П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (29)

5

— Представете си само — каза госпожица Пийви, — ако не бях получила такова главоболие и не се бях върнала по-рано, никога нямаше да проведем този чудесен разговор!

Тя бе извърнала към Смит своя нежен, пълен с отмала взор, докато двамата поемаха надолу по широката чакълеста алея. Едно крехко, сантиментално създание.

— Да — каза Смит.

Отговорът не бе словоизлиятелен, но и той не се намираше в най-слънчевото си настроение. И през ум не беше му минавало, че госпожица Пийви може да се прибере от Бриджфорд преди основното тяло. С други думи, както сам би казал, той бе взел Невероятното за Невъзможно, поради което беше сгащен без всякаква надежда за отстъпление в своя градински шезлонг, където лежеше, отдаден на блянове по Ива Халидей, която при завръщането им от езерото бе получила нов пристъп на добросъвестност и се бе качила в библиотеката за още един час ударен труд преди вечеря. Да отклони поканата на госпожица Пийви да я придружи по алеята, за да видят дали вече не се задава комитетът по откриването на монумента в чест на сър Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия, бе немислимо. Затова той тръгна, но без охота. Всеки миг, прекаран в нейната компания, още повече затвърждаваше убеждението му, че тя е проклятието на женския род.

— Така копнея — продължаваше събеседницата му — да се впусна в един хубав дълъг разговор с вас. През всички тези дни имах чувството, че все не успявам да бъда толкова близо до вас, колкото бих желала.

— Е, разбира се, когато наоколо е пълно с народ…

— Имах предвид в духовен смисъл, естествено.

— Аха.

— Така исках да обсъдим заедно вашата великолепна поезия. Та вие почти не сте отворили дума за работата си, откакто сте тук.

— О, виждате ли, аз всъщност се старая да отвлека мисълта си от нея.

— Наистина ли? Защо?

— Моят лекар ме предупреди, че напоследък твърде много се напрягам. Дори направо ми нареди да си избирам между пълната почивка и някой хахов дом.

— Не разбрах, господин Мактод?

— Искаше да каже клиника за душевноболни. Тия медици се изразяват много особено.

— Но щом положението е толкова сериозно, не бива в никой случай да творите. А ето, днес казахте на лорд Емсуърт, че няма да дойдете с нас, защото искате да напишете стихотворение.

Погледът й не изразяваше друго освен нежна загриженост, но вътрешно госпожица Пийви си казваше: „Ей това вече ще ти преседне.“

— Вярно — рече Смит. — Вярно. Но вие знаете какво е Поезията. Безжалостна повелителка. Вдъхновението ме обзе и аз разбрах, че нямам избор. Трябваше да поема риска. Но сега се чувствам слаб, слаб…

— НАГЛА ГАД! — каза госпожица Пийви. Но не на глас. Двамата изминаха още няколко крачки.

— Всъщност — проговори Смит, обзет от ново вдъхновение — не знам дали няма да е по-добре да се върна в къщата и да си почина.

Очите на госпожица Пийви бяха впити в група храсти на десетина метра от алеята. Те потрепваха леко, сякаш укрили чуждо тяло, и госпожица Пийви, която бе склонна да проявява нетърпимост, си отбеляза при пръв удобен случай да натякне на Едуард Кутс, че ако не може да се крие зад един храст, без да се върти като обран евреин, по-добре да се откаже от професията си и да се хване да продава желирани змиорки. В което, дължим да споменем, тя бе несправедлива към своя стар приятел. Той бе неподвижен като истукан само допреди миг, когато голям и суетлив бръмбар се изтърси отнякъде точно в пролуката между яката и врата му — изживяване, мъчно поносимо дори за най-изкушения природолюбител.

— О, моля ви, не си вървете още — каза госпожица Пийви. — Вечерта е тъй прекрасна. Чуйте шепота на вятъра сред дървесата. Толкова е упоителен, като далечни звуци на арфа. Дали не нашепва някакви тайни на птиците? Но вие наистина изглеждате изтощен, господин Мактод. Може би действително ще е най-добре да отидете и да си легнете.

— Така ли смятате?

— Сигурна съм. Аз просто ще се поразходя до портите, за да видя дали не се задава колата.

— Чувствам се като предател.

— О, моля ви! — рече укорително госпожица Пийви.

