скоро отрова. С нея можеше да се свикне…

Поседя още няколко минути в тъмното и пробва пак да надникне в себе си. Нямаше промяна. Явно нямаше да се разпадне на сив прах. Значи на сутринта трябваше да се върне към задълженията си. Беше се отдалечил от лагера по някаква причина, но не можеше да се сети каква е.

Пое въздух и отново освободи усета си. Опустошението около него дразнеше сетивата му, но беше поносимо. Долови мъртвите дървета, заровените глинени и патрулните, които стояха на пост. Заобиколи внимателно лежащите на земята създатели. Преди тяхната същност се бе изливала в земята, за да подхранва производството на глинените. Дали тази връзка все още съществуваше?

„Не“. Поне това беше спряло след смъртта на злината.

А може би не. Съществата все още бяха живи, въпреки че не растяха. Значи все отнякъде черпеха същност, макар и бавно. Единственият източник наоколо бяха създателите и тримата новооплетени патрулни. Съмняваше се, че изтерзаните им тела могат да понесат още много. Какво ли щеше да стане, ако не успееха да прекъснат проклетата връзка?

По-слабите създатели щяха да умрат първи. Тежестта щеше да се разпредели между останалите и те нямаше да изтраят дълго. Вероятно всеки следващ щеше да умира по-бързо. Накрая вероятно глинените също щяха да умрат. Дали всичко щеше свърши от само себе си? Или имаше и някакви други елементи, скрити в самото оплитане?

Нямаше как да разбере, без да отвори същността си. А всеки, който я отвореше, биваше всмукан в оплитането.

„Боли ме главата. Боли ме същността“. Може би утрото щеше да донесе по-добър съвет. Или по-добри съветници от един стар патрулен в особено лоша форма. Даг въздъхна, надигна се и тръгна към постелята си.

 

 

Сутринта донесе основно разсейване. Двама от разузнавачите, изпратени на юг, се върнаха и докладваха за хаос, точно според предвижданията му. Навсякъде имаше разпръснати фермерски и Езерняшки бежанци, но хората постепенно научаваха за смъртта на злината. Към обяд се появиха двайсетината бежанци от Боунмарш. Даг изпрати няколко доброволци да им помогнат в погребването на загиналите, включително мъртвата създателка. Трябваше да видят дали могат да извадят нещо полезно от останките на лагера и да го изпратят в другите Езерняшки поселища, които щяха да поемат двете хиляди бежанци. Очевидно за хората в Рейнтрий се очертаваше тежка зима. Поне жертвите в Боунмарш се оказаха относително малко. Никой не знаеше какво е положението с фермерския град, под който се бе появила злината.

Трима от местните се съгласиха да останат и да се грижат за създателите и нещастните им спасители. Създателите вече си имаха имена и истории, които му бяха надлежно разказани. Не беше сигурен, че това му помага много. Все пак отпрати останалите заедно с ескорт от патрулни и молба да му изпратят колкото се може повече лечители и други експерти, които биха имали представа как да се измъкнат от ситуацията. В интерес на истината, не възлагаше големи надежди. Най-вероятно в момента всички лечители в Рейнтрий бяха затънали до гуша в работа.

Повече се надяваше на двадесет и петте човека, които бе изпратил вкъщи. Те трябваше да предупредят лагера за очертаващата се продоволствена криза и да помолят Хохари или някой друг достатъчно опитен майстор да дойде на помощ. Даг избра с него да останат най-добрите лечители сред патрулните, както и някои от по-възрастните жени, имащи богат опит в грижите за хора, които не могат да се хранят и да ходят сами. Тоест, за деца, но и това щеше да свърши работа.

Не очакваше, че те ще се заемат и с него.

— Даг — почна направо Мари. — Торбичките под очите ти са толкова черни, че приличаш на енот. Накара ли някой да те прегледа?

Беше намислил да повика някой от най-добрите полеви лечители за тази цел, но по-настрани. Всъщност Мари беше в челото на списъка по опит и умения с усета. А и ако накараше някой друг, тя щеше да притисне нещастника и да изкопчи всички подробности само за минути. Можеше да й спести малко усилия.

