Робин Кук
Вектор (12)

Единадесета глава
Вторник, 19 октомври, 13.00 часа

Джак изруга на глас и захвърли учебника по инфекциозни болести, който беше взел от библиотеката. Правеше опити да научи нещо повече за антракса, но му беше трудно да се концентрира. Случаят с Джейсън Папарис продължаваше да го тревожи. Извъртя се на една страна и огледа празния стол на Чет. Чудеше се къде ли е изчезнал колегата му. Освен това изгаряше от нетърпение да сподели с него и едно свое наскоро направено откритие: жените са абсолютно непоносими!

Тази нощ не можа да спи както трябва. Събуди се по никое време и отново се замисли за Лори, която бе избрала да им съобщи за намеренията си чак в последния момент. Добре си даваше сметка, че ревността играе голяма роля в оценката му за новият й приятел, но нещо в личността на този човек непрекъснато го дразнеше. Това важеше с особена сила за пътуването до Париж през уикенда. След кратко колебание беше споделил с Лу, че за него това е един прекалено показен жест на щедрост, зад която надничаше обикновеното парвеню. От опит знаеше, че такива хора често се оказват мъжки шовинисти, особено ако успеят да спечелят емоционално обекта на своето внимание. Някъде към четири сутринта стигна до решението, че все пак трябва да се извини за тромавото си поведение. Беше готов дори да се изкаже ласкаво за личността и поведението на Пол. И всичко това само поради болезнено осъзнатия факт, че приятелството на Лори е от жизненоважно значение за съществуването му.

Но нещата не се развиха по начина, който очакваше. След като науменото се превърна във факт изведнъж се оказа, че Лори е напълно безразлична към извиненията му и почти веднага си тръгна. След което старателно го отбягваше, без дори да го поощри за благородния жест. Всичко това го накара да се чувства двойно обезсърчен. Веднъж, защото не бе проявил любезност по отношение на Пол, а втори път — тъкмо поради проявената любезност. Поклати глава в знак на дълбоко недоумение. Вече не знаеше какво да прави.

Завъртя се в обратната посока заедно със стола си и хвана слушалката. След като не може да чете за антракса, поне да свърши някаква работа по телефона. Преди малко беше приключил усърдното набиране на различни болници в Ню Йорк, разговаряйки със старши резидентите по инфекциозни болести, а ако нямаше такива — с резидентите по вътрешни болести. Когато предаваха слушалката на съответния човек, той описваше накратко случая на инхалационен антракс в Дженерал хоспитал на Бронкс и се осведомяваше за евентуалното наличие на подобни заболявания в съответната болница. Получи твърдо отрицателни отговори от всички, но и в това имаше нещо успокоително — поне беше успял да алармира съответните специалисти. В случай, че те се натъкнат на нещо подобно, положително ще се сетят за какво става въпрос. Защото, честно казано, антраксът почти не фигурираше в списъците на инфекциозните болести, които заплашват гражданите на такава огромна метрополия като Ню Йорк…

Малко по-късно звънна и завеждащият отделението по инфекциозни болести в Колумбийския презвитериански медицински център, на когото Джак беше оставил послание по пейджъра. Размениха си обичайните любезности, след което Джак разказа за нещастието, сполетяло Джейсън Папарис. Шокиран от тази история, завеждащият побърза да го увери, че при тях няма хора с подобна диагноза.

Прекъснаха разговора и Джак отново се наведе над разтворения телефонен указател. Телефонът иззвъня още преди да си беше извадил номера на поредната болница. Оказа се, че е госпожа Санфорд, секретарката на шефа, а не някой от колегите му. Шефът искаше да го види незабавно, както винаги…

Без всякакво настроение за бюрократични глупости (така той наричаше честите си контакти с административния отдел), Джак взе асансьора до първия етаж и се представи на госпожа Шерил Санфорд с виновната физиономия на пакостник, който очаква поредното наказание. Тя го посрещна с приятелско намигване. С течение на времето двамата доста се сближиха, главно защото шефът винаги го викаше по спешност, но след това го оставяше да чака при секретарката си. От нямане какво да прави той завързваше разговор и така, без да усетят, двамата започнаха да обсъждат доста интимни неща.

Джак огледа помещението и тържествено й намигна в отговор. Това беше част от невербалните им контакти, които и двамата спазваха. Но намигването от страна на Шерил си имаше точно определено значение: Джак може да се отпусне, тъй като е привикан по чисто формален повод. Това означаваше, че шефът се чувства задължен, но не и мотивиран да го скастри за поредното прегрешение.

— Как е момчето? — попита той, отпускайки се предпазливо на твърдото като камък диванче с винилово покритие, което беше поставено точно срещу бюрото на Шерил. Вратата към шефския кабинет се падаше вляво и както винаги беше открехната. Отвътре се чуваше високият глас на директора, който говореше по телефона.

— Много добре — гордо се усмихна Шерил. — Продължава да е пълен отличник!

— Браво — рече Джак. Познаваше Арнолд, сина на секретарката, по една случайност. Оказа се, че отвреме навреме и той играе баскетбол на кварталния корт. Беше напорист и много добър играч, с очевидна дарба за баскетбол. Самата Шерил — самотна майка от афро-американски произход, живееше в един блок на 105-та улица, съвсем близо до квартирата на Джак.

— Надява се някой ден да стане добър като теб — добави тя.

— Ще бъде десет пъти по-добър, уверявам те — засмя се Джак. И това си беше чистата истина. Макар и едва 15-годишен, Арнолд играеше толкова добре, че дори Уорън искаше да го има в отбора си на всяка цена.

— Аз бих предпочела да наследи лекарските ти умения — лекичко въздъхна Шерил.

— Май проявява някакъв интерес към медицината — кимна Джак. — Миналата седмица си поговорихме, докато чакахме реда си на корта…

— Каза ми — кимна Шерил. — Благодаря, че си му отделил от времето си.

— За мен беше удоволствие — поклати глава Джак. — Момчето наистина си го бива.

В този момент доктор Харолд Бингъм надникна през открехнатата врата и нервно го повика с ръка.

Джак стана и бавно се насочи натам. Шерил го изчака да се изравни с бюрото и нервно прошепна:

— Дръж се спокойно! Не го ядосвай, защото цял ден е като разярен бик!

Директорът се беше настанил зад масивното, отрупано с бумаги писалище. Наскоро беше навършил шейсет и пет години и всяка от тях му личеше. За четирите години, през които Джак работеше в Съдебна медицина, носът на Бингъм сякаш се беше удължил и червеникавите жилки на капилярите личаха още по-ясно. Голото му кубе отразяваше светлината от прозореца толкова ярко, че Джак се принуди да присвие очи.

— Сядай! — заповяда с повелителен тон шефът.

Джак се подчини и зачака. Нямаше представа за какво точно е повикан на етажа на администрацията, но причините можеха да бъдат всякакви.

— Не ти ли омръзна тази рутина? — попита Бингъм и леко присви възпалените си светлосини очи, които нито за миг не изпускаха Джак иззад стъклата на очилата. Макар да изглеждаше стар колкото Метуселах, директорът притежаваше остър като бръснач ум и беше нещо като подвижна енциклопедия на криминологически правила и богат опит. Името му се радваше на международна известност, считаха го за един от най-добрите експерти в света.

— Хубаво е да те виждам отвреме навреме, шефе — кротко се усмихна Джак, след което веднага се сепна. Още с първата си реплика бе успял да пренебрегне съветите на Шерил.

Бингъм свали очилата и започна да разтърква зачервените си очи.

— Понякога ми се ще да си малко по-тъп — поклати глава той. — Просто защото не знам какво да те правя…

— Благодаря за комплимента, шефе. Днес имах нужда от известно повдигане на самочувствието.

— Проблемът е там, че през по-голямата част от времето ти си една ужасна болка в задника! — рязко смени тона Бингъм.

Джак прехапа език, за да си спести няколкото духовити забележки, които моментално се появиха в съзнанието му.

Направи го главно заради Шерил, която щеше да остане в близост с Бингъм чак до края на работния ден. Яростните изблици на шефа бяха почти толкова популярни, колкото и авторитета му като криминолог.

— Имаш ли представа защо те накарах да слезеш тук? — изръмжа той.

— Отказвам да отговоря, тъй като всеки отговор би означавал самообвинение — изгледа го предизвикателно Джак.

Онзи не можа да сдържи усмивката си, но размаха ръце и бързо стана сериозен.

— Наистина си ужасен, момчето ми… Но нека ти кажа защо си тук: преди малко ми се обади доктор Патриша Маркъм, главен комисар по здравеопазването. Оплака се, че си нападнал градския епидемиолог доктор… — Бингъм върна очилата си на мястото им и прелисти бумагите пред себе си.

— Доктор Ейбълард — подсказа му Джак.

— Точно този — кимна шефът.

— Какво е обвинението?

— Почитаемият доктор се оплаква, че си му иззел функциите — изгледа го продължително Бингъм. — Какво става, момче? Нима ние тук не те товарим достатъчно?

— Позвъних му по препоръка на доктор Уошингтън — отвърна Джак. — Исках да го уведомя за случая на антракс, който открих наскоро.

— Да, Калвин ми каза — кимна директорът.

— Но доктор Ейбълард прие новината мимоходом — добави Джак. — Каза, че ще й обърне внимание като му дойде времето, или нещо подобно…

— Нали източникът на заразата е изолиран някъде в Куинс? — втренчи се в него Бингъм.

— Това е вярно — призна Джак.

