Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (5)

5.

Даг изчезна по някаква задача още на развиделяване, като остави Фаун да събере багажа. Тя опакова всичко и го изнесе на верандата, помете колибата и дори изсипа пепелта от огнището, докато го чакаше да се върне. Събра доста голяма купчина дърва, за да подмени изгорените, и накрая седна на стълбите и подпря брадичката си с длани. През поляната се заточиха диви пуйки, повече от вчерашните. Гледаха я с подозрение. Тя им отвърна със същото.

Някой се появи на пътеката и пуйките се разкараха. Фаун скочи нетърпеливо, но остана разочарована. Беше Дар, а не Даг.

Той се мръщеше с неодобрение, но и без изненада. Вероятно усетът му бе подсказал къде са пренощували.

— Добро утро — опита тя предпазливо.

Дар изръмжа и кимна намусено.

— Къде е Даг?

— Излезе. Каза да го изчакам тук — добави тя внимателно.

Ново изръмжаване. Дар прегледа струга, който изглеждаше невредим, и обиколи колибата, за да отвори капаците на прозорците. След това събу калните си обувки на стъпалата и влезе. След няколко минути излезе отново. Изглеждаше раздразнен, вероятно защото нямаше от какво да се оплаче.

— Не сте се съвкупявали снощи, нали? — попита рязко.

— Не, но на теб какво ти влиза в работата? — напрегна се Фаун.

— Защото иначе трябваше да правя прочистване на същността. — Дар погледна купчината дърва. — Ти ли ги събра, или Даг?

— Аз, естествено.

Той сякаш се канеше да я опровергае, но не можа да намери причина. За щастие в този момент по пътеката се появи Даг. Изглеждаше почти доволен. Може би бе успял да свърши работата си?

Спря, щом забеляза брат си, и двамата размениха лаконични кимвания.

Дар изчака Даг да заговори пръв, но видя, че това няма да стане.

— Много хитро се измъкна снощи. Така поне не трябваше да слушаш оплакванията.

— И ти можеше да излезеш на разходка.

— В дъжда ли? Това си е твой номер, патрулен.

— Както кажеш. — Даг метна багажа на двамата на рамо и кимна на Фаун. — Хайде, Искрице. Лек ден, Дар.

Фаун тръгна подире му, като кимна през рамо за довиждане. Дар отвори уста да каже още нещо, но се отказа.

— Имаше ли проблем? — попита Даг, щом се отдалечиха. — Имам предвид с Дар.

— Не. Освен че зададе един наистина груб въпрос.

— Какъв?

Тя се изчерви.

— Попита дали сме се любили в колибата.

— Аха. Всъщност си има основателна причина за този въпрос, но можеше да го зададе на мен. Ако наистина се съмнява в знанията ми.

— Не успях да го попитам дали майка ти не е поомекнала през нощта. Ти не искаше ли да го попиташ?

— Дори да се е случило — отвърна Даг отнесено, — съм сигурен, че той отново я е втвърдил.

Фаун попита още по-тихо, гледаше калната пътечка в краката си:

— Да не би този брак да е причинил някакъв разрив между теб и брат ти?

— Не.

— Защото май ти е доста ядосан. На нас имам предвид.

— Той винаги ми се сърди за нещо. Стар навик. Не му обръщай внимание, Искрице.

Излязоха на пътя и завиха надясно. Даг въобще не погледна, когато подминаваха семейната шатра. Пътят следваше крайбрежната ивица и завиваше на юг покрай други разпръснати постройки и дървета. Слънцето вече се бе вдигнало над отсрещния бряг, хладният въздух миришеше на дъжд и мъх.

След четвърт миля Даг зави наляво и спря на поляна с три дървени колиби и кей, които по нищо не се различаваха от видените досега. Бяха разделени от съседите си от няколко високи ореха от север и ниска овощна градина от юг. Фаун мярна в градината и няколко кошера. Пред една от колибите седеше старец, облечен само с къси панталони и кожени сандали. Сивата му коса беше вързана на кок на тила. В момента дялаше с опитни движения нещо като бъркалка или лъжица, но щом ги видя, им махна весело с ножа.

