П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (46)

3

— Добър вечер — каза Смит.

Не бе присъщо на философ като него да демонстрира слисване, но той безспорно го изпитваше. Когато преди няколко минути бе заварил Фреди в същата тази стая, това определено му дойде като шок, но все пак съумя да си изгради груба теория, обясняваща присъствието на младежа в този уединен кът. Сега умът му напразно се луташе в търсене на втора теория, която да обясни и присъствието на Ива.

Никоя изненада обаче не можеше да възпре Смит от говоренето. Той отвори уста начаса.

— Много мило от ваша страна — рече, изправяйки се учтиво — да наминете оттук. Няма ли да седнете? На канапето може би? Или бихте предпочели някоя тухла?

Ива засега не бе в състояние да се изразява членоразделно. Тя беше тъй твърдо убедена, че той се намира в Шифли, на десет мили разстояние, че намирайки го тук в малката дневна, дъхът й секна, като да беше видяла призрак. Обяснението, ако можеше да го знае, бе просто. Две основателни причини бяха възпрепятствали Смит да удостои Бала на графството с височайшето си присъствие. Първо, тъй като Шифли отстоеше само на четири мили от градчето, където бе прекарал по-голямата част от живота си, той намери за вероятно, ако не и за сигурно, че ще срещне там стари приятели, на които би било както досадно, така и притеснително да обяснява защо е сменил името си на Мактод. И второ, макар и да не бе очаквал чак такъв среднощен погром над малкото си гнезденце, му се беше сторило уместно да се навърта наоколо в случай, че на господин Едуард Кутс му хрумне една или друга игрива идея. Ето защо веднага сред като замъкът се опразни и последната кола се скри надолу по алеята, той пусна в джоба си револвера на господин Кутс и се упъти към къщурката.

Самообладанието на Ива се върна. Тя не бе момиче, податливо на паника в мигове на криза. Първоначалният й потрес бе отминал, унизителното чувство, че се е насадила на пачи яйца — също. Сега бе изпълнена с мрачна готовност да влезе в бой.

— Къде е господин Трипуд? — запита.

— Горе. Поставих го за известно време под стража. Няма защо да се тревожите за другаря Трипуд. Той има върху какво да поразмисли. Между другото постарах се да му създам впечатлението, че ако само си подаде носа, ще бъде застрелян на място.

— Нима? А сега бихте ли вдигнали тази маса? Искам да поставя лампата върху нещо.

— Не ще и дума. Но — тъй като съм начинаещ в занаята — не се ли очаква първо да кажа: „Горе ръцете!“

— Бихте ли вдигнали тази маса?

— Един мой приятел — казва се Кутс, трябва някой път непременно да се запознаете с него — има навика в подобни случаи да произнася „Хей!“ с остър, повелителен глас. Лично аз намирам този израз за твърде рязък. И все пак при неговия богат опит…

— Бихте ли вдигнали масата?

— Без съмнение. Както виждам, предпочитате да минем без обичайните формалности. В такъв случай ще сложа револвера над камината, докато си бъбрим. Да си призная, развих странна неприязън към този предмет. Кара ме да се чувствам като Ал Капоне.

Ива остави лампата и за миг настъпи тишина. Смит се огледа замислено наоколо, вдигна един от умрелите прилепи и го покри с носната си кърпичка.

— Вечна му памет — промълви благочестиво.

Ива седна на канапето.

— Господин… — Тя се спря. — Не мога повече да ви наричам Мактод. Бихте ли ми казали истинското си име?

— Роналд — отвърна Смит. — Роналд Юстис.

— А нямате ли фамилно име? — сряза го Ива. — Или може би псевдоним?

Смит я изгледа с огорчен израз.

— Може да съм свръхчувствителен — рече, — но тази последна забележка ми прозвуча като мръсен намек. Стори ми се, че искате да ме изкарате едва ли не престъпник.

Ива се изсмя.

— Съжалявам, ако съм засегнала деликатните ви чувства. Но вече няма смисъл от преструвки, нали? И тъй, как се казвате?

— Смит.

— Е, добре, господин Смит, надявам се знаете защо съм тук?

— Явно сте дошли да изпълните своето тъй мило обещание да поосвежите къщата. Но ще ви заболи ли, ако си призная откровено, че преди ми харесваше повече? Всичко това може да е последният вопъл на модата във вътрешния дизайн, но аз си падам малко старомоден. Мълвата се носи из Шропшир и съседните графства: „Смит не е в крак със съвременните виждания.“ И все пак не намирате ли, че прекалено сте наблегнали на ексцентричното? Тези сажди… тези умрели прилепи…

— Дойдох за огърлицата.

— О! Огърлицата!

— И ви уверявам, че ще я намеря.

Смит поклати леко глава.

— Тук, ако ми простите, съм принуден да възразя. Няма никой, на когото бих дал тази огърлица с по-голямо удоволствие, отколкото на вас, но различни обстоятелства, свързани с нея, правят подобен акт неизпълним. Склонен съм да предположа, госпожице Халидей, че сте били манипулирани от онзи млад приятел горе. Не, оставете ме да говоря — рече той, като вдигна ръка. — Знаете каква наслада е това за мен. Начинът, по който си обрисувам нещата, е следният. И досега не мога да проумея тъй ясно, както бих желал, как сте се оказали забъркана в тази афера, но за мен е очевидно, че в една или друга степен другарят Трипуд се е домогнал до вашето сътрудничество, и мой тъжен дълг е да ви уведомя, че мотивите, подтикнали го на тази стъпка, не са били кристалночисти. Иначе казано, той се е захванал — както би се изразил другарят Кутс, за когото ви споменах неотдавна — да „върти номера“.

