Робин Кук
Вектор (24)

Двадесет и трета глава
Сряда, 20 октомври, 23.50 часа

— Мислиш ли, че си тръгнаха? — прошепна Джак.

— Да — кимна Лори. — Почти съм сигурна, че преди около десетина минути чух затръшването на входната врата, въпреки бученето на вентилатора.

В складчето цареше непрогледен мрак. Преди да се качи горе, Юри беше изключил и общото осветление в мазето. През цялото времетраене на визитата на Арийската народна армия двамата медицински следователи бяха стояли абсолютно неподвижно, страхувайки се дори да дишат. И двамата подскочиха от внезапния грохот на изстрела. До този момент напрягаха слух и успяваха да хванат откъслечни думи и фрази от разговора, който се водеше оттатък тънките дъски на пода.

— Страхувам се, че гръмнаха нашият любим руснак — промърмори с нормален глас Джак. Все още не се помръдваше и стоеше тихо, тъй като отпътуването на „арийците“ можеше да се окаже и капан.

— Май така стана — отвърна с лека въздишка Лори. — Той с основание им нямаше доверие…

— Мисля, че горе се появиха онези мъже, които преследваха и мен — каза след кратка пауза Джак. — Дължа извинение на Пол… Тази бъркотия е далеч по-голяма, отколкото предположението, че Пол може да ми се е разсърдил… Заключенията ми бяха прибързани.

— Може и да си прав, но за момента това няма значение. Въпросът е какво ще правим?

— Първо ще направим опит да се измъкнем оттук — въздъхна Джак. — Но видях вратата и не храня особени надежди. Три сантиметра дъска, подсилена с метални ленти…

— Не ми харесва да съм затворена тук — потръпна в мрака Лори. — Това ми напомня ужасните неща, които станаха през 1992 година при онези случаи със свръхдозите.

— Стига, стига! — скара й се Джак. — И аз изпитвам известно чувство на клаустрофобия, но това не е като да те заковат в ковчег!

— Почти същото е — държеше на своето Лори. — Освен това усещаш ли миризмата на ферментация и белина?

— Да — отвърна Джак. — Тук някъде трябва да има ферментатор, зареден с голяма доза активен антракс. Днес, когато обиколих къщата, видях ламаринени тръби за проветрение и чух бученето на мощен вентилатор. Умирам от яд, че не се досетих какво означава това! Не знам защо реших, че става въпрос за някаква пещ!

— Това е работа на човек, който е знаел какво върши — мрачно подхвърли Лори.

— За съжаление е така — кимна Джак. — И това прави реална заплахата за това, което ще стане утре. Докато разследвах случая Папарис ми мина през ума, че може би става въпрос за био-тероризъм, но после нещата се развиха в друга посока. Дори и тогава у мен остана известно подозрение, но за съжаление не се доверих на мрачните си предчувствия…

— Не можеш да виниш себе си — въздъхна Лори. — Нали все пак си позвънил на градския епидемиолог? Останалото би трябвало да е негова работа.

— Сигурно е така — унило сви рамене Джак. — Обадих се и на началника на групата за борба с природните бедствия към канцеларията на кмета, но от това съвсем не ми става по-леко…

— Как му беше името? — попита Лори. — Нали той ни чете лекция за биотероризма?

— Стен Торнтън — отвърна Джак.

— Точно така. А лекцията му беше адски мрачна. Чак тръпки ме побиха от нея…

Замълчаха. След известно време увереността им нараст-на и те бавно се размърдаха. От появата на АНА не бяха мръднали от местата си, облегнати на бетонната стена.

— О, Господи! — прошепна Лори. — Не мога да повярвам, че водим сравнително нормален разговор, а едновременно с това сме заключени в тази малка тъмна дупка и знаем какво ще се случи утре в сградата „Джейкъб Джавитс“! Защо не си взех телефона, по дяволите! — Чантичката й бе останала заключена в жабката на Уорън. Беше решила да я остави там, за да изглежда като истински професионалист.

— Това би улеснило нещата — съгласи се Джак. — Но мисля, че Юри щеше да ти го вземе… Според мен той знаеше какво прави. На връзката с ключовете си имам едно миниатюрно фенерче и мисля да го включа…

— Моля те! — рече Лори.

Тъничкият конус освети само една малка част от помещението. Пред очите на Джак се мярна намръщеното лице на Лори, която беше кръстосала ръце пред гърдите си и видимо мръзнеше във влажното мазе.

— Добре ли си? — загрижено попита той.

— Ще се справя — промърмори тя.

Тънкият лъч тръгна из помещението. Джак спря пред шишетата с дестилирана вода и ги премести на по-удобно място. Трябваше да ги достига лесно, дори и в пълен мрак.

— Може би ще ни потрябват — промърмори той. — Не искам да бъда песимист, но може би няма да излезем скоро оттук…

— Ободряваща мисъл, няма що! — засмя се нерадостно Лори.

Светлината се плъзна по вратата. Отваряше се навън, което означаваше, че пантите са от другата страна. Ръцете му внимателно опипаха рамката.

— Мислиш ли, че можем да вдигнем малко шум?

— Можем да вдигнем и много шум, стига да ни чуят съседите — отвърна Лори.

— Имах предвид Арийската народна армия — загрижено поясни той.

— Тях отдавна ги няма — тръсна глава Лори. — Взеха каквото им трябва и вероятно правят последните корекции за утрешното си нападение в Манхатън…

— Сигурно си права — кимна Джак. — Няма как да са подозирали, че сме тук…

Сви дланта си в юмрук и започна да блъска рамката. Веднага разбра, че няма шанс. Вратата беше изключително солидна. Въпреки това отстъпи крачка назад и връхлетя отгоре й с рамо. Направи го няколко пъти, напрягайки всички сили. Вратата изобщо не мръдна.

— Толкоз по въпроса — отказа се задъхан той, включи фенерчето и го насочи към варосаните бетонни стени. Те бяха плътни, без никакви пукнатини или отвори.

— Изненадан съм от солидните основи на тази къща — промърмори той. — Гледана отвън, тя по нищо не се различава от обикновена дървена барака…

— Ами тавана? — подсети го Лори.

Тънкият лъч светлина се стрелна нагоре, после бързо започна да избледнява.

— Охо! — простена Джак. — Страхувам се, че скоро отново ще бъдем пленници на тъмнината…

Още не беше затворил уста, когато фенерчето светна по-силно и угасна. Мракът бързо встъпи в правата си.