— Идвай — въздъхна той и Мари кимна с мрачно задоволство.

Заведе я до пъна, на който бе седял нощес, седна и предпазливо се отвори. Трябваха му няколко минути, за да го направи, и накрая бе привел глава почти до коленете й. „Все още боли“.

Мари изсъска през зъби, което за нея си беше също толкова плашещо, колкото ругаенето.

— Това не изглежда никак хубаво. Каква е тази черна гадост?

— Нещо като заразяване на същността. Случи се, когато… — за малко щеше да каже „изтръгнах същността на злината“, но го промени, — когато отвлякох вниманието на злината от Ютау. Сякаш парчета от нея полепнаха по мен и почнаха да ме изгарят. Не можех да ги махна. Затова се заслоних и припаднах.

— А аз си мислех, че просто ти е изтръгнала същността. Ама как само го казах: „просто“, като на Ютау. Боли ли те? Би трябвало да боли.

— Да. — Даг обърна усета си навътре и затвори очи, за да огледа по-добре. Две от сивите петна в лявата му ръка се бяха слели като две капки вода. „Губя същност“.

— Искаш ли да пробвам нещо? — попита Мари колебливо. — Подсилване или пък направо сливане?

— Не съм сигурен. Не искам това да полепне и по теб. Подозирам, че е — „смъртоносно“ — опасно. По-добре изчакай. Не е като да съм припаднал.

— Не си се и пръснал от здраве. Това е по-различно от нараняването на Ютау. При него се вижда, че с времето ще се оправи. А твоето е извън компетентността ми. Трябва ти истински лечител.

— Знам и се надявам скоро да се появи някой. Поне все още мога да ходя. Ще съм ти благодарен, ако запазиш тази информация в тайна от останалите.

Мари изсумтя.

— Ако това се бе случило на някой друг, нямаше ли веднага да го махнеш от активна служба?

— Това са капитанските привилегии — отвърна Даг. — Знаеш за какво става дума, като водач на патрул.

— Така ли? Нима има привилегия да си глупав? Не си спомням за такава.

— Виж, ако се появи някой с достатъчно познания, за да поеме нещата тук, можеш да се обзаложиш, че ще съм първият, който ще препусне на изток. — Само дето нямаше как да избяга от това, което носеше в себе си. — Не знам дали хората от Рейнтрий ще намерят някого, но на помощта от къщи ще й трябват поне шест дни. — Той се огледа. Следобедът преваляше, а задушното време предвещаваше буря.

— Мислиш ли, че те ще издържат шест дни? — попита Мари и погледна към мочурището.

Даг въздъхна и се изправи.

— Не знам. Май ще трябва да им направим някакъв навес или шатра. Струва ми се, че ще завали.

— Така изглежда.

Двамата се върнаха в лагера.

Не знаеше дали Мари се е разприказвала, но вечерта повечето хора в лагера го убеждаваха да легне. Той не се противеше особено, но докато седеше и наблюдаваше създателите, откри, че почва да ги мрази. Ако не бяха те, можеше да е тръгнал с днешния патрул. И след три дни щеше да прегърне Искрицата толкова силно, че да я остави без дъх. Предишните му тревоги за продължителна война изглеждаха незначителни пред сегашната ситуация. Тази нощ спа неспокойно.

През късния следобед на следващия ден двама от по-възрастните създатели вече не можеха да преглъщат, а единият дишаше трудно. Даг коленичи до човека, чиято глава лежеше в скута на Каро, една от старите приятелки на Мари от патрула на Обайо. Такова затруднено дишане обикновено беше сигнал, че човекът трябва скоро да сподели. Но дали този мъж умираше? Нужно ли беше? В косата му имаше сиви нишки, но въобще не беше толкова възрастен. Личеше си, че преди е бил жилав мъж. Казваше се Артин, макар че на Даг не му се искаше да знае. Отличен ковач и създател на оръжия. По мазолестите му длани си личеше, че е натрупал огромен опит.

Мари избърса лицето на жената, която се опитваше да напои — без особен успех.

