Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
ФЕЛИКС ФЕЛИЦИС

На другата сутрин първият час беше по билкология. От страх да не го подслушват на закуска Хари не успя да разкаже на Рон и Хърмаяни за урока с Дъмбълдор, но после най-подробно им обясни всичко, докато вървяха през зеленчуковите лехи към парниците. Свирепият вятър от края на предишната седмица най-сетне беше утихнал, странната мъгла се беше завърнала и им отне малко повече време от обикновено да намерят определения парник.

— Ау, какъв ужас, момчето Ти-знаеш-кой! — прошепна тихо Рон, след като заеха местата си около една от драките вероломки, които щяха да изучават този срок, и започнаха да надяват предпазните ръкавици. — Но пак не проумявам защо Дъмбълдор ти е показал всичко това. Да, наистина е интересно и така нататък, ама какъв е смисълът?

— Не знам — отвърна Хари, докато си слагаше предпазна гума на зъбите. — Но той твърди, че било много важно и щяло да ми помогне да оцелея.

— Според мен е страхотно — намеси се сериозно Хърмаяни. — Напълно логично е да знаеш колкото може повече за Волдемор. Как иначе ще разбереш кои са слабите му места?

— А как мина последното празненство при Слъгхорн? — изфъфли Хари през гумата.

— Всъщност беше забавно — отвърна Хърмаяни, докато си слагаше предпазни очила. — Пак дърдореше за някогашните си ученици, които са се прочули, и направо се прехласва по Маклагън, понеже е голям връзкар, но наистина ни поднесе много вкусни неща за ядене и ни запозна с Гуеног Джоунс.

— С Гуеног Джоунс ли? — възкликна Рон и очите му се ококориха зад очилата. — Онази Гуеног Джоунс? Капитанката на „Холихедските харпии“?

— Същата — потвърди Хърмаяни. — Лично на мен ми се видя малко надута, но…

— Престанете с разговорите там! — подвикна живо професор Спраут и се засуети със строг вид. — Изоставате, всички останали вече започнаха, а Невил дори успя да вземе първия пашкул!

Те се обърнаха и наистина — Невил седеше с разкървавена устна и няколко гадни драскотини отстрани на лицето, затова пък стискаше неприятна туптяща зелена чудесия приблизително колкото грейпфрут.

— Добре, професоре, почваме ей сега! — извика Рон и добави вече през шепот, когато учителката се завъртя с гръб: — Хари, трябваше да й направим едно „Муфлиато“.

— Не, не е трябвало! — отсече веднага Хърмаяни, както винаги силно ядосана при мисълта за Нечистокръвния принц и заклинанията му. — Хайде, идвайте… да започваме…

Погледна загрижено двете момчета, после всички поеха дълбоко въздух и се приведоха към чепатия пън между тях.

Той оживя на мига и от горния му край се изстреляха дълги, бодливи и нагънати като къпина жилави клонки, които зашибаха въздуха. Една се заплете в косата на Хърмаяни и Рон заудря с градинарските ножици, за да я отпъди. Хари пък успя да улови две от пръчките и да ги завърже, а насред усуканите пипалести вейки зейна отвор, в който Хърмаяни бръкна храбро. Те обаче стиснаха като в капан лакътя й и Хари и Рон ги задърпаха и извиха, с което ги принудиха да отворят отново дупката и Хърмаяни отскубна ръката и пръстите си, стиснала в тях пашкул като на Невил. Бодливите клонки тутакси се скриха отново в чворестия пън, който пак си заприлича на невинно мъртъв къс дърво.

— Знаете ли, когато си имам моя къща, няма да си посадя такива в градината — заяви Рон, докато вдигаше очилата над челото си, за да избърше потта, избила по лицето му.

— Подай ми купа — подкани Хърмаяни, както държеше на една ръка разстояние туптящия пашкул, и когато Хари сложи купа пред нея, тя пусна пашкула с отвращение.

— Не се гнуси, изстискай го, най-добър е, докато е пресен — провикна се професор Спраут.

— Та Слъгхорн се кани да прави коледно празненство — продължи Хърмаяни прекъснатия разговор, сякаш тримата не са били нападнати току-що от парче дърво, — и този път, Хари, няма да успееш да се измъкнеш, защото той ме помоли изрично да проверя кои вечери си свободен, за да го насрочи.

Хари изпъшка. Междувременно Рон се мъчеше да пукне пашкула над купата, като го държеше прав с две ръце и го стискаше с все сила.

— Това поредният купон само за любимци на Слъгхорн ли е? — попита той ядосан.

— Да, само за хора от клуба — потвърди Хърмаяни.

Пашкулът отхвръкна изпод пръстите на Рон, удари се в стъклото на парника, оттам отскочи от тила на професор Спраут, като събори вехтата й шапка с кръпки. Хари отиде да го вдигне, а когато се върна, Хърмаяни тъкмо казваше:

— Виж какво, не съм го измислила аз този Слъг-кръг…

— Да де, Слъг-кръг! — повтори Рон с презрителна усмивка тип Малфой. — Жалка работа! Е, дано си прекараш добре. Защо не опиташ да се свалиш с Маклагън, тъкмо Слъгхорн ще ви провъзгласи за Крал и Кралица на клуба…

— Можем да заведем някого със себе си — прекъсна го Хърмаяни, която по неизвестни причини беше поруменяла в ален оттенък, близък до точката на кипене, — и аз мислех да поканя теб, но щом смяташ, че това са глупости, няма да си хабя патроните.

