Да, точно този разказ търсех! Благодаря много за бързия и точен отговор, NomaD!

Статистика: Пуснато от 泡影 — 10 август 2025, 20:24

---

В един есенен ден по шосето на Павел Вежинов.

От 2016 г. вече не влиза в учебната програма

Статистика: Пуснато от NomaD — 10 август 2025, 19:49

---

Здравейте,

Опитвам се да си спомня името на един полуфантастичен разказ, който четох в учебник по литература за 6 или 7 клас преди доста време.

В разказа ставаше дума за човек (разказвача), който посещава приятел в болница. Приятелят му е болен от рак на белите дробове, поради факта, че дълго време е бил пушач.

На връщане, разказвачът губи контрол над колата си(поради обилен дъжд, ако не се лъжа) и е в опасност да излезе извън пътя и надолу по една урва, но някаква (свръхестествена) сила спира колата и я връща на пътя.

Доколкото си спомням, този разказ беше в учебник по Литература, издаден от Просвета. Ако не се лъжа, авторът е българин.

Ако някой си спомня разказа и/или името му, ще съм ви много благодарен, ако споделите каквато информация имате за него.

Благодаря!

Статистика: Пуснато от 泡影 — 10 август 2025, 17:24

---

Островът на живота

Част1. Тримата на острова.
Круизният кораб „Сирена“ се носеше бавно през тюркоазената шир на тропическото море. Последните години не бяха щадили никого, но това лято бе обещание – за почивка, за нещо ново, за забравяне.
Иван Фердов стоеше до перилата на палубата с ръце в джобовете и гледаше как слънцето се отразява в златните коси на жена му.
Светла се смееше. Смехът ѝ бе лек, като бели платна на вятъра. До нея – Николай, или Ники, както всички го наричаха. Беше от онези мъже, които не се нуждаят от усилие, за да бъдат харесвани. Необвързан, предприемчив, с онзи особен блясък в очите, който подсказваше, че животът е игра, а той – добър играч.
Иван стисна зъби. Беше ревнив. Не го криеше. Но тази вечер Ники прекаляваше. Светла, разбира се, не забелязваше. Или не искаше. Тя умееше да бъде мила с всеки. И точно това го изгаряше.
– Хайде, танцувай с мен, Светле – настоя Ники, протягайки ръка с онази полуиронична галантност, която можеше да бъде или чар, или нахалство, в зависимост от зрителя.
– Само ако Иван не възразява – усмихна се тя и го погледна. Очите ѝ търсеха одобрение. Но Иван не отговори.
– Трябва да поговорим – каза той рязко, хвана я за ръката и я поведе към тъмната част на палубата, далеч от музиката.
– Иван, моля те…
– Достатъчно! Гледаш го как те залива с усмивки, а ти…
– Той е приятел! Това е ваканция!
– А аз съм ти мъж! – прошепна с тон, който разсичаше въздуха по-силно от вятъра.
– Това е просто разговор, просто танц… не съм престъпник!
– Не ти вярвам, Светле. Не му вярвам. Гледа те така, сякаш вече си негова.
Светла потръпна. Някаква сянка премина през лицето ѝ. Беше уморена. От ревността, от недоверието, от това, че щастието ѝ трябваше да бъде доказвано с безкрайни уверения.
Иван се замисли.Тя е всичко, което имам. А аз... се провалям. Нищо не мога да ѝ дам, освен съмнения. Но не мога и да понеса мисълта, че ще я загубя. Не и на някой като него.
Тогава нещо удари кораба. Глухо, дълбоко. После втори тласък – по-силен. Трети. Светлините примигнаха, завиха сирени. От носа на кораба се вдигна пламък. Изригване. Гласове се превърнаха в писъци. Един от димоходите засенчи луната. Хората тичаха по палубите – някои с жилетки, други още с чаши в ръце. Един сервитьор изтърва поднос и се втурна към спасителните лодки.
По уредбата се чуваше неразбираемо съобщение, прекъсвано от шум и трясък. Капитанът издаваше заповеди, но паниката вече бе по-силна от гласа му. Над палубата се извиси огнен стълб – взрив в машинното отделение. Част от корпуса се разцепи. Корабът се наклони наляво.
Метални звуци, писъци, плясък от хвърлени във водата тела. Спасителните лодки бяха малко. Повечето заседнаха или се преобърнаха. Огънят стигна и до горната палуба. Беше хаос.