— Което обаче не ти пречи да нахлуеш във фирмата на жертвата и да се заровиш в архивите му! — остро каза Бингъм. — Какво ти става, бе човек? Полудя ли? Знаеш ли какво ни чака, ако бъдем захапани от някой адвокат, който си пада по гражданските свободи? Действал си без разрешение!

— Поисках го от съпругата на жертвата — възрази Джак.

— А, това вече е друга работа! — иронично възкликна директорът. — Ще ни свърши страхотна работа в съда!

— Бях разтревожен от вероятността, че част от последната доставка на килими може да е вече разпродадена. При това положение има голяма опасност от разпространение на антракса, дори до мащабите на мини-епидемия…

— Доктор Ейбълард е абсолютно прав! — разфуча се Бингъм. — Това е негова, а не твоя работа!

— Нашата главна задача е да предпазваме хората — възрази Джак, стараейки се да запази спокойствие. — Имах чувството, че доктор Ейбълард не си дава сметка за съществуващия риск и не обръща достатъчно внимание на ситуацията…

— Когато имаш такива чувства по отношение на колега държавен служител, трябва да дойдеш първо при мен! — продължаваше да кипи Бингъм. — А вместо това ти хукваш да обикаляш магазини и складове, като се правиш на някакъв епидемиолог-детектив. Ако беше дошъл при мен, аз щях да завъртя един телефон на Пат Маркъм. Като главен комисар по здравеопазването, тя има всички прерогативи да размърда задниците на подчинените си. Това е начинът, по който работи системата, ясно?

— Добре, ясно — сви рамене Джак. В името на Шерил се въздържа от навлизането в материята за бюрократичната неефикасност и некомпетентността на държавните служители. Но от опит знаеше, че ако не си свърши работата сам, тя идва ли ще бъде свършена от държавния служител, на когото плащаха за това…

— В такъв случай се считай за предупреден и се махай по дяволите! — махна с ръка Бингъм, очевидно успял да насочи ума си към следващия проблем.

Джак не чака втора покана, стана и напусна кабинета.

— Как бях? — спря се пред бюрото на Шерил той.

— Честно казано, не мога да ти пиша повече от тройка — престорено се навъси жената. — Но поради факта, че обикновено стигаш до двойката — тоест вбесяваш го до прага на апоплектичен удар, бих казала, че днес показа определен напредък.

Джак само махна с ръка и излезе в коридора, но едва направил две крачки беше спрян от Калвин, който го зърна през отворената врата на кабинета си.

— Хей, докъде стигнахте със случая Дейвид Джеферсън? — извика заместник-директорът.

— Още нямаме отговор — надникна през прага Джак. — Ти обади ли се на Джон Деврийс да побърза с токсикологичните проби?

— След като съм обещал, значи съм го направил! — троснато отвърна Калвин.

— Окей, в такъв случай отивам право там — кимна Джак.

— Не забравяй, че искам всичко да е приключено до четвъртък! — подвикна след него онзи.

Джак вдигна палец, макар да не беше сигурен в поставените срокове. Нямаше смисъл да спори по въпроса, още повече, че всичко зависеше от лабораторията. Взе асансьора за четвъртия етаж и поклати глава. Понякога трябваше да се вярва и в чудеса…

Откри Джон Деврийс в тясната канцелария без прозорци и директно го попита докъде е стигнал със случая на арестанта. Вместо отговор, Джон се впусна в страстен монолог относно острата нужда от допълнително финансиране за токсикологията. Няколко минути по-късно Джак отново крачеше по коридора, напълно обезкуражен относно крайните резултати по случая Джеферсън.

Използва стълбите, за да стигне до ДНК-лабораторията на шестия етаж. Началникът Тед Линч се беше привел над някаква сложна машина в компанията на един от лабораторните техници. До тях лежеше разтворено някакво техническо описание. Отдалеч личеше, че имат проблем с апаратурата.

— Точно ти ми трябваше — зърна го Тед и се изправи. Беше едър мъжага, някогашна звезда по американски футбол.

— Може би имаш нещо положително като резултат? — проясни се лицето на Джак.

— Аха — кимна Тед. — Една от пробите, с които задръсти лабораторията, действително е заразена с антраксни спори.

— Стига бе! — облещи се Джак. Не очакваше положителни резултати, въпреки че си беше направил труда да събере максимално количество проби. — Помниш ли точно коя?

— Помня — кимна Тед. — Онази със синята фосфоресцираща звездичка отгоре…

— Виж ти… — проточи Джак. Звездичката, която беше открил в средата на плота, продължаваше да е пред очите му. Изглеждаше някак странно в спартанската обстановка на кантората, вероятно останала от някое отдавна отминало празненство. — Нещо друго свързано с нея?

— Аха — все така сговорчиво кимна Тед. — Помолих Агнес да ми изпрати пробите, взети от самия пациент. В момента правим ДНК отпечатъци на пръстите… С нейна помощ ще узнаем дали става въпрос за едни и същи спори. Всъщност, това може да се предполага и сега, но така ще бъде абсолютно сигурни…

— Прав си — кимна Джак. — Друго?

— Какво например? — погледна го с леко недоумение Тед. Очакваше, че колегата му ще бъде предоволен и от това, което току-що му съобщи.

— Не знам — сви рамене Джак. — Ти си господар на цялата тази скъпа техника. На практика аз дори не знам как да ти задам най-правилния въпрос…

— Аз пък не съм ясновидец — отсече Тед. — Трябва да ми кажеш какво те интересува.

— Тогава ми кажи дали звездичката беше силно заразена със спори, или само повърхностно…

— Интересен въпрос — отбеляза Тед, отмести поглед и се замисли. — Довечера ще трябва да направя няколко допълнителни проверки…

— Аз пък ще си напъна мозъка да открия защо се е заразила именно тя — подхвърли Джак.

— Не я ли откри в офиса на жертвата? — вдигна вежди Тед.

— Там беше, върху плота на бюрото. Но източникът на антраксните спори беше в склада, а не в офиса. По всяка вероятност е бил пренесен с козите кожи и килимите, доставени наскоро от Турция…

— Ясно — кимна Тед.

— Допускам, че спорите са били пренесени от самата жертва — подхвърли Джак. — И са паднали върху бюрото след като човекът е седнал там.

— Това ми звучи напълно логично — кимна Тед. — Но какво ще кажеш за възможността да ги е изкашлял? Нали става въпрос за инхалационен антракс?

— Това също е идея — съгласи се Джак. — Но и в двата случая трябва да си зададем въпроса защо, по дяволите, спори има единствено върху звездата? Направих посявка на няколко други места по бюрото, но резултатите бяха отрицателни.

— Може би е изкашлял самата звезда — засмя се Тед.

— Браво бе — иронично го изгледа Джак.

— Е, оставям тази загадка на теб — въздъхна едрият мъж и му обърна гръб. — Аз и без това си имам достатъчно проблеми с тази повредена апаратура.

— Да, добре — разсеяно кимна Джак. Краката му сами тръгнаха към изхода, прекосиха коридора и поеха по стълбите към петия етаж. Главата му продължаваше да е заета със загадката на заразената звезда. Имаше неприятното чувство, че тази звезда се е появила, за да му каже нещо, но той не разбира какво. Нещо като кодирано послание без код…

Пътьом надникна в кабинета на Лори, но тя не беше там. От съседното бюро вдигна глава колежката й Райва и с мелодичния си акцент на индийски заселник обясни, че Лори все още не се е върнала от залата за аутопсии.

Все още объркан от проблема със звездата, Джак бавно се насочи към собствения си офис. Хрумна му, че тази звезда може би е имала слаб електростатически заряд, просто защото блясъкът й подсказваше, че е изработена от метал или някакъв изкуствен материал, който е добър проводник на електричеството. С това можеше да се обясни защо спорите са залепнали именно за нея.

Влезе в кабинета и се отправи към бюрото си, все още озадачен от загадката. Стисна глава между дланите си и направи опит да мисли.

— За какви сини звезди си мърмориш? — стресна го глух мъжки глас.

Джак вдигна глава, изненадан да види Лу. Лицето на детектива беше почти толкова мрачно, колкото и вчера в бара, а във външния му вид липсваше каквато и да било елегантност. Нямаше го изгладения костюм, нито пък лъснатите обувки.

— На глас ли си говорех?

— Тц — поклати глава Лу. — Ама аз умея да чета мисли… Може ли да вляза?

— Разбира се — кимна Джак и придърпа стола с права облегалка, който стоеше между двете бюра. — Сядай…

Лу се подчини и столът глухо проскърца. Отблизо му личеше, че тази сутрин е пропуснал да се избръсне.

— Ако търсиш Лори, няма я — подхвърли Джак. — Още се бави долу, в питбокса…

— Тебе търся — поклати глава Лу.

— Поласкан съм — вдигна вежди Джак. — По какъв повод?

— Искам да ти направя едно признание.

— Това ми звучи интересно — приведе се напред Джак.

— Чувствах се толкова зле, че изобщо не мигнах. Почти през цялата нощ крачех напред-назад.

— Това пък ми звучи познато…

— Не искам да си помисли нещо лошо, моля те.

— Няма — кимна Джак и нетърпеливо забарабани с пръсти по плота. — Или поне ще се опитам…

— Искам да знаеш, че обикновено не си позволявам такива неща.

— За Бога, Лу! — изгуби търпение Джак. — Ще правиш ли признание, или не? Как да ти дам прошка, без да съм чул за какво става въпрос?

Лу сведе очи в краката си, преплете пръсти и въздъхна.