В този миг Хари съжали, че пашкулът не е отскочил малко по-надалеч, та сега да не седи с двамата си приятели. Без те да го забележат, грабна купата и се опита да разтвори пашкула с възможно най-шумните и енергични средства, за които се сети: за беда пак чуваше разговора им до последната дума.

— Мислела си да поканиш мен? — рече Рон със съвсем различен глас.

— Да — гневно потвърди Хърмаяни. — Но щом предпочиташ да се свалям с Маклагън…

Настъпи мълчание, през което Хари продължи да блъска с градинската лопатка по жилавия пашкул.

— Не, не предпочитам — каза едва чуто Рон.

Хари не уцели, вместо пашкула удари купата и тя се натроши на парчета.

— Репаро! — побърза да каже той, като побутна с върха на магическата пръчка парчетата и те отново се слепиха в купа.

Трясъкът обаче сякаш извади от унеса Рон и Хърмаяни и те забелязаха присъствието на Хари. Хърмаяни се смути и тутакси започна да се суети и да търси „Плътоядните дървета по света“, за да види как точно се стискат пашкули на драка вероломка, а Рон изглеждаше засрамен, но и доста доволен от себе си.

— Дай ми го, Хари — подкани припряно Хърмаяни. — Тук пише, че трябва да го продупчим с нещо остро…

Хари й подаде пашкула в купата, двамата с Рон отново си сложиха очилата и за втори път се надвесиха над пъна.

Докато се бореше с бодливите жилави пръчки, които сякаш си бяха наумили на всяка цена да го удушат, Хари си помисли, че всъщност не е особено изненадан — беше го очаквал рано или късно. Но не беше наясно как се чувства…

Двамата с Чо се срамуваха дори да се погледнат, камо ли да си поговорят. Ами ако Рон тръгне с Хърмаяни, а после двамата се разделят? Дали приятелството им щеше да оцелее? Хари помнеше няколкото седмици в трети курс, когато Рон и Хърмаяни не си бяха говорили: на него никак не му беше приятно да скъсява разстоянието помежду им. А ако не се разделят? Ако стане както с Бил и Фльор, ако Хари се чувства до болка притеснен в тяхно присъствие и се превърне в излишен?

— Пипнах те! — извика Рон и извади от пъна втори пашкул точно когато Хърмаяни успя да пукне първия и купата се напълни с мънички грудки, които се загънаха като бледозелени червейчета.

До края на часа не отвориха повече дума за празненството при Слъгхорн. През следващите няколко дни Хари не изпускаше от око двамата си приятели, те обаче не се държаха по-различно от обикновено, ако не броим това, че бяха малко по-любезни един с друг.

Хари реши, че просто ще изчака да види какво ще стане под въздействието на бирения шейк в слабо осветената стая на Слъгхорн. Междувременно той имаше по-неотложни тревоги.

Кейти Бел още лежеше в болницата „Свети Мънго“ без изгледи да я изпишат, а това означаваше, че многообещаващият отбор на „Грифиндор“, с който Хари тренираше толкова усърдно още от септември, е с един гончия по-малко. Все отлагаше да намери заместник на Кейти с надеждата, че тя ще се завърне, но първата среща от сезона с отбора на слидеринци вече наближаваше. Накрая Хари се видя принуден да се примири, че Кейти няма да си дойде навреме, за да играе.

Не смяташе, че ще може да понесе още приемни проби, в които щеше да се включи целият дом. С неприятно чувство, което нямаше нищо общо с куидича, той пресрещна веднъж Дийн Томас след час по трансфигурация. Почти всички вече се бяха разотишли, макар че из стаята прехвърчаха няколко жълти птички, все творения на Хърмаяни — никой освен нея не беше успял да измагьоса нещо повече от едно-две пера.

— Още ли искаш да играеш гончия?

— Какво… Да, разбира се! — развълнува се Дийн.

Зад рамото му Хари видя как Шеймъс Финигън шумно пъха с кисела физиономия учебниците в чантата си. Една от причините Хари да не бе канил досега Дийн в отбора беше, че това никак нямаше да се хареса на Шеймъс. Все пак Хари трябваше да постъпи както е най-добре за отбора, а на пробите Дийн беше летял по-добре от Шеймъс.

— Е, включен си — рече той. — Довечера в седем имаме тренировка.

— Добре! — възкликна Дийн. — Страхотно, Хари! Леле, изгарям от нетърпение да кажа на Джини.

Той изхвърча на бегом от стаята и остави Хари и Шеймъс сами — неловка ситуация, която стана още по-тягостна, когато едно от канарчетата на Хърмаяни, стрелкащи се наоколо, се облекчи върху главата на Шеймъс.

Не само той беше недоволен от избора на заместник на Кейти. Мнозина в общата стая мърмореха, че Хари е приел в отбора двама от съкурсниците си. Но откакто беше в училището, той беше понасял и много по-неприятно мърморене и не се притесни особено, обаче този път беше подложен на все по-голям натиск да грабне победата в предстоящия мач със слидеринци. Знаеше, че ако „Грифиндор“ спечели, всички в дома ще забравят, че са го критикували, и ще се кълнат как от самото начало са знаели, че отборът е страхотен.