Иван дръпна Светла към парапета. През дима забеляза силуета на Ники, който тичаше към тях с две спасителни жилетки.
– Вземете ги! Бързо! – извика той и тикна едната на Светла.
– А ти? – извика тя през ревящия вятър.
– Ще плувам!
Но в този миг вълна, висока като къща, връхлетя от мрака. Тримата залитнаха. Иван обви с ръце жена си. Последното, което видя, бе как Ники се хвърля напред, сякаш да ги достигне. После морето ги погълна.
...
Събудиха се във водата. Хванати за парче дърво, което някога бе лодка. Вълните ги носеха бавно, встрани от какъвто и да е шум. Около тях – мрак, парчета метал и дърво, мирис на изгоряло.
Иван бе ранен в рамото. Светла бе в шок. Ники се бореше да ги държи близо до повърхността. Минутите се влачеха. Морето бе студено. Те не знаеха дали някой ги търси.
– Бих те наметнал със сакото си, Светле, за да се почувстваш в мен… но съм по фанелка – изрече той през зъби, полузамръзнал.
– Млъкни… – измърмори Иван, а Светла се разсмя през сълзи.
Тази нощ морето не ги уби. Изхвърли ги. На пуст остров, без следа от кораба.
Денят на острова започна с инстинкти. Иван взе командването. Започна да строи – подслон, после ограда. Ревността му не беше изчезнала. Напротив. В тази изолация тя се превръщаше в стена. Светла му помагаше, мълчалива, уморена.
Ники, в типичния си стил, не спореше. Намери извор. Ловеше риба с импровизирано копие. Вечер спеше под звездите. "Имам си таван с милиони лампи", казваше.
Светла започна да прекарва повече време с него. Първо, защото беше весело. После, защото беше спокойно. Иван усещаше това. Но преглъщаше. Строеше. Занимаваше се. Опитваше се да бъде мъжът, който я защитава.
Иван не можеше да не забележи. Погледите ѝ, които се задържаха върху Ники по-дълго от необходимото. Смехът, който не бе същият, когато бе с него. Една вечер, когато Светла се върна с пълна кошница плодове и Ники я следваше с усмивка, Иван избухна.
– Харесва ли ти това? – изръмжа той, щом останаха насаме. – Да вървиш с него из джунглата, сякаш сте… двойка?
– Престани. Това е лудост, Иван.
– Не. Лудост е да гледам как жена ми намира утеха в друг, докато аз се опитвам да ни спася.
– Ние сме спасени! Просто още не си го осъзнал. Но ако продължиш така… ще изгубиш и последното, което имаш.
Очите ѝ блестяха. Не от гняв, а от решителност. Иван усети – беше на ръба. Или ще се промени… или ще я загуби.
На острова времето тече различно. Първите дни минаха в изграждане на навици. Иван бе доминиращ. Ревността му вече не се нуждаеше от думи. Следеше погледите, движенията, всяка усмивка на Светла към Ники.
– Гледай си рибите – избухна една вечер Иван, когато Ники седна до тях на огъня.
– А ти си гледай жена си – отвърна Ники. – Но няма нужда да се държиш с нас като със затворници.
– Не си у дома си тук. Това е моето семейство!
– Ама не е твоят остров! – изригна Ники и скочи на крака.
Размяната на реплики прерасна във физически сблъсък. Двама мъже, обезумели от страх, глад и несподелени чувства, се хванаха за гърлата. Светла ги спря, като застана между тях с викове:
– Достатъчно! Ще се убиете! Това ли искате?! Да не стигнем до никъде и да умрем като глупаци на тоя остров?
Светла се замисли. Аз не съм предмет. Не съм награда. Обичам Иван, но ако той не може да вярва, как да живея до него? А Ники... той вижда в мен човека, не просто жената.
След тази нощ всичко бе различно. Буря удари острова. Силни ветрове, порой, падащи клони. Колибата се срути частично. Всички се бориха – заедно. Нямаше Иван, Светла и Ники. Имаше трима оцелели. Вятърът ги събра, гръмотевиците ги принизиха до същността им.
След бурята започнаха да си говорят. Истински. Без маски. Споделяха истории от миналото, страхове, провали.
– Аз... мислех, че съм силен – прошепна Иван веднъж. – Но съм просто уплашен мъж, който обича твърде силно и твърде погрешно.
– А аз – добави Ники, – съм човек, който цени свободата, но за първи път ми се иска нещо да остане. Да имам някого, не просто поредната спирка.
