Читателски коментари (за „Групата от Ада “ от Снежана Ташева)

  • 1. един читател (26 април 2020 в 01:51)

    Успях с мъка да стигна до средата на книгата. И ако трябва да резюмирам съдържанието и с една дума, тя би била „кифленска“. Не само заради вопиющата неграмотност на авторката, която уж била завършила магистратура по Физика на ядрото в Университета, а не е наясно с основни понятия от физиката и химията — нормалният радиационен фон е 20 микросиверта в час или 20 милирентгена в час, а не 20 микрорентгена в час; царската вода не се „синтезира“, а се получава чрез просто смесване на солна и азотна киселина, при което не протича химична реакция; същата тази царска вода няма как да разяде мензура, освен ако последната не е направена от алуминиево фолио; ако човек е виждал поне на клип в YouTube реакцията на натрий, пуснат във вода (да не говорим за учител по химия) и през ум няма да му мине да търси остатъци от натрия след реакцията… Не само заради непознаването на основни факти от митологията, като например този, че демоните нямат власт над свободната воля на хората, следователно не могат да предложат на един човек друг да се влюби в него принудително… не си губете времето дори да започвате да четете това литературно недоразумение.

    • 2. един читател (26 април 2020 в 02:19)

      Edit: Нормалният радиационен фон е 0.2 микросиверта в час, което е 200 микрорентгена в час, т.е. грешката на авторката е само с един, а не с три порядъка.

  • 3. Снежана Ташева (27 април 2020 в 04:20)

    Ще си позволя да отговоря на този коментар, не защото уважаемият „един читател“ ще си промени мнението, а защото някой друг може случайно да реши, че забележките му са уместни. Те не са и сега ще обясня защо.

    Най-напред бих искала да приканя уважаемия „един читател“ да сподели името и квалификациите си („интернет разбирач“ не се брои за квалификация), както и произведение, което самият той е написал и за което смята, че е по-добро от моето. Останах с впечатлението, че въпросният потребител чете българските автори тук, само за да им обясни как от нищо не разбират и да се присмее на произведенията им.

    Моята книга е публикувана под истинското ми име и аз наистина съм завършила физика на ядрото и частиците. Ако някой желае да провери, може да се позавърти около катедра „Атомна физика“ във Физически факултет на СУ и да попита за мен. Предполагам, че доста от колегите, особено по-възрастните, ще се сетят за мен, може би дори ще си спомнят колко са ми писали на изпитите си. На сайта на катедрата също има информация. Ръководител на магистърската ми теза беше проф. Литов, ако той или някой от групата му са сред познатите ви, можете да попитате тях.

    Сега за текста. Най-напред, не съм съгласна, че книгата ми е „кифленска“. Ето един блог, където се дефинира какво е „кифла“:

    http://ultracs.blog.bg/zabavlenie/2010/07/19/deset-belega-na-dneshnata-kifla.579204

    Смятам, че героинята и произведението ми не притежават нито един „кифленски“ белег. Да, романът ми е женски, може дори да се нарече „чиклит“. И в двата жанра има световноизвестни, признати за качествени произведения. Но ако някой не харесва литературата, писана от жени и за жени, може би не е много добра идея да чете точно моята книга.

    По въпросите, свързани с науката. Тези забележки, дори да бяха верни, не са от голямо значение за едно художествено произведение, каквото е „Групата от Ада“. Ако пишех научен доклад или научно-популярна поредица, би било основателно да ми се търсят такива грешки. В едно художествено произведение обаче авторът има право да си измисля и дори да нарушава физическите закони. Ако не беше така, произведения като „Юрски парк“, „Мухата“ и „Междузвездни войни“ би трябвало да бъдат забранени начаса, както и всичкото фентъзи и голяма част от научната фантастика.

    Но нека разгледаме забележките, като най-напред започнем с тази за гама-фона. Нормалният гама фон на територията на Република България е от 0,06 до 0,40 µSv/h. Това са нормални стойности и в световен мащаб. На територията на град София фонът е малко по-висок поради особеностите на местността — от 0,12 до към 0,20 µSv/h, в зависимост от мястото, където се намира човек. В района на Агенцията за ядрено регулиране (4 km на БАН) е около 0,13 µSv/h.

    http://www.bnra.bg/bg/emergency/radgamma_background

    Като правило вътре в сградите фонът е по-висок поради използваните строителни материали, в които се съдържат радиоактивни изотопи (най-вече Калий-40). Прието е фонът също така да се измерва и в µR/h (микрорентгени на час). Връзката между двете единици е 1 R = 0,00877 Gy (за гама и х-лъчи 1 Gy = 1 Sv) абсорбирана доза в сух въздух, а в мека тъкан 0,0096 Gy. Можем да го закръглим на 0,01, както обикновено се прави. Такива стойности можете да срещнете и във всеки онлайн конвертор. По такъв начин, 0,2 µSv/h (което е нормална стойност на гама-фона) се превръща в 20 µR/h.

