Симеон Хаджикосев
Антъни Тролъп (1815–1882)

Антъни Тролъп е последният бележит представител на викторианския реалистичен роман. Почти непознат у нас, ако се опитаме да потърсим мястото му в главозамайващо сложната панорама на европейската литература от деветнадесети век, бихме могли да твърдим, че той е английският Балзак. Основание за това дава като че ли голямата му работоспособност и творческа плодовитост: Тролъп е автор на 47 романа, но към тях трябва да прибавим още пет пътеписни книги, четири сборника с разкази, една автобиография, изиграла неблагоприятна роля при посмъртната му рецепция. Освен това е написал и една пиеса, многобройни есета и статии.

Подобно на великия си френски събрат и Тролъп въвежда цикъла романи с общи герои и неизменен топос. Представителните му цикли са два, всеки от тях от по шест романа — „Барсетширски хроники“ и „Семейство Палисър“, към който принадлежи настоящият роман и бе изключително популярен преди близо четири десетилетия като телевизионен сериал, заради който се опразваха улиците и хората заставаха пред малкия екран, пренасяйки се в света на английската аристокрация от XIX век.

Сравнението с Балзак не е неуместно не само поради посочените сходства, но и защото Тролъп си остава един от най-четените романисти, писали на английски език. Веднага трябва да добавим обаче — един от най-четените в англосаксонския свят, т.е. в ареала на английския език. Българската рецепция на Балзак и Тролъп в това отношение е достатъчно категорична, като популярността на френския класик е смазваща спрямо репутацията на англичанина. Ако имаме предвид броя на преведените у нас Балзакови творби, както и съвкупността от изданията им, по всяка вероятност броят им ще надмине числото сто. Срещу това Антъни Тролъп е представен само с романа си „Барчестърски кули“ (НК, 1985). У нас няма човек, завършил поне средно образование, който да не е чувал за Балзак и дори да е попрочел нещичко от него. Ако попитате обаче човек от улицата знае ли кой е Антъни Тролъп, най-вероятният отговор би бил отрицателен.

Това обаче не може да бъде причина да не посочим още едно сходство между двамата писатели. Плодовитостта на Тролъп и Балзак не е някакво иманентно, вътрешно качество на техния талант. Тя е въпрос и на организация и самодисциплина, на възглед за литературата и творческия труд. Изключително показателна е в това отношение автобиографията на английския писател, в която той неизменно прокарва идеята за творческото писане като умение и рутина, подобна на ръчния труд.

Творческата работоспособност и продуктивност на Антъни Тролъп има по-различен характер от Балзаковата (французинът пишел по 14–16 часа на ден) и е била мотивирана от други причини. В продължение на тридесет години писателят е бил чиновник в Британските пощи, където е успял да стигне до висока позиция преди пенсионирането си през 1867 г. Белетристичният му дебют се отнася към 1847 г., като в продължение на две десетилетия Тролъп е трябвало да съвместява писателската работа и неотложните си служебни задължения. За разлика от Балзак, който е пишел само в работния си кабинет, пищно, макар и безстилно обзаведен по негов вкус (да не пропуснем да споменем и неговата знаменита работна роба, подобна на монашеска власеница), прагматичният Тролъп успял да привикне да пише навсякъде — във влака, на парахода, в любимия лондонски клуб. Началото на литературната му кариера съвпада със служебно повишение и преместване в Ирландия. Именно там Тролъп се научил на желязна дисциплина и строг писателски режим. Известно е, че още през тези години романистът установил работните си навици. Слугата му Барни го будел сутрин много рано и след като приключел скромната си закуска (чаша кафе и филия хляб с масло), в пет и половина Тролъп бил на работната си маса. В осем и половина изоставял писането и тръгвал на работа. Той бил педантичен при спазването на дневния си режим и ако непредвидени обстоятелства го възпрепятствали, съжалявал за безвъзвратно изгубеното време.

Възходът на Тролъп като романист започва с появата на първия роман от цикъла „Барсетширски хроники“. Става дума за „Попечителят“ (1855), последван от „Барчестърски кули“ (1857), „Доктор Торн“ (1858), „Пасторският дом във Фремли“ (1861), „Къщицата в Олингтън“ (1864) и „Последната хроника от Барсет“ (1867). Успоредно с тях писателят пише романите си за Палисърови: „Можете ли да й простите?“ (1864), „Финеъс Фин“ (1869), „Диамантите на Юстас“ (1873), „Завърналият се Финеъс“ (1874), „Министър-председателят“ (1876) и „Децата на херцога“ (1879).

Като се чете тази огромна за днешните стандарти книга, която държите в ръцете си, трябва да се има предвид, че викторианският читател е предпочитал многостраничните романи. Такъв е бил масовият вкус на онази епоха, който бихме могли да уподобим на съвременните „сапунени“ сериали по телевизиите, съответстващи на днешния вкус. Поради това дори когато романите не са били предварително тествани чрез публикация в списание или на месечни свезки, издателите обикновено поставяли условия пред романистите да представят ръкописи, влизащи в стандарта на тритомния роман. Шеговитото наименование на този популярен викториански стандарт в прозата било трипалубник (three-decker) — по аналогия с модерните по онова време пътнически параходи с по три палуби.

За днешния читател обемът на „Семейство Палисър: Можете ли да й простите?“ със сигурност е стъписващ. Но потопи ли се в романа, той ще го хареса, убеден съм в това. Защото като цяло Тролъп е най-съвременно звучащият сред викторианските романисти.