Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА
НЕЧИСТОКРЪВНИЯ ПРИНЦ

На другата сутрин преди закуска Хари и Рон срещнаха Хърмаяни в общата стая. С надежда да получи подкрепа в предположенията си Хари веднага й разказа как е подслушвал Малфой в експреса за „Хогуортс“ и какво точно е чул.

— Явно се е фукал пред Паркинсън — побърза да се намеси Рон още преди Хърмаяни да отговори.

— Ами… — проточи тя колебливо. — Не знам… както ми го описваш, Малфой явно си е придавал важност… но пък да каже чак такава опашата лъжа…

— Именно! — рече Хари кратко, защото мнозина се опитваха да подслушат разговора, да не говорим, че го зяпаха и шушукаха с ръка на устата.

— Невъзпитано е да сочиш! — скара се Рон на един изключително дребен първокурсник, докато зачакаха да се прекатерят през дупката в портрета.

Хлапето, което с ръка на уста шепнеше нещо за Хари на приятеля си, тутакси пламна и подплашено се шмугна през дупката. Рон се засмя.

— Харесва ми да съм в шести курс. Освен това тази година ще имаме свободно време. Ще можем да си седим и да си почиваме.

— Това време ще ни трябва за учене, Рон! — напомни Хърмаяни, когато тримата тръгнаха по коридора.

— Да, ама не точно днес — възрази Рон. — Днес ще го ударим на мързел.

— Я чакай! — подвикна Хърмаяни, като протегна ръка и спря един четвъртокурсник, който се опита да профучи покрай нея с отровнозелен диск в ръка. — Зъбатите фризбита са забранени, дай ми го — отсече тя твърдо.

Момчето се начумери и й връчи ръмжащото фризби, а после се пъхна под ръката й и хукна да догони приятелите си. Рон го изчака да се махне и изтегли фризбито от здравата хватка на Хърмаяни.

— Страхотно, винаги съм си мечтал да имам такова!

Хърмаяни понечи да възнегодува, но думите й бяха заглушени от силен смях — Лавендър Браун очевидно беше решила, че Рон го е казал изключително остроумно. Докато ги подминаваше, продължи да се смее и погледна Рон през рамо. Той явно беше много доволен от себе си.

Таванът в Голямата зала беше ведросин и осеян с леки пухкави облачета — точно като правоъгълниците небе зад високите прозорци с колони между двете крила. Докато нагъваха овесените ядки и яйцата с бекон, Хари и Рон описаха на Хърмаяни притеснителния си разговор с Хагрид от предната вечер.

— Но той едва ли си мисли, че наистина ще продължим да изучаваме грижа за магически създания! — рече тя с тъга. — В смисъл че никой от нас… не е проявявал… особено усърдие.

— Но се стараехме най-много в часовете му, защото харесваме Хагрид — избълботи Рон, докато гълташе яйцето цяло. — А той си е въобразил, че харесваме тъпия му предмет! Дали някой изобщо ще го запише за ТРИТОН?

И Хари, и Хърмаяни не отговориха — не се налагаше. Знаеха прекрасно, че никой от техния курс няма да избере този предмет при подготовка за Тежките разнородни изпити по тясноспециализирано и общомагическо ниво. Избягваха да поглеждат към Хагрид и когато след десет минути той стана от преподавателската маса и им махна весело, отвърнаха доста вяло.

След закуска останаха по местата си в очакване професор Макгонъгол да слезе от масата за преподавателите. Тази година съставянето на учебната програма беше по-сложно, защото ръководителката на дома трябваше първо да провери дали на изпитите за СОВА всеки е получил необходимата оценка, за да продължи по някой предмет и за ТРИТОН.

На Хърмаяни веднага й беше разрешено отново да запише вълшебство, защита срещу Черните изкуства, трансфигурация, билкология, аритмантика, древни руни и отвари и без да се суети, тя хукна за първия си час през този учебен срок — древни руни. Невил се позабави — по кръглото му лице личеше тревога, докато професор Макгонъгол сверяваше молбата му с оценките за СОВА.

— Билкология, добре — каза тя. — Професор Спраут много ще се зарадва да види, че се връщаш при нея с оценка „Изключителен“ на СОВА. Искаш да продължиш с „Надхвърлящ очакванията“ по защита срещу Черните изкуства. Виж, с трансфигурацията е по-сложно. Съжалявам, Лонгботъм, но с „Приемлив“ не може да продължиш за ТРИТОН, според мен просто няма да се справиш с учебния материал.

Невил наклони глава. Професор Макгонъгол се взря в него през правоъгълните си очила.

— Всъщност защо искаш да изучаваш и занапред трансфигурация? Винаги ми се е струвало, че не ти допада особено.

Невил съвсем оклюма и промърмори нещо от рода на „баба настоява“.

— Хм! — изсумтя професор Макгонъгол. — Крайно време е баба ти да се научи да се гордее с внука, който има, а не който би искала да има… особено след случилото се в министерството.

