Читателски коментари от Dimityr Borisov

Според мен разказът е доста абстрактен. Аз го тълкувам така: авторът смята, че бъдещето е една цивилизация от щастливи хора, които са превъзмогнали болести, бедност и всички трудности за човека. И това са постигнали като са създали роботи с изкуствен интелект, „изкуствено създаден жив организъм“, от работата на които да зависи живота на хората. Съответно хората живеят изкуствен живот, общуват с роботи, а в един робот- беглец се е развила идеята да избяга от този перфектен живот в миналото, когато още не са били измислени роботите.

Разказът е прекалено мрачен, но предполагам, че авторът не иска да отрече културните ценности. Той иска реално да съпостави силата на грубата действителност срещу силата на изкуството, което ще изгуби битката. И в крайна сметка той си представя бъдещето доста песимистично — цивилизацията ще доведе хората до самоунищожение. От това ще последва бедност, която ще превърне останалите хора в зверове. Хората ще са изгубили всякакъв морал и човещина, поради което изкуството няма да има смисъл да съществува.

Много интересен разказ. Авторът показва отношението си към конкретни неща от албанския живот. Например, албанците, като почти мюсюлмански народ, биха могли да бъдат наравно с това и християни. Сякаш Исмаил Кадаре не симпатизира на мюсюлманската религия. Кланът на шейх-юл-исляма олицетворява омразата, фанатизма и закостенялостта, а кланът на Кюприлиите олицетворява хуманността и те са на почит сред народа. Сякаш тези два образа показват, че ако варварството победи, културният подем не може да съществува. А държавната власт издава закони, прави своите рокади, за да премахне вече неудобните фигури и за да не бъде всичко така открито, се налага да се жертват и невинни граждани.

Това е третият роман, който прочетох на Пол Дохърти и бих ги окачествил като леко четиво, в което няма напрежение (подобно романите на Емилио Салгари, които са подходящи за юноши) . Но интересното в романите е, че са исторически и следователно наистина е имало такива заплетени заговори и убийства. Затова препоръчвам този автор като много добър.

Мен също ме учуди, че това е криминална история от Стивън Кинг, където няма нито ужаси, нито циничности, а те винаги присъстват. Но ми хареса романа, защото и аз чета статии от новини, някои истории ме грабват, не винаги обаче картината, която се описва е пълна.

И аз, четейки текста, не можах да се въодушевя дори и след като го прочетох. Но прочетох след това анализ (https://www.google.com/amp/s/m.dnevnik.bg/analizi/2014/03/01/2252560_v_ochakvane_na_godo/amp) и разбрах, че трябва да се погледне философски на пиесата. Тя е наречена театър на абсурда, защото хем не става ясно, защо чакат Годо, хем той дори не се явява. Аз оценявам това произведение, защото наистина в живота си хората все чакат нещо, което би трябвало да е по-добър живот, но нито се знае дали ще дойде, а ако дойде — дали ще е нещо по-добро.

Това е един от най-добрите романи, които съм чел. Колкото повече се разгръща действието, толкова повече е и очакването с нетърпение какво ще се случи. Както и друг почитател преди мен препоръчва всичките романи на Артър Хейли, така и аз го правя (това е 6-я роман, който прочетох).

Илия Дочкин предчувства, сякаш по себе си, какво й е на болната кобила и я завежда там, където има зелено поле, където са нейната майка и другите коне, с които се е чувствала свободна и изпълнена с живот, и така той й помага.

За съжаление има много хитри хора, а на такава измама и аз бих се хванал.

За мен това е един невероятен роман, който ни запознава и с основната част на „кануна“ („канона“ букв. на български), която урежда кръвното отмъщение. Канунът е бил основен закон за албанците няколко века. И макар че днес вече не е в сила, още го прилагат по традиция в северноалбанските и косовски планински села.

Когато хората се разделят на две групи, от които по-малката придобият способността да мислят по нов начин, а мнозинството мислят по обикновения начин, това може да създаде бариера между тях. И понеже мнозинството не може веднага да разбере малцинството, биха могли да поискат да ги изолират, заради страха от неизвестното, който може да направи дори жесток човека.

Сякаш, всеки човек си има своя дарба и когато се обединят се получава нещо голямо.

Когато тръгнеш по пътя да мислиш само за себе си създаваш едно отрицателно свое подобие, което иска да убие най-милите чувства както от скъпите спомени, така и към хората, които в момента създават такива спомени.

В „Как умря капитан Немо“ жената от бъдещето стига до извода, че човек първо трябва да опознае себе си и околната среда, след това трябва да постигне щастието, след което ще се почувства, че след тези мигове е готов вече да умре. А щастието си той постига като целуне за пръв път любимата жена и от друга страна, като със собствени усилия помогне на хора в нужда — това е любов и творчество.