А ако загубеха… Е, какво пък, помисли си Хари, понасял съм и много по-неприятно мърморене…

Същата вечер, щом видя как лети Дийн, се убеди, че няма причини да съжалява за избора си, освен това той бързо се сработи с Джини и Демелза. Биячите Пийкс и Кут ставаха все по-добри. Единственият проблем беше Рон.

Още от самото начало Хари беше наясно, че Рон е ненадежден играч, че много се притеснява и му липсва самочувствие, и за беда тренировката като че ли изостри всичките му съмнения. След като допусна да му вкарат пет-шест гола, повечето отбелязани от Джини, техниката на Рон започна да става все по-дива, докато накрая удари по устата приближаващата се към него Демелза Робинс.

— Стана случайно, извинявай, Демелза, наистина съжалявам! — изкрещя Рон подире й, след като тя политна на зиг-заг към земята, ръсейки кръв. — Аз само…

— Само си глътна езика — тросна се ядосана Джини, която кацна до Демелза и се зае да оглежда издутата й устна. — Тъпанар такъв, виж какво си направил с устната й!

— Няма страшно — успокои я Хари, а после също се приземи до двете момичета, насочи магическата си пръчка към устата на Демелза и каза: — Епискей! И… Джини, не наричай Рон тъпанар, все пак не си капитан на отбора…

— Е, ти беше прекалено зает, нямаше време да го наречеш тъпанар, затова реших, че все някой трябва да го направи…

Хари успя да сдържи смеха си.

— Всички във въздуха, продължаваме…

Като цяло това бе една от най-слабите тренировки от началото на срока, но Хари реши, че в навечерието на мача откровеността не е най-препоръчителната линия на поведение.

— Добре поработихте всички, ще смажем слидеринци — заяви той насърчително и гончиите и биячите си тръгнаха от съблекалните сравнително доволни от себе си.

— Играх като торба със змейски фъшкии — пророни глухо Рон, щом вратата се затвори след Джини.

— Няма такова нещо — отсече Хари. — На пробите се представи най-добре от пазачите, Рон. Единственият ти проблем е, че се паникьосваш.

Продължи с несекващия поток от насърчения през целия път, докато се връщаха в замъка, и на втория етаж Рон вече изглеждаше мъничко по-бодър. Но когато Хари натисна гоблена и го отвори, за да влязат по обичайния начин в Грифиндорската кула, двамата завариха Дийн и Джини, които се бяха прегърнали и се целуваха така, сякаш се бяха слепнали.

В стомаха на Хари сякаш оживя нещо голямо и люспесто, което вкопчи остри нокти във вътрешностите му, а в главата му нахлу топла кръв, която заглуши всяка мисъл и я замени с дивото желание със заклинание да превърне Дийн в пихтия. Докато се бореше с това внезапно обзело го помрачение, чу сякаш от много далеч гласа на Рон:

— Ой!

Дийн и Джини се пуснаха и се обърнаха.

— Какво? — попита Джини.

— Не искам да заварвам сестра си да се натиска пред всички!

— Коридорът беше празен, докато не нахълтахте вие — обясни Джини.

Дийн изглеждаше смутен. Усмихна се някак бегло на Хари, но той не му отговори със същото, защото новороденото чудовище вътре в него ревеше и настояваше незабавно да извади Дийн от отбора.

— Ъъъ… ела, Джини — рече Дийн, — хайде да се връщаме в общата стая.

— Ти върви! — рече му Джини. — А аз искам да си поговоря със скъпото си братче!

Дийн си тръгна с вид на човек, който изобщо не съжалява, че напуска сцената.

— И така — каза Джини, тръсна глава, за да махне от лицето си дългата червена коса, и ядосано се вторачи в Рон. — Дай да се разберем веднъж завинаги! Изобщо не е твоя работа, Рон, с кого се срещам и какво правя с него…

— Моя е, и още как! — подвикна не по-малко ядосано Рон. — Нима си мислиш, че искам хората да говорят как сестра ми…

— Да говорят какво? — разкрещя се тя и извади магическата пръчка. — Какво, кажи де!

— Той не искаше да каже нищо лошо, Джини… — някак по инерция рече Хари, макар че чудовището ревеше одобрително в подкрепа на думите на Рон.

— Как да не е искал! — нахвърли се тя и на Хари. — Само защото никога през живота си не се е натискал с никого, само защото най-сладката целувка, която е получавал, е от леля ни Мюриъл…

— Млъквай! — изграчи Рон, който от червен стана морав.

— Не, няма да млъквам! — извика Джини вече вън от кожата си. — Нали те видях с Флегмата, само като я зърнеше, беше готов на всичко, за да те целуне по бузката, жалък си! Ако и ти си беше намерил някого да се натискаш, нямаше да врещиш толкова, че всички други го правят!

Рон също беше извадил магическата си пръчка и Хари побърза да застане между двамата.