С усещания, близки до тези на осъден с доживотна присъда, когото неочаквано са освободили при самото му пристигане в затвора, Смит се върна назад по стъпките си. След някое време надзърна през рамо, видя че госпожица Пийви се е скрила зад завоя и поспря да запали цигара. Тъкмо бе хвърлил клечката и закрачил отново, напълно доволен от живота, когато един глас зад него рече: „Хей!“ и познатата фигура на господин Едуард Кутс се изниза от храстите.

— Виждаш ли това? — попита господин Кутс, като му показа револвера си.

— Съвсем ясно, другарю Кутс — отвърна Смит. — И ще бъде ли уместно да ви запитам с каква цел го размахвате?

— Само го имай предвид — рече Кутс — в случай че ти скимне да ми свиеш някой номер. — И като прибра оръжието в страничния си джоб, продължи да се пляска усърдно между лопатките и да се гъне оживено в кръста и раменния пояс.

Смит следеше тези процедури със сериозен вид.

— Нали не ме спряхте под дулото на пистолет, за да ме накарате да гледам как си правите йогийските упражнения?

Господин Кутс прекрати заниманието си за секунда.

— Някакъв бръмбар ми се шмугна в гърба — поясни сухо той.

— Нима? Е, тогава естествено е да искате да останете сам в такъв прискърбен миг. Мога само най-сърдечно да ви пожелая приятна вечер и да продължа по пътя си.

— Нищо подобно!

— Така ли? — рече отстъпчиво Смит. — Вероятно сте прав, вероятно сте прав. — Господин Кутс прибра отново револвера. — Да разбирам ли в такъв случай, другарю Кутс, че искате да размените няколко думи с мен? Давайте, стари приятелю, изплюйте камъчето. Какво ви тежи на душата?

Сполучлив удар явно бе обезвредил бръмбара на господин Кутс и той вече можеше да посвети цялото си внимание на разглеждания въпрос. Очите му обходиха Смит със зле прикрита неприязън.

— Знам какво си намислил, Бил! — рече той.

— Моето име не е Бил — отвърна Смит.

— Да — отсече господин Кутс, чието раздразнение бе станало съвсем явно. — Нито пък Мактод.

Смит изгледа угрижено своя събеседник: Това бе непредвидено усложнение и той с неохота си даде сметка, че засега не вижда начин да го преодолее.

— Защо не се поразходим? — предложи. — Движението способства на мисълта. Не мога да отрека, че повдигнатата от вас тема в значителна степен ме затруднява. И разглеждайки внимателно създалото се положение, другарю Кутс, намирам, че следващият ход принадлежи на вас И тъй, какво възнамерявате да сторите?

— Най-вече бих искал — отвърна с много жар Кутс — да ти извия врата.

— Без съмнение. Но…

— Да те използвам за боксова круша!

Смит разпръсна тези утопични химери — с пренебрежително махване на ръка.

— Охотно ви влизам в положението — рече любезно той. — Но оставайки в сферата на реалната политика, каква е непосредствената стъпка, която възнамерявате да предприемете? Естествено, нищо не ви пречи да ме разобличите пред моя домакин, но не мисля, че това ще ви донесе някакви облаги.

— Знам. Но помни, че държа и този коз в случай, че се опиташ да ми свиеш номер.

— Вие упорито стържете по тая струна, другарю Кутс. Изглежда, че при вас това е някаква натрапчива идея. Мога да ви уверя, че не обмислям нищо подобно. Та какво, за да се върнем на въпроса, смятате да сторите?

Те бяха достигнали широката площадка пред парадния вход, където алеята, дотук подобна на река, се разливаше в езеро от чакъл. Смит се спря.

— Искам да ме вкараш в тая дупка — каза господин Кутс.

— Боях се, че тъкмо това се каните да предложите. В моето специфично положение аз, естествено, нямам друг избор, освен да се стремя с всички сили да се подчинявам на вашите прищевки. Предполагам, че всеки опит да не го сторя, неминуемо би бил изтълкуван от придирчив критик като вас в духа на „погаждане на номера“. Но как бих могъл да ви вкарам в тази, както игриво благоволихте да я наречете, „дупка“?

— Просто им казваш, че съм твой приятел и искаш да ме поканят.

Смит поклати леко глава.

