Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (8)

ГЛАВА ОСМА
ТРИУМФЪТ НА СНЕЙП

Хари не можеше да помръдне и мускулче. Лежеше там, под мантията невидимка, усещаше как от носа по лицето му тече кръв, топла и мокра, и слушаше гласовете и стъпките в коридора отвън. Първата му мисъл бе, че преди влакът да потегли, все някой ще мине да провери купетата. Веднага обаче си спомни умърлушен, че и да надзърнат тук, не могат нито да го видят, нито да го чуят. Единствената му надежда беше някой все пак да влезе и да го настъпи.

Никога не беше мразил Малфой по-силно от сега, когато лежеше като смешна костенурка по гръб, а в отворената му уста гадно капеше кръв. В какво нелепо положение се беше озовал!… Ето, заглъхнаха и последните стъпки, всички бързаха по тъмния перон отвън, Хари чуваше тътренето на куфарите и силната врява.

Рон и Хърмаяни щяха да решат, че той е слязъл от влака без тях. Когато стигнат в „Хогуортс“, седнат в Голямата зала, огледат няколко пъти масата на грифиндорци и най-сетне видят, че го няма, Хари безспорно щеше да е преполовил обратния път до Лондон.

Опита се да издаде звук, дори стон, но беше невъзможно. После си спомни, че някои магьосници като Дъмбълдор могат да правят заклинания и без да говорят, затова се опита да направи призоваваща магия на магическата си пръчка, която беше паднала от ръката му, и заповтаря наум „Акцио пръчка!“ но не се случи нищо.

Стори му се, че чува шумоленето на дърветата около езерото и далечно бухане на сова, но явно никой не го издирваше, никой не се питаше стъписан къде ли е Хари Потър (той се презря малко, задето храни такава надежда). Обзе го отчаяние, докато си представяше върволицата теглени от тестроли файтони, която се виеше към училището, и приглушения кикот, огласил файтона на Малфой, където той вероятно разказваше на съучениците си от „Слидерин“ как е нападнал Хари.

Влакът се разклати, от което той се претърколи на една страна. Сега вече виждаше не тавана, а прашния под отдолу на седалките, който се разтресе, а локомотивът ревна и оживя. Експресът потегляше и никой още не знаеше, че Хари е останал в него…

После той усети как мантията невидимка се вдига и чу глас отгоре:

— Какво става, Хари?

Блесна червена светлина и тялото му се отърси от вцепенението, а той успя да се изтласка и да заеме по-достойно седнало положение, сетне избърса припряно с длан кръвта по нараненото си лице, извърна се нагоре и видя Тонкс — държеше мантията невидимка, която беше издърпала.

— Хайде да се махаме оттук, побързай! — подкани тя, защото прозорците се замъглиха от парата и влакът започна да излиза от гарата. — Идвай, ще скочим!

Хари забърза след нея по коридора. Тонкс рязко отвори вратата на вагона и скочи на перона, който сякаш се плъзгаше долу — влакът набираше скорост. Хари я последва, приземи се с леко залитане, после се изправи точно навреме, за да види как лъскавият яркочервен парен локомотив ускорява ход, завива и изчезва от поглед.

Студеният вечерен въздух подейства успокоително на туптящия му нос. Тонкс го наблюдаваше, а той беше ядосан и смутен, че са го открили в такова смешно положение. Младата жена му върна мълком мантията невидимка.

— Кой го направи?

— Драко Малфой — отговори горчиво Хари. — Благодаря за… ами за…

— Не се притеснявай — рече Тонкс, без да се усмихва. Доколкото Хари можеше да види в тъмното, тя пак си беше с мишата коса и изглеждаше нещастна точно както при последната им среща в „Хралупата“. — Ако стоиш мирен, мога да ти пооправя носа.

Хари не се възрадва особено на предложението й — смяташе да посети старшата сестра Мадам Помфри, в чиито лечителски умения вярваше малко повече, но му се стори грубо да го изрече на глас, затова застина и затвори очи.

— Епискей!^[1] — каза Тонкс.

Хари усети как носът му става много горещ, после много студен. Вдигна ръка и го пипна предпазливо. Май беше възстановен.

— Много благодаря!

— А сега си сложи мантията невидимка и да вървим в училището — подкани все така без усмивка младата жена.

Хари отново се заметна с мантията, а Тонкс замахна с магическата си пръчка: от нея се изстреля огромно сребристо четириного същество, което препусна в мрака.

