Подарих книгата на майка ми, и когато тя я завърши и ми я предложи за прочит, я получих така:

Всяко листче дава насоки за ниво, накъде е климнала везната веселие/тъга или за намек от коя вселена е историята - на "Хвърчащата класна стая", на "Антон и Точица" и т.н.

Ерих Кестнер много пъти е писал за майките, вероятно поради неговият собствен житейски опит - най-малкото в случая, когато тя му донесла по влака прането чак от Дрезден, а в това време жилището му било напълно разрушено при бомбардировките на Берлин. Както пише в един от разказите, майките нерядко плащат със своето щастие за щастието на децата си. При него те често страдат, дали от болест, бедност, преумора или дори смърт, а децата им се опитват по някакъв начин да се отплатят, оценявайки всичките грижи и лишения.

Като оставим страдащите майки настрана, в книгата има и много забавни моменти, разкази, които истински те забавляват.

Това е една прекрасна книга, както като съдържание, така и като оформление, препоръчвам ви я от сърце. Класа!

През 70-те и 80-те години на XIX век на страниците на литературните вестници и списания започва да се появява думата „декаденс“. Поетите, наречени декаденти въвеждат този термин в литературата. За себе си те казват: „Ние сме поетите на упадъка и гибелта“. Именно това се казва в манифест, публикуван под название „Декадент“. Творчеството на декадентите е подчертани антибуржоазно. Декаденсът провъзгласи безразличието към социалните проблеми, неверие в образователната роля на изкуството, прекомерна страст към формата за сметка на съдържанието.

В края на XIX век флагман на декадентското движение са символистите. Именно творчеството на основоположниците на френския символизъм Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо, както и белгийския драматург Морис Метерлинк първоначално приемат идеите на упадъка и гибелта. Но през следващите десетилетия стават известни много други течения на декадентското изкуство като футуризъм, кубизъм, дадизъм, сюрреализъм и абстракционизъм. Но през целия XX век антиреалистичните течения в литературата и изкуството все повече битуват под наименованието модернизъм.

Символизмът във Франция основно се вписва в три десетилетия. Излиза на художествената сцена през 1871 година и достига своя разцвет през 80-те и 90-те години на века, като за първото десетилетие на XX век вече може да се счита, че слага край на символистичната поетика. Социално-историческата почва, върху която символизма блестеше се състоеше в кризата на идеологията на европейската интелигенция.

Развитието на символизма с бързи крачки върви към отблъскването на естетиката на парнасистите и счупването на теорията на натуралистите. Пример в тази посока е творчеството на Емил Зола, което символистите разбират като противовес на тяхната естетическа теория.

Първоначално символистите нямат нито една школа. Това, което изглежда като хомогенна маса, погледнато в десетилетията назад, всъщност е сложно преплитане и борба на различни школи. Дори между основоположниците на символизма Маларме, Верлен и Рембо не е установено силно единство. Техните творчески и човешки отношения са били изключително объркващи. И все пак, когато през 1886 г. „Манифестът на символизма“ се появява във вестник „Фигаро“ той доста точно отразява програмата на цялото ново направление.

Основавайки се на идеалистичното учение на Платон, символистите признават съществуването на два свята – идеален и реален, а реалният свят им се струва, подобно на древногръцкия философ, само временно, преходно отражение на вечните идеи. Освен това символистите отказват да видят идеалния и реалния свят като тясно свързани. Те отиват по-далеч от Платон в утвърждаването на разцеплението „между този свят” и „другите светове”, заявявайки, че ще обърнат погледа си именно към непознатите светове.

В статията си „Пол Верлен и декадентите“ Максим Горки  отбеляза стремежа на декадентите към неизвестното като опасно свойство на тяхната поетика, което води до неясна и мистична същност.

Символистите не се стремят да отговорят на въпросите на реалния живот. Мястото на обективното познание на действителността в тяхната поетика заема интуицията. Разделянето на света на външна и вътрешна същност води според тях до разделяне на начините за комуникация между човека и Вселената. Символистите не отричат съществуването на път на логическо познание. Те обаче смятат, че най-висшият вид опит е вътрешният опит, основан на интуиция и мистично прозрение.

За да проникне в непознатото, символистичните поети използват като движеща сила на своята поезия самотата. За тях самотата е вид трагедия, но и благодат едновременно. Такава изолация не може да не засегне системата от художествени средства и най-вече характеристиките на символистичния образ.