Невил стана направо розов и примига объркан — никога досега професор Макгонъгол не го беше хвалила.

— Съжалявам, Лонгботъм, но не мога да те включа в моя клас за ТРИТОН. Виждам обаче, че по вълшебство си изкарал „Надхвърлящ очакванията“ — защо не запишеш това?

— Баба каза, че не си струва допълнително да уча вълшебство — изломоти Невил.

— Запиши този предмет — настоя професор Макгонъгол, — а аз ще драсна на Августа няколко реда да й напомня, че той не е непременно безполезен само защото навремето я скъсаха на изпита за СОВА.

Тя се усмихна едва доловимо при вида на радостното неверие, пробягало по лицето на момчето, и почука с върха на магическата си пръчка по една празна програма — листът се запълни с новите часове и Макгонъгол го подаде на Невил.

После се извърна към Парвати Патил, чийто първи въпрос беше дали красивият кентавър Фирензи пак ще им преподава пророкуване.

— Тази година двамата с професор Трелони са си поделили часовете — отговори професор Макгонъгол с едва загатнато неодобрение в гласа: всички знаеха, че тя презира предмета пророкуване. — Професор Трелони ще поеме шести курс.

След пет минути Парвати тръгна доста оклюмала за часа по пророкуване.

— И така, Потър, Потър… — подхвана професор Макгонъгол, като откри името му в записките и се обърна към Хари: — Вълшебство, защита срещу Черните изкуства, билкология, трансфигурация… Чудесно! Трябва да отбележа, Потър, че съм доволна от оценката ти по трансфигурация, даже много доволна. А защо не искаш вече да изучаваш отвари? Мислех, че мечтаеш да станеш аврор.

— Така е, но нали ми казахте, професоре, че на СОВА трябва да получа „Изключителен“?

— Да, докато преподаваше професор Снейп. Професор Слъгхорн обаче няма нищо против да вземе в часовете си за ТРИТОН и ученици с оценка „Надхвърлящ очакванията“. Искаш ли да продължиш с отварите?

— Да — отговори Хари. — Но не съм си купил никакви учебници и съставки, нищо… — призна си Хари.

— Сигурна съм, че професор Слъгхорн ще ти услужи — успокои го професор Макгонъгол. — Чудесно, Потър, ето я и твоята учебна програма. А, между другото… двайсет ентусиасти вече са се записали за куидичния отбор на „Грифиндор“. Ще ти предам своевременно списъка, а ти насрочи пробите, когато ти е удобно.

След няколко минути на Рон му беше разрешено да запише същите предмети като Хари и двамата станаха заедно от масата.

— Виж, виж! — възкликна разпалено Рон, без да сваля очи от програмата, — точно сега имаме свободно време… след междучасието пак… и след обяда… Супер!

Върнаха се в общата стая, която беше празна, ако не се броят пет-шест седмокурсници и сред тях Кейти Бел — единствената от куидичния отбор от времето, когато Хари се беше включил в него като първокурсник.

— Знаех си, че ще я получиш, браво на теб! — провикна се тя, като сочеше капитанската значка на гърдите му. — Нали ще ме извикаш за пробите?

— Глупости! — отвърна Хари. — Не е нужно да се явяваш на проби, наблюдавал съм те цели пет години…

— Не започвай така — предупреди го Кейти. — Откъде си толкова сигурен, че няма и много по-добри от мен? И друг път силни отбори са се издънвали, защото капитаните са предпочитали старите лица или са вреждали свои приятели…

Рон се посмути и започна да си играе със зъбатото фризби, което Хърмаяни беше взела от четвъртокурсника. То хвърчеше из общата стая, като се зъбеше и се опитваше да захапе гоблена. Крукшанкс го следеше с жълтите си очи и ако то се приближеше прекалено много, съскаше.

След един час излязоха без желание от окъпаната в слънце обща стая и се отправиха към кабинета по защита срещу Черните изкуства четири етажа по-долу. Хърмаяни вече чакаше пред вратата с купчина дебели учебници и изглеждаше умърлушена.

— Само да знаете колко домашни ни дадоха по руни! — простена притеснено, когато Хари и Рон отидоха при нея. — Трийсет и осем сантиметрово есе, два превода и до сряда трябва да съм изчела всичко това!

— Моите съболезнования! — прозина се Рон.

— Не бързай да злорадстваш! — възнегодува Хърмаяни. — Обзалагам се, че Снейп ще ни даде цяла камара домашни.

Още докато говореше, вратата на кабинета се отвори и в коридора излезе самият Снейп с жълтеникаво на цвят лице, както винаги обрамчено от мазната му черна коса. Всички отпред тутакси замълчаха.

— Вътре! — подкани той.