— Окей, нека отгатна — рече Джак. — Мастурбирал си под влиянието на мръсни мисли…

— Хей, никак не ми е до майтап! — сряза го Лу.

— Тогава казвай!

— Добре — въздъхна Лу. — Вкарах името на Пол Сътърланд в компютрите на полицията…

— Само това ли? — изгледа го с престорено разочарование Джак. — Силно се надявах, че си направил нещо доста по-мръсничко…

— Но това е грубо нарушение на правомощията ми като служител на закона — намръщено съобщи Лу.

— Може и да е така, но и аз на твое място бих сторил същото…

— Сериозно?

— Абсолютно — кимна Джак. — И какво откри?

Лу се приведе напред и поверително прошепна:

— Той има досие!

— Нещо сериозно?

— Донякъде. Зависи от гледната точка. Бил е обвинен в притежание на кокаин.

— И това е всичко?

— Става въпрос за значително количество кокаин — поясни Лу. — Недостатъчно за продажба, но напълно достатъчно за един добре посетен купон. Пледирал е невинен, получил е условна присъда и общественополезен труд.

— Ще кажеш ли на Лори?

— Не знам — въздъхна Лу. — Точно по този въпрос искам съвета ти…

— Уф! — разтърка чело Джак. Въпросът съвсем не беше от лесните.

— Веднага бих се запитал защо й казвам — промърмори Лу.

— Разбирам какво искаш да кажеш — кимна Джак. — Тя може да зададе абсолютно същия въпрос, а след това да си излее гнева върху вестоносеца…

— Точно — въздъхна Лу. — От друга страна мисля, че трябва да знае, защото сме приятели… Разбира се, той може би вече й е казал.

— Нещо ми нашепва, че не е — поклати глава Джак. — Прекалено е зает със себе си…

— И аз го усетих — рече Лу.

С ъгълчето на окото си Джак зърна едрата фигура, изпълнила рамката на вратата. Беше Тед Линч от ДНК-лабораторията.

— Извинявай — промърмори той. — Не очаквах да си зает…

— Няма нищо — тръсна глава Джак и ги представи един на друг. Те обаче заявиха, че вече се познават.

— Въпросът ти не ми излиза от главата — рече с въздишка Тед.

— Имаш предвид въпроса за степента на зараза върху синята звезда?

— Аха — кимна Тед и ентусиазирано добави: — Сетих се за един тест, който със сигурност ще ни даде отговор. Технологията се нарича Такман, въведена съвсем наскоро при ПВР…

— Какво е ПВР? — озадачено попита Лу.

— Полимеразна верижна реакция — поясни Джак. — Начин да се огледа по-добре всяка ДНК-проба с оглед улесняване на анализа.

— Ясно — кимна Лу, решил да се престори, че разбира всичко.

— Фантастична техника! — добави все така ентусиазирано Тед. — С нейна помощ един специфичен ензим се вкарва в смеската за ПВР. Там той започва да поглъща определи ДНК-вериги, съвсем като в старата видеоигра Пакман. Помните ли я?

Джак и Лу едновременно кимнаха.

— Но фантастичното е друго — многозначително вдигна вежди Тед. — В момента, в който се натъкне на вашата специфична проба, независимо каква е тя, ензимът изпраща сигнал! Представяте ли си? По този начин сме в състояние да определим количеството на отделните съставки просто като отчитаме броя на реакциите. Те пък се извършват в реално време.

Джак и Лу объркано примигваха пред ентусиазма на специалиста.

— Да разбирам ли, че искаш да направя този тест? — завърши с въпрос Тед.

— Да, разбира се — кимна Джак. — Ще бъде чудесно.

— Започвам още сега — кимна Тед и едрата му фигура се плъзна навън с учудваща лекота.

— Схвана ли за какво става въпрос? — объркано промърмори Лу.

— Нито дума — призна Джак. — Там горе Тед си живее в един друг свят. Предполагам, че точно по тази причина са разположили ДНК-лабораторията чак на последния етаж. Така ще си мислим, че резултатите падат направо от небето…

— Трябва да науча нещо повече за ДНК — въздъхна Лу. — Това бързо се превръща в основен способ в криминологията.

— Проблемът е там, че самата технология се променя — промърмори Джак.

— За каква синя звезда говорихте? — смени темата детективът. — За същата, за която си мърмореше под нос когато влязох?

— Абсолютно — кимна с въздишка Джак, след което му разказа за малката блестяща звездичка върху плота на бюрото, като не пропусна да подчертае, че тя е била единственият заразен с антраксни спори предмет във фирмата „Коринтски килими“.

— Виждал съм такива звездички — кимна Лу. — Всъщност, дори в поканата за тазгодишния Полицейски бал имаше няколко такива.

— И аз ги знам — добави Джак. — Макар че дълго време се чудех къде съм ги виждал…

— Странното е, че откриваш една от тях във фирма за продажба на килими — погледна го Лу. — Може би са празнували нещо…

— Да се върнем на твоя проблем — махна с ръка Джак. — Как ще вземеш решение да кажеш ли на Лори какво си открил за новото й гадже?

— Честно казано, не знам — въздъхна детективът. — Може би съм се надявал, че ти ще предложиш да свършиш тая работа…

— Забрави — поклати глава Джак. — Играта си е твоя. Ти си измъкнал информацията, ти ще решиш какво да правиш с нея.

— Работата е там, че има и още — въздъхна след кратко мълчание Лу.

— Какво? — моментално наостри уши Джак.

— Открих с какъв бизнес се занимава…

— И това ли го има в полицейското му досие?

— Аха… Този човек продава оръжие.

Ченето на Джак увисна от изненада. В представите му търговията с оръжие беше нещо много по-опасно от притежанието на няколко грама кокаин.

— Бил е нещо като официален вносител на български автомати АК–47 — добави Лу. — Поне до 1994 година, когато тези оръжия са забранени със специален закон, заедно с още осемнадесет вида полуавтоматични пушки…

— Това е сериозна работа — промърмори Джак.

— Разбира се, че е сериозна. Тези български калашници са изключително популярни сред крайнодесните милиции и други екстремистки организации.

— Имах предвид Лори — въздъхна Джак. — Имаш ли представа за нейното отношение към контрола над оръжията?

— Не съвсем — призна Лу.

— Тогава нека те информирам — ако зависеше от нея, тя без колебание би обезоръжила цялата страна, включително патрулните полицаи. Писала е дисертация върху темата за огнестрелни рани…

— Никога не ми е споменавала това — каза с леко обиден вид Лу.

— Според мен фактът, че годеникът й търгува с оръжие е много по-важен от присъдата за притежание на наркотици — отсече с нетърпящ възражение тон Джак.

— Това означава ли, че ще й съобщиш новината?

— О, по дяволите! — простена Джак. — Нима ти няма да го направиш? Нали ще ме пита откъде знам и аз при всички случаи трябва да спомена името ти?

— Нищо — запъна се Лу. — Просто съм убеден, че ще го направиш по-добре от мен. Между вас има далеч повече общи неща…

— Страхливец! — изгледа го презрително Джак.

— А бе и ти не си голям смелчага, ама нейсе! — раздразнено отвърна Лу. — В случая ще ти бъде по-лесно, просто защото се виждате всеки ден…

— Ще си помисля — реши след кратък размисъл Джак. — Но нищо не ти обещавам, да знаеш!

Телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Гласът му прозвуча почти гневно, но той бързо се овладя. Насреща беше Марлийн Уилсън от рецепцията.

— Надявам се, че не ви безпокоя, доктор Степълтън — пропя тя с мелодичния си южняшки акцент.

— В никакъв случай — отвърна Джак. — Какво има?

— В приемната се появиха едни господа, които настояват да ви видят. Очаквате ли някого?

— Доколкото си спомням, не — отвърна озадачено Джак. — Въпросните господа нямат ли си имена?

— Момент — каза Марлийн.

— Хей, аз трябва да бягам — надигна се Лу. — По-добре да изчезвам преди да съм се сблъскал с Лори…

— Обаждай се — махна му за сбогом Джак. — Рано или късно ще трябва да решим какво да правим с тази важна информация, до която си се докопал…

Лу кимна и излезе.

Миг по-късно Марлийн се върна на телефона.

— Господата Уорън Уилсън и Флаш Томас — съобщи тя. — Какво да им предам?

— Пресвети Боже! — ококори се Джак. — Нека се качат!

Ръката му бавно остави слушалката. Не можеше да повярва, че Уорън ще дойде на визита в Съдебна медицина. Няколко пъти го беше канил, просто за да му покаже с какво си вади хляба. Това беше част от плана му да го накара да завърши гимназия, но Уорън категорично заяви, че ще се появи в морга само с краката напред.

Стана и придърпа резервния стол за гости, който беше изправен до стената. После излезе в коридора и се насочи към асансьорите. Изчисленията му бяха почти перфектни, тъй като в момента, в който се изправи пред тях, вратата се плъзна встрани и на етажа се появиха колегите му от баскетболния корт.

— Тук вони! — направи гримаса Уорън, после се усмихна и протегна ръка: — Как си, бе човече?

Джак плесна отворената му длан, сякаш се намираха на корта. Повтори процедурата и с Флаш, който очевидно беше далеч по-впечатлен от обстановката.

— С изключение на вашето посещение, всичко е както обикновено — отвърна той. — Изненадан съм от появата ви тук, момчета.

Обърна се и ги поведе по коридора.

— Това място мирише доста странно — отбеляза Флаш.

— Прилича ми на болница — добави Уорън.

— В такава болница не ми се влиза — нервно се усмихна Флаш.

