Робин Кук
Вектор (21)

Двадесета глава
Сряда, 20 октомври, 18.30 часа

Джак изправи гръб и пусна ръкохватките. Колелото продължаваше да фучи по гладката, покрита с опадали листа алея. Точно пред него бяха изходите на Сентрал Парк-запад, от които се излизаше право на Сто и шеста улица.

Въртенето на педалите дотук беше изключително приятно. Времето беше прекрасно, точно според очакванията му. Отсечката около Първо авеню бе маркирана от обичайните опасности, но и те му подействаха стимулиращо. А традиционната обиколка на фонтана Пулицър беше толкова пленителна, че той дори спря за момент, за да се наслади на пищната гола статуя на Изобилието, особено красива на фона на залеза. Разбира се, най-добрата част от пътешествието отново беше през самия парк. Увеличи скоростта си в момента, в който зад гърба му остана обичайното оживление около входа. Скоро изпита чувството, че лети като на сън. Страхотно!

Изчака смяната на светофара, натисна педалите да прекоси оживеното авеню и спокойно навлезе в улицата си. Вече беше във фазата на охлаждането. Включи на ниска скорост, педалите се завъртяха по-бързо, без почти никаква съпротива. Спря край мрежестата ограда на баскетболния корт и напрегна взор. Уорън и Флаш пак играеха един срещу друг.

— Хей, док, не бягай! — забеляза го Уорън. — Идвай тук, човече!

— Дано да си във форма, защото тази вечер ще ти докарам доста неприятности! — закани се в отговор Джак.

— Хей, хей, докторът заплашва с „домашни посещения“! — извика Плюнката, един от младите играчи и любимец на Уорън. Цялата група беше възприела маниера да дразни Джак, оценявайки най-добрите му изяви на корта като „домашни посещения“.

— Тази вечер очаквайте доста такива! — извика в отговор Джак и с отблъсна от мрежата. Беше нетърпелив час по-скоро да се включи в играта.

В душата му имаше известно раздвоение. Все още не беше решил дали да отиде до Лори с колелото, или наистина да вземе такси. Искаше му се да върти педалите дотам, но едновременно с това искаше и да достави удоволствие на Лори. Докато обсъждаше въпроса забеляза, че от парка се появи фигурата на още един велосипедист. Причината, поради която Джак го загледа, беше само една: човекът изглеждаше като препънат, сякаш бе ранен или изтощен до крайност…

Изчака известно време, просто да се увери, че човекът не се нуждае от помощ. Не след дълго разбра, че това няма да е наложително. Велосипедистът извади мобилен телефон и набра някакъв номер, а след това натисна бутона за светофара на пешеходната пътека.

Джак реши, че все пак ще използва такси до апартамента на Лори, метна любимото си превозно средство на рамо и се насочи към входа. Изкачи стълбите на един дъх, пъхна ключа в ключалката и бутна вратата. Вкара колелото в антрето и хукна да се преоблича в спалнята, без да си прави труда да затвори входната врата след себе си.

За свое огромно неудоволствие не успя да намери веднага екипа, с който играеше баскетбол. Все пак успя да се справи и бързо навлече широките шорти и тениската. Отгоре наметна износено яке, а косата си прибра под тъмносиня лента с надпис „Найки“. Отскочи до кухнята да изпие чаша вода, секунда по-късно звънна телефонът.

Поколеба се дали да вдигне. Първата му мисъл беше да остави обаждането на телефонния секретар, но после се сети, че може да е Лори, тъй като почти нямаше други познати, които да го търсят у дома.

— Ало — рече в слушалката той. Отсреща не се обади никой. След още няколко повиквания в ухото му прозвучаха същите звуци, които беше чул в службата — грохот като от падаща вода и далечни автомобилни клаксони. Поклати глава, направи гримаса и затвори.

Но едва направил две крачки към вратата на кухнята, телефонът отново иззвъня. Решил, че става въпрос за техническа неизправност, Джак се върна и пак вдигна слушалката. И изпита задоволство, че го стори, тъй като насреща се оказа Лори.

— Ти ли звъня преди десетина секунди? — попита той.

— Не съм — отвърна Лори. — Какво има?

— Нищо важно — махна с ръка Джак. — Казвай какво има, защото отивам да играя баскет!

— О, в такъв случай няма да те задържам — игриво подхвърли Лори. — Исках да ти кажа, че довечера ще бъдем само двамата. Лу има някаква работа…

— Той губи, аз печеля! — влезе в тон Джак.

— Ах ти, ласкател такъв! — засмя се Лори. — Той предложи да звънне предварително в ресторанта, за който ти споменах. Там много го обичат, което означава, че ще се радваме на изключително обслужване…

— Това ми звучи добре — кимна Джак. — Я ми кажи Пол безпокои ли те отново?

— Не съм го чувала откакто напусна офиса ми — отвърна Лори.

— Това е добре.

— Хайде, ще се видим в осем — приключи разговора Лори.

— Може би мъничко ще закъснея — подхвърли Джак. — Както вече ти споменах, току-що излизам. Ще изиграя само една игра, а преди да тръгна ще ти завъртя един телефон…

— Окей, ще те чакам — въздъхна Лори, после с леден тон добави: — И никакви велосипеди, нали?

— Слушам, сър! — ухили се Джак и прекъсна линията.

