Читателски коментари от Снежана Ташева

Просто, кратко и гениално. Има и поука — избягвайте Стефан на всяка цена. :)

Привет и благодаря за отзива. :)

От българските автори май не се очаква да отговарят на отзиви от читатели, а да си ги четат тайно и да си се радват (или да се тръшкат, в зависимост от отзива), но реших все пак да отговоря.

Радвам се, че книгата Ви е харесала. Като цяло се старая да няма копи-пейст, но имам влияния, включително от руски и американски автори (от полски също). Наистина, писана е с голяма доза „идиотщина“ или както минаваше в моите среди — „интелигентна простотия“. Това е като цяло начин на разказване, и на мислене, много разпространен в математическите гимназии и в университетите с научни и инженерни специалности, така че предполагам, че оттам съм го закачила.

Ще имам предвид името „Астарот“, ако пак пиша нещо на диабилична тематика. :)

Аз също съм малко разочарована от българското фентъзи като цяло, най-вече от споменатото от Вас копиране, както и от интензивната лигавщина. Макар че тук-таме има попадения. Не знам дали се очаква да цитирам други автори, но ще спомена, че последно много ме впечатли „До дъно!“ на Мирослав Костов, а преди това поредицата за джуджетата на Илко Германов. И двете не са със суперсилни сюжети, но стилът е просто трепач.

Наскоро си препрочетох пак „Групата“ и наистина я видях с по-други очи, предвид че е минало време. Макар че никога няма да я възприема обективно, което си е нормално. Писана е преди доста време (започната 2013-та, завършена 2015-та, редактирана до 2017-та), тогава я възприемах по-скоро като поредица от скечове и лафчета, отколкото като сериозна литература (тя определено не е такава). Сега бих я написала по по-различен начин или вероятно не бих я написала въобще. Когато я започнах, бях току-що завършил магистър и вече работех в МЕИ (не по мое желание). Вършех работата на асистент, без да съм формално на такава длъжност (бях хоноруван преподвател). Тъкмо се бях върнала от екскурзия в Италия, морето ми беше до колене…

Четейки я сега, виждам че психологическите обосновки на героите са ми доста повърхностни, не се вижда какво ги движи, освен течението (в голяма степен вярно за Боряна, но донякъде и за другите). Не е много ясно какво искат и защо. Въобще, хипария до шия. :)

Относно влиянията, трябва да призная, че още не съм чела „Майстора и Маргарита“. От много време се каня и скоро може би ще я почна. Доколкото си спомням, влиянието ми за „Групата“ е от „Спечели облог за Сатаната“ на Робърт Хайнлайн и „Понеделник започва в събота“ на Аркадий и Борис Стругацки. Може би има и други, по-малки влияния, но сега не мога да си ги спомня (вероятно нещо друго от Хайнлайн, като се познавам). Знам, че сравнението с тези книги не е в моя полза, но все пак искам да ги спомена. И двете ги има в читанка и ги препоръчвам горещо. „Понеделник започва в събота“ е ултимативното университетско фентъзи. Четох го във втори курс, тогава си имахме собствен професор Выбегало (като цяло два метра ходещ шум), така че беше забавно.

В момента подготвям за публикация нова книга, съвременен еротичен роман със заглавие „Спи с мен“ (първоначалното заглавие беше „Любовната история на Ясена Юрукова“, мда). Там героинята е доста по-различна. По-вулгарна, по-проклета и маалко повече знае какво иска. Най-вече това дето не ѝ се позволява да има. Там също съм писала в първо лице единствено число. Пробвах в началото и в трето, обаче някак си липсваха вътрешните преживявания на героинята и самоироничните ѝ коментари. Наистина не вървеше.

В „Групата“ също предполагам, че трето лице няма да върви. Според мен ще звучи кухо. По принцип пиша и в трето лице, зависи от историята. Понякога се получава. Във второ също, но то е малко ограничаващо.

Поздрави и от мен :)

От поредицата за контакта — „Едем“, „Соларис“, „Непобедимия“ и „Фиаско“, тази ми е любимата.

Лошата оценка е основно заради главната героиня. Оставих книгата някъде на около 40% и повече не мога. Тази жена (героинята) е тъпа, злобна патка, която може да съчуства, само ако не е в нейн ощърб. Никак не намирам за романтично или еротично да ухапеш ухото на някой така, че да му пуснеш кръв. Характера й е ужасна комбинация от злоба, тъпота и проклетия. Да, кофти е, че принцесата я е нарочила да я тероризира, но аз си мисля, че тя би била същата, ако имаше тази власт. Иска ми се да прочета какво се случва с принца на Уелс и братовчедка му, но се страхувам, че се разочаровам. А историята им започва толкова добре.

Доколкото това е възможно, по-добра дори от първата. Главната героиня ми хареса най-много от всички в поредицата, може би защото ругае като докер и не носи обици.

Един от най-добрите любовни романи, които съм чела.

Ще си позволя да отговоря на този коментар, не защото уважаемият „един читател“ ще си промени мнението, а защото някой друг може случайно да реши, че забележките му са уместни. Те не са и сега ще обясня защо.

Най-напред бих искала да приканя уважаемия „един читател“ да сподели името и квалификациите си („интернет разбирач“ не се брои за квалификация), както и произведение, което самият той е написал и за което смята, че е по-добро от моето. Останах с впечатлението, че въпросният потребител чете българските автори тук, само за да им обясни как от нищо не разбират и да се присмее на произведенията им.