Даг остави багажа на един пън и поведе Фаун към стареца. Личеше си, че някога е бил едър мъж, но сега бе заслабнал, освен около кръста. По възлестите му крака си личеше, че е бил патрулен. Мъжът я огледа със същото любопитство, с което го зяпаше и тя.

— Фаун, това е Катагус Редуинг, съпругът на Мари.

Значи това беше чичото на Даг. Поне не беше загубил връзка с всички от семейството заради брака си. Фаун се усмихна и направи лек реверанс, после се огледа за Мари. Щеше да е приятно да види познато лице. Наоколо нямаше никой, но от брега се чуваха весели гласове.

— Значи затова е цялата суматоха? Сладко котенце, признавам. — Гласът на Катагус беше хриплив и излизаше със свистене. Огледа я с хитра усмивка и отново си пое дъх. — Момче, никога нямаше да се измъкна след нещо такова. Дори когато бях с тридесет години по-млад.

Даг изсумтя, но изглеждаше повече развеселен, отколкото обиден.

— Естествено, че не. Леля Мари щеше да те одере и да използва кожата ти за вход на шатрата.

Смехът на Катагус бързо премина в кашлица.

— Вярно е. — Той махна с ножа настрани. — Момичетата от склада донесоха шатрата ти.

— Успяха ли? Доста са бързи.

Фаун проследи погледите им и видя тежка ръчна количка, натоварена с купчина кожи и дълги дървени пръти, стърчащи отзад.

— Казаха да им върнеш количката, щом свършиш.

— Ще им я върна. Мари и Сари казаха ли къде да се настаня?

— По-добре питай тях. — Катагус махна към брега.

Фаун последва Даг до брега. Вляво от кея, на който бяха вързани две тесни лодки, имаше някаква дървена конструкция, около десет стъпки дълга и шест широка. Една чисто гола жена с коса до кръста и малко чернокосо момиченце тъпчеха енергично по нея. До тях стоеше Рази, също без дрехи, и подканяше момиченцето да подскача. Явно конструкцията служеше за накисването на някакво дългостеблено растение, а нишките се отстраняваха чрез тъпчене от останалата гниеща маса. Малко отстрани Ютау, застанал във водата до кръста, поддържаше двегодишно момченце, което се учеше да плува. На брега бе останала само Мари, облечена в свободна риза без ръкави и сандали като на съпруга си, и наблюдаваше с усмивка дейностите на семейството. Явно беше по средата на товарене или разтоварване на няколко снопа грубо оплетено въже, подобно на това, от което правеха кошовете за плънкини.

— Мари! Ето ни — подвикна Даг.

Очевидно бе идвал тук сутринта, за да уреди нещата. Фаун се зачуди дали това е била първата му идея, или третата. Поне способностите му да убеждава не бяха изчезнали съвсем.

— Ей сега идвам! — отвърна Мари.

По наклонения бряг до кея имаше каменни стъпала. За няколко мига цялото голо семейство се изкачи по тях. Явно голотата не им пречеше. Фаун не бе свикнала с подобно нещо, но реши, че има логика, защото тези хора сигурно влизаха във водата по няколко пъти на ден. Все пак изпита облекчение, когато я поздравиха кратко и хлътнаха в дясната къща, а когато след няколко минути излязоха, вече носеха дрехи. Рази и Ютау бяха с панталони като на Катагус, а Сари и дъщеря й с ризи. Момченцето все още бе голо и опита да кривне към водата, но Ютау го спря.

Мари изкачи стъпалата и спря пред Даг.

— Добро утро, Фаун. — Изражението й беше иронично, но излъчващо симпатия. — Даг, Сари прецени, че може да се настаните до ей онази ябълка. Оттук не се вижда, но мястото е леко издигнато и ще е по-сухо.

Ютау се приближи; момченцето го беше яхнало на конче и си играеше с кока му. До него вървеше дългокосата жена, която изглеждаше на около тридесет, но Фаун добави обичайните петнадесет към тях.