— Не се чуваш какво говориш! — продължи да фучи Рон, като прекрачи, за да вижда сестра си и да заобиколи Хари, който беше разперил ръце пред нея. — Само защото не го правя пред всички…

Джини прихна в писклив пренебрежителен смях и също се опита да изтласка от пътя си Хари.

— Да не се целуваш с Пигуиджин? Или си скрил под възглавницата снимка на леля Мюриъл?

— Ах, ти…

Под лявата ръка на Хари прелетя лъч оранжева светлина, която мина на сантиметри от Джини, и Хари долепи Рон до стената.

— Не прави глупости…

— Хари се натискаше с Чо Чан! — извика Джини, която беше на път да се разплаче. — А Хърмаяни се натискаше с Виктор Крум… Само ти, Рон, се държиш така, сякаш това е нещо гнусно, защото имаш опит колкото дванайсетгодишно хлапе!

И с тези думи тя си тръгна вбесена. Хари веднага пусна Рон, който изглеждаше така, сякаш бе готов да убие човек. Двамата останаха запъхтени, докато иззад ъгъла не се появи Госпожа Норис, котката на Филч, която разсея напрежението.

— Да вървим — подкани Хари, когато чуха как Филч тътрузи крака в далечината.

Забързаха нагоре по стълбите, сетне по коридора на седмия етаж.

— О, не ми се пречкай в краката! — изджафка Рон на едно малко момиченце, което отскочи подплашено и изпусна шишето си с попови лъжички.

Хари смътно чу звука от счупено стъкло, чувстваше се объркан, зашеметен, както вероятно се чувства човек, ударен от гръм. „Само защото е сестра на Рон! — започна да си втълпява той. — Само защото е сестра на Рон, затова ти стана неприятно, че си я видял да се целува с Дийн…“

Но най-неочаквано в съзнанието му изникна гледка от същия безлюден коридор, където самият той се целува с Джини… чудовището в гърдите му измърка…

Сетне обаче Хари видя как Рон разкъсва завесата на гоблена, вади магическата си пръчка и я насочва към него с крясъци, че е „предал доверието му“… а „уж бил най-добрият му приятел“…

— Мислиш ли, че Хърмаяни наистина се е натискала с Крум? — попита внезапно Рон, когато приближиха до Дебелата дама.

Хари трепна гузно и си наложи да не си представя коридор, където не нахълтва никакъв Рон и те двамата с Джини са съвсем сами…

— Какво? — попита той объркан. — О… ъъъ…

Честният отговор беше „да“, но той не искаше да го изрича. Все пак Рон се досети по лицето му за най-лошото.

— Супа топчета! — каза той мрачно на Дебелата дама и двамата се прекатериха през дупката в портрета в общата стая.

Не отвориха повече дума за Джини или Хърмаяни — всъщност цяла вечер почти не разговаряха и си легнаха в мълчание, всеки погълнат от мислите си.

Хари дълго лежа буден, гледаше нагоре към балдахина на леглото и се опитваше да си внуши, че чувствата му към Джини са изцяло братски. Ами да, цяло лято бяха живели като брат и сестра, бяха играли куидич, бяха се заяждали с Рон и се бяха смели на Бил и Флегмата! Той познаваше Джини от години… беше си съвсем естествено да иска да я закриля… да разкъса на парченца Дийн, задето я целува… не… май се налагаше да озапти точно това свое братско чувство…

Рон изхърка шумно.

„Тя е сестра на Рон — каза си твърдо Хари. — Сестра на Рон. Не мога да имам нищо общо с нея.“ За нищо на света не би заложил на карта приятелството си с Рон. Оправи възглавницата, за да му е по-удобно, и зачака да го споходи сънят, като се мъчеше да отклони мислите си от Джини.

На другата сутрин се събуди леко замаян и объркан от сънищата, в които Рон го беше гонил с бухалка на бияч. По обяд обаче вече предпочиташе Рон от съня пред истинския Рон, който не само странеше от Джини и Дийн като от чумави, но и се държеше с обидената и изумена Хърмаяни с ледено присмехулно безразличие. Сякаш не стигаше това, ами за една нощ бе станал и страшно докачлив и избухлив като средно сприхав раконог огнемет. Цял ден Хари безуспешно се опитваше да помири Рон и Хърмаяни, която накрая разгневена отиде да си легне, а Рон се отправи към момчешката спалня, след като ядосано наруга няколко подплашени първокурсници, задето го зяпали.

За ужас на Хари новопридобитата войнственост на Рон не се разсея и през следващите дни. За капак тя съвпадна и с още по-големия спад в уменията му на пазач, от което той освирепя още повече, така че на последната тренировка преди куидичния мач в събота не спаси нито един от ударите, отправени към него от гончиите, и така крещеше на всички, че докара Демелза Робинс до сълзи.

— Млъквай и я остави на мира! — извика Пийкс, който му стигаше някъде до раменете, въпреки че като компенсация носеше тежка бухалка.

— СТИГА! — ревна Хари, като забеляза, че Джини гледа Рон на кръв, и понеже помнеше славата й, че владее до съвършенство проклятието за летящи сополи, се извиси, за да се намеси, докато нещата не са станали неуправляеми. — Пийкс, върви да прибереш блъджърите. Стегни се, Демелза, днес игра наистина страхотно. Рон… — Той изчака другите от отбора да се отдалечат, за да не ги чуват. — Ти си ми най-добрият приятел, но ако и занапред се държиш с останалите по този начин, ще те изритам от отбора.