— Това Покровител ли беше? — попита Хари, който беше виждал, че и Дъмбълдор праща по този начин съобщения.

— Да, предупреждавам в замъка, че си с мен, да не се тревожат. Хайде, да не губим време!

Поеха по пътя към училището.

— Как ме намери?

— Забелязах, че не си слязъл от влака, знаех, че мантията невидимка е у теб, и реших, че по някаква причина си се скрил. Когато забелязах спуснатите щори на купето, си помислих — я да проверя тук.

— Но какво всъщност правиш на гарата? — учуди се Хари.

— Командирована съм в Хогсмийд за подсилена охрана на училището.

— Само ти ли си командирована, или…

— Не, с мен са Праудфут, Савидж и Долиш.

— Кой Долиш, аврорът, когото Дъмбълдор атакува миналата година?

— Същият.

Те вървяха неотклонно по тъмния безлюден път по следите, току-що оставени от файтоните. Хари погледна изпод мантията встрани към Тонкс. Миналата година тя беше любопитна (дори понякога ставаше досадна), смееше се с лекота, пускаше шеги. Сега изглеждаше по-стара, много по-сериозна и решителна. Дали това беше последица от случилото се в министерството? Хари си помисли смутен, че Хърмаяни вероятно би му препоръчала да каже на Тонкс нещо утешително за Сириус, че тя няма никаква вина, но не намери сили да го стори. Изобщо не я винеше за смъртта на Сириус — Тонкс беше точно толкова виновна, колкото и всички останали (и много по-малко от самия Хари), но той предпочиташе да не отваря дума за Сириус, ако можеше да го избегне. И така, двамата продължиха да вървят в студената вечер, без да продумват, само дългото наметало на Тонкс шептеше по земята след тях.

Хари винаги беше пътувал от гарата на Хогсмийд до училището с файтон и не бе и подозирал колко далеч е „Хогуортс“. Накрая видя с голямо облекчение високите колони от двете страни на портата, увенчани с крилати глигани. Беше му студено, беше гладен и изгаряше от нетърпение да се раздели с тази нова мрачна Тонкс. Но когато посегна да бутне портата и да я отвори, установи, че тя е прихваната с верига и е заключена.

— Алохомора! — извика уверено, като насочи магическата пръчка към катинара, ала не се случи нищо.

— Тук не действа — обясни Тонкс. — Лично Дъмбълдор е направил магия на портата.

Хари се огледа.

— Бих могъл да се прекача през зида — предложи той.

— Не, няма да успееш — отсече жената. — Навсякъде по него има заклинания срещу неканени гости. Това лято охраната е подсилена стократно.

— В такъв случай вероятно ще се наложи да пренощувам тук отвън и да изчакам сутринта — рече Хари, вече ядосан, задето Тонкс не му помага.

— Някой идва да те вземе — съобщи тя. — Виж!

В подножието на замъка в далечината подскачаше светлинка на фенер.

Хари много се зарадва, дори усети, че е готов да изтърпи хрипливите забележки на Филч за закъснението и сумтенето му, че може и да се научи да бъде точен, ако редовно бъде подлаган на наказания и закачван на вериги. Чак когато яркожълтата светлина беше на три метра от тях и Хари беше смъкнал мантията невидимка, за да го забележат, той разпозна в пристъп на силна ненавист осветения гърбав нос и дългата черна мазна коса на Сивиръс Снейп.

— Я виж кой бил! — ухили се злобно той, като извади магическата пръчка и чукна с нея веднъж по катинара, при което веригата се загъна назад като змийче и портата се отвори със скърцане. — Колко мило от твоя страна, Потър, че благоволи да дойдеш, макар и очевидно да си решил, че ученическата мантия само би отклонила вниманието от появата ти.

— Не можех да се преоблека, нещата ми… — заоправдава се Хари, но Снейп го прекъсна.

— Няма нужда да чакаш, Нимфадора. С мен Потър е в пълна… хм!… безопасност.

— Пратих съобщението до Хагрид — намръщи се Тонкс.

— Точно както и Потър, Хагрид закъсня за пиршеството по случай началото на учебния срок и се наложи аз да го заместя. Между другото — допълни той, като се дръпна да направи път на Хари, — беше ми любопитно да видя новия ти Покровител. — Снейп с трясък затвори портата под носа й и отново почука с магическата пръчка по веригата, която се загъна и катинарът щракна. — Личното ми мнение е, че предишният беше по-добър — отбеляза той с неприкрита злоба в гласа. — Новият ми се вижда немощен.