Хари се огледа. Снейп вече беше сложил своя отпечатък върху стаята — тя беше по-мрачна от обикновено, защото пердетата по прозорците бяха спуснати и светеха само свещи. Стените бяха украсени с нови картини — на много от тях бяха изобразени хора, които очевидно понасяха страшни мъки и показваха зловещи рани или странно изкривени телесни части. Докато сядаха, всички ученици мълчаха, загледани в страховитите картини.

— Не съм казал да вадите учебниците — заяви Снейп, след като затвори вратата и застана зад катедрата, а Хърмаяни побърза да пусне „Лице в лице с безликото“ обратно в чантата си и да я напъха под стола. — Смятам да ви кажа някои неща, внимавайте!

Той плъзна черни очи по извърнатите към него лица и се вгледа в Хари малко по-дълго, отколкото в останалите.

— Струва ми се, че досега сте имали петима преподаватели по този предмет.

„Струвало му се… сякаш не ги е видял как идват и си отиват… Дано ти, Снейп, бъдеш следващият!“ — помисли с омраза Хари.

— Тези преподаватели са имали, разбира се, свой подход и поглед върху нещата. При такава бъркотия съм изненадан, че толкова много сред вас са издържали изпита по предмета за СОВА. Ще бъда още по-изненадан, ако всички се справите с учебния материал за ТРИТОН, който е много по-сложен. — Снейп тръгна да обикаля покрай стените, като заговори по-тихо, а всички в класа започнаха да въртят вратове, за да не го изпускат от поглед. — Черните изкуства — продължи той — са многобройни, най-различни, те са вечни и постоянно се променят. Да се бориш с тях е все едно да се опълчиш срещу многоглаво чудовище — и да отсечеш някоя от главите му, на нейно място тутакси изниква нова, още по-свирепа и по-умна от предишната. Сражавате се срещу нещо, което се изплъзва, видоизменя се и е неунищожимо.

Хари се вторачи в Снейп. Едно беше да се отнасяш към Черните изкуства с уважение, като към опасен враг, съвсем друго — да говориш за тях като Снейп с нежна гальовност в гласа.

— Ето защо — допълни малко по-високо преподавателят, — когато се защитавате срещу Черните изкуства, трябва да проявявате гъвкавост и изобретателност, каквито са самите изкуства, които се стремите да победите. Тези картини — той посочи няколко от изображенията, докато ги подминаваше, — дават сравнително добра представа какво се случва с хора, към които е било насочено проклятието Круциатус (Снейп махна с ръка към пищяща от болка вълшебница), които са усетили целувката на диментор (магьосник с изцъклени очи, свит на кълбо до стената) или са разлютили инферий (кървава пихтия на земята).

— Значи все пак някой е виждал инферий — пискливо се обади Парвати Патил. — Сигурно ли е, че той ги използва?

— В миналото Черния лорд е използвал инферии — потвърди Снейп, — следователно трябва да сте наясно, че може да го направи отново. А сега… — Той тръгна от другия край на кабинета към катедрата, а класът отново го загледа как върви с развята зад него черна мантия. — Вие, струва ми се, сте абсолютно начинаещи в прилагането на безсловесни магии, нали? Какво е тяхното предимство?

Ръката на Хърмаяни се стрелна във въздуха. Снейп плъзна бавно поглед към всички останали, за да се убеди, че няма избор, и чак тогава отсече:

— Чудесно… госпожице Грейнджър?

— Противникът не се досеща каква точно магия ще приложиш и това ти дава предимство със стотна от секундата — каза Хърмаяни.

— Отговорът повтаря почти дума по дума „Класически заклинания за шести курс“ — отбеляза презрително Снейп (а Малфой се изсмя в ъгъла), — но като цяло е верен. Да, онези, които се престрашават да приложат магия, без да крещят заклинания, печелят предимството на изненадата. Не всички магьосници го умеят, разбира се, това е въпрос на съсредоточаване и на силен ум, каквито при някои липсват — подметна той и още веднъж злобно изгледа Хари.

Момчето знаеше, че Снейп си е спомнил за ужасните им уроци по оклумантика от миналата година. Въпреки това не сведе очи и издържа на погледа му.

— А сега се разделете по двойки — продължи преподавателят. — Единият да се опита да омагьоса другия, без да говори. А вторият ще се опита да отбие магията също без думи. Започвайте.

Снейп не знаеше, че миналата година Хари бе показал най-малко на половината клас (на всички от ВОДА) как да прилагат защитното заклинание. Никой обаче не беше правил досега безсловесна магия. Последва доста сериозно шикалкавене: мнозина просто казваха заклинанията шепнешком, а не на глас. То се знае, само след десет минути Хърмаяни вече беше успяла да отблъсне кракожелиращото заклинание на Невил, без да изрича и дума — постижение, за което един разумен учител безспорно би дал на „Грифиндор“ двайсет точки, както горчиво си помисли Хари. Снейп обаче не обърна внимание. Докато учениците се упражняваха, той сновеше шеметно между тях и както обикновено, заприлича на огромен прилеп, а по едно време поспря да види как Хари и Рон се мъчат да изпълнят задачата.