— Даг, ако не успеем да им дадем повече вода в тази жега, няма да изкарат пет дни.

— Този пък съвсем. — Каро кимна към мъжа в скута си.

— Виждам — промърмори Даг.

Появи се Соун. Даг бе предположил, че младежът ще предпочете да помогне на бежанците, и той наистина бе отказал да се прибере с първия отряд. Вместо това бе приел на сериозно партньорството с Даг и стоеше край него. Вечер спеше в малкия лагер извън опустошената зона, а денем стоеше неотлъчно до него. В което по принцип нямаше нищо лошо, ако не се държеше като досадна бълха.

— Трябва да направим нещо, Даг. Нали каза, че създателите поддържат глинените? Защо да не ги освободим от малко товар?

— Обайо и Гриф казаха, че опитали — обясни Даг търпеливо. — Резултатите били тревожни.

— Но никой не е умрял. Може да е като операциите на Хохари. Боли, но после се излекуваш.

В аргумента имаше известна логика, а и вече му бе писнало да седи и да гледа как хората му страдат. Не беше сигурен в кой момент оплетените създатели бяха станали почетни членове на патрула. Тримата патрулни в безсъзнание не бяха толкова изтощени, но и те нямаше да изкарат още дълго.

— Признавам, че ми е интересно какво ще стане. — Не че щеше да види много с плътно заслонения си усет. — Дай да пробваме веднъж и ще видим.

Соун кимна и отиде да вземе меча си. Същото оръжие, заради което бе загазил край Гласфордж. Даг с мъка се бе удържал да не му се скара, че го мъкне и на тази мисия. Все пак за сегашната задача щеше да върши по-добра работа от нож и не по-лоша от копие.

Соун тръгна внимателно през мочурището. Приближи се до дупките в земята и ги огледа бавно.

Неоформените чудовища бяха отвратителна гледка. Вече не можеха да се върнат към животинския си живот, а нямаше и как да се трансформират в гротескната човешка форма. Невинни, но обречени. Даг се намръщи. Дали ако можеха да завършат трансформацията си, след смъртта на злината щяха да прехвърлят покорността си към създателите? Идеята беше тревожна, но в главата му вече имаше достатъчно такива. Могъщите човекоподобни слуги можеха да се използват за множество тежки задачи. Дали древните магьосници бяха използвали нещо подобно? Всички злини се раждаха със знанието и стремежа да го използват, така че вероятно умението беше много, много древно. Но глинените щяха да изискват постоянно подсилване на същността, което щеше да направи поддържането им смъртоносно скъпо.

Беше доволен, че викът на Соун го откъсна от тези мисли.

— С кое да започна? Най-голямото?

— Най-малкото? — обади се Мари; гледаше намръщено създателката в краката си.

— Не съм сигурен, че има значение — отвърна Даг. — Просто си избери едно.

Соун застана над една от дупките и замахна с вик. Отвътре се чу скимтене и пляскане и изхвръкна кал. Соун се намръщи, отстъпи една крачка и замахна отново.

— Какво беше? — извика Мари.

— Бобър. Или пък видра. — Соун отскочи назад с отвращение, докато пляскането заглъхваше.

Писъкът на Каро привлече вниманието на Даг. Всички оплетени се мятаха в постелите си и издаваха животински звуци, сякаш ги болеше. Другите двама патрулни на пост се надигнаха разтревожено. Даг едва се сдържа да не потърси нещо, което да постави между зъбите им.

Дишането на Артин стана съвсем накъсано. Каро долепи ухо до гърдите му.

— Даг, това не е хубаво.

— Соун, спри! — извика Даг и се наведе от другата страна на Артин. Устните на ковача бяха добили оловен оттенък, клепачите му потрепваха.

— Сърцето му пърха като крила на яребица.

„Точно преди да я уцелиш със стрела?“ — довърши Даг недоизказаната мисъл.

— Проклятие, няма да издържи…

Соун се върна при тях. Не каза нищо. Даг виждаше, че погледът му е изпълнен със страх и вина. „Не е нужно да поемаш и този товар, момче“. Но все някой трябваше.