— Казвал си ми, че аутопсиите се извършват на едно място, което наричате дупката — подхвърли Уорън. — Но като гледам, цялата къща прилича на дупка…

— Е, може би й трябва малко стягане — призна Джак и ги покани с жест да влязат.

Настаниха се на столовете и Джак се усмихна.

— Нека позная… Били сте целия път дотук само за да разберете дали довечера ще бъда на линия…

— Снощи трябваше да бъдеш на линия — поклати глава Уорън. — Направихме такъв отбор, че мачкахме всички наред…

— Е, може би тази вечер и аз ще извадя късмет — кимна с лека въздишка Джак.

Уорън се обърна към Флаш.

— Ти ли ще го питаш, или да поема нещата в свои ръце?

— По-добре ти — промърмори Флаш и се размърда на стола си. Отдалеч личеше, че е развълнуван.

— Тази сутрин Флаш получи лоши новини — извърна се към Джак Уорън. — Починала е сестра му…

— Съжалявам — промърмори Джак, но не успя да срещне погледа на младежа.

— Не беше чак толкова стара — добави Уорън. — Горе-долу на твоите години… Но всичко е станало внезапно, просто лош късмет. Тя не се е имала Бог знае колко със своя старец… Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Намекваш, че между тях е имало домашно насилие? — присви вежди Джак.

— Ако така му викате на някой и друг шамар — сви рамене Уорън.

— Така е прието.

— Значи става въпрос за много домашно насилие! — възбудено извика Флаш.

— Спокойно — обърна се към него Уорън и лекичко го потупа по рамото. После отново се извърна към Джак и поясни: — Едва го удържах да не отиде там и да размаже физиономията на мъжа й…

— Това копеле я уби! — изръмжа Флаш.

— Стига бе! — скара му се Уорън. — Не можеш да бъдеш сигурен!

— Знам го! — държеше на своето онзи.

— Сега виждаш пред какво съм изправен, нали? — простена Уорън, говорейки на Джак. — Ако пусна Флаш да иде на гости на оня тип, със сигурност ще стане страшно. Някой ще умре, но това едва ли ще бъде Флаш…

— С какво мога да помогна? — попита Джак.

— Виж дали ще разбереш от какво е умряла — рече Уорън. — Ако е от естествена смърт, Флаш ще трябва да си изкара яда на някой друг — например на теб или мен, но на корта… — Ръката му приятелски перна високо подстриганата глава на приятеля му. Флаш гневно се отмести.

— Къде е тялото?

— В Бруклинската морга — отвърна Уорън. — Поне така са му казали от болницата Кони Айлънд, където е умряла…

— В такъв случай нещата се подреждат — кимна Джак. — Ще звънна по телефона на патолога, който е направил аутопсията, и готово…

— Няма да има аутопсия — изфъфли Флаш. — Точно това ме притеснява… Закарали са я там да й правят аутопсия, после изведнъж решават, че няма смисъл. Тук нещо не е наред, човече!

— Едва ли — поклати глава Джак. — Ние не правим аутопсия на всеки труп, който ни докарат… фактът, че колегите са се отказали да я режат означава само едно — липсват подозрения за насилствена смърт. Тя е починала в болница, което означава, че има редовно издаден смъртен акт. При такива случаи аутопсията не е задължителна.

— Но според Флаш тук има някакъв заговор — отбеляза Уорън.

— Бъдете сигурни, че няма такова нещо — поклати глава Джак. — Некомпетентност може би, но заговор — не.

— Но…

— Чакай! — вдигна ръка Джак. — Ще ти направя проверката. Как й е името?

— Кони Давидов.

Джак си го записа на едно листче и вдигна слушалката. Моргата в Бруклин се водеше към Градската Съдебна медицина и технически погледнато директор беше Бингъм. Но там имаше отделен завеждащ, на име Джим Бенет.

— Кой е дежурен патолог тази седмица? — попита Джак след като се представи на телефонистката насреща.

— Доктор Рандолф Сандърс — отвърна момичето. — Искате ли да го повикам по пейджера?

— Ако обичате.

Лош късмет. Познаваше Сандърс сравнително добре и отдавна го беше поставил в категорията на Джордж Фонтуърт — тоест доста посредствен и доста небрежен. Зачака, механично почуквайки с молива си по плота. Би желал да го свържат с всеки друг от четиримата патолози на Бруклинския филиал.

Когато Рандолф най-сетне дойде на телефона, Джак сухо попита защо не е била направена аутопсия на пациентка с име Кони Давидов.

— Трябва да видя в досието — отвърна Рандолф. — Защо питате?

— Помолиха ме да се заинтересувам от случая.

Не уточни кой точно го е помолил. Ако Рандолф реши, че това е направил Бингъм или Калвин, още по-добре.

— Почакайте.

Джак сложи длан върху мембраната и се извърна към Флаш:

— Давидов не ми звучи като афро-американско име…

— Защото не е — отвърна онзи. — Съпругът на Кони е бял.

Джак кимна, моментално усетил, че причината за враждебното отношение към неизвестния съпруг едва ли ще е само битовото насилие.

— А той разбираше ли се с другите от семейството ви?

— Ха! — изгледа го с блеснал поглед Флаш. — Откакто са се оженили, никой от семейството ми не говори с тях. И с двамата!

— Намерих досието — обади се в слушалката Рандолф и Джак моментално насочи вниманието си към него. — Пред мен е медицинското заключение.

— Какво пише вътре?

— Лекуващият лекар доктор Майкъл Купър е поставил диагноза status asthmaticus, завършила със смърт — започна Рандолф. — Пациентката с години е страдала от астма, била е многократно хоспитализирана и посещавана от екипи на Бърза помощ. Имала е силно наднормено тегло, което положително не й е помогнало при фаталната криза. В допълнение е страдали и от алергия.

— Разбирам — кимна Джак. — А вие лично прегледахте ли тялото?

— Разбира се, че го прегледах! — мрачно отговори Рандолф, явно обиден от въпроса.

— Според професионалното ви мнение, имаше ли по него следи от битово насилие?

— Ако имаше такива, аз със сигурност щях да извърша проклетата аутопсия! — извика извън себе си Рандолф.

— Някакви признаци на задушаване? — продължи невъзмутимо Джак. — Например локални кръвоизливи в склерата, или нещо подобно?

— Такива въпроси ме обиждат! — изстреля в отговор колегата му.

— А взехте ли токсикологически проби?

— Не е правена аутопсия! — сопнато отвърна Рандолф. — Ние не вземаме токсикологически проби от тяло, което не е аутопсирано, а доколкото знам и вие не го правите!

След тези думи линията прекъсна. Джак вдигна вежди и бавно остави слушалката.

— Доста чувствителен тип — промърмори той. — Но в негова защита трябва да се посочи, че липсата на дипломатичност у мене направо е пословична. Надявам се, че разбрахте за какво става въпрос…

Двамата посетители едновременно кимнаха.

— Човекът твърди, че няма следи от битово насилие — въздъхна Джак. — Честно казано, аз не го считам за най-добрия съдебен лекар на света, но разпознаването на битово насилие в нашата професия е нещо елементарно…

— А защо го попита за токсикологията? — попита Уорън.

— При токсикологическите проби се откриват евентуалните следи от отрова — поясни Джак. — Доста често, при това…

Уорън стрелна с поглед Флаш.

— Държите ли да продължавам да ровя в тази история? — внимателно попита Джак.

Флаш кимна, помълча малко и изръмжа:

— Сигурен съм, че той я е убил.

— Защо мислиш така? — вдигна вежди Джак. — Нали чу какво каза онзи от Бруклин?

— Защото тя не беше болна нито от астма, нито от алергия!

— Сигурен ли си? — смаяно го изгледа Джак.

— Да, сигурен съм — натъртено рече Флаш. — Аз съм й брат, забрави ли? Чувах се с нея поне два пъти седмично и мога да ти кажа, че нямаше никакви оплаквания! За последен път е боледувала, когато беше на десетина годинки…

— Това хвърля съвсем нова светлина върху случая — бавно промълви Джак.

— Какво още можеш да направиш? — попита Уорън.

— Мога да се свържа с лекуващия лекар… Онзи, който я е поел в болницата Кони Айлънд.

Откри номера лесно, просто защото указателят продължаваше да лежи на бюрото му, разтворен на сектора с болниците. Помоли телефонистката да го свърже с доктор Майкъл Купър, изчака го да се появи и му се представи с обичайните обяснения. За разлика от Рандолф, доктор Купър се оказа отзивчив и приветлив човек, който очевидно нямаше нищо против изясняването на случая.

— Да, спомням си Кони Давидов — каза той. — Почти безнадежден случай, защото я докараха в много тежко състояние. Екипът на бърза помощ я заварва полумъртва, с едва доловимо и разпокъсано дишане. Припаднала в банята, където я намира съпругът й. Била е моментално подложена на кислородна вентилация, но когато я докараха в организма й имаше високо количество въглероден двуокис и ниско кислородно захранване на артериите. След интензивната вентилация тези показатели значително се подобриха, но клиничното й състояние остана без промяна. Липсваха периферни рефлекси, зениците й бяха разширени и фиксирани, енцефалограмата й беше една права линия… На практика не бяхме в състояние да направим много…

— Как ви звучеше гръдният й кош? — попита Джак.

— Чист, поне в момента, в който я докараха — отвърна доктор Купър. — Но това не беше изненада, особено на фона на ниската кислородна сутурация и силната ацидоза. Всички мускули бяха парализирани, включително гладките мускули. Отчитайки теглото й, може да се каже, че беше като кит, изхвърлен на сушата…

— Съмнения за инфаркт?