Светла ги слушаше и мълчеше. После се усмихна.
– Може би не сме толкова различни. Просто сме хора. И хората не винаги знаят как да обичат правилно.
– Защо не го поканим в колибата? – попита Светла една вечер.
– Защо? Добре си му е под звездите.
– Не е редно. Не можем да делим огън и храна, а да го държим навън.
– Нищо не делим – отряза Иван. Но после я погледна. Тя не беше гневна. Само тъжна. И тогава, за пръв път, Иван осъзна: не ставаше въпрос за Ники. А за доверието. За онова, което той сам унищожаваше.
– Добре… Кажи му да дойде.
Ники се премести в колибата. Първата нощ тримата мълчаха дълго. После Светла се разсмя. После Ники. После и Иван. Беше смешно. И странно. И съвсем човешко.
Нощта обгръщаше острова с мекото си тъмно одеяло. Огънят трептеше, хвърляйки танцуващи сенки върху лицата им. Светла седеше между двамата мъже, сякаш беше последната крепост, към която се стичаха всички страхове и надежди.
Иван гледаше пламъците, а после тихо промълви:
— Никога не съм мислил, че мога да се чувствам толкова безсилен. Ревността ми е като птица с прекършени криле — иска да лети, но не може.
Ники го погледна с разбиране.
— Защо не опиташ да я пуснеш? Понякога свободата е най-силната форма на любов.
Светла го хвана за ръка.
— А аз искам да вярвам, че все още има място за нас тримата, без болка и страх.
Тишината се спусна отново, но за пръв път тя бе пълна с надежда.
Един следобед, докато ловеше риба на плитчините, Ники забеляза сянка, плъзгаща се бързо под водата. Наближаваха акули.
С бързи движения, той предупреди Иван и Светла да се приберат на брега. Адреналинът разбуди инстинктите им за оцеляване. За първи път в тази нова реалност се почувстваха уязвими и свързани от страха.
— Не сме сами — каза Ники, — и понякога най-големите ни врагове са най-близо.
Тази случка ги сближи още повече, оставяйки ги с чувство за безценната стойност на живота.
Премина една година. Те построиха малка колиба, събраха плодове и направиха импровизиран празник.
Светла извади една червена ягода и я постави върху малък камък.
— Това е тортата ни — усмихна се тя.
Иван извади късче дърво, което изрисува с камък, символ на тяхната обща борба и надежда.
Ники се засмя.
— Е, аз не знам за вас, но аз съм оцеляващият с най-готината история.
Тримата се смееха и се прегърнаха — хора, свързани не от съдба, а от избор.
Дни, после седмици минаваха в новия им малък свят. Заедно – понякога тихи, понякога смеещи се, понякога изпълнени с напрежение, но винаги заедно. Иван преглъщаше ревността, Светла се опитваше да ги съхрани, а Ники – да не изгуби надеждата.
Една сутрин, докато слънцето се издигаше над хоризонта, Ники забеляза в далечината силует. Спасителен кораб. Сърцата им затуптяха едновременно – радост и страх, че всичко, което познаваха тук, ще остане зад тях.
Лодката за спасение се приближи бавно. Тримата се качиха на борда, обвити в солената мъгла и тишина. Капитанът, мъж с изтощен, но внимателен поглед, ги попита за преживяното.
– Какво ще правите сега? – запита той, докато кораба ги приближаваше към цивилизацията.
Иван и Ники се погледнаха. Светла държеше ръцете им и двамата. Те знаеха, че животът отвъд острова няма да е лесен. Обществото няма да приеме този триъгълник, тези спомени, тази любов и ревност, които ги свързваха.
– Ще се разделим – каза Иван тихо. – Но никога няма да забравим това, което сме преживели заедно.
Ники кимна и добави:
– Тук, на острова, станахме нещо повече от приятели. Но там, навън, животът продължава.
Светла се усмихна през сълзи и прошепна:
– Благодаря ви и на двамата. За всичко.
Корабът отплава бавно, а тримата стояха един до друг, докато островът изчезваше зад тях.
Животът продължаваше, носейки със себе си трагикомедията и романтиката на тяхната история.
Корабът ги отнасяше към брега, към обществото, към въпросите. А зад тях оставаше островът. Дом на странна, болезнена, но истинска близост. И на трима души, които вече никога нямаше да бъдат същите.