За миг наистина му се стори, че Рон ще го удари, после обаче се случи нещо много по-страшно — Рон сякаш се свлече върху метлата, цялата борбеност го напусна и той пророни:

— Отказвам се. Пълна скръб съм.

— Не си пълна скръб и не се отказваш! — кипна Хари, като сграбчи Рон отпред за мантията. — Когато си във форма, можеш да спасиш всеки удар, просто психиката ти е слаба.

— Психар ли ме наричаш?

— Да, може би.

За миг се гледаха ядно, после Рон уморено поклати глава.

— Знам, че нямаш време да търсиш друг пазач, затова утре ще играя, но ако паднем, а ние ще паднем, наистина се махам от отбора.

Каквото и да говореше, Хари не постигаше нищо. По време на цялата вечеря се опитваше да повдигне духа на Рон, но той беше погълнат от това да се цупи и муси на Хърмаяни и изобщо не му обърна внимание. Вечерта Хари продължи да упорства и в общата стая, но твърдението му, че целият отбор ще започне да си скубе косите, ако Рон напусне, бе донякъде опровергано от самия отбор — всички се бяха струпали в далечния ъгъл и очевидно одумваха Рон, като му хвърляха злостни погледи.

Накрая Хари пак опита да се ядоса с надеждата да предизвика Рон и той отново да се държи дръзко и да спасява ударите. Тази стратегия обаче удари на камък точно както и насърчаването — Рон си легна по-унил и отчаян отвсякога.

Хари много дълго лежа буден в мрака. Не искаше да губи предстоящия мач: не само че му беше първият като капитан, но и беше решен да бие Драко Малфой на куидич, макар засега да не можеше да докаже подозренията си за него. Но ако Рон играеше както на последните няколко тренировки, вероятността да победят клонеше към нулата…

Де да можеше Хари някак да накара Рон да се стегне… да покаже по време на играта най-доброто, на което е способен!… Да можеше да измисли нещо, с което да осигури на Рон наистина добър ден!…

И отговорът дойде във внезапен славен пристъп на вдъхновение.

На другата сутрин закуската, както обикновено преди мач, мина доста бурно — слидеринци дюдюкаха и освиркваха всеки от отбора на „Грифиндор“ веднага щом влезеше в Голямата зала. Хари погледна към тавана и видя ясно светлосиньо небе: добро знамение.

Масата на грифиндорци — истинско червено-златно море — посрещна Хари и Рон с насърчителни възгласи. Хари се усмихна и махна с ръка, а Рон се свъси унило и поклати глава.

— По-бодро, Рон! — провикна се Лавендър. — Сигурна съм, че ще бъдеш неотразим.

Рон не й обърна внимание.

— Чай? — попита го Хари. — Кафе? Сок от тиква?

— Все едно — отговори той нацупено и умислено отхапа от препечената филийка.

След няколко минути Хърмаяни, на която й беше втръснало от гадното отношение на Рон напоследък и не беше дошла на закуска заедно с двамата си приятели, поспря при тях на път към масата.

— Как се чувствате? — попита плахо, забила поглед в тила на Рон.

— Добре — отвърна Хари, насочил цялото си внимание към чашата тиквен сок, която подаваше на Рон. — Заповядай. Изпий го.

Рон тъкмо беше доближил чашата до устните си, когато Хърмаяни викна:

— Не го пий, Рон!

И двете момчета се извърнаха към нея.

— Защо? — попита Рон.

Хърмаяни се беше вторачила в Хари, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ти току-що сложи нещо в сока.

— Моля? — рече Хари.

— Чу ме много добре. Видях те. Току-що изля нещо в сока на Рон. Още държиш шишенцето в дясната си ръка.

— Не знам какво ми говориш — отвърна Хари и побърза да пусне шишенцето в джоба си.

— Предупреждавам те, Рон, не го пий! — повтори разтревожено Хърмаяни, той обаче надигна чашата, пресуши я на един дъх и каза:

— Престани да се разпореждаш, Хърмаяни!

Тя се възмути страшно. Наведе се, за да я чува само Хари, и изсъска:

— Заслужаваш да те изключат заради това. Не съм и подозирала, Хари, че си способен на такова нещо!

— Ха̀, я не ми се прави на вода ненапита! — изшушука й той. — Напоследък да си правила на някого заклинание за заблуждение?

Хърмаяни се разфуча и седна далеч от тях. Хари я изпрати с поглед без всякакво съжаление — тя никога не беше разбирала колко важен е всъщност куидичът. После премести поглед към Рон, който примляскваше.

— Е, да тръгваме — подкани весело Хари.

Докато вървяха към стадиона, покритата със слана трева пукаше под краката им.

— Голям късмет извадихме, че времето е такова хубаво, нали? — попита Хари.

— Да — съгласи се Рон, който беше пребледнял и имаше вид на болник.

Джини и Демелза вече бяха облекли куидичните мантии и чакаха в съблекалнята.