— Здравей, Фаун — поздрави я Ютау. Явно беше запознат със ситуацията. — Това е нашата жена, Сари Отер. — И кимна към Рази, който оглеждаше количката, за да потвърди другата част на „нашата“.

Фаун бе разбрала, че се намира на територията на Сари, а може би и на Мари, и направи реверанс.

— Благодаря, че ни приютихте.

Сари скръсти ръце, кимна и я изгледа любопитно.

— Ами той Даг… — каза, сякаш това обясняваше всичко.

Даг, Рази, Ютау, Мари и хъхрещият Катагус насочиха вниманието си към неразпънатата шатра. Мъжете избутаха количката до овощната градина и я разтовариха. Разпилените въжета и пръти бяха превърнати с изумителна бързина в квадратна конструкция с кожени стени и наклонен покрив. Имаше си дори миниатюрна веранда, с още опънати кожи за навес. Входът гледаше към езерото, но бе поставен така, че изгряващото слънце да не го пече директно. Накрая навиха предните стени до навеса, за да влиза въздух, по подобие на по-солидните постройки.

— Готово — заяви Даг със задоволство. — Шатрата Блуфийлд!

На Фаун й се струваше доста схлупена. В сравнение с нея останалите постройки изглеждаха като палати. Тя се наведе и надникна колебливо. Шатрата сякаш казваше: „Няма страшно, това е временно“. Само че какво предстоеше оттук нататък?

Даг долови колебанията й.

— Повечето млади двойки започват по същия начин.

„Само че ти не си млад!“ Фаун кимна, за да изрази съгласие. Вътре имаше място за двете им постелки и още няколко вещи. Поне ябълката изглеждаше солидна и безопасна.

— Не вкарвай още нищо — каза Даг. — Нека земята да поизсъхне още малко. После ще съберем тръстика за постеля, камъни за огнище и ще измислим нещо за пода. — Обиколи поляната и избута два пъна до навеса, за седалки.

Малката Теси се намъкна вътре и започна да танцува, пееше си нещо. Наистина шатрата изглеждаше повече като място за игра, макар че Даг можеше да застане прав под извития покрив.

Сари се наведе, за да извика дъщеря си, но Фаун я спря.

— Остави я. Предполагам, че това е нещо като благословия. — Това й спечели изненадан, но одобрителен поглед от жената.

— Ако може да отмъкна мъжете ти още един път? — обърна се Даг към Сари. — Ще е добре да ми помогнат да си прибера нещата, преди да върна количката.

— Разбира се, Даг.

— Мари — погледът му явно тестваше отзивчивостта на неговата леля и командир, — ще разведеш ли Фаун наоколо, докато ни няма?

Явно намекваше, че Фаун не е поканена на тази експедиция. Мари кимна. Очевидно Фаун щеше да бъде приета от този клон на семейството. Поне временно, като шатрата. Тримата мъже тръгнаха, като качиха двете деца в празната количка. Всъщност Теси се покатери сама, а малкото й братче се разпищя, докато Рази не го настани при нея.

— Тук обикновено е по-оживено — каза Мари, докато Фаун оглеждаше поляната. — Но щом се прибрах от патрула, дъщеря ми замина за остров Херон, при семейството на мъжа си. Там й строят нова лодка. — Тя махна към третата колиба, която явно принадлежеше на липсващото семейство. Дали тази дъщеря беше наследница на името на Мари? Въобще, какво ли друго наследяваха Езерняците, след като не притежаваха земя? Освен обичайния дял злини. Може би и местата по острова влизаха в някакъв лагерен фонд, като конете и шатрите?

Мари и следващата я любопитно Сари показаха на Фаун тоалетната в дърветата. Не беше дъсчена, а с кожена конструкция, подобна на шатра. На огнището непрекъснато се преваряваше вода за пиене. В колибата на Мари пък освен нормалното огнище имаше истинска пещ. Явно Езерняшките жени не бяха ограничени до правене на хляб на тиган върху открития огън. Не че имаше смисъл да моли за ползване на фурната, след като не разполагаше с брашно, масло, яйца и съдове.