    По въпросите, свързани с химията. Нека започнем от случката с натрия. Както може да види всеки, който има достъп до клипчетата в YouTube, реакцията на алкалните метали с вода е изключително бурна. Следователно, при пускане на по-голяма бучка натрий във вода, част от нея обикновено отскача в някаква посока и ако съдът е по-малък (или ако се счупи), част от натрия да излезе извън него. В този случай е добра идея студентите да бъдат изгонени от лабораторията и тя да бъде щателно претърсена, защото никой не би искал да стъпи в бучка натрий или в локва натриева основа. Да не говорим какво ще стане, ако чистачката, неподозирайки за бучката натрий, я топне в кофата с вода.

    По въпроса с царската вода. Да, тя е смес от две киселини и като такава не се „синтезира“, но тези киселини не се срещат естествено в природата, така че самите те са обект на химически синтез. Освен това, двете киселини реагират химически, когато се смесят, което обуславя промяната в цвета и свойствата на сместа. При тази реакция се образува нестабилното съединение нитрозилхлорид (NOCl) — токсичен червен газ със задушлива миризма, на който сместа дължи цвета си. Ето реакцията (долните индекси не излизат като индекси):

    HNO3 + 3 HCl → NOCl + Cl2 + 2 H2O

    Царската вода трябва да се държи надалеч от всякаква органика и като цяло не би имала проблем да прогори пластмасова мензура. Грешката е на студентката, затова че не е използвала стъклена мензура. Обаче същество, чиито сълзи са киселинни, може да си позволи да бъде невнимателно с царската вода, както и да я синтезира, без да уведоми предварително научната си ръководителка.

    Което ни отвежда към демоните и дяволите. Искам да запитам уважаемият „един читател“, кога за последно е виждал такива? Кога е разговарял с тях, какво е научил? Откъде е толкова сигурен, че онова, което е прочел, отговаря на истината? Да, аз също имам щастието да не съм се срещала с демони и дяволи до този момент, но, както споменахме по-горе, авторът има право да си измисля. Ако нямаше, на света щеше да съществува само строго документална литература.

    И, искам да завърша в стила на господин „един читател“ и да го приканя, ако IQ-то му е по-малко от телесната му температура по Целзий, да не се опитва да чете, защото няма да му се получи.

  • 4. Aspandiat (10 април 2021 в 20:34)

    За мен книгата се оказа приятен полъх свеж въздух в раздела „Българско фентъзи“, който инак е пълен с инфантилни копи-пейстове на англо-американско фентъзи.

    Текстът наистина е идиотски, като използвам думата в хубавия ѝ смисъл на шантав/нестандартен. Не мисля, че е чиклит, каквато критика има по-горе. На мен историята по-скоро ми прилича на пародия и то пародия на „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, като вместо влюбената и доста дива Маргарита тук имаме загорялата и доста задръстена ас. Андреева от Химическия факултет на Софийския университет.

    Има някои наистина свежи хрумвания като например имената на дяволите-студенти (само един Астарот все ми липсваше) или сцената, в която дяволицата Лилит рони сълзи от сярна киселина, които капят върху пуловера ѝ и го прогарят.

    В началото не ми хареса това, че повествованието се води от 1 л. ед.ч., тъй като така не само се издава, че в края на краищата с главната героиня всичко е наред, но и ограничава възможността за картинно предаване на вътрешните преживявания. Но пък от друга страна кой знае какви вътрешни преживявания няма. Всъщност, воденето на повествованието от 1 л. ед.ч. засилва още повече пародийния елемент, който нямаше да изпъкне така добре, ако разказът вървеше в 3 л. ед.ч.