— Условията изглеждат идеални — отбеляза Джини, без да обръща внимание на Рон. — И знаеш ли? Онзи гончия на слидеринци Вейзи… вчера на тренировката го е ударил блъджър по главата. Досега не се е съвзел и няма да играе! Още по-добрата новина е, че и Малфой е легнал болен.

— Какво? — ахна Хари и се завъртя кръгом, за да я погледне. — Болен ли? Какво му е?

— Нямам представа, но за нас това е само добре дошло — допълни бодро Джини. — Вместо него са сложили Харпър от моя курс — пълен малоумник!

Хари се усмихна разсеяно и докато обличаше яркочервената мантия, мислите му бяха далеч от куидича. И друг път Малфой беше твърдял, че заради контузия не може да играе, обаче се беше постарал мачът да бъде изместен когато на слидеринци им е най-удобно. Защо сега беше допуснал да му определят заместник? Дали наистина беше болен, или само се преструваше?

— Има нещо гнило, нали? — пошушна той на Рон. — Малфой да не играе?

— Според мен това си е чист късмет — отвърна Рон, който изглеждаше малко по-въодушевен. — Вейзи също няма да играе, а е най-добрият им голаджия, и през ум не ми е минавало, че… Ей! — възкликна той внезапно и застина, както надяваше ръкавиците си, сетне се взря в Хари.

— Какво?

— Аз… ти… — Рон сниши глас, изглеждаше и уплашен, и развълнуван. — Сокът… тиквеният сок… да не си…

Хари вдигна вежди, но не каза друго, освен:

— Започваме след пет минути, слагай обувките!

Излязоха на игрището под бурни насърчителни възгласи и дюдюкане. Единият край на стадиона беше само червено-златен, а другият приличаше на море от зелено и сребристо. Мнозина от учениците в „Хафълпаф“ и „Рейвънклоу“ също бяха дошли да викат за единия или другия отбор и сред крясъците и ръкопляскането Хари съвсем ясно чу рева на прословутата шапка с лъв отгоре на Луна Лъвгуд.

Хари отиде при съдията Мадам Хууч, която беше готова да пусне топките от кутията.

— Капитани, ръкувайте се — подкани тя и Хари усети как новият капитан на слидеринци Ъркърт стиска дланта му с желязна хватка. — Яхвайте метлите. След сигнала на свирката… едно… две… три…

Свирката екна, играчите се оттласнаха с все сила от замръзналата земя и се понесоха.

Хари се извиси над игрището и затърси снича, като не изпускаше от очи Харпър, който летеше на зигзаг доста далеч под него. После гръмна глас, дразнещо различен от гласа на обичайния коментатор.

— И така, беше обявено началото на срещата и според мен всички сме изненадани от отбора, който Потър е събрал тази година. С оглед на доста противоречивото представяне на пазача Роналд Уизли миналата година мнозина смятахме, че той ще бъде изваден от състава, но близките приятелски отношения с капитана винаги са от полза, разбира се…

Тези думи бяха посрещнати с дюдюкане и ръкопляскане, долетели от зоната на слидеринци. Хари се извърна на метлата, за да види подиума на коментатора. Там стоеше високо кльощаво момче с русолява коса и чипо носле, което говореше по магическия мегафон, доскоро принадлежал на Лий Джордън. Хари разпозна Закарайъс Смит от отбора на хафълпафци, когото мразеше отдън душа.

— О, ето го и първия опит на слидеринци да отбележат гол, Ъркърт се устремява надолу към игрището…

Хари усети спазъм под лъжичката.

— Уизли спасява… е, не може понякога и той да няма късмет…

— Точно така, Смит, има късмет момчето — подсмихна се Хари и се гмурна сред гончиите, като търсеше с очи някаква следа от вечно изплъзващия се снич.

На трийсетата минута от мача грифиндорци водеха с шейсет на нула. Рон спаси по наистина зрелищен начин няколко удара, някои направо с върховете на ръкавиците, а Джини отбеляза четири от общо шестте гола за отбора си. Това накара Закарайъс да престане да се чуди на глас дали двамата Уизли са се озовали на игрището само защото са приятели на Хари и той започна да се заяжда с Пийкс и Кут.

— Е, Кут не е с телосложение на бияч — подметна високомерно Закарайъс, — биячите обикновено имат по някой и друг мускул…

— Фрасни го с блъджъра! — провикна се Хари към Кут, докато профучаваше покрай него, но той само грейна в усмивка и предпочете да насочи следващия блъджър към Харпър, който се размина с Хари в обратната посока.

Хари с радост чу глухо „буф“, което означаваше, че блъджърът е улучил целта.

Както вървеше играта, грифиндорци просто не можеха да загубят. Те бележеха още и още точки, а в другия край на игрището Рон спасяваше ударите с очевидна лекота. Сега направо се усмихваше, а когато множеството го поздрави за спасяването на един особено труден удар, като запя във все по-мощен хор старата си любима песен „Уизли, ти си нашият цар“, Рон направи движение от въздуха, сякаш дирижира.

— Днес се мисли за голяма работа, а? — рече присмехулно някой до Хари и той насмалко да падне от метлата, когато Харпър нарочно се блъсна с все сила в него. — Твоето приятелче родоотстъпник…

Мадам Хууч се беше обърнала с гръб и макар че грифиндорци се разкрещяха гневно, докато тя погледне какво става, Харпър вече беше отхвърчал.