Рон, който би трябвало да омагьоса Хари, беше станал морав в лицето и беше стиснал силно устни, само и само да не се поддаде на изкушението и да изрече на глас заклинанието. Хари беше вдигнал магическата си пръчка и чакаше като на тръни, за да отблъсне заклинанието, което очевидно нямаше да го връхлети никога.

— Пълна скръб си, Уизли! — подметна след малко Снейп. — Виж… дай да ти покажа…

Той обърна магическата си пръчка към Хари толкова бързо, че момчето реагира инстинктивно — забрави всяка мисъл за безсловесни заклинания и изкрещя:

— Протего!

Защитното му заклинание беше много силно и извади от равновесие Снейп, който залитна и се удари в един от чиновете. Целият клас се обърна да го види как се изправя смръщен.

— Не помниш ли какво казах, Потър, в момента упражняваме безсловесни заклинания!

— Да, помня — потвърди сковано Хари.

— Да, сър!

— Не е нужно да ме наричате „сър“, професоре.

Думите му се изплъзнаха още преди да е осъзнал какво говори. Мнозина, включително Хърмаяни, зяпнаха от учудване. Но Рон, Дийн и Шеймъс, които стояха зад Снейп, се подсмихнаха оценяващо.

— Наказание, събота вечерта, в кабинета ми — каза Снейп. — Не търпя, Потър, някой да се държи нагло… дори това да е Избрания.

— Беше страхотно, Хари! — кикотеше се Рон малко след това, когато вече бяха излезли в междучасие и бяха в безопасност.

— Наистина не биваше да го казваш — рече Хърмаяни и се свъси на Рон. — Защо го направи?

— В случай че не си забелязала, той се опита да ме омагьоса! — разфуча се Хари. — Достатъчно му търпях изпълненията по време на уроците по оклумантика! Защо за разнообразие не нарочи някой друг за опитно свинче? А и Дъмбълдор какви игри играе, защо го допусна до защитата срещу Черните изкуства? Чу ли как Снейп говореше за тях? Обожава ги! Всички тези дрънканици, че се видоизменяли и били неунищожими!

— Е, на мен ми се стори, че говори малко като теб — каза Хърмаяни.

— Като мен ли?

— Да, когато ни разказваше какво е да застанеш лице в лице срещу Волдемор. Тогава ти ни обясни, че не е важно просто да запомниш няколко заклинания, каза, че в такива случаи човек е сам и може да разчита единствено на ума и самообладанието си. Нима Снейп не каза същото? Че всичко се свежда до смелостта и пъргавия ум?

Хърмаяни явно беше решила, че си заслужава да запамети думите му както „Класически заклинания“, а Хари се почувства обезоръжен и се отказа да спори.

— Хари! Ей, Хари!

Той се обърна: към него със свитък пергамент в ръка бързаше Джак Слоупър, един от биячите в миналогодишния куидичен отбор на „Грифиндор“.

— За теб е — обясни той, като едва си поемаше дъх. — Слушай, разбрах, че ти си новият капитан. Кога са пробите?

— Още не знам — отговори Хари и си каза наум, че Слоупър ще извади голям късмет, ако отново го включат в отбора. — Ще ти съобщя.

— А, добре! Надявах се да са в края на тази седмица…

Хари обаче не го слушаше, защото току-що беше разпознал тесните букви и наклонения почерк в писмото. Заряза Слоупър насред изречението и хукна да догонва Рон и Хърмаяни, като пътем развиваше пергамента.

Скъпи Хари,

Бих искал тази събота да започнем с индивидуалните уроци. Бъди така добър, ела в осем вечерта в кабинета ми. Надявам се да прекарваш приятно първия учебен ден.

Искрено твой,

Албус Дъмбълдор

П.П. Обичам киселинни дражета.

— Обича киселинни дражета ли? — учуди се Рон, който беше прочел писмото иззад рамото на Хари.

— Това е паролата, която страшилището пред кабинета му ще ми поиска — пошушна Хари. — Ха! Снейп ще се пукне от яд… няма да мога да се явя, за да си изтърпя наказанието.

Цяло междучасие тримата с Рон и Хърмаяни умуваха на какво ли Дъмбълдор ще обучава Хари. Според Рон това най-вероятно щяха да бъдат някакви страхотни магии и заклинания, каквито смъртожадните не знаят. Хърмаяни отсече, че тези неща са противозаконни, и заяви, че по нейно мнение Дъмбълдор навярно ще показва на Хари сложни отбранителни магии. След междучасието тя отиде на аритмантика, а Хари и Рон се върнаха в общата стая, където волю-неволю се заеха с домашното за Снейп. То се оказа толкова тежко, че двамата още не бяха приключили, когато Хърмаяни отиде при тях, за да прекарат заедно свободното време след обяда (макар че тя съществено ускори процеса). Тъкмо приключваха, когато би звънецът за двойния следобеден час по отвари, и тримата изминаха познатия път до кабинета долу в подземието, където толкова дълго се беше разпореждал Снейп.