— Това не е сред най-брилянтните ви хрумвания, другарю Кутс. Като тактично се въздържа да наблегна върху съображението, че и най-повърхностният намек, че сте мой приятел, дълбоко и непоправимо би накърнил престижа ми, просто ще спомена, че самият аз, в качеството си на гост в този достолепен английски дом, трудно мога да си позволя да каня когото ми скимне. Не, ще трябва да намерим друг подход… Сигурен ли сте, че държите да останете? Добре де, добре, просто попитах… А сега да помислим.

В тази точка на разговора откъм рододендроновите насаждения, опасващи едното крило на замъка, се зададе масивна фигура и започна да се придвижва в явно ведро и приповдигнато настроение по посока на задния вход. Това беше Бийч, икономът, завръщащ се от здравословната разходка, на която се бе отдал в отсъствието на своя работодател и останалата дружина. Освежен от няколкото благодатни часа на открито, Бийч се готвеше с нови сили да се впусне в изпълнението на своите задължения. Щом го зърна, Смит бе осенен от едно колкото просто, толкова гениално разрешение на възникналия проблем.

— Бийч! — извика той.

— Да, сър? — отвърна плътен глас. Настъпи кратка пауза, докато икономът обърне платната и легне на нов курс. Той сне сламената шапка, която бе нахлупил за излета си, и обгърна Смит с оцъклен, но доброжелателен взор. Задълбочен критик на видовото многообразие в един провинциален дом, той отдавна бе дарил Смит с положителната си оценка. Откакто лейди Констанс бе захванала да предлага гостоприемството на замъка на литературния и артистичния свят, той бе изживял не един шок при вида на редките и екзотични екземпляри, развяващи сплъстени перчеми и зле скроени вечерни тоалети около масата за вечеря, над която той властваше безразделно. Тъй че Смит се бе явил като една ведра изненада.

— Извинявай за безпокойството, Бийч.

— Няма защо, сър.

— Това тук — рече Смит, посочвайки Кутс, който наблюдаваше сцената с напрегнат и подозрителен взор, очевидно нащрек за евентуално свиване на номера — е моят камериер. Току-що пристига от града. Оставих го да се погрижи за болната си леля. Пооправи ли се леля ти, Кутс? — осведоми се благосклонно той.

Господин Кутс правилно изтълкува въпроса като пробен камък за отношението си към това ново развитие на нещата и реши да приеме условията. Вярно, надеждите му бяха да влезе в замъка в качество, далеч надвишаващо това на нечий личен прислужник, но като мъж, знаещ две и двеста, твърде разумно съобрази, че вмъкне ли се веднъж вътре, значи все пак е вътре.

— Да, сър — отвърна той.

— Великолепно — каза Смит. — В такъв случай би ли се погрижил за Кутс, Бийч?

— Разбира се, сър — рече икономът със задушевно одобрение. Последното петънце, помрачаващо облика на Смит в неговите очи, бе премахнато. Защото досега той бе изпитвал лека болка при мисълта, че джентълмен с такъв изискан вкус към облеклото като този почетен гост е тръгнал да гостува в място като замъка Бландингс без собствен камериер. Сега всичко бе обяснено и, поне що се отнасяше до Бийч, простено. Със съзнание за важността на мисията си той поведе Кутс към помещенията за прислугата и скоро двамата се скриха зад рододендроните.

Минута по-късно, седнал отново в прохладата на фоайето, Смит бе споходен от внезапна мисъл. Той натисна звънеца. Странно, мина му през ума, как човек пропуска тези очевидни неща. Ето как генералите губят своите сражения.

— Да, сър? — рече Бийч, появявайки се през тапицираната със зелено сукно врата.

— Съжалявам, че те безпокоя отново, Бийч.

— Няма защо, сър.

— Надявам се да настаниш удобно моя Кутс. Вярвам, че ще си допаднете с него. Той е чудесен момък, щом веднъж го опознаеш.

— Изглежда много разбран младеж, сър.

— Между другото, Бийч, за малко да забравя. Ако обичаш, попитай го дали се е сетил да ми вземе револвера от града.

— Да, сър — отвърна Бийч, който би презрял изразяването на някаква емоция дори ако ставаше дума за лека картечница.

— Мисля, че го видях да се подава от джоба му. Би ли ми го донесъл, ако не те затруднява?

— Много добре, сър.

Бийч се оттегли, за да се появи миг по-късно отново. В ръката си носеше сребърен поднос, върху който надлежно бе положено смъртоносното оръжие.

— Револверът ви, сър — каза той.

— Благодаря, Бийч — отвърна Смит.