В колибата на Сари имаше обикновен вертикален стан, на който се тъчеше груба материя, в която Фаун разпозна панталоните за езда. Сари й обясни, че влакната се произвеждат от многофункционалните плънкини, които при накисване във вода отделяли здрави нишки. Явно за това служеше конструкцията до кея. Нямаше почти никакви мебели освен груби маси и стандартните пънове за седене. Очевидно Езерняците спяха на постелки дори и в домовете си, защото никъде нямаше дървени легла. Фаун си спомни с какво удоволствие се бе настанил Даг на пода на тъкачната стая на леля Нати.

Когато излязоха навън, видяха, че Даг се е върнал с количката. Всъщност освен техните седла и дисаги, един стар меч и дълго копие, вътре имаше само един сандък.

— Това ли е всичко? — попита Фаун, докато той трупаше багажа на купчина пред палатката. Сандъкът не изглеждаше достатъчно голям дори за просто кухненско оборудване. Едва щеше да събере и чифт резервни ботуши.

Даг се протегна с гримаса.

— Зимните ми вещи са на склад в Беърсфорд.

Фаун подозираше, че и те едва ли са повече.

— Освен това имам лагерен кредит. Утре ще видиш как действа.

И отново потегли, дърпаше количката с куката си.

— А аз какво да правя? — подвикна Фаун малко отчаяно след него.

— Почивай си! — отвърна той през рамо и зави по пътя.

Да си почива ли? Не беше подхващала истинска работа от много време. Опипа брачната си връв и се обърна към двете жени, които я гледаха колебливо. Видя, че Сари носи две върви, сплетени в една.

— Искам да съм добра съпруга — заяви тя решително, но гласът й започна да трепери. — Само че не знам какво значи това тук. Майка ми ме научи как да се оправям с ферма. Мога да правя сапун и свещи, стига да имам лой. Мога да готвя и да консервирам, но тук няма буркани и мазета. Ако имах крава, можех да я издоя и да направя масло и сирене. Леля Нати ми подари игли и куки за плетене. Даг има отчаяна нужда от чорапи и бих могла да му направя добри, но нямам никакви материали. Мога да водя сметки, но нямам хартия, а и тук няма какво да се записва. Имам познанията, но не и инструментите. Все трябва да има нещо в този лагер, което да правя, освен да седя и да ям плънкини!

Мари се усмихна.

— Нека ти кажа, фермерско дете, че когато се върнеш от патрул, ти се иска само да почиваш и да ядеш плънкини за известно време. Дори Даг. Е, разбира се, след три дни отива да виси на главата на Феърболт да го прати със следващия патрул. Според капитана Даг има три пъти повече убити злини, защото прекарва два пъти повече време на патрул от останалите.

— А защо три пъти? — попита Сари.

— И Феърболт не знае. — Мари се почеса по главата и погледна Фаун с усмивка. — Даг каза, че ще станеш нетърпелива, ако някой те накара да стоиш на едно място. Вие двамата май имате повече общи черти, отколкото изглежда.

— Ще ми покажете ли какво да правя? — примоли се Фаун. — Моля ви, готова съм на всичко. Дори ще чистя ядки. — Едно от най-омразните й занимания във фермата.

— Засега няма нужда — усмихна се Сари. — Старите вече са изгнили, а новата реколта е още зелена. Оставили сме ги на прасетата. След месец, като узрее бъзът и плодовете, ще има работа. Катагус прави хубаво вино. А сега основно правим кошници и въжета.

— Мога да правя кошове — каза Фаун нетърпеливо. — Ако има от какво.

— Като свършим с кисненето, ще се радвам, ако ми помогнеш при тъкането — отвърна Сари.

— Чудесно! Кога?

— Другата седмица.