    Поздрави

    • 5. Снежана Ташева (11 април 2021 в 17:51)

      Привет и благодаря за отзива. :)

      От българските автори май не се очаква да отговарят на отзиви от читатели, а да си ги четат тайно и да си се радват (или да се тръшкат, в зависимост от отзива), но реших все пак да отговоря.

      Радвам се, че книгата Ви е харесала. Като цяло се старая да няма копи-пейст, но имам влияния, включително от руски и американски автори (от полски също). Наистина, писана е с голяма доза „идиотщина“ или както минаваше в моите среди — „интелигентна простотия“. Това е като цяло начин на разказване, и на мислене, много разпространен в математическите гимназии и в университетите с научни и инженерни специалности, така че предполагам, че оттам съм го закачила.

      Ще имам предвид името „Астарот“, ако пак пиша нещо на диабилична тематика. :)

      Аз също съм малко разочарована от българското фентъзи като цяло, най-вече от споменатото от Вас копиране, както и от интензивната лигавщина. Макар че тук-таме има попадения. Не знам дали се очаква да цитирам други автори, но ще спомена, че последно много ме впечатли „До дъно!“ на Мирослав Костов, а преди това поредицата за джуджетата на Илко Германов. И двете не са със суперсилни сюжети, но стилът е просто трепач.

      Наскоро си препрочетох пак „Групата“ и наистина я видях с по-други очи, предвид че е минало време. Макар че никога няма да я възприема обективно, което си е нормално. Писана е преди доста време (започната 2013-та, завършена 2015-та, редактирана до 2017-та), тогава я възприемах по-скоро като поредица от скечове и лафчета, отколкото като сериозна литература (тя определено не е такава). Сега бих я написала по по-различен начин или вероятно не бих я написала въобще. Когато я започнах, бях току-що завършил магистър и вече работех в МЕИ (не по мое желание). Вършех работата на асистент, без да съм формално на такава длъжност (бях хоноруван преподвател). Тъкмо се бях върнала от екскурзия в Италия, морето ми беше до колене…

      Четейки я сега, виждам че психологическите обосновки на героите са ми доста повърхностни, не се вижда какво ги движи, освен течението (в голяма степен вярно за Боряна, но донякъде и за другите). Не е много ясно какво искат и защо. Въобще, хипария до шия. :)

      Относно влиянията, трябва да призная, че още не съм чела „Майстора и Маргарита“. От много време се каня и скоро може би ще я почна. Доколкото си спомням, влиянието ми за „Групата“ е от „Спечели облог за Сатаната“ на Робърт Хайнлайн и „Понеделник започва в събота“ на Аркадий и Борис Стругацки. Може би има и други, по-малки влияния, но сега не мога да си ги спомня (вероятно нещо друго от Хайнлайн, като се познавам). Знам, че сравнението с тези книги не е в моя полза, но все пак искам да ги спомена. И двете ги има в читанка и ги препоръчвам горещо. „Понеделник започва в събота“ е ултимативното университетско фентъзи. Четох го във втори курс, тогава си имахме собствен професор Выбегало (като цяло два метра ходещ шум), така че беше забавно.

      В момента подготвям за публикация нова книга, съвременен еротичен роман със заглавие „Спи с мен“ (първоначалното заглавие беше „Любовната история на Ясена Юрукова“, мда). Там героинята е доста по-различна. По-вулгарна, по-проклета и маалко повече знае какво иска. Най-вече това дето не ѝ се позволява да има. Там също съм писала в първо лице единствено число. Пробвах в началото и в трето, обаче някак си липсваха вътрешните преживявания на героинята и самоироничните ѝ коментари. Наистина не вървеше.

      В „Групата“ също предполагам, че трето лице няма да върви. Според мен ще звучи кухо. По принцип пиша и в трето лице, зависи от историята. Понякога се получава. Във второ също, но то е малко ограничаващо.

      Поздрави и от мен :)

  • 6. plamen_todorov_79 (25 март 2024 в 14:15)

    много трудно я довърших,понеже държа да довършвам книгите до края-много рядко съм се отказвал от някоя.не ми хареса.мнението ми не е свързано с по горните научни доводи-в крайна сметка това е фентъзи и авторката може да пише каквото си иска ,пък и аз не съм толкова грамотен,че да споря за такива неща.вълнува ме самата история,а тя за съжаление много повърхностна и недоразвита.Разбира се това е пародия и не би трябвало да очаквам серйозен роман,но идеята е много хубава и би могла да се доразвие

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.