Щом навлязоха в коридора, видяха, че за ТРИТОН са преминали само десетина души. Краб и Гойл очевидно не бяха получили на СОВА необходимите оценки, но четирима слидеринци, включително Малфой, се бяха справили.

Тук бяха и четирима души от „Рейвънклоу“ и един хафълпафец — Ърни Макмилън, когото Хари харесваше въпреки доста високомерното му държане.

— Хари — каза Ърни важно и вдигна ръка, когато той се приближи, — сутринта на защита срещу Черните изкуства не успях да поговоря с теб. Часът според мен беше интересен, но защитните заклинания, разбира се, са фасулска работа, все пак ние сме ветерани от ВОДА… Как сте, Рон… Хърмаяни?

Още преди да са му отговорили с „добре“, вратата на подземието се отвори и шкембето на Слъгхорн го изпревари през вратата. Докато учениците влизаха един по един в стаята, огромните му моржови мустаци се засукаха над устата, грейнала в усмивка, и той посрещна особено радушно Хари и Забини.

Най-странното бе, че подземието както никога досега беше изпълнено с пари и чудати миризми. Докато минаваха покрай големите клокочещи котли, Хари, Рон и Хърмаяни подушиха заинтригувано. Четиримата слидеринци седнаха заедно на една маса, същото сториха и четиримата от „Рейвънклоу“. Така Хари, Рон и Хърмаяни трябваше да делят една маса с Ърни. Избраха си най-близката до златистия на цвят котел, от който идваше най-изкусителната миризма, усещана някога от Хари: едновременно и на сиропиран сладкиш, и на дървото, от което се правеха дръжките на метлите, и на някакво цвете, което той вероятно беше помирисвал в „Хралупата“. Хари усети, че диша много бавно и дълбоко и че изпаренията на отварата се вливат в него като напитка. В жилите му плъзна огромна сладост и той блажено се усмихна на Рон, който му отговори със същото.

— Я сега да видим, я сега да видим! — подкани Слъгхорн, чиито едри очертания се гънеха сред множеството трепкащи изпарения. — Извадете всички везните и комплекта за отвари, не забравяйте и екземпляра на „Отвари за напреднали“…

— Сър! — вдигна Хари ръка.

— Хари, момчето ми!

— Нямам учебник, нямам и везни… нищо, Рон също… не знаехме, че ще ни разрешат да се запишем за ТРИТОН, защото…

— А, да, всъщност професор Макгонъгол ми спомена… Не се притеснявай, момчето ми, изобщо не се притеснявай. Днес можеш да вземеш съставки от шкафа, сигурен съм, че ще ти намерим и везни, тук има и малък запас от стари учебници, ще свършат работа, докато пишеш на „Флориш и Блотс“…

Слъгхорн отиде при шкафа в ъгъла, порови малко и се върна с два опърпани учебника „Отвари за напреднали“ на Либациус^[1] Боридж^[2], които даде на Хари и Рон заедно с две потъмнели от времето везни.

— Я сега да видим — потрети Слъгхорн, след като пак застана пред класа и се изпъчи така, че и бездруго огромните му гърди се издуха още повече, а копчетата на жилетката заплашваха да се откъснат и да се разхвърчат, — забъркал съм няколко отвари, които да погледнете — просто от любопитство де. Такива отвари би трябвало да умеете да правите и сами, след като завършите ТРИТОН. Дори и да не сте ги приготвяли, би следвало да сте чували за тях. Някой може ли да ми каже какво е това тук?

Той посочи котела най-близо до масата на слидеринци. Хари се понадигна малко от мястото си и видя нещо като кипнала обикновена вода.

Самострелната ръка на Хърмаяни се устреми във въздуха преди всички останали и Слъгхорн я посочи.

— Това е веритасерум, отвара без цвят и мирис, ако пийнеш от нея, казваш истината — обясни Хърмаяни.

— Браво, браво! — похвали я Слъгхорн доволен. — А сега — продължи той, като посочи котела най-близо до масата на „Рейвънклоу“, — тази отвара тук е добре позната… напоследък се споменаваше и в някои брошури на министерството… Кой може…

И този път ръката на Хърмаяни беше най-бърза.

— Това е Многоликова отвара, сър — отговори момичето.

Хари също беше познал къкрещата течност с вид на размекната кал във втория котел, но не му стана неприятно, че с отговора си Хърмаяни пак е обрала лаврите — в края на краищата във втори курс именно тя беше успяла да направи отварата.

— Отлично, отлично! А сега това тук… Да, миличка! — рече Слъгхорн, донякъде замаян, когато ръката на Хърмаяни отново се устреми във въздуха.

— Това е Амортенция^[3]!