Снейп завъртя фенера и за миг на Хари му се стори, че по лицето на Тонкс са изписани стъписване и гняв. После тя отново бе обгърната от тъмнина.

— Лека нощ! — провикна се през рамо момчето и тръгна заедно със Снейп към училището. — Благодаря ти за… за всичко.

— До скоро, Хари.

Минута-две Снейп не каза нищо. Хари имаше чувството, че тялото му излъчва вълни на омраза, толкова силни, та му се стори невероятно Снейп да не усеща как го пърлят. Ненавиждаше го още от първата им среща, но с отношението си към Сириус Снейп Хари вече бе прекрачил границата, отвъд която нямаше да му прости за нищо на света. Каквото и да говореше Дъмбълдор, през лятото Хари имаше време да обмисли всичко и беше стигнал до заключението, че именно хапливите натяквания на Снейп, че Сириус се укрива на сигурно място, докато останалите от Ордена на феникса се сражават с Волдемор, са тласнали кръстника му да отиде в министерството онази нощ, когато беше загинал. Хари се беше вкопчил в тази мисъл, защото така можеше да вини Снейп, а това му носеше удовлетворение. Освен това знаеше, че ако има човек, който да не съжалява за смъртта на Сириус, това беше мъжът до него в мрака.

— Отнемам петдесет точки на „Грифиндор“ заради закъснението — оповести Снейп. — И чакай да помисля… още двайсет заради мъгълските ти дрехи. Знаеш ли, не ми се вярва някой от домовете толкова рано през учебния срок да е бил с отрицателен брой точки… Още не сме изяли сиропирания сладкиш! Навярно си поставил рекорд, Потър.

Гневът и омразата, които клокочеха у Хари, вече бяха на път да избият навън, той обаче би предпочел да стигне обездвижен с влака чак до Лондон, отколкото да обясни на Снейп защо е закъснял.

— Предполагам, че си искал да се появиш в целия си блясък, нали? — продължи Снейп. — И понеже не разполагаш с летящ автомобил, си решил да нахълташ в Голямата зала насред пиршеството и така да предизвикаш фурор.

Хари продължи да мълчи, разпъван от чувството, че ще се пръсне. Знаеше, че Снейп е дошъл да го вземе точно затова — заради няколкото минути, през които може да го обижда и тормози на воля, без да го чува никой.

Най-после стигнаха до стълбището на замъка и когато огромната дъбова порта се отвори към просторната входна зала, откъм Голямата зала ги посрещна взрив от олелия и смях, от звънтеж на чинии и чаши. Хари се запита дали не може да се заметне пак с мантията невидимка и да се промъкне незабелязано до мястото си на дългата маса на грифиндорци (която доста неудобно се падаше най-далеч от входната зала).

Снейп обаче сякаш прочете мислите му и каза:

— Никаква мантия! Влизай, за да те видят всички, всъщност не се и съмнявам, че точно такава е била твоята цел.

Хари веднага се обърна и тръгна с решителна крачка право към отворената врата, само и само да се отърве от Снейп. Голямата зала с четирите дълги маси на домовете и Височайшата маса на преподавателите беше украсена както обикновено с реещи се във въздуха свещи, от чиято светлина чиниите долу проблясваха и сияеха. За Хари обаче всичко това се превърна в светещо петно, докато бързаше покрай масата на хафълпафци да не би отново да го зяпнат, и когато те се заизправяха да го огледат добре, той вече беше зърнал Рон и Хърмаяни, притича между пейките и се смести между двамата.

— Къде беше?… Ужас, какво си направил с лицето си? — ахна Рон и го зяпна като всички наоколо.

— Защо, какво му е? — попита Хари, грабна една лъжица и се взря в изкривеното си изображение.

— Целият си в кръв — обясни Хърмаяни. — Ела насам…

Тя вдигна магическата си пръчка, каза „Тергео!“^[2] и спечената кръв изчезна като всмукана от сифон.

— Благодаря! — промълви Хари и опипа вече чистото лице. — Как изглежда носът ми?

— Нормално — отговори разтревожена Хърмаяни. — Защо? Какво се е случило, Хари, щяхме да умрем от ужас!

— Ще ви кажа по-късно — отсече той.

Видя, че Джини, Невил, Дийн и Шеймъс са наострили уши, дори Почтибезглавия Ник, духът бродник на „Грифиндор“, се рееше из въздуха над пейката, за да подслушва.