Въпреки болката в рамото Хари се понесе след него, решен също да го блъсне.

— Според мен Харпър от отбора на слидеринци видя снича — оповести по мегафона Закарайъс Смит. — Точно така, той със сигурност е видял нещо, което Потър е пропуснал.

Хари си помисли, че Смит наистина е малоумник — наистина ли не беше забелязал, че двамата са се сблъскали! След миг обаче му причерня пред очите: Смит беше прав, а Хари грешеше. Харпър не се беше понесъл накъдето му падне, а беше зърнал онова, което Хари беше пропуснал — високо над тях се стрелкаше сничът, който проблясваше ярко на фона на ясното синьо небе.

Хари набра скорост, вятърът засвистя в ушите му и заглуши и коментара на Смит, и възгласите на запалянковците. Харпър обаче още беше пред него и грифиндорци водеха само със сто точки: ако слидеринецът стигнеше пръв, отборът на Хари щеше да загуби… Ето, Харпър беше само на две-три педи от снича и протягаше ръка към него…

— Ей, Харпър! — изкрещя отчаяно Хари. — Колко ти плати Малфой, за да играеш вместо него?

Не знаеше какво го накара да го изрече, но Харпър се смути, хвана лошо снича, който се изплъзна между пръстите му и се стрелна, а Хари само замахна широко с ръка и улови малката пърхаща топчица.

— УРА! — извика той с цяло гърло, зави и се устреми надолу, вдигнал високо снича.

Запалянковците по трибуните забелязаха какво стана и ревнаха мощно, с което почти заглушиха свирката, оповестяваща края на мача.

— Къде отиваш, Джини? — извика Хари, озовал се в прегръдките на съотборниците си, които се бяха скупчили във въздуха около него, но Джини профуча точно покрай тях, а после се вряза с пълна сила в подиума на коментатора.

Докато множеството пищеше и се смееше, отборът на грифиндорци се приземи до дъсчените отломки, под които Закарайъс едва мърдаше. Хари чу как Джини весело обяснява на вбесената професор Макгонъгол:

— Забравих да намаля скоростта, професоре, извинете.

Хари прихна, отскубна се от съотборниците си и прегърна Джини, но после я пусна много бързо. Като избягваше погледа й, потупа по рамото ликуващия Рон и забравили за всяка враждебност, всички от отбора на „Грифиндор“ си тръгнаха от игрището, хванати за ръце, като от време на време замахваха във въздуха от радост или за да поздравят поддръжниците си.

И в съблекалните цареше радостен дух.

— Ще го отпразнуваме в общата стая, Шеймъс ми каза — ревна щастлив Дийн. — Хайде, идвайте, Джини, Демелза!

Рон и Хари останаха последни в съблекалните. Тъкмо щяха да си тръгнат и те, когато се появи Хърмаяни. Мачкаше в ръце грифиндорското шалче и изглеждаше разстроена, но преизпълнена с решимост.

— Искам да си поговоря с теб, Хари. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не биваше да го правиш. Чу какво каза Слъгхорн — незаконно е.

— И какво сега, ще идеш да ни натопиш ли? — подвикна Рон.

— За какво говориш всъщност? — попита Хари и се обърна да си закачи мантията, та двамата да не го видят, че се подсмихва.

— Прекрасно знаеш за какво говоря! — изписка Хърмаяни. — На закуска капна в сока на Рон от отварата за късмет! От Феликс Фелицис!

— Не, не съм! — отрече Хари и отново се извърна с лице към тях.

— Друг начин няма, Хари, точно затова всичко се нареди толкова добре — имаше контузени играчи на „Слидерин“ и Рон спаси всички удари до един!

— Не съм слагал нищо в сока му — повтори Хари и грейна в усмивка до уши.

Бръкна в джоба на якето си и извади мъничкото шишенце, което сутринта Хърмаяни беше видяла в ръката му. То беше пълно със златиста отвара, а запушалката си стоеше непокътната и здраво запечатана с восък.

— Исках Рон да си помисли, че съм го направил… затова се престорих, че му капвам от отварата точно когато видях, че ме гледаш. — Той се извърна към Рон. — Спаси всички удари, защото се чувстваше късметлия. Направи го благодарение единствено на собствените си умения. Той отново прибра в джоба шишенцето си.

— Наистина ли нямаше нищо в тиквения ми сок? — изуми се Рон. — Но времето е хубаво… и Вейзи не можеше да играе… Наистина ли не си ми дал от отварата за късмет?

Хари поклати глава. Рон го гледаше известно време с отворена уста, после се извърна към Хърмаяни и я изимитира с тъничко гласче:

— „На закуска капна в сока на Рон от Феликс Фелицис, затова той спаси всички удари до един!“ Мога да ги спасявам и без странична помощ, Хърмаяни!

— Никога не съм твърдяла, че не можеш… но и ти, Рон, си мислеше, че си пил от отварата!

Той обаче вече я беше подминал и нарамил метлата, крачеше към вратата.

— Ъъъ… — заговори Хари сред внезапно настъпилата тишина: не беше очаквал планът му да има и такива последици. — Отиваме ли… отиваме ли да празнуваме?