Може би щеше да пристигне помощ, но как да опазят създателите живи? „Някак си“. По някаква причина си спомни отчаяната атака срещу леговището на злината край Гласфордж. „Дали пък това няма да помогне?“

— Ще опитам сливане на същности — каза Даг рязко и се намести по-удобно. — Ако мога да върна сърцето му към правилния ритъм… — Както беше направил със Соун.

— Даг, недей! — извика Мари.

Вече бе започнал да отваря същността си, за да проникне в другото тяло. И двамата изпитваха болка, но поне сърцето на Даг биеше по-нормално. Осъзна колко му е липсвал усетът през последните дни. Сякаш важна част от тялото му бе ампутирана. „Хайде, Артин, танцувай с мен“.

Отдъхна си, когато усети, че сърцето и дробовете на ковача се връщат към стабилния ритъм. Този път не изпита такава болка, като при раняването на Соун, но виждаше колко е крехка същността на създателя и колко близо е до смъртта. Дали и другите бяха толкова слаби? Той разпростря усета си още повече.

Същностите на всички Езерняци бяха обвити от десетки хиляди сиви нишки. Те се съединяваха и потъмняваха, докато се разпростираха към дупките на глинените. А техните същности бяха още по-странни, с черен оттенък и неприятно човешка форма. Животинските им тела напразно опитваха да се нагодят към тази трансформация. И умираха от глад в това си състояние.

Остатъците от злината в същността на Даг пулсираха със същия ритъм като мрежата, която бе оплела създателите. Той изпита внезапен ужас, че точно тези частици са причината тази мрежа все още да съществува. Нима трябваше да умре, за да я разкъса? „Не!“ Наистина имаха сродство, но петната в ръката му приличаха на обикновено подсилване, макар и да имаха точно обратния ефект.

Опита се да разбере какво усеща. При нормалното създаване майсторът побутваше и оформяше същността на обекта, за да я направи още по-здрава. Също като старото му непробиваемо палто. При лекуването същността се отдаваше без оформяне, та пациентът по-лесно да я абсорбира. Сливането на същности, както бе направил преди малко с Артин, беше като танц. Осъзна, че поробването на фермери от злината е също такъв танц. Обаче изключително мощен, за да работи толкова комплексно и на такова разстояние. Само че трябваше да бъде поддържан непрекъснато, както бе видял по време на последното убийство, и изчезваше, щом злината умреше. Освен това имаше ограничен обхват и затова злината трябваше да се движи с армията си.

Това тук имаше обхват от няколкостотин крачки, но беше надживяло създателя си. Продължително, мощно, ужасяващо… познато. Познато ли? „Къде съм виждал нещо подобно? Кое създаване надживява майстора си и едновременно с това запазва същността му, без да се абсорбира от получателя?“

„Споделящите ножове“. Макар и в по-малка степен, но също толкова сложно. Същността на пречистения нож се оформяше като контейнер за бъдещата смърт на донора и я запазваше плътно. И я превръщаше в нещо смъртоносно за злините.

Дар сигурно отдаваше по нещо от себе си с всеки произведен нож. Хората го осъзнаваха и затова се отнасяха към създателите на ножове с такова уважение. Колко ли изтощаващо беше? Отново и отново, и отново. Нищо чудно, че Дар бе толкова затворен.

Даг обърна вътрешния си взор към създаденото от злината. Естествено че никога нямаше да постигне нещо толкова могъщо, но поне можеше да се опита да го разбере.

Интуитивният отговор изплува лесно, като летене насън. „Знам как може да го разкъсаме!“ Усмихна се и отвори очи.

Опита да се усмихне. Опита да отвори очи.

Не усещаше тялото си, умът му се бе слял със същността и нямаше досег с външния свят. Сивите нишки го бяха обвили и продължаваха да пъплят като гладни червеи.

„В капан съм…“

 

 

Фаун грижливо прибра десетината току-що направени восъчни свещи в сандъка на Даг, измъкна се от шатрата и загледа оловната повърхност на езерото под влажното небе. Почеса едно ухапване от комар и махна, за да прогони жуженето около главата си. Още една причина да й липсва Даг, колкото и глупава да беше. Тя въздъхна… и се напрегна.