— Но… — подхвана Хърмаяни.

— Не сега! — спря я с мрачен многозначителен тон Хари.

Страшно му се искаше всички да си помислят, че е изживял нещо героично, за предпочитане с участието на двама-трима смъртожадни и един диментор. Малфой, разбира се, щеше да разкаже на всеки срещнат какво се е случило, но пак имаше вероятност мълвата да не стигне до прекалено много уши в „Грифиндор“.

Хари се пресегна през Рон, за да си вземе една-две пилешки кълки и пържени картофи, но точно в този миг те изчезнаха и бяха заменени със сладкиши.

— Пропусна разпределителната церемония — каза Хърмаяни, а Рон се нахвърли на шоколадовата торта.

— Шапката съобщи ли нещо интересно? — попита Хари, докато си взимаше парче от сиропирания сладкиш.

— Общо взето, същото… посъветва ни всички да се сплотим и заедно да се изправим срещу враговете.

— А Дъмбълдор изобщо спомена ли Волдемор?

— Още не, нали винаги държи голямата си реч в края на пиршеството. Вероятно ще започне всеки момент.

— Снейп спомена, че Хагрид е закъснял за празника…

— Видял си Снейп? Как така? — учуди се Рон, докато лакомо лапаше от шоколадовата торта.

— Случайно се натъкнах на него — уклончиво отговори Хари.

— Хагрид закъсня само няколко минути — уточни Хърмаяни. — Виж го, маха ти.

Хари погледна към преподавателската маса и озари с усмивка Хагрид, който наистина му махаше. Все не успяваше да се държи с достойнството на ръководителката на „Грифиндор“ професор Макгонъгол, чиято глава достигаше някъде между лакътя и рамото на Хагрид — тя седеше до него и гледаше неодобрително тази разпалена размяна на поздрави. Хари с изненада забеляза, че от другата страна на Хагрид се е разположила преподавателката по пророкуване професор Трелони — тя рядко напускаше стаята си в кулата и никога досега не я бяха виждали на пиршеството по случай началото на срока. Както винаги изглеждаше странно, с блещукащи нанизи мъниста и влачещи се шалове, а очите й бяха увеличени от очилата до огромни размери. Хари винаги я беше смятал за измамница и затова в края на миналия срок остана изумен от откритието, че именно тя е направила пророчеството, заради което Лорд Волдемор беше убил родителите му и беше нападнал и самия него. След това още по-малко му се искаше да се среща с Трелони и за щастие тази година нямаше да учи пророкуване. Грамадните й като фарове очи се завъртяха към него и той побърза да измести поглед към масата на слидеринци. Под гръмогласен смях и ръкопляскания Драко Малфой показваше как чупи нос. Хари сведе очи към парчето сиропиран сладкиш, а отвътре му вреше и кипеше. Какво ли не би дал, за да застане лице в лице с Малфой!…

— Е, защо ви покани професор Слъгхорн? — попита Хърмаяни.

— Искаше да научи какво точно се е случило в министерството — отговори Хари.

— Както и всички останали тук — изсумтя Хърмаяни. — И във влака ни разпитваха за това, нали, Рон?

— Да. Всички искат да разберат дали ти наистина си Избрания…

— Дори духовете бродници честичко обсъждат този въпрос — прекъсна ги Почтибезглавия Ник и наклони към Хари почти отсечената си глава така, че тя опасно се разклати в края на яката му с къдрички. — Смятат ме за нещо като голям спец по Потър, широко известно е, че сме приятели. Уверих обществото на духовете бродници, че въпреки това няма да те притискам за информация. „Хари Потър знае, че може да разчита на мен — обясних им аз. — Предпочитам да умра, отколкото да предам доверието му.“

— Е, няма да е кой знае каква жертва, нали вече си мъртъв — подметна Рон.

— Отново проявяваш чувствителността на тъпа брадва — обидено отбеляза Почтибезглавия Ник, извиси се във въздуха и се зарея към другия край на масата на „Грифиндор“ точно когато Дъмбълдор се изправи от мястото си на преподавателската маса.

Почти веднага разговорите и смехът, кънтящи в залата, заглъхнаха.

— Пожелавам ви най-прекрасната вечер! — усмихна се той широко и разпери ръце сякаш за да прегърне всички.

— Какво е станало с ръката му? — ахна Хърмаяни.