— Точно така! Чувствам се едва ли не глупак, че ще задам този въпрос — отбеляза Слъгхорн, който изглеждаше направо възхитен, — но вероятно знаеш какво причинява тази отвара?

— Това е най-силният любовен еликсир на света! — оповести Хърмаяни.

— Абсолютно вярно! Сигурно си я разпознала по присъщия й седефен отблясък?

— И по парата, която се вие на спирали — допълни разпалено Хърмаяни, — отварата също така би трябвало да мирише различно на всеки от нас в зависимост от това какво ни привлича. Лично на мен ми ухае на току-що окосена трева, на нов пергамент и…

Тя поруменя и не довърши изречението.

— Мога ли да попитам как се казваш, миличка? — рече Слъгхорн, без да обръща внимание на смущението й.

— Хърмаяни Грейнджър, сър.

— Грейнджър ли? Грейнджър? Дали не си потомка на Хектор Дагуърт-Грейнджър, основател на Най-невероятното дружество на майсторите на отвари?

— Не, сър, не съм негова потомка. Аз съм от мъгълско семейство.

Хари видя, че Малфой се навежда към Нот и му шушне нещо, после и двамата се изкикотиха, но Слъгхорн не се притесни, напротив — засия и премести поглед от Хърмаяни към Хари, който седеше до нея.

— Охо! „Една от най-близките ми приятелки е мъгълокръвна, а е най-добрата в курса!“ Това сигурно е същата приятелка, за която ми каза, Хари?

— Да, сър — потвърди момчето.

— Е, госпожице Грейнджър, получаваш двайсет напълно заслужени точки за „Грифиндор“ — оповести сърдечно преподавателят.

Малфой погледна така, сякаш Хърмаяни пак го е фраснала по лицето. Тя се извърна грейнала към Хари и прошепна:

— Наистина ли си му казал, че съм най-добрата в курса? О, Хари!

— Е, какво толкова е направил? — изшушука Рон, който неясно защо изглежда се подразни. — Ти наистина си най-добрата в курса… Ако Слъгхорн беше попитал мен, и аз щях да му го кажа.

Хърмаяни се усмихна, но показа с ръка „тихо“, за да чуят какво още им обяснява Слъгхорн. Рон продължи да се муси.

— Амортенцията всъщност не поражда любов, разбира се. Невъзможно е да произведеш или да имитираш любов. Не, тя просто причинява силно увлечение и обсебеност. Това сигурно е най-опасната и мощна отвара в кабинета… О, да! — отсече той и кимна сериозно на Малфой и Нот, които се хилеха невярващо. — Когато преживеете това, което аз съм преживял, няма да подценявате силата на обсебващата любов… А сега е време да се заемем с работа — заяви преподавателят.

— Професоре, не ни казахте какво има в този котел тук — обади се Ърни Макмилън и посочи черното котле върху катедрата.

Отварата вътре се плискаше весело: беше с цвят на разтопено злато и над повърхността като златни рибки подскачаха едри капки, навън обаче не падаше и грам.

— Охо! — подвикна отново Слъгхорн. Хари беше сигурен, че той изобщо не е забравил отварата, а само е чакал да го попитат, за да бъде по-зрелищно. — Да. Това тук. Е, дами и господа, това е една твърде любопитна отварка на име Феликс Фелицис^[4]. Предполагам — рече той, като се извърна с усмивка към Хърмаяни, която беше ахнала, — че госпожица Грейнджър знае как действа Феликс Фелицис.

— Това е течен късмет! — отговори тя развълнувано. — С нея преуспяваш.

Всички като че ли поизправиха гръб. Сега единственото, което Хари виждаше от Малфой, беше зализаната му руса коса, защото слидеринецът най-после слушаше внимателно и съсредоточено Слъгхорн.

— Точно така, получаваш още десет точки за „Грифиндор“. Да, този Феликс Фелицис е твърде любопитна отварка — повтори преподавателят. — Отчайващо трудна за правене и пагубна, ако объркаш нещо. Но ако я приготвите правилно, както е в нашия случай тук, ще установите, че всичките ви начинания се увенчават с успех… поне докато отварата действа.

— Защо хората не я пият през цялото време? — попита Тери Бут въодушевено.

— Защото ако се прекали с дозата, отварата причинява главозамайване, безразсъдство и опасна самонадеяност — обясни Слъгхорн. — Нали знаете, много хубаво не е на хубаво… в големи количества е силно отровна. Но ако се взима с мярка и много рядко…

— Вие, професоре, пил ли сте някога? — попита страшно заинтригуван Майкъл Корнър.

— Два пъти през живота си — призна Слъгхорн. — Веднъж, когато бях на двайсет и четири години, и веднъж на петдесет и седем. Две супени лъжици на закуска. Два съвършени дни.

Той се загледа замечтано в далечината. Хари си помисли, че дори Слъгхорн да се преструва, добре го прави.

