Читателски коментари от rabeno

„Железният светилник“ ми допадна, заради интересните персонажи и майсторското пресъздаване на старовремския бит. В „Преспанските камбани“ Ния Глаушева беше най-впечатляващия персонаж, но ми дойде в повече телешкия възторг по „дядо Иван“. Изобщо Талев доста неща е премълчал за Русия, което лишава произведението му от историческа обективност. В „Илинден“ ме отблъсна лошото отношение към върховистите и изобщо към българската държава, която Талев отъждествява с Фердинанд. Главната му критика към върховисткото движение е, че идва да буни народа в Македония, предизвиквайки гнева и жестокостта на турците. Добре де, ВМОРО не направи ли същото с Илинденско-Преображенското въстание? И какво лошо има в това Македония да бъде свободна като част от България, а не като отделна политическа единица? „Гласовете ви чувам“ пък е пропито със социалистическа пропаганда, но това е нормално, тъй като по време на написването на творбата Талев е напълно реабилитиран и вече част от статуквото. Тетралогията е впечатляваща като мащаби, но е исторически не докрай обективна, а повечето от героите са плоски, някак стереотипни (изключение правят персонажите на Султана, Ния, Рафе Клинче, Вардарски, Добра Лозанова…) Сравненията с „Война и мир“ на Толстой… Далече е от „Война и мир“. Там всеки образ е уникален и пълнокръвен сам по себе си, а мащабите са много по-големи. Оценка за цялата тетралогия — 6/10. Лично мнение.

Съвсем заслужено „Под игото“ е считано за едно от най-значимите произведения в българската литература. Чрез него Вазов продължава да гради храма на българската национална идентичност заедно с цикъла „Епопея на забравените“, повестите „Немили-недраги“, „Една българка“, и други. За българската национална литература Вазов е това, което Хенрик Сенкевич представлява за полската.

Ако се абстрахираме от националното чувство, творбата „Под игото“ не е най-блестящия образец за роман. В типичния стил на романтизма персонажите са абсолютизирани — или са положителни, или са отрицателни. Ако са положителни, то те са още умни, силни, красиви. Ако пък са отрицателни, те са също така глупави, слаби, отблъскващи. Точно както е и в творчеството на Сенкевич. На Вазовите персонажи липсва сложност, противоречивост, автентичност. Сякаш те не влияят върху случващите се процеси, но ги следват, потопени в техния водовъртеж. Липсват им убедителни морални конфликти. Някак си от самото начало се подразбира кой какъв е — герой, страхливец, предател, т.н. Просто е нужно да се направи сравнителен прочит със „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов или с някоя чуждестранна класика от същата епоха — „Братя Карамазови“ или „Ана Каренина“. В „Под игото“ Вазов се е показал като забележителен народопсихолог, но като слаб личностен такъв. Бих казал, че това е характерно за цялото му творчество, но пък и Вазов е рожба на своята епоха. В онези години българската литература и национално самосъзнание са имали нужда именно от него, а не от автори като Достоевски, Толстой или Чехов. Все пак, струва ми се, че „Под игото“ е задължителен за четене роман именно в ученическа възраст, тъй като, поради липсата на литературен опит, художествените недостатъци на произведението не бият на очи.

Съгласен съм! Бих добавил също така и „Бит и душевност на нашия народ“ от Иван Хаджийски.

За мен това е най-великата българска книга. Жалко, че Захари Стоянов не е доживял да я завърши…

Според моето скромно мнение това е най-доброто произведение на Ботев.

В никой друг от своите разкази Чехов не е успял да постави темата за „малкия човек“ толкова сполучливо, колкото в „Мъка“. За мен това е най-доброто му произведение.

Прекрасен Дебелянов. Никой друг наш поет не е успял да изрази чувството за носталгия толкова въздействащо.

Ботевата философия ми напомня на мирогледа на Иван Карамазов от „Братя Карамазови“. И двамата отхвърлят Небесното царство на Христос, защото не могат да се примирят със земната несправедливост. Личността на Ботев е дълбоко трагична — титаничен дух, устремен към свободата, който не може да приеме света, не може да го промени, но и не желае да се смири пред Божия промисъл. Единственото свобода в такъв случай е смъртта — и Ботев я намира.