— Никакви — без колебание отвърна Купър. — Въпреки изключително бавния пулс, ЕКГ-то й беше в нормални граници. Измененията, доколкото имаше такива, се дължаха на пониженото количество артериален кислород…

— Инсулт?

— Изключихме го след обстоен преглед със скенер — отвърна доктор Купър. — Направихме и мозъчна пункция, която показа бистрота в границите на нормалното.

— Треска, зачервяване на кожата, други признаци на инфекция? — продължаваше да разпитва Джак.

— Нищо — отвърна колегата му. — На практика температурата й беше дори под нормалната…

— А как разбрахте за дългогодишните й заболявания, по-специално астмата и алергията? Откъде получихте тези сведения?

— От съпруга й — отвърна Майкъл. — Въпреки преживяната трагедия, той се владееше добре и успя да ни разкаже всичко по-съществено…

Джак благодари на доктор Купър, остави слушалката и се обърна към приятелите си.

— Нещата стават интересни — уведоми ги той. — Може би наистина ще се окаже, че някой нещо си е измислял… Но за целта трябва да прегледам Кони.

— Можеш ли да го направиш? — попита Уорън.

— Че защо не? — сви рамене Джак.

Вдигна слушалката и набра директния телефон на Рандолф. Никой не вдигна и той направи опит да го хване на пейджъра. Телефонистката го попита за името, той го даде и зачака. Малко по-късно беше уведомен, че доктор Сандърс е зает. Остави съобщение, че тръгва натам и прекъсна връзката.

— По всичко личи, че доктор Сандърс е заел враждебно-изчаквателна позиция — промърмори той докато пъхаше в джобовете си мобилния телефон и портативния фотоапарат. — Какво смятате да правите, момчета? Ако искате, можете да дойдете с мен…

— Аз имам време — сви рамене Уорън и се извърна към Флаш: — Какво ще кажеш?

— Да разнищим докрай тази работа! — мрачно кимна онзи.

— С какво стигнахте дотук? — попита Джак. Уорън му показа автомобилен ключ и обяви:

— Паркирал съм бараката си отпред, на Тридесета улица.

— Отлично — кимна Джак. — Да вървим!

Взеха асансьора до приземието и се насочиха към служебния вход до рампата.

— Я чакайте малко — спря се Джак. — Един Господ знае как ще бъда приет в Бруклин. Май ще е най-добре да си взема моите неща…

— Какви неща? — изгледа го Уорън.

— Дълго е за обяснения. Я ме чакайте тук, или при колата. Веднага се връщам…

Обърна се и изчезна във вътрешността на моргата, плъзгайки се покрай дългата редица хладилни камери. Вътре се съхраняваха труповете, на които предстоеше аутопсия. За късмет скоро се натъкна на Вини, който очевидно току-що бе напуснал залата. Помоли го за комплекта от вещи, необходими при всяка аутопсия — контейнери за различните телесни течности, маска и гумени ръкавици, комплект спринцовки и скалпели, гастроентерологически маркуч.

— Какво си намислил, по дяволите? — продължително го изгледа Вини.

— Да се поопаря малко — рече с въздишка Джак.

— Извън службата?

— Страхувам се, че да — кимна Джак.

— Искаш ли да те придружа?

— Не — топло отвърна Джак. — Но благодаря, че ми предложи…

Вини събра поисканото за броени минути. Докато чакаше, Джак опразни малкото сакче, с което пренасяше чифт резервно бельо между апартамента си и службата. То му беше необходимо главно през лятото, когато въртенето на педалите водеше до обилно потене и душът ставаше задължителен.

Натъпка материалите в сака, благодари още веднъж на Вини и се насочи обратно към рампата. Уорън и Флаш го чакаха на тротоара отпред и спореха по въпроса дали Флаш трябва лично да се изправи срещу зет си.

Натовариха се в колата — огромен, петгодишен кадилак. Джак се настани отзад, а двамата младежи заеха предните седалки. Макар и приятели от детинство, те се държаха като хора, които са смъртно обидени един на друг.

— Хей, не е ли по-добре да се отпуснем? — внимателно подхвърли Джак.

— Този човек е луд! — избухна Уорън и отчаяна вдигна ръце над главата си. — Ще си докара огромни неприятности, или директно ще го свитнат, да знаеш!

— Ама моята сестра я убиха, а не твоята! — сопнато отвърна Флаш. — Ако беше твоята, отдавна да си направил купища поразии!

— Не е сигурно, че е убита — поклати глава Уорън. — И в това е цялата работа. Нали затова дойдохме да говорим с доктора?

— Виж какво, Флаш — започна с убедителен тон Джак. — Напълно убеден съм, че ще открия гнилото, ако има такова. Но за тази цел трябва да имаш търпение. Резултатите със сигурност ще се забавят един-два дни…

— Какви два дни, бе човече? — рязко се завъртя Флаш. — Аз си мислех, че ще ми кажеш веднага след като я погледнеш!

— Понякога става и така — кимна Джак. — Но не и в случая. Ако е имало нещо видимо, Рандолф със сигурност щеше да го забележи. Той съвсем не е слаб като съдебен лекар… Страхувам се, че вероятно става въпрос за някаква отрова…

— Каква например? — попита Уорън и срещна погледа му в огледалцето за обратно виждане.

— Някакъв цианид, да речем… Разбира се, това е малко вероятно, тъй като нивото на кислород в кръвта й е било твърде ниско. Но има върху какво да се помисли…

— Друго какво? — попита Уорън.

— Не трябва да се изключва и въглеродния окис… Тук проблемът е, че описанието на екипа не отговаря — тя е била цианотична, тоест със синкав цвят на кожата…

— И това са всичките ти предположения за отрови, така ли?

— Ти какво, изпитваш ли ме? — погледна го с лека усмивка Джак.

— Не, просто ми е интересно — отвърна младежът.

— Признавам, че въпросът ти съдържа известно предизвикателство — рече с въздишка Джак. Неволно ме кара да се замислям за барбитурати, бензодиазепини като например валиум, за етиленгликол и други подобни неща… Общото между тях е, че всички предизвикват нарушения в дишането такова, каквото е имала Кони…

— Как мъжът й би могъл да я убие с въглероден окис? — попита Флаш.

— Имат ли кола? — погледнаго Джак.

— Аха — кимна младежът. — Имат дори и гараж…

— В такъв случай е много просто — поклати глава Джак. — Напива я с алкохол или нещо друго, завлича я в гаража, където колата работи. За по-лесно би могъл да прекара един маркуч от ауспуха направо в купето… Изчаква известно време, после полумъртва я завлича в банята и звъни на девет нула девет…

— Това е изключено — поклати глава Флаш. — Тя тежеше сто и петдесет кила и копелето не би могло дори да я помръдне!

— Давам ти само пример — поясни Джак, после нетърпеливо се размърда. — Ама какво става, момчета? Няма ли да тръгваме?

— Трябва да ми кажеш накъде да карам — промърмори Уорън.

— Болницата Кингс Каунти. Намира се в Бруклин, югоизточно от Проспект Парк.

— Трябва ли да мина по ФДР?

— Да — кимна Джак. — След това се качваш на моста Бруклин и поемаш по авеню Флетбуш…

Уорън запали мотора и даде газ.

Излязоха на крайбрежната улица и известно време пътуваха в мълчание.

— Флаш — обади се по някое време Джак. — Можем ли да допуснем самоубийство?

— В никакъв случай! — отсече без колебание младежът. — Тя изобщо не беше от тоя тип…

— Изпадала ли е в депресии?

— В леки, може би — кимна след известен размисъл Флаш. — Главно по отношение на апетита и теглото си. Но от друга страна беше убедена, че се е омъжила за човек с психически проблеми…

— Как така?

— Копелето не се интересуваше от нищо! — гневно поясни Флаш. — Прибира се в къщи, сяда пред телевизора и захапва шишето! Но преди няколко месеца това се промени. Цялото си свободно време прекарвал в мазето…

— Какво е правил там? — попита Джак.

— Никой не знае. Кони не беше проявила интерес…

— Тя самата пиеше ли?

— Не, ако имаш предвид алкохол — отвърна Флаш. — Падаше си по млечните шейкове, но това е друго нещо…

— Наркотици?

— Никога не е опитвала — тръсна глава Флаш. — В това съм абсолютно сигурен.

— Къде живееше в Бруклин?

— Оушънвю номер 15.

— Къде се намира това?

— В Брайтън Бийч. Тих квартал, застроен главно с еднофамилни къщички от дърво. Лятно време ходеше на плажа, който се намира съвсем близо до жилището й…

— Хм — неопределено промърмори Джак. Не можеше да си представи, че в рамките на Голям Ню Йорк може да има дървени къщички на няколко метра от плажа.

Паркирането в района на болницата Кингс Каунти беше истински кошмар, но не и за Уорън. В багажника на кадилака имаше една стара кофа за боклук с отрязано дъно. Когато искаше да паркира на забранено, той просто спираше пред най-близкия пожарен кран и нахлупваше фалшивата кофа отгоре му. Просто и ефикасно! Джак не спираше да се възхищава на невероятната изобретателност на тези градски момчета.

Спряха пред входа на моргата.

— Може би е по-умно да почакаме тук — подхвърли Уорън, а Флаш само кимна с глава.

— За мен е все едно — сви рамене Джак. — Ще гледам да не се бавя…

Влезе във фоайето и показа значката си на жената зад рецепцията, която никога не беше го виждала. Впечатлена, тя мълчаливо кимна с глава и натисна бутона за електрическата врата.