Тя не беше единствената, която забеляза — дясната ръка на Дъмбълдор бе точно толкова черна и изсъхнала, както вечерта, когато беше отишъл да вземе Хари от къщата на семейство Дърсли. В залата се чу шушукане, което Дъмбълдор разтълкува правилно, но само се усмихна и тръсна мораво-златист ръкав, за да скрие нараняването.

— Дребна работа — каза той нехайно. — А сега… добре дошли на новите ни ученици, а на старите — добре сте се завърнали! Чака ви още една година магическо обучение…

— Ръката му беше в това състояние и когато го видях през лятото — прошепна Хари на Хърмаяни. — Мислех, че вече я е изцерил… или пък Мадам Помфри.

— Прилича на мъртва — отбеляза с изражение на погнуса Хърмаяни. — Но има рани, които не можеш да изцериш… от стари проклятия… както и отрови, за които няма противоотрова…

— … А господин Филч, нашият пазач, ме помоли да ви предам, че има категорична забрана върху всички шеговити неща, закупени в магазин на име „Магийките шегобийки на братя Уизли“. Който желае да се включи в куидичния отбор на своя дом, както и досега трябва да се запише при ръководителя на дома. Търсим и куидични коментатори, които също трябва да се явят при ръководителите. Тази година имаме удоволствието да посрещнем нов член на преподавателския състав. Професор Слъгхорн… — Слъгхорн се изправи с гола глава, блеснала в светлината на свещите, и с увиснало под жилетката шкембе, което хвърляше сянка върху масата отдолу. — Професор Слъгхорн е бивш мой колега, който се съгласи да се върне на някогашната си длъжност като учител по отвари.

— По отвари ли?

— По отвари?

Думата екна из цялата зала, всички се питаха дали са чули правилно.

— По отвари? — възкликнаха в един глас Рон и Хърмаяни и се извърнаха към Хари. — Но нали каза, че…

— А професор Снейп — продължи Дъмбълдор вече по-високо, за да надвика шушукането, — ще поеме длъжността учител по защита срещу Черните изкуства.

— Не! — ахна Хари толкова силно, че доста глави се извърнаха към него.

Но той не забеляза — беше се втренчил вбесен към преподавателската маса. Как беше възможно да дадат след толкова време на Снейп защитата срещу Черните изкуства? Нали от години се знаеше, че Дъмбълдор отказва да му я повери?

— Но, Хари, нали каза, че Слъгхорн ще ни преподава по защита! — учуди се Хърмаяни.

— Така си мислех — обясни той и се помъчи да си спомни дали Дъмбълдор наистина му го е казвал, но май не се сещаше директорът да е уточнявал какво ще преподава Слъгхорн.

Щом чу името си, Снейп, който седеше вдясно от Дъмбълдор, не се изправи, а само вдигна ръка, за да благодари лениво за ръкоплясканията откъм масата на слидеринци. Хари обаче беше сигурен, че върху толкова омразното му лице е изписан триумф.

— Е, в това има и нещо хубаво — заяви той яростно. — До края на годината Снейп ще се махне.

— Как така ще се махне? — изненада се Рон.

— Длъжността е омагьосана. Никой не се задържа на нея повече от година… Куиръл дори умря, докато преподаваше предмета. Лично аз ще стискам палци да има втора смърт…

— Хари! — укори го стъписана Хърмаяни.

— В края на годината той може просто да се върне да преподава отвари — благоразумно отбеляза Рон. — Тоя Слъгхорн може и да не иска да се задържа за дълго, с Муди нали така стана.

Дъмбълдор се прокашля. Хари, Рон и Хърмаяни не бяха единствените, които си говореха — цялата зала се беше взривила, всички обсъждаха, че Снейп най-сетне е постигнал най-съкровената си мечта. Дъмбълдор изглежда не отдаваше чак такова значение на сензационната новина, която току-що бе оповестил, и не каза нищо повече за назначенията, само изчака още няколко секунди да настъпи пълна тишина и продължи:

— И така, както всички в залата знаете, Лорд Волдемор и последователите му отново се въздигнаха и набират мощ.

Докато той говореше, всеобщото мълчание сякаш ставаше все по-напрегнато. Хари се поизвърна към Малфой. Той изобщо не гледаше Дъмбълдор и си играеше с вилицата — беше насочил към нея магическата си пръчка и наблюдаваше как тя се носи във въздуха, сякаш думите на директора бяха недостойни за вниманието му.

