Робин Кук
Вектор (23)

Двадесет и втора глава
Сряда, 20 октомври, 23.15 часа

Кърт вкара тежкия додж рам в алеята Оушънвю и го насочи покрай неизбежните кофи за боклук.

— Защо по дяволите не си прибират кофите за боклук в дворовете? — нервно попита той.

— И аз се питам същото — промърмори Стив. — Трябва да ти кажа, че посещенията в тая дупка изобщо няма да ми липсват…

Кърт спря пред гаража на Юри и изключи мотора.

— Дано е приготвил материала, защото всичко останало е готово — промърмори той. — Извадихме късмет, че капитана е в отпуска. Идеята ти веднага след операцията да си подадем молбите изобщо не ми допадна. Капитанът моментално щеше да надуши нещо. Но заместникът му е тъпак и с него ще се оправим лесно…

— Всичко върви по план — кимна Стив. — Утре по това време ще бъдем в западна Пенсилвания и ще гледаме по телевизията какво става в Ню Йорк.

— Колко бройки от малките детонатори взе?

— Дузина — отвърна Стив. — Просто за всеки случай.

— А пистолета си носиш ли?

— Разбира се.

— Тогава да вървим! — отсече Кърт, слезе от кабината и вдигна торбата за инструменти от гумиран брезент, който бе отмъкнал от пожарната. Предварително я беше огледал за остри предмети, тъй като не искаше да допусне гаф в последния момент.

Мълчаливо закрачиха към вратата. Кърт почука и започна да потропва с крака, за да се стопли. Небето се беше оцъклило, температурата на въздуха рязко падна, но двамата приятели бяха само по тениски. Кобурите им бяха отзад, небрежно покрити от фланелките.

— Какво става, по дяволите? — промърмори Кърт след като напразно изчакаха появата на Юри. Дръпна пробитата рамка против комари и заблъска с юмрук по плота на същинската врата. — Ако го няма, направо ще го…

В същия момент вратата рязко се отвори.

— Извинявам се — рече задъхано Юри. — Бях долу… Кърт заплашително го изгледа и бавно влезе в антрето.

Стив го последва. Руснакът старателно заключи след тях.

— Готов ли е материалът? — пожела да узнае Кърт.

Юри махна по посока на кухненската маса.

— Очаква ви. Но първо нека изпием по едно…

— Защо не? — сви рамене Кърт и чертите му бавно започнаха да се отпускат.

Юри извади бутилката водка от фризера, а Кърт пристъпи към пластмасовите кренвирши.

— Колко са тук?

— Около три кила.

— А това трябва да се указанията, за които те помолих — промърмори Кърт и вдигна обемистия плик.

— Да — кимна Юри и ги поведе към дневната. — Включил съм в тях и мерките за собствената ви защита, които трябва да вземете непосредствено след операцията. Ще ви бъдат от полза…

— Хубаво — кимна Кърт, остави плика и брезентовата торба на масата и го последва в съседното помещение.

Юри щедро напълни чашите, подаде по една на гостите си и вдигна своята:

— За операция „Възмездие“!

Другите кимнаха и протегнаха ръце да се чукнат. Отпиха по една едра глътка и неволно засмукаха въздух през пламналите си устни. Бяха пиячи на бира и трудно понасяха твърдия алкохол.

— Как приключи преследването на Джак Степълтън? — гръмко попита Юри. — Първата част беше доста вълнуваща…

Кърт и Стив се спогледаха.

— Не особено добре — призна с въздишка Кърт. — В парка го изпуснахме… Още една причина да изтеглим операцията за утре.

— Напълно ли сте готови?

— Да — кимна Стив. — Фалшивата аларма ще се включи някъде към девет и двадесет и пет. Това означава че в девет и половина ние ще бъдем на обекта.

— Аз също съм готов да започна в девет и половина — кимна Юри. — Да пием за това…

Чашите отново звъннаха.

Кърт избърса устните си с длан.

— Докато пътувахме насам ни хрумна една идея — промърмори той. — Може би ще бъде по-добре да използваме цялото количество антракс във федералната сграда и да забравим за парка…

— Не, аз искам парка! — поклати глава Юри.

— Ами какво ще стане, ако настояваме? — присви очи Кърт.

Юри стреснато ги изгледа.