— Именно това ще предложа като награда на този урок — оповести преподавателят, след като отново „се върна на земята“. Настана мълчание, в което всяко бълбукане и гъргорене на отварите наоколо сякаш се усилиха десетократно. — Едно малко шишенце от Феликс Фелицис — продължи Слъгхорн, като извади от джоба си мъничка стъклена бутилчица и я показа на всички. — Достатъчно за дванайсет часа щастие и късмет. От изгрев до залез слънце ще ви върви във всичко, с което се заемете. Но трябва да ви предупредя, че Феликс Фелицис е от забранените при организирани надпревари вещества… например на спортни състезания, изпити или избори. Ето защо победителят трябва да го взима само в обикновен ден… и ще види как обикновеният ден става изключителен! И така — неочаквано се разбърза Слъгхорн, — какво трябва да направите, за да спечелите лелеяната награда? Отгърнете „Отвари за напреднали“ на десета страница. Остава ни малко повече от час — предостатъчно време за приличен опит да направите лекарството на Живата смърт. Знам, по-сложно е от всичко, което сте пробвали досега, и не очаквам от никого съвършена отвара. Който се справи най-добре, ще спечели този малък Феликс тук. Започвайте!

Всички притеглиха със стържене котлите към себе си и започнаха да добавят със силно тракане тежести към везните, но никой не казваше и дума. Съсредоточеното внимание в стаята беше почти осезаемо. Хари забеляза, че Малфой трескаво разлиства учебника си. Не можеше да бъде по-ясно, че наистина много иска този щастлив ден.

Хари се наведе бързо над оръфания учебник, с който Слъгхорн му беше услужил. Ядоса се, като видя, че предишният собственик е драскал безразборно навсякъде по страниците и полетата са точно толкова черни, както печатният текст. Надвеси се да разчете съставките (дори тук предишният притежател беше изказвал мнения и беше задрасквал едно или друго), после забърза към шкафа, за да вземе необходимото. Стрелна се обратно към котела си и забеляза, че Малфой кълца възможно най-бързо корените от валериана.

Всички гледаха какво правят останалите в класа: предимството, но и недостатъкът на тези часове беше, че е трудно да скриеш от другите какво правиш. След десет минути цялото помещение бе пълно със синкав дим. Хърмаяни, разбира се, като че ли беше напреднала най-много. Отварата й вече приличаше на „гладка течност с цвят на френско грозде“, посочена като съвършения междинен стадий.

След като накълца коренчетата, Хари отново се надвеси ниско над учебника. Наистина си беше много дразнещо да се мъчиш да разчетеш обясненията под всички тия тъпи драсканици на предишния собственик, който по някаква причина си беше позволил да оспори, че сънотворното бобче от сопофор трябва да се среже, и бе вписал друго напътствие:

„Ако го натиснеш с плоската страна на сребърен нож, пуска повече сок, отколкото ако го срежеш“

— Струва ми се, сър, че сте познавал дядо ми Абраксас Малфой.

Хари вдигна очи — Слъгхорн тъкмо минаваше покрай масата на слидеринци.

— Да — потвърди той, без да поглежда Драко, — моите съболезнования, научих за смъртта му, макар че, разбира се, можеше да се очаква, змейска шарка на тия години…

И продължи нататък. Хари се ухили и отново се наведе над котела. Знаеше, че Малфой е очаквал Слъгхорн да се отнесе с него както с Хари или Забини, дори може би се е надявал да го покровителства, както правеше Снейп. Но за да спечели шишенцето Феликс Фелицис, очевидно щеше да му се наложи да се осланя единствено на дарбите си.

Оказа се, че шушулката се реже много трудно. Хари се обърна към Хърмаяни.

— Ще ми услужиш ли със сребърното ножче?

Тя кимна нетърпеливо, без да сваля очи от отварата, която още си беше наситеноморава, макар че според учебника вече би трябвало да е станала светлолилава.

Хари натисна бобчето с плоската страна на ножа. За негово изумление тя за миг пусна толкова много сок, че той се почуди как се е побрал в тази спаружена шушулка. Изля го припряно в котела и смаян видя, че отварата му тутакси стана светлолилава, точно както беше описана в учебника.

От раздразнението му срещу предишния собственик не остана и следа и той се взря с присвити очи в следващия ред от напътствията. В учебника се казваше, че трябва да бърка в посока, обратна на часовниковата стрелка, докато отварата стане бистра като вода. Според добавката от предишния собственик обаче на всеки седем пъти в посока, обратна на часовниковата стрелка, Хари трябваше да бърка веднъж по посока на часовниковата стрелка. Дали някогашният ученик беше прав и за това?

Хари разбърка обратно на часовниковата стрелка, затаи дъх и после обърна посоката. Резултатът беше мигновен. Отварата стана възможно най-бледорозова.

— Как го правиш? — учуди се Хърмаяни, която беше почервеняла, а косата й бухваше все повече и повече от изпаренията, виещи се над котела й — отварата й още си беше решително морава.