Фаун въздъхна. Рази и Ютау тъкмо привършваха с изкопаването на огнище пред шатрата им. Теси и братчето й пък събираха камъни покрай брега. Може би Фаун трябваше поне да донесе дърва за огъня. Забеляза, че до навеса им се е появил кош с три пресни плънкина.

— Успокой се малко — каза й развеселено Мари. — Почини си, докато Даг се върне от лечебницата. Иди поплувай.

— В това голямо езеро? — „Гола?“

Мари и Сари се спогледаха.

— Че къде другаде? Безопасно е да скачаш от края на кея. Водата там е доста дълбока.

На Фаун й звучеше точно обратното на безопасно.

— Но не скачай отстрани — добави Мари, — защото ще трябва да ти вадим главата от калта, като плънкин.

— Ами аз… — преглътна Фаун и продължи тихо, — не мога да плувам.

Мари повдигна вежди, а Сари прехапа устни. Сякаш двете бяха видели двуглаво теле. Фаун се изчерви.

— Даг знае ли това? — попита Сари.

— Не знам. — Дали вероятността от лесно удавяне я класифицираше като негодна за Езерняшка съпруга? Когато бе заявила, че е готова да се учи, не предполагаше, че уроците по плуване ще са на първо място.

— Даг трябва да научи това — заяви Мари с твърд глас. И добави, с което събуди безпокойството на Фаун: — Веднага!

 

 

Лечебницата на Острова с двата моста всъщност бяха три колиби със собствен кей малко след щаба на патрула. Даг остави количката в склада и тръгна натам. Тази сутрин не беше много оживено — само два коня бяха вързани на предната ограда. Чудесно. Нямаше болести или пък твърде много ранени патрулни.

Докато се качваше на верандата, се сблъска със Соун, който излизаше. Е, поне един ранен другар, макар и възстановяващ се. Момчето вече вървеше изправено, но леко вдървено, опипваше гърдите си и се мръщеше. Щом видя Даг, лицето му светна, но веднага помръкна при вида на превръзката.

— Даг, човече! Казаха, че си изчезнал и после си се върнал, женен за онази малка фермерка! Ама че хора! — Гласът му секна, щом забеляза брачната връв, която се виждаше между навития ръкав и приставката.

— Прибрахме се вчера следобед — отвърна Даг, без да обръща внимание на думите му. — Ами ти? Когато те видях за последно, лежеше в каруцата, пътуваща на юг от Гласфордж.

— Когато се пооправих, един от хората на Лог Холоу ме върна при патрула на Мари и се прибрахме тук. Лечителите казаха, че ще може пак да патрулирам, ако си почивам следващите няколко седмици. Все още ме наболява, но вече не е сериозно. — Погледна лявата ръка на Даг. — А ти как…? Искам да кажа, Фаун беше сладка и определено ти действаше добре, но… Да не би заради злината?… Даг, а твоето семейство ще я приеме ли?

— Не.

— О! — Соун замълча смутено. — Какво ще правиш тогава?

— Ще видим. Засега сме разположили шатрата си при Мари.

— Има логика. Мари винаги се грижи за своите… — Соун поклати глава объркано. — Никога не съм чувал нещо подобно. При Лог Холоу ми разказаха една история. За някакъв човек, който тайно носел храна и пари на фермерската си любовница и нечистокръвното им дете. Най-накрая го хванали. Той твърдял, че стоките са негови, но лагерният съвет решил, че са на лагера, и го обвинили в кражба. Накрая бил прокуден.

Даг наклони глава.

— Вярно е, Даг. Отнели му всичко и го прогонили. Посред зима. Никой не разбрал какво е станало с него. Дали е успял да се върне при нея…

Гледаше го, сякаш си представяше, че и с него ще постъпят така. Дали пък възхищението на Соун най-сетне не бе сериозно разклатено? Даг нямаше нищо против това, но не и по такава причина.

— Нашата ситуация не е такава, Соун. — „Поне е още лято“. — Ще се оправя.

Младежът схвана тежкия намек и се засмя притеснено.