— Не…

— Моля за извинение — рече Смит. — Ако проявите още мъничко търпение, аз ще привърша и тогава с неподправена радост ще изслушам всички ваши забележки. Тъй като ми се струва, — а всъщност и вие самата току-що отправихте подмятане в същия дух, — че моята собствена роля на пръв поглед може да се стори на неизкушения наблюдател донякъде странна, най-добре ще е да ви обясня как се стигна дотам, че се оказах пазител на една диамантена огърлица, която не ми принадлежи. Разчитам на вашето женско благоразумие казаното да си остане единствено и изцяло между нас.

— Бихте ли ми…

— Само след секунда. Фактите, госпожице Халидей, стоят така. Нашият общ познат господин Кийбъл има доведена дъщеря на име Филис, омъжена за един другар на име Джаксън, който дори да не увенчае земните си дни с друга славна постъпка, ще остане записан със златни букви на страниците на историята поради факта, че в училище сме седели на един чин и е мой пръв приятел. Двамата с него сме играли голф… един Господ знае колко пъти. Е, та поради различни причини в настоящия момент семейство Джаксън е доста за мустака във финансово отношение…

Ива гневно скочи на крака.

— Не вярвам на нито една ваша дума — извика тя. — И не знам защо още се мъчите да ме правите на глупачка. Вие не сте имали представа коя е Филис преди Фреди да ви разкаже за нея във влака.

— Повярвайте ми…

— Не, няма. Фреди ви е довел тук, за да му помогнете да открадне тази огърлица и да я даде на господин Кийбъл, та да може той да помогне на Филис, а сега вие сте я докопали и искате да я задържите за себе си.

Смит се сепна.

— Ама всички ли са вътре в тоя заговор! Да не би и вие да се числите към агентурата на другаря Кийбъл?

— Господин Кийбъл просто ме помоли да се опитам да му набавя огърлицата.

Смит със задълбочен вид си постави монокъла.

— Това — рече той — отприщва ново русло за размисли. Възможно ли е през цялото време да съм бил несправедлив към другаря Трипуд? Трябва да призная, че когато преди малко го открих да стои тук като Гай Марий сред руините на Картаген^[1] (алюзията е класическа, плод на скъпо платено обучение, като се започне с Итън и се свърши с Оксфорд), у мен се надигна, или по-право подскочи подозрението, че той се мъчи да играе двойна игра както с шефа, така и с мен, като обсеби огърлицата с оглед използването й за свое по-нататъшно лично облагодетелстване. Дори през ум не ми мина, че и той от своя страна може да ми приписва същото подло лукавство.

Ива изтича до него и го сграбчи за лакътя.

— Господин Смит, нима всичко това е вярно? И вие наистина сте приятел на Филис?

— Тя гледа на мен като на роден дядо. А вие приятелка ли сте й?

— Навремето бяхме съученички.

— Това — произнесе тържествено Смит — е един от най-щастливите мигове в моя живот. Ето че всички се оказахме едно голямо сплотено семейство.

— Но защо никога не съм чувала Филис да говори за вас?

— Тъй ли? — удиви се Смит. — Странно! Нима се е срамувала от своето познанство с един скромен труженик?

— Един какво?

— Трябва да знаете — поясни Смит, — че до неотдавна аз припечелвах коравия си залък, товарейки риба на Билингсгейтския пазар. Тъй че възможно е някаква снобска жилка у невестата на другаря Джаксън, която, честно казано, не бях подозирал, да я е възпряла да спомене, че вратите на дома й всякога са широко отворени за един човек от рибния бизнес.

— Мили Боже! — извика Ива.

— Моля?

— Смит… Риба… Ами значи тъкмо вие сте идвали у Филис, когато аз й бях на гости, два-три дни преди да отпътувам за насам. Помня как тя ми каза колко съжалявала, че сме се разминали. Според нея вие сте били точно типът, който аз… Искам да кажа, че много съжали, загдето не сме се запознали.

— С всеки изминал миг — отбеляза Смит — душата ми се изпълва с все по-топло задоволство. Струва ми се, че ние с вас просто сме създадени един за друг. Аз съм най-добрият приятел на най-добрата ви приятелка, при това и двамата имаме вкус към обсебването на чужди бижута. Не виждам как може да се оспори изводът, че тук става дума за две сродни души.

— Къде е огърлицата?

Смит въздъхна.

— Деловата нотка. Все тази делова нотка. Не можем ли да отложим всичко това за по-късно?

— Не можем.

— Е, добре!

Смит прекоси стаята и сне от стената витринката с препарираните птици.

— Единственото място — рече съкрушено Ива, — където не се сетихме да погледнем!

Смит отвори витринката и извади средната птица — чучело с угнетен вид, от стъклените очи на което струеше мирова скръб. Той порови във вътрешността му и извади нещо, което заискри и засия на светлината на газената лампа.

Ива почти влюбено зарови пръсти в скъпоценните камъни, поставени на малката масичка пред нея.

— Колко са красиви!

— Определено. Спокойно мога да кажа, че от всички бижута, които някога съм крал…

— ХЕЙ!

Ива изпусна огърлицата с неволен писък. Смит се извъртя кръгом. На прага стоеше господин Едуард Кутс с насочен срещу тях пистолет.