Част2. Между страха и истината.

Времето на острова изглеждаше като сън.
Нереален, далечен, полъх от друг живот.
А сега – реалността. Хладна, сива, понякога с вкус на кафе и мирис на офис.
Иван отново беше Иван – инженер, съпруг, човек, който всяка сутрин се ядосва в задръстването, гледа новините със скука и се пита кога, по дяволите, животът стана толкова... обикновен.
Светла бе до него – същата и не съвсем. Усмивката ѝ вече не беше съвсем безгрижна. В очите ѝ имаше нещо като сянка – може би вина, а може би просто съжаление.
– Ще ходим ли пак в планината в събота? – попита тя една вечер, когато седяха на дивана и мълчаха.
– Да, ако не завали – отвърна Иван и отпи от бирата си, без да я погледне.
Между тях стоеше нещо недоизказано.
Нещо от онези нощи, когато бяха тримата.
Когато границите между правилно и грешно се размиваха, като пясък под вълна.
Светла стоеше пред огледалото с теста в ръка.
Малка пластмасова пръчица. Две чертички.
Прости линии. Живот.
Усмивката ѝ се прокрадна бавно – като лъч след буря.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Бебе… – прошепна тя. – Нашето бебе.
Сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Нямаше съмнение – иска го. Иска това дете.
С Иван.
С ново начало.
С чиста страница.
Но под вълнението се прокрадна страх.
Ще го приеме ли той?
Ще повярва ли, че е негово?
Или островът още стои между тях?
Тя вдиша дълбоко.
Изтри сълзите.
Постави теста в малка кутийка, завърза я с панделка.
Тази вечер щеше да му каже.
Иван се върна късно. Изморен, затворен в себе си.
Светла го посрещна с усмивка, със светещи очи.
– Имам ти изненада – каза тихо.
Подаде му кутийката.
Той я отвори. Гледа дълго.
Светла прошепна:
– Ще ставаме родители, Иване. Разбираш ли? Това е знак…
Той я прегърна.
Не каза нищо.
А в него – буря.
Родител? Аз?
А ако… ако не е мое?
Не, не трябва да мисля така. Не сега.
Но мисълта се вкопчи в него като кука.
– Може би… – прошепна той – може би е време да започнем на чисто. Да сменим града. Да се махнем оттук.
Светла го гледаше учудено.
– Оттук? Защо?
– Просто искам ново начало. Далеч от… миналото.
Светла се взираше в телефона.
Пръстът ѝ стоеше над бутона „Изпрати“.
Съобщението беше кратко:
„Ще ставам майка. Трябва да знаеш.“
Сълза се търкулна по бузата ѝ.
Тя натисна. Изпрати.
– Той има право да знае – прошепна.
Телефонът на Ники завибрира.
Светла!.
Сърцето му подскочи.
Седна на пейка.
Прочете съобщението. После пак. И пак.
Ще става майка…
Аз ли… съм бащата?
Мое ли е?
Смес от вълнение, страх и гняв.
Искаше да извика. Да се скрие. Да избяга.
Искам това дете…
Но искам и да не съм отговорен.
Светла си има съпруг.
Но… ако е мое?
Пръстите му се стегнаха около телефона.
Очите – навлажнени.
Нямаше отговор. Още.
Иван седеше в тъмната всекидневна.
Телевизорът мълчеше, но светлината му трептеше по лицето.
Светла спеше в съседната стая, ръцете ѝ върху корема.
Той я слушаше как диша.
Тиха. Мирна. Топла.
А в него – студ.
Той знае. Тя му е казала.
А ако поиска тест?
А ако… се окаже, че… не е мое?
„Не. Няма да има ДНК тест. Няма нужда от това. Няма смисъл.“
Мислеше. Изчисляваше. Подготвяше.
– Ще защитя това семейство – изрече на глас. – На всяка цена.
На следващия ден започна да търси нов дом.
Друг град. Други улици.
Без следи. Без история.
Светла не разбра напълно. Но не попита.
Тя просто искаше да вярва. Че всичко ще се оправи.
Неделна сутрин. Шумен битов пазар. Дим от скара, гласове, забързани крачки.
Ники вървеше бавно. Разфокусиран.
Циганка с шарена кърпа го дръпна за ръкава.
– Пет лева, момче. Ще ти кажа каквото трябва да знаеш.
– Не.
– Само пет лева, и ще знаеш истината.
Тръгна си.
После спря.
Обърна се.
Подаде ѝ банкнотата.
Тя го погледна с онзи поглед – сякаш го познаваше.
– Ще ставаш баща. И си закъснял. Много си закъснял.
Ники стоеше като ударен.
После тръгна. Тичаше. Звъня. Писа. Търсеше.
Светла. Къде си?
Никой не знаеше. Или не казваха.
Седмици. Месеци.
Накрая – една кратка новина:
„Светла и Иван са се преместили. Не се знае къде. След раждането.“
Понякога животът ти поднася чудо.
И точно тогава — когато най-много имаш нужда от него — го изпускаш.
Защото си се колебал.
Защото си мислил, че има време.
А времето — не чака.
Част3. Колибата на началото.