— Ти върви! — рече Хърмаяни, като примига, за да спре сълзите. — В момента тоя Рон ми е съвсем опротивял, не проумявам какво толкова съм направила…

И тя също излезе с гръм и трясък от съблекалните.

Хари бавно тръгна през гъмжилото в парка към замъка, мнозина го поздравяваха с възгласи, но той се чувстваше едва ли не измамен: беше сигурен, че ако Рон спечели мача, двамата с Хърмаяни моментално ще се сдобрят. Не виждаше как би могъл да обясни на Хърмаяни, че Рон й се сърди, задето се е целувала с Виктор Крум — все пак това беше станало преди много време.

Хари не видя Хърмаяни на купона на грифиндорци, който беше в разгара си. Когато се появи, той беше посрещнат с възобновени възгласи и аплодисменти и не след дълго бе обкръжен от цяла тълпа — всички искаха да му честитят. Мина доста време, докато Хари отпрати братята Крийви, които държаха да направят разбор на мача гол по гол, и голяма група момичета, които го наобиколиха, кикотеха се и на най-дребната смешка, изречена от него, и го гледаха с премрежени очи, и той вече не знаеше къде да търси Рон. Накрая се отскубна от Ромилда Вейн, която му намекваше доста явно, че й се иска да отиде с него на коледното тържество на Слъгхорн. Докато се промушваше към масата с напитките, се озова точно пред Джини с пухкавела мъник Арнолд на рамото й и Крукшанкс, който мяукаше обнадежден след нея.

— Рон ли търсиш? — подсмихна се тя. — Ей там е мръсният му двуличник!

Хари погледна към ъгъла, който посочи Джини. Там пред очите на всички Рон се прегръщаше толкова страстно с Лавендър Браун, че човек не можеше да каже кои ръце на кого са.

— Още малко, и ще й изяде лицето — спокойно отбеляза Джини. — Май трябва да усъвършенства малко техниката. Добре се представихме на мача, Хари.

Тя го потупа по ръката и Хари усети как му причернява, но Джини тръгна да си вземе още бирен шейк. Крукшанкс я последва, вперил жълтите си очи в Арнолд.

Хари обърна гръб на Рон, за когото нямаше изгледи да се откопчи скоро, точно когато дупката в портрета се затваряше. Той изтръпна: стори му се, че в отвора бе хлътнала бухнала кестенява коса.

Спусна се нататък, като отново заобиколи Ромилда Вейн, и бутна портрета на Дебелата дама, за да го отвори. Коридорът отвън изглеждаше безлюден.

— Хърмаяни!

Намери я в първата незаключена класна стая, която отвори. Тя седеше на преподавателската катедра и беше сама, ако не броим ореола от няколко прехвърчащи жълти птички, които кръжаха около главата й — несъмнено Хърмаяни току-що ги беше измагьосала от въздуха.

Волю-неволю Хари се възхити на магьосническите й умения в миг като този.

— О, здрасти, Хари! — рече с тих гласец тя. — Упражнявам се.

— Да… наистина са… много красиви — отбеляза Хари.

Нямаше представа какво още да й каже. Запита се дали изобщо е възможно Хърмаяни да не е забелязала Рон и да си е тръгнала от празненството просто защото й се е сторило прекалено шумно, но точно тогава тя каза с неестествено писклив глас:

— Рон явно страхотно се забавлява на купона.

— Ъъъ… така ли? — рече Хари.

— Не се правѝ, че не си го видял. Не бих казала, че той се криеше особено…

Най-неочаквано вратата зад тях се отвори. За ужас на Хари Рон нахълта през смях, като теглеше за ръката Лавендър.

— О! — възкликна той и спря като закован при вида на Хари и Хърмаяни.

— Ауу! — ахна и Лавендър и излезе заднишком с кикот от стаята.

Вратата се затвори подире й.

Настъпи тежко оловно мълчание. Хърмаяни не сваляше очи от Рон. Той обаче отказваше да я погледне, само каза със странна смесица от напереност и смущение:

— Здрасти, Хари! Тъкмо се чудех къде си отишъл.

Хърмаяни се плъзна и слезе от катедрата. Малкото ято златисти птички продължаваше да кръжи около главата й и така тя приличаше на странен пернат модел на Слънчевата система.

— Не оставяй Лавендър да те чака отвън — каза тихо. — Ще се чуди къде си потънал.

После тръгна много бавно с изправен гръб към вратата. Хари погледна Рон, на когото явно му беше олекнало, че не се е случило нищо по-ужасно.

— Опугно!^[1] — чу се крясък откъм вратата.

Хари се обърна рязко и видя, че Хърмаяни е насочила с диво изражение магическата си пръчка към Рон. Малкото ято се понесе устремно като градушка от тлъсти златни куршуми към Рон, който изкрещя и покри лицето си с длани, ала птиците го връхлетяха и започнаха да кълват и да дерат с нокти и най-малкото парченце плът, до което се доберяха.

— Хъръмъъниии! — изпищя той, но с последен поглед на отмъстителен гняв Хърмаяни рязко отвори вратата и изчезна зад нея.

На Хари му се стори, че преди да се затръшне вратата, чу хлип.