— Късно е да настоявате — поклати глава той. — Камионетката за пестициден контрол вече е заредена с другите три кила…

— А не можем ли да ги разтоварим?

— Не, защото антраксът е в барабана — поклати глава Юри.

— За разтоварването му трябва да се демонтира целия барабан и да се свали в лабораторията, при това само в облекло за химическа защита…

— Защо не е в пластмасови черва като нашия? — присви очи Кърт.

— Защото оборотите на барабана са прекалено мощни и пластмасата няма да издържи…

— Ясно — кимна Кърт и остави чашата си на масата. — Това беше само идея… Хайде да товарим и да тръгваме. Утре ни чака много работа.

Прехвърлиха се в кухнята. Юри се насочи към плота да вземе хавлиената кърпа, а Кърт и Стив се надвесиха над пластмасовите кренвирши. Не посмяха дори да ги докоснат.

— Сигурен ли си, че няма опасност? — попита Кърт.

— Няма, стига да не разкъсате опаковката — кимна Юри и протегна ръка да вземе първия пакет. Двамата му партньори неволно отстъпиха назад.

— Външната част на опаковката е напълно обеззаразена — увери ги Юри. — А след това е обезвъздушена и запечатана…

— Ръката му с кренвирша се насочи към Кърт, който поклати глава и махна по посока на Стив.

Юри пусна опаковката в леко треперещата длан на Стив. Тя увисна, тъй като дължината й надминаваше двадесет сантиметра.

— Колко души може да убие това количество? — попита Стив и лекичко подхвърли кренвирша в ръката си.

— Двеста хиляди, стига да бъде разпръснато равномерно — отвърна Юри.

— Вентилационната система на федералната сграда със сигурност ще свърши тази работа — ухили се Кърт и отвори брезентовата торба: — Хайде, да опаковаме стоката както трябва!

Юри му подаде хавлиената кърпа, която бе използвана за подложка. Стив внимателно положи кренвирша върху нея, а самият Кърт се зае със следващия.

— Няма нужда да пипате толкова нежно — усмихна се Юри. — Пластмасата на опаковката е изключително здрава. Няма начин да я скъсате с голи ръце.

Набрал кураж от тези думи, Кърт бързо вдигна останалите три опаковки от масата и ги положи в торбата. Най-отгоре пусна жълтия плик с инструкциите, завърза отвора и я подаде на Стив.

— Предполагам, че това е всичко — промърмори той.

— Желая ви успех — отвърна Юри.

Кърт започна да се обръща към него, а ръката му се плъзна към автоматичния „Глок“, скрит на кръста му. С бързо, но плавно движение дулото се стрелна към главата на Юри. Руснакът зяпна, очите му се разшириха от ужас.

Кърт натисна спусъка. Куршумът попадна в центъра на челото, малко над веждите. Изригна фонтан от кръв и натрошени костици, който обля хладилника. Тялото се строполи на пода като подсечено, сякаш някой му бе отнел краката.

— Исусе Христе! — ужасено изкрещя Стив. — Защо го застреля, по дяволите?!

Кърт тикна пистолета обратно в кобура и побутна с крак тялото. Технически погледнато, Юри все още беше жив, тъй като от устата му излитаха някакви страни гъргорещи звуци.

— Нали се бяхме разбрали да изпратим бойците?! — продължаваше да протестира Стив. — Защо не ми каза, че си решил да го гръмнеш лично?

— Ти какво, размекваш ли се? — застрашително го изгледа Кърт.

— Не, по дяволите! — проплака Стив. — Но можеше да ми кажеш какво си намислил, нали? Изкара ми акъла!

— Не бях го планирал предварително — изръмжа Кърт. — Но копелето ме ядоса. Чу ли го как каза, че е твърде късно да извадим антракса от барабана? Държеше се така, сякаш той командва, а ние сме някакви шибани изпълнители! На практика аз се опитах да му дам шанс, повярвай ми… Ако се беше отказал от тъпата си терористична идея, изобщо нямаше да го гръмна!

Стив пусна брезентовата торба на пода и пристъпи към масата. Взе чашата си и погълна наведнъж съдържанието й. Раменете му конвулсивно потръпнаха.

— Все пак предпочитам да знам предварително за намеренията ти — промърмори той.

— Стига бе, лигльо! — шеговито се намръщи Кърт. — Хайде, взимай торбата и да се махаме оттук!