— Да, предполагам, че ще се справиш. — След това смени темата и каза с по-закачлив тон: — Донякъде и аз съм в подобна ситуация. Е, не с… Мисля да помоля Феърболт да ме прехвърли при Лог Холоу, есента. Реела каза, че ще ме изчака.

Даг разпозна същия сантиментален поглед, който бе видял в собственото си огледало.

— Поздравления!

— Е, все още нищо не е уредено — отвърна забързано Соун. — Някои смятат, че съм твърде млад, за да мисля за нещо постоянно. Но какво да правя при положение, че… е, ти разбираш.

Даг кимна със съчувствие. Точно в този момент щеше да е много лицемерно да прояви ирония. „Дали и аз съм бил толкова лекомислен?“ Отговорът май беше „да“, и то без да се добавя допълнението „на неговите години“.

Соун се разведри още повече.

— Е, ти явно имаш по-голяма нужда от лечителите. Няма да те задържам. По-късно може да се отбия да поздравя Фаун.

— Сигурно ще се зарадва да види познато лице — отвърна Даг. — Боя се, че я посрещнаха малко грубо.

Соун кимна и се отдалечи. В момента живееше при едно семейство, чиито две деца бяха на разменен патрул, така че едва ли му липсваше майчинска грижа.

Даг отвори вратата и влезе в преддверието. Веднага го лъхна познатата остра и натрапчива миризма на билки. В съседната стая двама чираци приготвяха лекарства. На огнището вряха гърнета, на голямата маса имаше разстлани билки, а едно момиче чукаше нещо в хаван. Приготвяха пакети за патрулите и за търговия с фермери. Даг не се съмняваше, че някои от пакетите ще се озоват в магазинчето в Лъмптън Маркет, при това поне на двойна цена.

На писалището до вратата седеше друг чирак. Той се усмихна на патрулния и погледна превръзката му с професионален интерес. Преди да заговори обаче, вратата на вътрешната стая се отвори и се появи жена на средна възраст. Ризата й бе пристегната с колан, на който висяха най-различни инструменти.

— Даг! Очаквах те.

— Здравей, Хохари. Преди малко видях Соун. Той добре ли е?

— Да. Възстановява се добре. Твърди, че е благодарение на теб. Разбрах, че си свършил много впечатляваща работа с неговата същност. — Тя го погледна със съмнение, но не направи коментар за брачната връв.

— Нищо особено. Просто имаше нужда от бързо и кратко сливане.

Тя сви вежди, но реши да не коментира.

— Дай да те погледна. — Хохари махна към шината. — Как въобще си я направил?

— Помогнаха ми.

Даг я последва в лечебницата и затвори вратата. В центъра на стаята имаше високо легло. През годините беше помагал на доста от другарите си да се качат на него, но Хохари му махна да се настани на стол, до масата в отсрещния край. След това махна ръката му от раменната превръзка, извади остра ножица и започна да сваля бинтовете. Даг изпълни молбата й и разказа накратко какво се бе случило в Лъмптън Маркет. Тя прокара пръсти по китката му, но Даг усещаше по-силно опипващата й същност.

— Ами… това е чисто счупване и е наместено добре. Вече са минали около две седмици, нали?

— Почти три. — Струваше му се много по-отдавна.

— Ако не беше това — тя посочи куката му, — щях да те оставя да се лекуваш сам. Но предполагам, че искаш да махнеш шината по-скоро.

— О, да.

— За днес изразходвах целия си усет върху младия ти приятел Соун. Но чиракът ми с радост ще се пробва.

Даг направи гримаса, а тя се усмихна, без да се обижда.

— Хайде де, Даг. Знаеш, че трябва да се упражняват на някого. Как е чуканчето? Има ли проблеми?

— Ами… не.

Хохари се дръпна и го погледна строго.

— С други думи — да. Махни си приставката! Искам да го погледна.

— Не става дума за чуканчето — отвърна той, но я остави да разкопчае каишките. — Е, понякога е малко възпалено, но днес е добре.

— Виждала съм го и по-зле. Какъв е проблемът тогава?