Моята книга е публикувана под истинското ми име и аз наистина съм завършила физика на ядрото и частиците. Ако някой желае да провери, може да се позавърти около катедра „Атомна физика“ във Физически факултет на СУ и да попита за мен. Предполагам, че доста от колегите, особено по-възрастните, ще се сетят за мен, може би дори ще си спомнят колко са ми писали на изпитите си. На сайта на катедрата също има информация. Ръководител на магистърската ми теза беше проф. Литов, ако той или някой от групата му са сред познатите ви, можете да попитате тях.

Сега за текста. Най-напред, не съм съгласна, че книгата ми е „кифленска“. Ето един блог, където се дефинира какво е „кифла“:

http://ultracs.blog.bg/zabavlenie/2010/07/19/deset-belega-na-dneshnata-kifla.579204

Смятам, че героинята и произведението ми не притежават нито един „кифленски“ белег. Да, романът ми е женски, може дори да се нарече „чиклит“. И в двата жанра има световноизвестни, признати за качествени произведения. Но ако някой не харесва литературата, писана от жени и за жени, може би не е много добра идея да чете точно моята книга.

По въпросите, свързани с науката. Тези забележки, дори да бяха верни, не са от голямо значение за едно художествено произведение, каквото е „Групата от Ада“. Ако пишех научен доклад или научно-популярна поредица, би било основателно да ми се търсят такива грешки. В едно художествено произведение обаче авторът има право да си измисля и дори да нарушава физическите закони. Ако не беше така, произведения като „Юрски парк“, „Мухата“ и „Междузвездни войни“ би трябвало да бъдат забранени начаса, както и всичкото фентъзи и голяма част от научната фантастика.

Но нека разгледаме забележките, като най-напред започнем с тази за гама-фона. Нормалният гама фон на територията на Република България е от 0,06 до 0,40 µSv/h. Това са нормални стойности и в световен мащаб. На територията на град София фонът е малко по-висок поради особеностите на местността — от 0,12 до към 0,20 µSv/h, в зависимост от мястото, където се намира човек. В района на Агенцията за ядрено регулиране (4 km на БАН) е около 0,13 µSv/h.

http://www.bnra.bg/bg/emergency/radgamma_background

Като правило вътре в сградите фонът е по-висок поради използваните строителни материали, в които се съдържат радиоактивни изотопи (най-вече Калий-40). Прието е фонът също така да се измерва и в µR/h (микрорентгени на час). Връзката между двете единици е 1 R = 0,00877 Gy (за гама и х-лъчи 1 Gy = 1 Sv) абсорбирана доза в сух въздух, а в мека тъкан 0,0096 Gy. Можем да го закръглим на 0,01, както обикновено се прави. Такива стойности можете да срещнете и във всеки онлайн конвертор. По такъв начин, 0,2 µSv/h (което е нормална стойност на гама-фона) се превръща в 20 µR/h.

По въпросите, свързани с химията. Нека започнем от случката с натрия. Както може да види всеки, който има достъп до клипчетата в YouTube, реакцията на алкалните метали с вода е изключително бурна. Следователно, при пускане на по-голяма бучка натрий във вода, част от нея обикновено отскача в някаква посока и ако съдът е по-малък (или ако се счупи), част от натрия да излезе извън него. В този случай е добра идея студентите да бъдат изгонени от лабораторията и тя да бъде щателно претърсена, защото никой не би искал да стъпи в бучка натрий или в локва натриева основа. Да не говорим какво ще стане, ако чистачката, неподозирайки за бучката натрий, я топне в кофата с вода.

По въпроса с царската вода. Да, тя е смес от две киселини и като такава не се „синтезира“, но тези киселини не се срещат естествено в природата, така че самите те са обект на химически синтез. Освен това, двете киселини реагират химически, когато се смесят, което обуславя промяната в цвета и свойствата на сместа. При тази реакция се образува нестабилното съединение нитрозилхлорид (NOCl) — токсичен червен газ със задушлива миризма, на който сместа дължи цвета си. Ето реакцията (долните индекси не излизат като индекси):

HNO3 + 3 HCl → NOCl + Cl2 + 2 H2O

Царската вода трябва да се държи надалеч от всякаква органика и като цяло не би имала проблем да прогори пластмасова мензура. Грешката е на студентката, затова че не е използвала стъклена мензура. Обаче същество, чиито сълзи са киселинни, може да си позволи да бъде невнимателно с царската вода, както и да я синтезира, без да уведоми предварително научната си ръководителка.

Което ни отвежда към демоните и дяволите. Искам да запитам уважаемият „един читател“, кога за последно е виждал такива? Кога е разговарял с тях, какво е научил? Откъде е толкова сигурен, че онова, което е прочел, отговаря на истината? Да, аз също имам щастието да не съм се срещала с демони и дяволи до този момент, но, както споменахме по-горе, авторът има право да си измисля. Ако нямаше, на света щеше да съществува само строго документална литература.

И, искам да завърша в стила на господин „един читател“ и да го приканя, ако IQ-то му е по-малко от телесната му температура по Целзий, да не се опитва да чете, защото няма да му се получи.

Има такъв стил, нарича се фенфикшън. В българското интернет пространство няма обособени сайтове за фенфикшъни, но има много на английски, на руски и други езици. Един от най-големите е fanfiction.net. Ето и един на руски: https://fanfics.me. За да пишеш фенфикшън, не ти трябва разрешение от автора, по света има сигурно милиони фенфикшъни на различна тематика, най-много сякаш са по Хари Потър и Междувзездни войни. Фенфикшън на български съм виждала основно по форумите, повечето недовършени. Тук беше пуснат откъс от един фенфикшън преди години: https://chitanka.info/text/1877-hari-potyr-i-sjankata-ot-planinite. За съжаление авторът твърди, че е изгубил останала част от текста и няма да може да се прочете до края.