Решен да спести време, Джак се насочи право към стаята на дежурните патолози, чиято врата зееше отворена редом с вратата на залата за аутопсии. Зад бюрото се беше настанил някакъв санитар и четеше вестник.

— Здравейте, аз съм доктор Джак Степълтън от офиса в Манхатън — представи се Джак и отново извади значката си.

— Здравейте, докторе. Аз съм Дъг Смитърс. Какво мога да направя за вас? — Човекът явно беше изненадан, тъй като размяната на посещения между двете служби съвсем не беше в рамките на нормалната практика.

— Две неща — деловито отсече Джак. — Първо, като лична услуга, да се свържете с доктор Рандолф Сандърс и да го помолите да слезе тук…

— Окей — кимна с известно притеснение Дъг, просто защото в служебната му характеристика не влизаше задължението да вика дипломираните патолози при себе си. Вдигна телефона и с цената на известни усилия успя да открие Сандърс. Предаде му молбата на Джак буквално, дума по дума, след това с облекчение затвори.

— Отлично! — похвали го Джак. — А сега бих искал да откриете едно тяло, след което да ми осигурите място, където да го огледам.

— Искате ли маса в залата за аутопсии?

— Не, не — размаха ръце Джак. — Нямам време да обличам стерилни костюми. Искам да хвърля едно око на тялото и евентуално да взема известно количество течности за изследване. За целта ми е достатъчно помещение с добро осветление, нищо повече…

Дъг Смитърс се изправи на крака.

— Входящият номер?

— Не го знам — направи гримаса Джак. — Но името е Кони Давидов. Доколкото знам, била е докарана тази сутрин…

— Това тяло не е тук — поклати глава Дъг.

— Шегувате се! — облещи се Джак.

— Не се шегувам — поклати глава санитаря. — Изнесоха го преди малко, има-няма половин час…

— По дяволите! — простена Джак и захвърли сакчето си върху бюрото. Лицето му се наля с кръв.

— Съжалявам — прошепна човекът и се сви, сякаш очакваше удар.

— Вие нямате вина — процеди Джак и нервно пропука с пръсти. — Случайно да знаете къде го откараха?

Дъг се наведе над входящо-изходящия дневник, който лежеше разтворен върху бюрото. Показалецът му се плъзна по листа.

— Погребална агенция „Стрикланд“ — обяви след минута той.

— Къде, по дяволите, се намира това?

— На авеню Кейтън, близо до гробището Грийнууд.

— Пресвети Боже, Исусе Христе! — изръмжа вбесеният патолог и направи опит да събере мислите си.

— Доктор Степълтън, предполагам — разнесе се язвителен глас зад гърба му. — Нямате ли чувството, че малко прекалявате?

Джак извърна глава към вратата. В рамката й стоеше доктор Рандолф Сандърс — мъж горе-долу на неговите години с посивяла, сресана на път коса. Затъмнените многодиоптрови очила му придаваха вид на книжен плъх. В йерархията на Съдебна медицина той стоеше много по-високо от Джак, просто защото трудовият му стаж наближаваше двадесет години.

— Реших, че няма да е зле да отскоча дотук и да ви помогна — язвително отвърна Джак.

— О, моля, моля, чувствайте се като у дома си! — театрално разпери ръце Сандърс.

— Защо, по дяволите, сте позволили да изнесат трупа на Давидов, след като ви предупредих, че идвам?

— Действително ми предадоха съобщение за вашата мистериозна визита, но никой не е споменавал, че трябва да задържим тялото — отвърна с равен глас доктор Сандърс.

— Би трябвало да не съм изненадан — съкрушено въздъхна Джак. — За връзката между двете неща все пак е необходим среден коефициент на интелигентност…

— Не съм длъжен да търпя хлапашките ви обиди! — отсече Сандърс, завъртя се на пети и тръгна да си върви. — Приятно пътуване обратно до Манхатън!

Джак изтича в коридора и подвикна след него:

— Почакайте, нека ви кажа нещо… Кони Давидов не е страдала нито от астма, нито от алергия. Била е една напълно здрава жена, която внезапно изпитва фатални затруднения с дишането, без да е получила инсулт или инфаркт. Ако и този случай не заслужава аутопсия, аз не знам защо изобщо си губим времето да режем разни мъртъвци!

Рандолф Сандърс спря пред асансьорите и бавно се обърна.

— Откъде знаете, че не е страдала от астма и алергии?

— От собствения й брат — отвърна Джак.

— В такъв случай чуйте какво ще ви кажа — изгледа го с презрение Сандърс. — Информацията за клиничното състояние на тази жена получих от най-опитния съдебен лекар в тази сграда. Вие можете да вярвате на когото желаете, но аз предпочитам да се доверявам на професионалистите.

Обърна се с лице към стената и натисна бутона за повикване. На лицето му се появи снизходителна усмивка.

Джак преглътна гнева си едва след като на няколко пъти си повтори, че няма никакъв смисъл да спори с тази циментова глава. А и си даваше сметка, че един скандал с дежурния патолог едва ли ще улесни прегледа на Кони Давидов, който искаше да направи. Поклати глава и тръгна обратно към канцеларията. Влезе да си прибере сакчето под любопитния поглед на Дъг.

Все още кипящ от гняв, Джак напусна Бруклинския клон на Съдебна медицина и се насочи към колата на Уорън. Двамата младежи се бяха облегнали на калника и с любопитство наблюдаваха как се приближава. Без да каже нито дума, той отвори вратата и се тръшна на задната седалка.

Уорън и Флаш се спогледаха, свиха рамене и го последваха. Вече в купето, те едновременно се обърнаха назад и закова очи в намусения Джак, който продължаваше да мълчи.

— Изглеждаш ядосан — отбеляза след дълга пауза Уорън.

— Наистина съм — кимна Джак и отмести поглед. Очевидно се опитваше да разсъждава.

— К’во стана? — попита Флаш.

— Изпратили са тялото в една от местните погребални агенции.

— Как така? — учуди се младежът. — Нали ги предупреди, че идваш?

— Ами така — рече с въздишка Джак. — Понякога и докторите се конкурират. Трудно ми е да ти го обясня, пък и едва ли ще ми повярваш…

— Ще приемем думата ти на доверие — намеси се Уорън. — Въпросът е какво ще правим сега…

— Не знам, опитвам се да измисля нещо.

— Аз пък знам — изръмжа Флаш. — Тръгваме за Брайтън Бийч!

— Млъквай, бе! — сряза го Уорън. — Това тук е само едно недоразумение.

— Недоразумение, как не! Ако сестра ми беше бяла, нищо подобно нямаше да се случи, нали?

— Не това е проблемът, Флаш — обади се Джак. — Прав си, че в този град има много расизъм, но проблемът е друг…

— А не можеш ли да поискаш агенцията да върне тялото? — попита Уорън.

— Де да беше толкова лесно — въздъхна Джак. — Работата е там, че случаят е към Бруклинския клон, а аз работя в Манхатън. Това означава цял куп сложни дипломатически маневри — аз се обръщам към главния директор, той притиска шефа на Бруклинския офис, който от своя страна решава, че някой не одобрява методите му… Става нещо като позиционна война между бюрократи и никой не може да каже кога ще имаме някакъв резултат. Докато се изготвят съответните бумаги и се приберат томахавките, погребалната агенция положително ще е балсамирала тялото, или още по-лошо — ще го е кремирала…

— Мамка му! — изруга Уорън.

— Това решава нещата — продължаваше да държи на своето Флаш. — Аз отивам в Брайтън Бийч!

— По-добре да отскочим до погребалната агенция — предложи Джак. — Това може да ми докара известни неприятности, но за момента не виждам друг начин да попречим на Флаш да извърши огромна глупост… Може пък да имаме късмет. Трябва да стигнем до авеню Кейтън, някъде около гробището Грийнууд. Имаш ли карта?

Уорън кимна и направи знак на Флаш да отвори жабката. Двамата се надвесиха над нея, а Джак направи опит да си представи какво ги чака в погребалната агенция. Беше сигурен, че хората там няма да проявят особена любезност.

— Като стигнем там, вероятно ще се разрази скандал — промърмори на глас той. — Но ние трябва да излезем победители от него…

— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Уорън.

— Трябва да свършим намисленото още преди онези да са се усетили…

— Но ти си медицински следовател и представител на общинските власти — изгледа го продължително младежът.

— Това в случая не ме оправдава, тъй като действията ми са абсолютно незаконни — въздъхна Джак. — Шефът на погребалната агенция със сигурност ще ни се опре, защото си има процедура… Технически погледнато, тялото се предава на най-близките на починалия, в случая съпругът на Кони. Това е така, въпреки че агенцията е поела грижите и отива да го вземе. Нищо не може да промени тази процедура без разрешението на съпруга. А по очевидни причини ние не желаем да влизаме във връзка с него, нали? Ако той е виновен за това, в което го подозира Флаш, положително ще вдигне огромен скандал и категорично ще ни забрани да се доближаваме до тялото…

— А защо не кажеш, че си патолог от Бруклинския офис и си пропуснал да провериш някои неща?

— Защото от агенцията със сигурност ще завъртят един телефон в Бруклин — въздъхна Джак. — При подобни случаи обикновено звъним да си поискаме тялото обратно… Освен това погребалните агенции работят постоянно с нас и техните служители познават лично всички патолози. Няма как изведнъж да се появя там, повярвайте ми…

— Какво предлагаш в такъв случай? — попита Уорън.

— Мисля — отвърна Джак. — Открихте ли мястото на картата?