Пет години по-късно.
В ниското подбалканско село, сгушено между хълмовете, животът течеше бавно и мътно, като реката през лятото — понякога мирна, понякога отровна от жега и комари.
Ники се беше променил.
Израсна му брада, не от мода, а от умора. Кожата му беше загрубяла, ръцете — винаги леко зачервени от работа с млякото, металните съдове и студената вода. В очите му имаше онзи отблясък на човек, който не е забравил всичко, но се е научил да мълчи.
Имаше малка мандра в края на селото — стар навес, преобразен с труд и импровизация. Таванът течеше, хладилникът бръмчеше като стар трактор, но оттам излизаха сирена, които хората уважаваха.
– Шефе! Хладилникът пак прекъсва! – викаше Гошо, момчето за всичко.
– Ако се развали, ще духаш на сиренето да не се стопи – отвърна Ники през зъби, без да вдигне глава от таблицата с доставки.
Млякото пак закъсняваше.
Шофьорът на цистерната се появи по обяд – потен, с подпухнали клепачи.
– Карах без спирачки, бе! Да не мислиш, че ми е забавно! – изпусна се той, още от вратата.
– Млякото не може да чака! – избухна Ники. – Хората чакат, сиренето не става от въздух!
Беше напрегнат, избухлив, но не лош човек. Беше сам.
И никога не го признаваше.
Понякога, когато слънцето се накланяше зад хълма, той сядаше на пейката зад мандрата, запалваше евтина цигара и гледаше как облаците се прокрадват между дърветата.
В такива мигове си спомняше.
Острова.
Светла.
Момента, в който разбра, че е закъснял.
Почти всеки ден, все още.
Един ден му се обадиха от Асоциацията на млекопреработвателите.
– Гръцки търговец ще се среща с вас. В читалището, в близкия град. Поканени сте.
Седмица по-късно, Ники сложи чиста риза, подстрига си брадата — не много, само колкото да изглежда по-малко като отшелник и повече като предприемач.
Качи се в стария Пасат, която ръмжеше при всяка втора смяна на скоростите, и тръгна към града.
Първото му пътуване от месеци.
Смесица от тревога и надежда.
Не само за бизнеса.
Макар и да не си признаваше, дълбоко в себе си усещаше, че нещо ще се промени.
Мястото беше почти същото, както го помнеше — сградата на читалището с избелели надписи и боядисани в зелено прозорци.
Само дърветата в градинката изглеждаха по-високи. По-зрели. Като него.
Ники пристигна малко по-рано.
Слезе от колата, оправи яката на ризата си и тръгна към входа, когато я видя.
На пейката под стара липа седеше жена с дете.
Нищо необичайно – майки имаше навсякъде. Но той спря, като ударен.
Светла.
Седеше леко приведена напред, говореше тихо на момченцето. Смееха се на нещо.
Косата ѝ беше по-къса, с вълни, които се разпръскваха от вятъра.
Имаше повече линии по лицето ѝ – не от старост, а от преживяно.
И все пак, беше красива.
Истинска.
Детето вдигна глава.
Очите му. Бяха същите. Кафяви, ясни, с леко присвиване, когато се усмихва.
Сърцето на Ники подскочи.
Беше като удар. Тих, но дълбок.