— Чувала ли си някога липсващи крайници да имат усет? — попита Даг предпазливо.

— Призрачни крайници?

— Да, нещо такова.

— Усещане за сърбеж и болка? Чувала съм. Много е влудяващо да те сърби, а да не можеш да се почешеш.

— Не, друго е. Това го знам. Преди двадесет и пет години в Лутлия се запознах с един човек, който бе загубил части от двата си крака от измръзване. Оплакваше се, че го сърбят липсващите пръсти. Обикновено малко работа със същността върху нервите на краката го успокояваше. Аз говоря за същността на липсващите крайници.

— Ако нещо не съществува, не може да има същност. Не знам дали някой може да има илюзия за същност, както илюзията за сърбеж, но хората халюцинират за всякакви неща, така че — защо не?

— Само че илюзията не би могла да извършва работа със същността.

— Разбира се.

— Но моята може. Тоест, аз мога.

— Разкажи ми по-подробно. — Тя се облегна и го загледа с интерес.

Даг си пое дъх и описа случката с купата във фермата на Блуфийлд, без да влиза в подробностите, които я бяха причинили.

— Кълна се, че повечето работа бе свършена със същността на лявата ми длан. — Той тропна с чуканчето си по масата. — А нея я няма. След това ми беше лошо и студено повече от час.

Тя се намръщи замислено.

— Звучи, сякаш си ползвал същност от цялото си тяло. В което би имало логика. Защо тогава да приема подобна форма? Теорията ти, че това е някаква компенсация поради невъзможността да използваш дясната ръка, е приемлива. Признавам, че звучи доста впечатляващо. Случвало ли се е пак?

— Още два пъти. — Не беше склонен да разкрие обстоятелствата. — Но не става по желание. Нито се задейства само от моето напрежение. Изглежда, че се случва случайно.

— Можеш ли да го направиш сега?

Даг се съсредоточи, смръщи лице. Нищо. Той поклати глава.

Хохари прехапа устни.

— Може би е някаква странна проява на същност. Но не е същност без материя.

Даг най-сетне каза това, което се боеше да признае дори пред себе си.

— Злините са чиста същност. Същност, без материя.

— Ти разбираш повече от тях — отвърна лечителката. — Аз не съм виждала злина.

— Материалните прояви на злините са чиста кражба. Те изсмукват същността и от нея си оформят материя.

— Не знам, Даг. Ще трябва да помисля за това.

— Ще съм ти задължен. Аз съм… — не искаше да използва думата „уплашен“, — доста объркан.

Хохари кимна и отиде да доведе чирака си. Представи го като Отан. Младежът изглеждаше развълнуван, дали заради това, че ще работи върху известен патрулен, или просто защото са му позволили да извърши лечение със същност. Хохари остана да наблюдава със скръстени ръце. Чиракът седна и започна решително да опипва дясната ръка на Даг.

— Хохари — каза след малко. — Не мога да проникна през заслоняването на патрулния.

— Отпусни се, Даг.

Даг се бе заслонил плътно веднага след като прекосиха моста. Никак не му се искаше да се разтваря, но беше необходимо. Опита се.

— Все още не мога — поклати глава Отан. Младежът се притесняваше, сякаш вината бе негова. — Може би трябва да опитате вие, госпожо.

— Аз се изразходвах. Най-рано утре сутрин. Даг, отпусни се!

— Не мога…

— Днес ти е притеснено. — Тя заобиколи масата и се намръщи. — Добре, пробвайте да си смените ролите. Даг, ти се пресегни за момчето, това ще те поразтвори.

Той кимна и опита да достигне същността на момчето. Неудоволствието от задачата се смесваше с нетърпението да махне проклетите шини. Чиракът го гледаше като подритнато кутре. Уплашен, но желаещ да помогне. Ръцете му бяха върху тези на Даг и бе отворен като порта.

Даг импулсивно повдигна чуканчето си и го стовари върху ръцете им. Нещо остро просветна в същността му. Отан изпищя и се дръпна.