— Май че да — кимна Флаш.

— Тогава да вървим преди да ме е хванало шубето!

Идеята го споходи скоро, след като бяха пропътували само няколко пресечки. Измъкна клетъчния телефон и набра номера на Бингъм. Както очакваше насреща се разнесе меденият гласец на Шерил Санфорд. Джак се представи и попита дали шефът се мотае наоколо.

— Няма го — отвърна Шерил. — От сутринта е на заседание в Секретариата по здравеопазването…

— Още по-добре — кимна Джак. — А сега слушай внимателно, защото имам нужда от помощта ти…

— Което вероятно означава, че ще си имам неприятности, нали? — отвърна с тревога Шерил. Многократно беше сърбала попарата на Джак, шефът неведнъж ги беше ругал заедно…

— Възможно е — призна Джак. — Ако стане така, аз ще поема цялата отговорност. Но каузата е справедлива, повярвай ми.

После обясни накратко за загубата на Флаш и дилемата относно тялото на Кони. Гвоздей в разказа му бяха фалшивите диагнози, представени в Бруклинския офис. И постигна своето. Подпомогнато от чувство за справедливост, вроденото благородство на Шерил все пак надделя. Тя кратко съобщи, че е готова да го изслуша.

Джак замълча за момент, прокашля се и започна:

— Ако през следващия половин час се обадят от погребална агенция „Стрикланд“ просто ще ги осведомиш, че шефът е в Отдела, което ще бъде чистата истина. Но след това трябва да добавиш, че доктор Джак Степълтън е оторизиран да вземе телесни течности от тялото на Кони Давидов…

— Това ли е всичко?

— Това е — кимна Джак. — Разбира се, ако искаш да прозвучиш по-убедително може да добавиш, че тъкмо си се канила да им позвъниш, но внезапното излизане на шефа ти е попречило…

— Господи, колко си коварен! — въздъхна Шерил. — Но ще го направя, защото каузата е добра. Още повече, че може би става въпрос за убийство…

— Предпочитам да се мисля за изобретателен, а не за коварен — шеговито подхвърли Джак, после благодари на Шерил и затвори.

— Май успя да уредиш нещата, а? — изгледа го Уорън.

— Ще видим — промърмори Джак. От опит знаеше, че директорите на погребални бюра са подозрителни типове, които никак не обичат да вършат услуги. Нерядко са имали проблеми с тях, а в отделни случаи се беше стигало дори до физическо насилие.

 

Погребална агенция „Стрикланд“ се помещаваше в двуетажна тухлена сграда с избеляла мазилка, която в предишния си живот положително бе давала подслон на някой богат бруклинец. Челната й фасада бе наскоро боядисана в бяло, очевидно за да й се предаде малко по-приветлив вид. Въпреки това, постройката си оставаше странна, с неидентифицирана архитектура. Всички прозорци бяха покрити с дебели завеси, а от паркинга се виждаше долната част на гробището Грийнууд с белеещи се паметни плочи.

Уорън дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Изглежда доста страшничко, а? — подхвърли Джак.

— Какво правят там вътре? — попита Уорън. — Винаги съм си задавал този въпрос…

— По-добре не го задавай — тръсна глава Джак. — Дайте да свършим работа и да се махаме!

— Ще те чакаме тук — рече Уорън и хвърли поглед към Флаш, който само кимна с глава.

— Този път няма да стане — решително рече Джак. — Предстои ни нещо като малка инвазия и аз ще имам остра нужда от присъствието ви. Освен това Флаш е роднита на починалата и трябва да бъде там…

— Сериозно ли говориш, човече? — изгледа го Уорън.

— Абсолютно — кимна Джак. — Изобщо няма да го обсъждаме.

С тези думи се обърна и с решителна крачка тръгна към вратата. Поклащайки сака си в ръка, той с облекчение долови стъпките на Уорън и Флаш зад гърба си. Усещаше неохотата им и не ги обвиняваше. Момчетата не бяха подготвени емоционално за това, което им предстоеше да видят.

Интериорът на погребалната агенция беше обзаведен съвсем стандартно. Изобилие от тъмно дърво, кадифени завеси, скрито осветление и тихо звучащи псалми — всичко това придаваше тържествена атмосфера на този дом на скръбта. На малка масичка във входния вестибюл беше разтворена книга за съболезнования, а до нея стоеше жена в траурен тоалет. В една от вътрешните зали беше изложен ковчег, положен на нещо като пиедестал, отрупан със свежи цветя. Вътрешната страна на капака, опрян до него, беше тапицирана с блестящо-бял сатен.

— Мога ли да ви помогна? — попита с висок шепот жената в траур.

— О, да — кимна Джак. — Къде е директорът?

— В офиса. Искате ли да го повикам?

— Да, моля. И по-бързичко, ако може… Става въпрос за спешен случай.

Обърна се и стрелна с поглед Уорън и Флаш, които пристъпваха от крак на крак зад гърба му.

— По дяволите, човече! — прошепна Уорън. — Наистина ли имаш нужда от нас?

— Абсолютно — кимна Джак. — Дръжте се на положение. Разтревоженият директор скоро се появи, обкръжен от двама мрачни типове в тъмни костюми. Самият той беше облечен като главен герой на евтина мелодрама — в черен костюм и снежнобяла риза, а напоената му с помада коса беше сресана внимателно, до последното косъмче. Само загарът му изглеждаше не на място. Все едно, че току-що се беше върнал от почивка във Флорида.

— Казвам се Гордън Стрикланд — представи се с приглушен глас той. — Съобщиха ми, че става въпрос за спешен случай. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм доктор Джак Степълтън — представи се с максимално авторитетен глас Джак, извади значката си и я тикна под носа на Стрикланд. — Личен представител на директора на Градската служба по Съдебна медицина в Манхатън доктор Харолд Бингъм…

Стрикланд неволно се дръпна назад, за да може да вижда лицето му зад картата.

— Това име ми е познато — кимна той. — Но какво общо има доктор Бингъм с патологията в Бруклин?

— Имам задачата да прегледам тялото на Кони Давидов — все така авторитетно продължи Джак. — А също така и да взема проби от някои телесни течности, които ще ни бъдат необходими. Предполагам, че вече са ви съобщили за визитата ми по телефона…

— Никой не се е обаждал — отвърна Стрикланд и горната му устна нервно потрепна.

— В такъв случай се извинявам за неочакваната визита — любезно се усмихна Джак. — Което, естествено, не отменя необходимостта от кратък преглед на тялото…

След тези думи направи две крачки към летящата врата в дъното на входния вестибюл, която забеляза още на влизане.

— Момент! — вдигна ръка Стрикланд. — А тези господа?

— Уорън Уилсън е мой асистент — рече Джак и кимна по посока на Уорън. — Другият господин е Франк Томас, брат на покойната… — Изобщо не беше сигурен докога може да продължава този малък цирк, тъй като и двамата чернокожи младежи бяха облечени като рапъри. А Уорън не приличаше на асистент-патолог дори за човек с максимално развинтено въображение.

— Нещо не ми е ясно — промърмори Стрикланд. — Тялото е било предадено на господин Давидов, който също не ни е уведомил за вашето посещение…

— Правим разследване по подозрение за убийство — поверително се приведе над ухото му Джак. — В последния момент получихме нова и доста интересна информация…

— Убийство ли? — нервно попита Стрикланд и устната му затрепери още по-силно.

— Точно така — кимна Джак и решително се насочи към вратата, принуждавайки собственика да се отдръпне. — Бъдете така добър да ни посочите къде ви е охладителят или мястото, на което съхранявате новопристигналите трупове. Ще свършим работа за броени минути и веднага си тръгваме…

— Тялото е в залата за балсамиране — каза Стрикланд. — Все още не сме получили инструкциите на господин Давидов, но той трябва да се обади всеки момент.

— Значи ще извършим прегледа в залата за балсамиране — кимна Джак. — На практика ни е все едно…

Гордън Стрикланд се намръщи, но все пак се обърна и бутна летящата врата към вътрешността на сградата. Джак, Уорън и Флаш забързаха след него, а процесията завършваха двамата безмълвни сътрудници на Стрикланд.

— Това е доста необичайна практика — рече собственикът докато групата напредваше по дългия коридор. — На всичкото отгоре не се е обадил никой от Съдебна медицина в Бруклин. Може би аз трябва да ги потърся…

— Ще си спестите време, ако позвъните директно на доктор Харолд Бингъм — посъветва го Джак. — Предполагам знаете, че Бруклинският клон е на пряко подчинение на Градската патология в Манхатън…

— Не знам такова нещо — нацупено рече Стрикланд. Джак измъкна клетъчния си телефон, натисна бутона за бързо избиране и го подаде на погребалния агент. Стрикланд го пое в момента, в който Шерил пропя обичайното си „Кабинетът на главния патолог Харолд Бингъм. С какво мога да ви помогна?“

Групата спря пред още една летяща врата, а Гордън се представи на Шерил. Джак можеше само да гадае какво говори секретарката на шефа, но от кратките кимания и дакания на Стрикланд му стана ясно, че всичко ще бъде наред.

— Благодаря, госпожо Санфорд — приключи най-сетне Стрикланд. — Разбирам ви много добре, не е нужно да се извинявате. Ще направя всичко по силите си да помогна на доктор Степълтън…

Джак посегна да си прибере телефона. Направи му впечатление, че горната устна на Стрикланд трепереше почти непрекъснато. Човекът явно не се чувстваше удобно.

— Тук вътре — промърмори той и посочи двойната врата срещу себе си.