– Светла? – прошепна, без да вярва, че гласът му ще излезе.
Тя се обърна. Погледът ѝ замръзна за миг, после лицето ѝ се разтвори в изненада, топлина и нещо друго – страх, може би?
– Ники... Боже мой...
Той се приближи бавно, като човек, който се страхува да не изплаши нещо крехко и важно.
Момченцето го погледна с любопитство и се усмихна широко, с онази откритост, която само децата притежават.
– Здравей, аз съм Борко! – каза и подаде ръка. – И строя колиба там, в храстите!
Ники се усмихна несигурно. Протегна ръка и стисна малката длан.Тя беше топла. Жива.
Светла ги наблюдаваше. В очите ѝ се бореха вълнение и болка.
Седнаха тримата на пейката. За миг мълчаха.
– Иван? – попита тихо Ники.
Светла сведе очи.
– Не издържах. Ревнуваше... не само от теб. От всичко. От детето. От миналото. Разделихме се. Не беше лесно... но сега съм спокойна.
– Сама ли си? –
– Да. Работя... гледам го. Не се оплаквам.
Ники кимна.
Не знаеше какво да каже. В него бушуваше буря.
Облекчение. Гняв. Надежда. И нещо ново – нежност, каквато не си беше позволявал досега.
Гледаше Борко, който размахваше пръчка и обясняваше как ще сложи покрив от листа.
И се чудеше:
„Ако това дете е мое… как съм живял без него? А ако не е… защо ми се струва, че съм го чакал цял живот?“
Слънцето вече се спускаше ниско зад покрива на читалището, хвърляйки дълги сенки между дърветата. Лятната светлина се промъкваше през клоните и рисуваше златни петна по лицата им. В този късен следобед, градинката се беше превърнала в нещо повече от място за срещи. Беше станала сцена. За тяхната втора възможност.
Борко тичаше между храстите с разтворени ръце като самолет. Гласът му се разнасяше високо:
– Колибата ми ще има прозорец към небето! И ще има място за всички – и за мама, и за чичо Ники! А може и за котка, ако си намерим!
Ники го гледаше мълчаливо.
В гърлото му се беше събрала топка, която не можеше да преглътне.
Светла седеше до него, притихнала. И двамата мълчаха, сякаш се страхуваха да не развалят мига.
– Той... често говори за колиби – прошепна тя. – Откак се помни. Може би си го носи отвътре. Място, където всичко е просто. Където си обичан.
Ники кимна.
– И аз имах такава. В детството. Беше ми убежище. От хората. От себе си понякога.
Пауза. После се усмихна:
– Той знае какво прави.
Борко дотича обратно, хванал две пръчки, и ги забоде в тревата. Гледаше ги с очи, пълни с нетърпение.
– Хайде, чичо Ники! Ела! Ще живееш с нас в колибата! Завинаги!
Ники го погледна.
Светла също.
В очите ѝ вече нямаше страх. Само въпрос.
Без думи. Без натиск.
Ники се изправи. Свали якето си и го остави на пейката.
Не мислеше за бизнеса, за млякото и стария хладилник.
Тръгна към детето. Бавно, сигурно.
– Добре, майсторе – каза. – Да построим покрива.
Този път нямаше съмнение.
Нито бягство.
Този път оставаше.
Завинаги.
Рано или късно, животът може да започне отначало.
Понякога... в колиба от пръчки,
понякога – в нечии очи.