Пулсиращото ехо от болката в лявата й ръка, което я съпътстваше през последните три дни, внезапно се промени. Обля я вълна от ужас и дъхът й застина. Ритъмът стана хаотичен и неравен… и започна да заглъхва. „Не, не умирай!“

Не изчезна, но и не се върна към предишното състояние. „Отсъстващи богове, какво беше това?“ Тя преглътна, пусна покривалото на шатрата и хукна по крайбрежния път. Задъха се и забави крачка. А и не искаше да привлича погледи, като търчи като подплашен елен.

Подмина щаба, пред който едно от момичетата на Омба се грижеше за два запотени кални коня. Такива яздеха куриерите, но Фаун не смееше да се надява на вести от Даг. Според Феърболт бе твърде рано. А и като знаеше мрачните му очаквания, не бързаше чак толкова за вести.

Стигна до лечебницата и спря, за да си поеме дъх.

Чиракът на Хохари, как му беше името — Отан, излезе от склада с билките и се намръщи.

— Какво искаш, фермерке?

Фаун не обърна внимание на тона му.

— Търся Хохари. Каза ми да дойда при нея, ако нещо в брачната ми връв се промени.

Отан погледна към затворената врата на вътрешната стая.

— Тя лекува в момента. Ще трябва да изчакаш. — Посочи й колебливо стола до писалището и се върна в стаята с билките. На огнището вътре се вареше нещо и в помещението беше още по-топло от отвън.

Фаун седна и започна да разтрива ръката си, макар че нямаше смисъл. Пулсирането през последните три дни й беше причинило доста опасения, но сега тя се молеше да се върне. И защо имаше чувството, че се задушава?

След цяла вечност вратата на вътрешната стая се отвори и оттам излезе една жена с две-три годишно момченце на ръце. Детето беше намръщено и трескаво и смучеше палеца на едната си ръка. Хохари кимна на Фаун и отиде в помещението с билките. Последваха някакви тихи инструкции към Отан, след което лечителката се върна, въведе я във вътрешната стая и затвори вратата.

Фаун мълчаливо протегна ръка.

— Сядай, момиче. — Хохари въздъхна и посочи масата и двата стола в ъгъла. Изглеждаше намръщена и уморена. Фаун се зачуди какво ли е направила за момченцето преди малко и дали ще има сила да й помогне?

Описа набързо какво бе почувствала, докато лечителката преглеждаше ръката й с притворени очи. Думите й бяха объркани и неясни и може би не показваха нищо, освен че е почнала да се побърква. Но Хохари я слушаше без коментар.

Накрая лечителката поклати глава.

— Преди беше странно, а сега е още по-странно. Но не мога да разбера точно какво става, трябва ми още информация.

— Това не ми е от помощ! — изпищя Фаун и прехапа устна, уплашена, че ще я обиди. Хохари обаче поклати глава сякаш в знак на съгласие.

Отвори уста да каже нещо, но спря и погледна към вратата. В следващия момент на верандата се чуха стъпки.

— Феърболт и…

На вътрешната врата се почука и се чу гласът на Феърболт:

— Хохари, спешно е.

— Влизай.

Капитанът се вмъкна, последван от високата Дирла. Фаун подскочи. Дирла беше окаляна и потна като коня, който бе яздила, а на лицето й бе изписана умора. За разлика от очите, които блестяха.

— Убили са злината — обяви Феърболт и Хохари въздъхна триумфално, което предизвика усмивка у Дирла. Капитанът погледна любопитно Фаун. — Около два след полунощ преди три дни.

Фаун пипна връвта си.

— Но точно тогава… — „Какво се е случило с Даг?“ — Тежко ли е ранен?

Дирла я погледна изненадано.

— Трудно е да се каже.

— Защо?

Феърболт се обърна към Хохари.

— Дирла, разкажи й какво се е случило.