Цялата група се натика в залата за балсамиране, в която миришеше на сладникав дезодорант. Беше по-голяма от очакванията на Джак — горе-долу колкото залата за аутопсии, в която сам той се трудеше всеки ден. Но за разлика от осемте маси там, тук имаше само четири, две от които заети. Върху по-далечната лежеше мъж, чието балсамиране беше започнало, а на по-близката — жена с наднормено тегло.

— Това е госпожа Давидов — рече Стрикланд и посочи с пръст трупа.

— Ясно — кимна Джак, положи сакчето си на близката масичка с колелца и я придърпа към себе си. Щракна ключалките на чантата и едва тогава погледна двамата си приятели, замръзнали на крачка от входа. И двамата бяха пребледнели, а Флаш не отделяше очи от сестра си. Какво ли изпитват в момента, съчувствено си рече Джак.

Изправи се и плесна с ръце, за да прекрати очевидното влошаване на положението. Звукът тресна като изстрел в покритото с керамични плочки помещение. Всички подскочиха, включително двамата служители на фирмата, които вършеха мрачната си работа около мъжкия труп.

— Да започваме — бодро подвикна той, сякаш им предстоеше лека закуска в планината. — Не бива да пречим на хората да си вършат работата, Франк Томас, можете ли да идентифицирате тази жена?

— Това е сестра ми — кимна Флаш. — Кони Томас Давидов.

— Сигурен ли сте? — Попита Джак и за пръв път насочи поглед към лицето на жената пред себе си. Веднага му направи впечатление, че то носеше явни следи от травми. Лявото око беше зачервено, подуто и почти затворено, с разкъсана кожа на скулата.

— Абсолютно — кимна Флаш, направи крачка напред и посочи подутото око: — А копелето я е пребило, точно както го е правил винаги!

— Нека не правим прибързани заключения — побърза да го спре Джак. — Забравяте, че екипът на бърза помощ я открива на пода в банята, където очевидно е припаднала. А всички знаем, че е опасно да се пада в баня, тъй като там на малко пространство са струпани твърде много неща — тоалетна чиния, умивалник, различни рафтове и шкафчета…

— Преди един месец обядвахме заедно и окото й пак беше такова — не му обърна внимание Флаш. — Тогава ми призна, че копелето я е ударило с юмрук. Накара ме да обещая, че няма да го докосна с пръст и това беше единствената причина да не отида да му размажа мутрата веднага…

— Ясно, ясно — прекъсна го Джак. Предстоеше му да се занимае с телесните течности. Бързо прецени, че ще е по-добре Флаш да не присъства на процедурите и му предложи да чака навън. Без да спори, младежът се завъртя на пети, блъсна летящата врата и излезе. Директорът на погребалната агенция едва забележимо кимна с глава и двамата му едри асистенти също напуснаха залата.

— Трудно му е — рече с въздишка Джак. — Затова искам да свършим бързо и да го махнем оттук…

Започна да намъква гумените си ръкавици, а Стрикланд направи крачка към масата.

— Надявам се, че не възнамерявате да направите нещо видимо с тялото — предупредително рече той. — Все още не знаем дали господин Давидов ще пожелае отворен ковчег или не…

— Ще взема известно количество телесни течности, нищо повече — успокои го Джак, махна на Уорън да се приближи и тикна в ръцете му няколко празни шишенца. Искаше по някакъв начин да оправдае заплашителното му присъствие в залата. Но на практика имаше нужда от него, тъй като се готвеше да направи именно това, за което го предупреди Стрикланд — да вземе проба от наранената кожа на лицето… Разбира се, би желал да има и още много проби — от мозъка, черния дроб, бъбреците, белите дробове и подкожните мазнини. Но не беше убеден, че при създалите се обстоятелства това може да стане.

Първата му работа беше да извади фотоапарата и да направи серия външни снимки, наблягайки най-вече на лицевите травми. Приведен над тялото, той потърси следи от удушаване по шията, но такива нямаше.

Остави апарата и се зае с външния преглед. Говореше непрекъснато, описвайки на Уорън всяка една от процедурите. Отбеляза, че липсват следи от спринцовки, извън тези на лекарския екип, няма други травми освен тази на окото и скулата, няма признаци на инфекциозно заболяване.

После извади спринцовките си и започна процедурата по вземане на телесни течности — кръв от сърцето, урина от пикочния мехур, сълзи изпод клепачите, костно-мозъчна субстанция от гръбначния стълб. Веднага след това измъкна специален маркуч и взе проба от съдържанието на стомаха. Работеше с максимална бързина, просто защото се страхуваше да не бъде прекъснат. Уорън се опитваше да не гледа и стискаше клепачи с болезнено изражение на лицето.

Директорът на погребалната агенция се беше оттеглил до стената със скръстени ръце. Устната му продължаваше да потрепва, намръщената му физиономия беше достатъчно красноречива. Явно не одобряваше действията на Джак, но за момента предпочиташе да не се намесва. Излезе от вцепенението си едва когато в ръката на патолога проблесна скалпел.

— Чакайте! — извика той и бързо пристъпи към масата. — Какво възнамерявате да правите?

— Вече е направено — отвърна Джак и пусна парченце лицева кожа и част от клепача в епруветката до себе си. Тази проба наистина бе успял да вземе с рекордна бързина.

— Но нали ми обещахте! — възкликна Стрикланд и смаяно се вторачи в дупката, зейнала върху лицето на Кони.

— Вярно — призна Джак. — Но после се сетих, че трябва да разберем дали това подуто око не е резултат от възпалителен процес. Взех най-малката възможна проба. Дълбоко съм убеден, че владеете поне няколко начина да прикриете щетите с помощта на специална козметика…

— Това вече е прекалено! — възкликна Стрикланд и се наведе над тялото. Бързият оглед доказа, че щетите съвсем не изглеждат минимални. Лицето на Кони изглеждаше ужасно, промените едва ли подлежаха на прикриване.

Джак продължаваше да действа с максимална бързина. Лекарската чанта пое обратно не само контейнерите с взетите проби, но дори и използваните ръкавици. Имаше чувството, че е банков обирджия, който току-що е грабнал чувала с пачките и вече мисли единствено как да изчезне. Протегна ръка, хвана Уорън за ръкава на якето с качулка и го повлече към изхода.

— Бързо, но в пълен порядък — напрегнато прошепна той.

Преминаха през първата летяща врата, гласът на огорчения Стрикланд бавно заглъхна зад тях. Секунди по-късно изскочиха и от втората подобна врата и започнаха да се оглеждат за Флаш. Откриха го едва след като напуснаха сградата. Сгушил глава в раменете си, младежът нервно крачеше напред-назад.

— Да вървим! — кратко се разпореди Джак.

Тръгнаха с бърза крачка към колата. Джак беше сигурен, че никой няма да ги преследва, но все пак предпочиташе час по-скоро да се махнат оттук. Даваше си сметка, че търпението на Стрикланд се изчерпа в момента, в който взе лицевата проба. Няма погребален агент, който да остане безучастен при нараняването на лицето. Това беше наистина тежък грях.

Натовариха се в колата и Уорън подкара към Проспект Парк. Флаш беше този, който пръв наруши мълчанието.

— Е, няма ли да кажете нещо? — попита той. — Какво открихте?

— Лично аз открих, че ще стъпя в погребално бюро само с краката напред! — отсече без колебание Уорън. — Видяхте ли какво правеха с горкото копеле на другата маса? Май му изсмукваха вътрешностите с нещо като прахосмукачка! Ще ви призная, че за малко не избелих очи. По-гадно нещо не бях виждал!

— Това означава ли, че не сте научили нищо ново за Кони? — гневно го прекъсна Флаш.

— Взехме нужните проби — успокоително рече Джак. — Сега обаче трябва да си търпелив. Вече ти споменах, че няма да знаем нищо преди пълната обработка на пробите…

— Веднага ми стана ясно, че онзи гад й е треснал един юмрук! — не мирясваше Флаш. — И трябва да ти кажа, че това ми е напълно достатъчно!

Уорън потърси очите на Джак в огледалцето.

— Сега разбираш ли какво ми е на главата с това шантаво копеле? — плачливо подхвърли той. — Все едно, че говориш на стената!

— Слушай, Флаш! — ядоса се не на шега Джак. — Ти даваш ли си сметка, че си рискувах работата заради теб?

— Ами… Да… — подсмъркна младежът.

— Ако Стрикланд или някой от Бруклинската патология вдигне пара за това, което току-що направихме, аз със сигурност ще си имам сериозни неприятности. Особено, ако пробите не покажат нищо съществено… Мисля, че и аз имам право да те помоля за една услуга… Обещай ми, че няма да ходиш при зет си и няма да предприемаш нищо без мое съгласие!

— А подутото око на Кони? — гневно го стрелна Флаш.

— Засега все още не знаем какво го е предизвикало — поклати глава Джак. — Нека видим какво ще покаже кожната проба. То може да е вследствие на юмручен удар, но може и да не е… Уверявам те, че съм виждал истински страхотии след едно обикновено падане в банята. И нерядко то се е оказвало главна и единствена причина за смъртта…

— Обещай на човека, иначе и аз ще се ядосам! — изръмжа Уорън. — Да не мислиш, че си нямах друга работа, че трябваше цял ден да вися в шибаната погребална агенция?!

— Добре де, обещавам — намусено промърмори Флаш. — Сега доволни ли сте?

— Облекчени е по-точната дума — въздъхна Джак. Насочи поглед към оживения трафик оттатък стъклото и се запита каква ли цена ще плати за поредното си своеволие.