— Едва ли мога да изразя с думи колко опасно е положението в момента и колко трябва да внимаваме всички ние в „Хогуортс“, за да бъдем и занапред в безопасност. През лятото магическата охрана на замъка беше подсилена, сега сме защитени с нови, по-надеждни средства, въпреки това обаче в никакъв случай не бива да допускаме немарливост от страна на който и да било ученик или член на преподавателския състав и обслужващия персонал. Ето защо ви призовавам да спазвате всички мерки за сигурност, наложени от учителите, колкото и досадно да ви се струва, особено правилото след вечерния час да не ставате от леглата. Умолявам ви, ако забележите във или извън замъка нещо необичайно или подозрително, незабавно уведомете някого от преподавателите. Убеден съм, че както винаги, ще се държите така, че да не излагате себе си и другите на никакви опасности. — Сините очи на Дъмбълдор се плъзнаха по учениците, преди той да се усмихне отново. — Но сега, както вероятно се надявате, ви чакат топлите удобни легла, защото за вас най-важно е да си починете добре преди часовете утре. Затова нека си пожелаем „лека нощ“. Раз, два, три!

Пейките се дръпнаха назад с обичайното оглушително стържене и стотиците ученици започнаха да се изнизват от Голямата зала, за да се приберат по спалните помещения. Хари изобщо не бързаше да излезе заедно със зяпналото го множество, нито пък изгаряше от желание да се озове достатъчно близо до Малфой, та да му даде повод да разкаже отново как е стоварил крак върху носа му, затова поизостана уж да си завърже връзката на маратонката и пусна пред себе си почти всички грифиндорци. Хърмаяни се беше стрелнала напред, защото като префект беше длъжна да дежури и да отведе първокурсниците, Рон обаче остана с Хари.

— Какво всъщност стана с носа ти? — полюбопитства той, след като двамата се озоваха съвсем в края на гъмжилото, напиращо да излезе от Голямата зала, и вече никой не можеше да ги чуе.

Хари му разказа. Рон не се засмя и точно в това пролича колко е силно приятелството им.

— Видях как Малфой обяснява и ръкомаха, все едно чупи нос — сподели той начумерен.

— Е, много важно! — горчиво отвърна Хари. — Чуй какво каза, преди да разбере, че и аз съм там.

Очакваше Рон да се вцепени от хвалбите на Малфой. Той обаче остана невъзмутим, което според Хари си беше чисто вироглавство.

— Не му се връзвай, Хари, просто се е фукал пред Паркинсън… Какво толкова може да му възложи Ти-знаеш-кой!

— А ти откъде знаеш, че Волдемор няма нужда от свой човек в „Хогуортс“? Няма да е за първи път да…

— Ще ми се да не казваш на глас т’ва име, Хари! — укори го някой зад тях.

Той погледна през рамо и видя Хагрид, който клатеше глава.

— Дъмбълдор го казва — заинати се момчето.

— Да, ама туй е Дъмбълдор! — отбеляза загадъчно Хагрид. — Я кажи сега защо закъсня, Хари. Разтревожих се.

— Забавих се във влака. А ти защо си закъснял?

— Бях при Гроп — обяви щастливо Хагрид. — Залисах се там. Сега той си има нов дом в планината, Дъмбълдор го уреди — голяма красива пещера. Гроп е много по-щастлив, отколкото в Гората. Побъбрихме си на воля.

— Виж ти! — възкликна Хари, като внимаваше да не среща погледа на Рон.

Последния път, когато се беше срещал с природения брат на Хагрид — зъл великан с дарба да изкоренява дървета, — речникът му се състоеше всичко на всичко от пет думи, две от които той все не успяваше да произнесе правилно.

— Ами да, свиква човекът — похвали се гордо Хагрид. — Кат’ го видиш, направо ще ахнеш. Мисля да го обуча за свой помощник.

Рон прихна, но успя да се престори, че всъщност е кихнал силно. Вече стояха пред дъбовата врата.

— Е, ще се видим утре, първият час веднага след обяда. Елате по-раншко, за да кажете едно „здрасти“ на Бък… на Уидъруингс де!

Той се сбогува весело, като махна с ръка, после излезе в мрака навън.

Хари и Рон се спогледаха. Хари разбра, че и Рон изпитва същото гадно усещане като него.

— Няма да записваш грижа за магически създания, нали?

Рон поклати глава утвърдително.

— И ти, нали?

Хари също поклати глава.

— И Хърмаяни така е решила — рече Рон.

Хари отново поклати глава. Не му се мислеше какво точно ще каже Хагрид щом разбере, че тримата му любими ученици се отказват от неговия предмет.