Жената започна да разказва за премеждията на отряда и Фаун осъзна, че всъщност те са дошли при Хохари, а не при нея. Защо? „Дирла, проклета да си, кажи какво става с Даг?“

— … по обяд пристигнахме в Боунмарш, но злината бе продължила на юг, подготвяше атака срещу Фармърс Флатс. Даг не ни остави да се забавим дори заради горките създатели. Никога не съм виждала подобно нещо. Злината беше пленила същностите им, за да подготвят нова армия от глинени, или поне така каза капитанът. Малко се разстроихме, когато ни нареди да не ги освобождаваме, но Мари и Кодо застанаха на негова страна. Освен това погледът му беше плашещ, така че продължихме.

Фаун стискаше юмруци, докато слушаше как Дирла обяснява за нощното приближаване на хълма и атаката на странната кула.

— Моята партньорка Мари почти бе стигнала до върха, когато злината скочи. Сякаш прелетя двадесетте стъпки. Не знаех, че може да изглежда толкова красиво… Ютау я нападна. Аз бях плътно заслонена, но после Ютау ми каза, че тя пробила защитата му, както се чупят орехови черупки. Той помислил, че ще загине, но в този момент Даг, който дори нямаше споделящ нож, връхлетя върху съществото с голи ръце. Или по-точно — с гола кука. Злината заряза Ютау и се обърна към него. Мари извика и ми хвърли своя нож и не видях какво точно се случи. Забих ножа в злината и блестящата й плът се пръсна. Ужасно. Мислех, че е свършило и всички ще се върнем в къщи живи. Ютау обаче се олюля и увисна в ръцете ми… а след това видяхме Даг.

Фаун се присви, за да не изпищи и да прекъсне разказа.

— Беше паднал на земята, вдървен като труп, а същността му беше толкова силно заслонена, че чак го задушаваше. Мари, Кодо и Хан се опитаха да направят подсилване или сливане, но не можеха да проникнат. През следващите няколко часа мислехме, че ще умре. Същността му беше наполовина изтръгната, като на Ютау, но по-зле.

— Чакай — прекъсна я Хохари. — Значи въобще не е бил наранен физически?

Дирла поклати глава.

— Може би малко понатъртен, но нищо сериозно. А някъде призори просто се събуди и стана. Не изглеждаше никак добре, но успя да се качи на коня и тръгнахме към Боунмарш. Явно продължаваше да се тревожи за създателите, които изоставихме.

— Когато пристигнахме, заварихме останалата част на отряда там. Но оплитането на създателите не беше изчезнало със смъртта на злината. По-лошо, всеки, който отвори същността си, също бива оплетен. Обайо беше загубил трима патрулни, докато разберат това. Според Даг всичките умираха. Мари не можа да го накара да се махне, въпреки че очевидно си беше за лазарета. Поне когато ние, куриерите, тръгвахме, го убедиха да поспи. Според Мари и Ютау положението не е никак добро. Затова — Дирла притисна умолително ръце — Даг те моли, Хохари, да отидеш там. Защото му трябва някой, който да разбира от човешките същности. Предавам молбата му и те моля да я изпълниш. Защото той отново измъкна всички ни.

Феърболт прочисти гърлото си.

— Хохари, съгласна ли си да заминеш за Рейнтрий?

Лечителката се огледа разтревожено. Фаун сякаш виждаше списъка с наложителни задачи, който се върти в главата й.

— След един час — довърши непоклатимо капитанът.

— Не може ли поне да са два?

Капитанът кимна доволно.

— Ще приготвя двама патрулни за ескорт, а ти виж кого още ще вземеш.

— Може ли да дойда и аз? — обади се Фаун. — Защото мисля, че съм част от загадката с Даг. — Беше готова да протегне лявата си ръка като доказателство.

Тримата я изгледаха удивено.

— Нали вече не е военна зона — продължи Фаун. — Така че, ако тръгна с вас, няма да се загубя и няма да е глупаво. Ще се приготвя за по-малко от час.

Дирла й отвърна с вбесяваща учтивост:

— Фаун, трътлестият ти впрегатен кон няма да издържи на темпото.

— Грейс не е дебела. — „Поне не много“. — Може и да не е бърза, но е упорита. Не може ли да ми дадете патрулен кон, като на Хохари?