Тодор Хаджимитев
2025 г.
с. Очуша - някъде в България.

Статистика: Пуснато от Toto4ete — 08 август 2025, 14:44

---

Много благодаря за 4-та част!

Статистика: Пуснато от Ели777 — 07 август 2025, 00:26

---

В сянката на древно предателство, пет кралства се колебаят на ръба на пропастта. Младите владетели - всеки заслепен от амбиция, всеки окован в бронята на неопитността - вдигат мечовете си не за слава, а за смисъл. Те са наследници на тронове, които не са заслужили, и жертви на време, което не ги чака. Но докато те се борят за власт, от Ледената пустиня на изток се плъзга смъртта. Неясен войн, не огън... А вяра.

Новият бог няма име, но има поданици. Религията му е еликсир за душите - обещание за безсмъртие за лоялните и проклятие за отричащите. С нея идва и болест, която изяжда същността и оставя само празнината на фанатизма. Заедно с това демони, родени от мрака на забравени легенди, вече стъпват по земята, а единствената преграда срещу тях е вярата в Светлината - древната сила, която вече угасва под тежестта на съмнения.

Присъединете се към епоса за забравеният бог в страна и време на безбожието.

Глава 1 Сянка в спомените
Глава 2 Началото

Статистика: Пуснато от Fabiven.BG — 06 август 2025, 23:59

---

Ако може и на мен да ми пратите?

Статистика: Пуснато от dasAuge — 06 август 2025, 21:34

---

Едновременно натисни CTRL и минус от клавиатурата.

Статистика: Пуснато от i_m_i — 05 август 2025, 10:59

---

здравейте,
как да намаля размера на шрифта за четене от екран на компютър. Не разбрах как го увеличих.
Благодаря!

Статистика: Пуснато от Танчита — 05 август 2025, 08:55

---

Благодаря!

Случайно открих Вашия речник; добавих го към нашата колекция: https://cloud.freemdict.com/index.php/s/iHnQzP4kmMWP4Qx

Цялата директория с такива речници: https://cloud.freemdict.com/index.php/s/pgKcDcbSDTCzXCs

Статистика: Пуснато от nyakoybg — 30 юли 2025, 14:21

---

Коуди Макфейдън - Лицето на смъртта
https://biblioman.chitanka.info/books/9100 - празна страница

Здравейте,

Или е оправено, докато проверя, или си работи.

Може ли снимка какво точно виждате (ако не е правилната страница)?

Здравейте, изглежда, че вече е оправено.
Благодаря!

Статистика: Пуснато от Гост — 24 юли 2025, 09:51

---

Здравейте,

Този линк е или от някое огледало на сайта (който не работи), или нещо подобно, но не е част от Моята библиотека.

В Моята библиотека, за сега виждам, единствено том 1 от поредицата.

Статистика: Пуснато от cattiva2511 — 21 юли 2025, 15:34

---

Здравейте,
В момента има технически затруднения с чата на Моята Библиотека. Работим активно по отстраняването им, но засега не можем да посочим точен срок.

Междувременно, можете да използвате форума или да се свържете с нас чрез имейла за контакт, посочен на сайта.

Благодарим за разбирането! Ще ви уведомим веднага щом проблемът бъде решен.

Статистика: Пуснато от cattiva2511 — 20 юли 2025, 13:14

---

Коуди Макфейдън - Лицето на смъртта
https://biblioman.chitanka.info/books/9100 - празна страница

Здравейте,

Или е оправено, докато проверя, или си работи.

Може ли снимка какво точно виждате (ако не е правилната страница)?

Статистика: Пуснато от cattiva2511 — 20 юли 2025, 13:10

---

Коуди Макфейдън - Лицето на смъртта
https://biblioman.chitanka.info/books/9100 - празна страница

Статистика: Пуснато от Гост — 17 юли 2025, 12:45

---