— Разбъркай веднъж по посока на часовниковата стрелка…

— Не, не, в учебника пише да бъркам все в обратната посока! — тросна се тя.

Хари сви рамене и продължи, както си знаеше. Седем пъти обратно на часовниковата стрелка, веднъж по посока на часовниковата стрелка, изчакваш… Седем пъти обратно на часовниковата стрелка, веднъж по посока на часовниковата стрелка…

От другата страна на масата Рон не спираше да ругае тихо: отварата му приличаше на втечнен сладник. Хари се огледа. Доколкото можеше да види, ничия отвара не беше избледняла колкото неговата. Почувства се неописуемо щастлив — нещо, което със сигурност до този миг не му се беше случвало никога в това подземие.

— А времето… изтече! — провикна се Слъгхорн. — Спрете да бъркате, моля!

Тръгна бавно между масите, като надзърташе в котлите. Не казваше нищо, само от време на време разбъркваше отварите или ги помирисваше. Накрая стигна до масата на Хари, Рон, Хърмаяни и Ърни. Усмихна се тъжно при вида на отварата в котела на Рон, която приличаше на катран. Доближи се до морскосиньото творение на Ърни. Кимна одобрително, след като разгледа отварата на Хърмаяни. А щом видя какво има в котела на Хари, по лицето му се изписаха неверие и задоволство.

— Безспорният победител! — оповести той на всички в подземието. — Отлично, отлично, Хари! Господи, очевидно е, че си наследил дарбата на майка си! Тя… Лили де, имаше лека ръка за отвари! Ето, ето, вземи… както съм обещал, шишенцето Феликс Фелицис, и да го употребиш добре!

Хари пъхна бутилчицата златиста течност във вътрешния си джоб и усети странно съчетание между злорадство при ядните погледи на слидеринци и вина заради разочарованието, изписано на лицето на Хърмаяни. Рон изглеждаше направо като онемял.

— Как го направи? — пошушна той на Хари, когато си тръгнаха от подземието.

— Сигурно съм имал късмет — отговори Хари, защото Малфой беше съвсем наблизо и можеше да го чуе.

Но след като седнаха на безопасно разстояние за вечеря на масата на „Грифиндор“, той им каза. С всяка дума, която изричаше, лицето на Хърмаяни все повече заприличваше на камък.

— Ти какво си мислиш, че съм измамник ли? — завърши Хари, потиснат от изражението й.

— Е, не си го постигнал сам, нали? — рече тя сковано.

— Просто е спазвал напътствия, различни от нашите — защити го Рон. — Можело е да се издъни с гръм и трясък. Но е рискувал и беше възнаграден. — Той въздъхна тежко. — Слъгхорн можеше да даде на мен този учебник, но не — аз получих екземпляр, в който никой нищо не е написал. Ако се съди от вида на петдесет и втора страница, все пак някой е успял да се издрайфа отгоре, но…

— Я чакайте! — проехтя глас до лявото ухо на Хари и той внезапно долови повея на цветно ухание, каквото беше усетил и в подземието на Слъгхорн. Обърна се и видя Джини. — Правилно ли чух? Спазваш указания, които някой е написал в някакъв учебник, така ли, Хари?

Изглеждаше разтревожена и ядосана. Хари веднага се досети какво й е минало през ума.

— Няма страшно — увери я той, като сниши глас. — Това все пак не е дневникът на Риддъл. Това е някакъв си стар учебник, в който някой е драскал.

— Но ти спазваш каквото е казал, нали?

— Просто опитах едно-две от нещата, които е написал в полето, наистина няма нищо странно, Джини…

— Тя е права — прекъсна го Хърмаяни, която веднага се беше окопитила. — Длъжни сме да проверим да няма нещо гнило. Тези странни напътствия, знае ли човек…

— Ей! — възмути се Хари, когато тя издърпа от чантата му учебника по отвари за напреднали и вдигна магическата си пръчка.

— Специалис ревелио!^[5] — изрече Хърмаяни и кратко чукна по корицата.

Не се случи нищо. Учебникът продължи да си лежи там — стар, захабен и опърпан.

— Приключи ли? — сопна се ядосано Хари. — Или искаш да изчакаме и да видим дали няма да направи няколко задни салта?

— Изглежда безобиден — отсъди Хърмаяни, която продължаваше да гледа книгата с подозрение. — Наистина прилича на най-обикновен учебник.

— Чудесно. Тогава си го прибирам — оповести Хари и го грабна от масата, той обаче се изплъзна от ръката му и се приземи на пода.

Никой не гледаше. Хари се наведе да вдигне учебника и забеляза на задната корица нещо, написано със същия ситен сбит почерк като указанията, с които беше спечелил шишенцето Феликс Фелицис, вече скрито на сигурно място в чифт чорапи в куфара му.

УЧЕБНИКЪТ ПРИНАДЛЕЖИ НА НЕЧИСТОКРЪВНИЯ ПРИНЦ