Феърболт се усмихна, но поклати глава.

— Не, Фаун. Злината може да е мъртва, но Рейнтрий ще е размирно място още дълго време. Обещах на Даг, че няма да позволя да ти се случи нещо лошо, и мисля да изпълня обещанието си.

— Но…

Гласът на Феърболт се втвърди и й напомни за баща й.

— Дете, в момента си имам достатъчно проблеми. Останалите също чакат роднините си да се приберат.

Как можеше да му отговори? „Не съм дете?“ О, да, това винаги вършеше работа.

— Обикалях насам-натам последните осемнадесет години, без да ме пазите, и все пак оцелях. — „Едвам“.

Феърболт се усмихна тъжно.

— Не, дете… винаги сме те пазили. — Фаун се изчерви. Капитанът видя, че я е засрамил, и кимна по-любезно. — Предполагам, че Катагус и Сари ще се радват да научат за смъртта на злината. Нали ще отидеш да им кажеш?

Очевидно я отпращаше. Фаун се огледа, но не видя съюзници. Хохари я наблюдаваше с любопитство, но тя се разпореждаше в лечебницата, а за пътуванията се слушаше думата на Феърболт.

Фаун преглътна, кимна и излезе, а останалите продължиха дискусията си. Без нея. Нормално, след като не беше Езернячка.

Вървеше между лечебницата и щаба и потриваше лявата си ръка. Пулсирането, което отекваше чак в главата й, беше влудяващо. Последно, Езерняшка съпруга ли беше, или фермерска? Хората не можеха да прескачат просто така между двете по свое усмотрение.

Имаше едно нещо, в което бе много опитна, и това бе бягането от къщи. Първото правило беше да не позволяваш на хората да спорят с теб. Как бе могла да го забрави? Тя стисна зъби и зави към щаба на патрулните.

Двама мъже разглеждаха някакъв дневник и вдигнаха глави, щом влезе.

— Феърболт го няма.

— Знам — отвърна Фаун безгрижно. — Току-що говорих с него при Хохари. — „Което си е съвсем вярно, нали?“ По-късно никой нямаше да може да я обвини, че е излъгала. — Трябва да взема една от картите му. Ще я върна по-късно.

Патрулният сви рамене и кимна. Фаун се намъкна в стаята с дъската, бързо нави картата на Рейнтрий, тикна я под мишница и излезе с усмивка.

След това отиде до Кобилешкия остров и намери едно от момичетата на Омба.

— Искам си кобилата. Мисля да я изведа да се поупражнява малко. — „Само към стотина мили“.

— Има нужда — призна момичето и след няколко секунди се сети: — О, да. Забравих, че не можеш да я призовеш. — Грабна едно въже и тръгна из пасището.

Фаун се възползва от това и набързо напълни една торба с овес, като за три дена. Дали беше кражба да вземе това, което кобилата й така или иначе щеше да изяде? Реши да не повдига моралната страна на въпроса. Мислеше си дали да не тикне торбата под полата си, но щеше да ходи трудно. Спомни си за крадеца в Лъмптън Маркет и метна торбата на рамо, сякаш това бе напълно нормално. Момичето се върна с Грейс и въобще не каза нищо.

Фаун се върна в шатрата Блуфийлд, преоблече се в дрехите за езда и опакова багажа си. Извади споделящия нож от сандъка и го овеси на врата си. След това закачи на колана си стоманения, който й бе подарил Даг. Натъпка дисагите с плънкини, докато не се уравновесиха с торбата с овес. Достатъчно храна за едно фермерско момиче на тридневно пътешествие.

Най-накрая извади перо и мастило и написа кратка бележка на парче плат. „Скъпи Катагус и Сари. Отрядът на Даг е убил злината, но той е ранен и аз отивам при него, защото имам право като негова съпруга. Питайте Дирла за подробностите. Скоро ще се върна. С обич, Фаун“. Закрепи го на каишките на входното платнище, откъдето се виждаше, без съвсем да бие на очи. След това оседла Грейс, привърза дисагите и я яхна. Десет минути по-късно бе минала по моста.