Хохари възкликна удивено.

— Призрачната ръка — каза мрачно Даг. — Длан от същност. — Цялата му предмишница бе изпълнена със същност, изтеглена от момчето. Призрачната ръка се бе появила за кратко и отново бе изчезнала. Той трепереше, но се насили да остане неподвижен.

Чиракът притискаше дясната си ръка към гърдите и я разтриваше изумено.

— Какво беше това? Нали не бях аз?

— Съжалявам — смотолеви Даг. — Не трябваше да правя така.

„Това беше ново“. При това обезпокоително. Твърде много напомняше на магията на злините. Макар че в крайна сметка вероятно имаше само една работа със същността. Дали беше кражба да вземеш нещо, което всячески се опитват да ти предложат?

— Ръката ми е студена — оплака се Отан. — Поне помогна ли? Хохари, успях ли да извърша някакво лечителство?

Лечителката докосна и двамата и лицето й стана странно безизразно.

— Да. Да, извършено е мощно подсилване на същността.

Отан се поразведри, въпреки че все още се разтриваше.

Даг размърда пръсти. Десницата едва го наболяваше.

— Усещам, че се е загряла.

Хохари накара чирака си да направи нова, по-лека превръзка на Даг. Дясната ръка на момчето бе видимо слаба и на няколко пъти то изтърва бинтовете, а накрая се наложи лечителката да завърже възлите.

— Ще се оправи ли? — попита Даг и кимна към Отан.

— До няколко дни — отвърна Хохари. — Това беше доста по-мощно усилване на същността, отколкото им позволявам да правят.

Отан се усмихна гордо, но все още изглеждаше малко объркан. Хохари му благодари и го освободи, след което затвори вратата и седна срещу Даг.

— Хохари, какво става с мен?

— Не съм сигурна — поколеба се тя. — Някога минавал ли си изпитание за създател?

— Преди години. Нямах нужните умения и търпение. Но обхватът на усета ми беше около миля и ми позволиха да стана патрулен. Точно това, което отчаяно исках.

— Това сигурно е било преди четиридесет години. А напоследък?

— Не е имало смисъл. Нали тези таланти не се променят с времето?

— Всичко живо е променливо. — Погледът й беше пълен с интерес и… сякаш леко хищнически? — Даг, това не беше призрачно. Беше едно от най-живите неща, които съм виждала. Чудя се дали би могъл да извършваш насочени подсилвания?

Нима имаше намерение да го прави лечител като себе си? Даг беше леко зашеметен.

— Дар е създателят в семейството.

— Е, и? — Острият й поглед го накара да се размърда неловко.

— Не мога да контролирам това. Сякаш по-скоро то ме използва.

— Нима не си спомняш колко си бил непохватен, когато усетът се е появил за пръв път? Понякога чираците ми хич не се справят. Дори и аз имам лоши дни.

— На петдесет и пет е малко късно да ставаш чирак. Не мислиш ли? — Самата Хохари бе с десетина години по-млада от него. Дори си я спомняше като чирак. — Освен това на създателя му трябват две здрави ръце.

Тя отвори уста, но спря и се замисли над думите му.

— Аз се занимавам с патрулиране. В това съм добър. — При мисълта, че трябва да спре, го побиха тръпки. Странно, защото убиването на злини беше най-страшната задача. После си спомни собствените си думи, които бе изрекъл в Гласфордж: „Никой от нас не може да се справи сам, затова са задължени на всички ни“. И създателите, и патрулните бяха от значение. „Жизнено необходими, но заменими“.

— Все пак ела отново утре сутринта. Искам пак да прегледам ръката ти. И двете — добави Хохари след кратко колебание.

— Благодаря. — Даг кимна към превръзката. — Още ли трябва да нося шини?

— Да. За да ти напомнят да не правиш глупости. Говоря от собствен опит. Всички патрулни сте еднакви. Остави подсилването на същността да поработи и пак ще говорим.

Даг кимна и излезе, усещаше любопитния поглед на Хохари в гърба си.