Символистичният образ е интерпретиран от основоположниците на символизма Маларме и Рембо като „прозорец към неизвестното“. Специалната концепция на изображението изисква специални принципи за неговото проектиране. Маларме дори се опитва да обоснове символизма с помощта на философията на Хегел, разглеждайки „символа“ като тайнствен знак на някаква вечна същност. Символистите също се обръщат към философията на немския идеалист Шопенхауер или към други идеалистични учения, които позволяват да се търси скрит смисъл в символа. В символистичния образ е особено подчертана неговата двусмисленост, близостта до музиката, която пряко, без думи, засяга чувствата. Символизмът също изоставя логически последователния сюжет на реалистите, от социалните и психологическите мотиви на Балзак и Стендал, от научния подход на Зола, от точността и яснотата на парнасистите. Доказателството е заменено с намек от символистите, последователността на разказа е заменена с произволни сравнения, в които междинните връзки са съзнателно пропуснати, а видимите връзки са изкуствено прекъснати.

Мястото на съзнателното обобщение е заето от поетичен произвол, който изисква свой собствен речник. Още в „Манифеста на символизма“ се декларира, че за най-висшето познание на света е необходим „особен и сложен стил“. Отношението на символистите към словото е амбивалентно. От една страна те се оплакват от бедността и безсилието на словото и в същото време преувеличават ролята му, разпознавайки е него мистично, почти религиозно значение. Символистите създават свой собствен символистичен речник, отразяващ конвенционалните концепции за създаване на абстрактни изображения, скици на психични състояния.

В поезията на символистите може да се види не само разрухата, о и съграждането. Те започват трансформацията на стиха, която е завършена още през XX век. Едно от техните поетични списания използва като мото фразата „vers libre“ („свободен стих“). В поезията на Маларме, Верлен и Рембо стихът бива освободен от традиционните окови на александрийската строфа с нейния строго дефинирания класически ритъм, доминиращ от времето на Расин.

Автор: Стефани Стефанова

Това е историята на Мис Мортън – най-нежелаещата да ѝ се случват интересни неща дама във викторианска Англия, прокълната от съдбата около нея все да има някакви мистерии на ръба на реалността, убийства, измами, черни тайни, организирана престъпност плюс всички семейни проблеми според справочника на готическите постулати, които карат девиците да бъдат отвличани, заплашвани и принуждавани да си отдават богатствата и благодетелите на студенокръвните злосторници. А на нея така да не ѝ се занимава, ама хич да не иска тия интересни времена, мечтаеща да е героиня на справочник по градинарство, а не на Ан Радклиф.

По принцип нежелаещите да се занимават с живота героини трудно ще допаднат на който и да е, но признавам – събуждат някакво садистично желание да ги гледаш как ще стискат отвратено устнички и ще въздъхват примирено пред поредния номер на съдбата. Мис Мортън всъщност е лейди – сирак, потомка на скръбно отишла си майка и безотговорен баща, решил да си пръсне негодните мислещи органи в пристъп на срам, оставяйки двете си дъщери в бедност и на милостта на роднини. Да, две дъщери – има и още една мис Мортън, която е толкова наивно, но злобно тъпа, че ви гарантирам – когато не ѝ се случват лоши неща, ще ви е повече от тъжно. Та, не си заслужава споменаването.

Около нашето момиче обаче има рояк обожатели, които тя изключително внимателно и страстно игнорира – лекар, полицай и благородник, че и няколко съмнителни субекта, които рано или късно си показват магариите, така че не очаквайте практически никаква любовна история. Нейната работодателка и празноглавата ѝ дъшеря, няколко роднини, които заслужават да не им строшите корубите с остър камък и шепа приятели пазят девойчето ревностно, защото убийства, свързани с нея и тайните на всички около нея никак не липсват, а заплахите за съществуването на пишман протагонистката ни са също в тревожно изобилие. Девойката има нужда от спасяване, но и притежава класическото твърдоглавие тип силна независима жена на 21 век, дето не знае какво е френски ключ … Знам че звучи нелогично – но всъщност се чете доста бързо и приятно, въпреки всички гореспоменати причини да не го правите. Една от онези поредици – противоречия, които са сред истински любимите ми.