Съвсем заслужено „Под игото“ е считано за едно от най-значимите произведения в българската литература. Чрез него Вазов продължава да гради храма на българската национална идентичност заедно с цикъла „Епопея на забравените“, повестите „Немили-недраги“, „Една българка“, и други. За българската национална литература Вазов е това, което Хенрик Сенкевич представлява за полската.
Ако се абстрахираме от националното чувство, творбата „Под игото“ не е най-блестящия образец за роман. В типичния стил на романтизма персонажите са абсолютизирани — или са положителни, или са отрицателни. Ако са положителни, то те са още умни, силни, красиви. Ако пък са отрицателни, те са също така глупави, слаби, отблъскващи. Точно както е и в творчеството на Сенкевич. На Вазовите персонажи липсва сложност, противоречивост, автентичност. Сякаш те не влияят върху случващите се процеси, но ги следват, потопени в техния водовъртеж. Липсват им убедителни морални конфликти. Някак си от самото начало се подразбира кой какъв е — герой, страхливец, предател, т.н. Просто е нужно да се направи сравнителен прочит със „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов или с някоя чуждестранна класика от същата епоха — „Братя Карамазови“ или „Ана Каренина“. В „Под игото“ Вазов се е показал като забележителен народопсихолог, но като слаб личностен такъв. Бих казал, че това е характерно за цялото му творчество, но пък и Вазов е рожба на своята епоха. В онези години българската литература и национално самосъзнание са имали нужда именно от него, а не от автори като Достоевски, Толстой или Чехов. Все пак, струва ми се, че „Под игото“ е задължителен за четене роман именно в ученическа възраст, тъй като, поради липсата на литературен опит, художествените недостатъци на произведението не бият на очи.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.