Изтича до стаичката-гардероб и започна да рови кутиите, пръснати по пода. Търсеше си „ританките“ — така Уорън наричаше кецовете за баскетбол. Намъкнати и хукна към вратата, без дори да им върже връзките. Миг преди да превърти ключа, някой от долните етажи го повика по име. Гласът беше непознат и той се наведе над перилата. Трима мъже бяха вдигнали глави от площадката на партера. Зърнаха го и веднага започнаха да се качват нагоре. Ботушите им тропаха по протритите стъпала. Начело беше русокос пожарникар в синя униформа.

Джак вдигна глава и започна да души въздуха за дим. Обърна се към отворената врата на собственото си жилище, но и оттам нямаше нищо, което да е повод за поява на пожарникари. Когато очите му отново се сведоха надолу, униформеният водач на малката група наближаваше площадката преди етажа му. В ръката, вместо пожарникарска брадвичка или нещо друго от тоя сорт, мрачно проблясваше пистолет.

Объркан тотално, Джак се оттегли към вратата на жилището си. Придружителите на пожарникаря носеха черни кожени якета, главите им бяха гладко обръснати. В последния момент зърна автомат в ръцете на онзи, който вървеше най-отзад.

Кърт спря на два метра от него и сбърчи вежди.

— Вие сте Джак Степълтън, нали? — попита той и го огледа отгоре додолу.

— Не, той живее на горния етаж — успя да смутолеви докторът, след което се дръпна навътре в антрето и понечи да затвори вратата. Но Кърт реагира светкавично. Кракът му успя да се мушне в процепа, ръцете му силно бутнаха. Джак бавно отстъпи назад. Непознатите нахлуха в антрето. Първият от двамата скинари имаше свастика, татуирана върху челото.

Очите на Кърт бързо обхванаха спартанската обстановка в апартамента, после изпитателно се заковаха върху лицето на Джак. Личеше, че е доста озадачен.

— Мисля, че ти си Джак Степълтън — изръмжа той.

— Не, аз съм Били Рубин — отвърна Джак, без да знае откъде му хрумна това име. Ръката му посочи към тавана: — А Степълтън живее над мен…

— Капитане, там има колело — обади се Майк и посочи към коридора.

— Видях го — изръмжа Кърт без да сваля очи от лицето на Джак. — Но обстановката не ми прилича на докторски апартамент. Я се поразшетай наоколо… Трябва ми писмо или нещо друго, на което да е изписано името на тоя…

— Готов съм да предам на Джак вашето послание — подхвърли Джак и с трепет погледна пистолета в ръката на Кърт, а след това и автомата на Карл.

— Мерси, умнико — троснато отвърна Кърт. Засега си стой на мястото и имай малко търпение…

Джак претегли идеята да хукне към спалнята и да опита спасение през прозореца. Пълни глупости, това все пак беше четвърти етаж! Ще го спипат още на аварийното стълбище и ще го пречукат на място.

— Защо го търсите? — попита на глас той.

— Има си работа с Арийската народна армия — отвърна Кърт. — Много сериозна работа!

— Сигурен съм, че Джак няма нищо общо с никакви армии — поклати глава докторът. — Той е против всякакви войни и насилие…

— Млъквай! — сряза го Кърт.

— Открих нещо — обади се от спалнята Майк. Беше вдигнал панталоните на Джак и се мъчеше да измъкне портфейла от задния джоб. В следващия миг успя, портфейлът се разтвори с меко шляпане. При вида на значката на медицински следовател тихо подсвирна и я поднесе под носа на Кърт.

— Само провери името, за Бога! — просъска Кърт.

— Може би трябва да обсъдим работата, която споменахте — обади се Джак.

— Няма нищо за обсъждане! — отсече Кърт.

— А, ето му шофьорската книжка — промърмори Майк. — Името е Джак Степълтън!

— Джак често се преоблича тук — промърмори докторът. Откъм стълбите се разнесе тропот на тежки ботуши, последван от гласа на Стив:

— Задръж, Кърт! Станало е недоразумение!

Кърт се намръщи, хвърли кос поглед към отворената врата, после отново се съсредоточи върху Джак. Секунда по-късно в стаята влязоха Стив, Кевин и Кларк. Зад тях се мярнаха неясните фигури на трима непознати мъже, които нахлуха в апартамента и с напрегнати гласове заповядаха никой да не мърда.

Кърт рязко се обърна, но замръзна при вида на дулото, насочено в гърдите му. Непознатите бяха въоръжени с картечни пистолети „Тек“.

— Хич не си и помисляй! — изръмжа Уорън и се прицели в главата му.

В продължение на един безкраен миг никой в помещението не помръдваше.

— Хей, Плюнка — наруши тишината Уорън. — Прибери пистолета и автомата!

Плюнката се плъзна напред, вдигнал оръжието си. Първо прибра пистолета на Кърт, който пусна в джоба си, а след това и автомата от ръцете на Карл.

— А сега всички до стената! — размаха пистолета си Уорън.

Кърт се забави, на лицето му се изписа злобна гримаса.

— Хей! — втренчи се в него чернокожият младеж. — Или изпълняваш заповедта, или се превръщаш в спомен! Разбираш ли за какво става въпрос?

— Съжалявам, капитане — обади се с треперещ глас Стив. — Но те изскочиха направо отникъде!

— Млък! — изрева Уорън. — Това да не ви е рап-купон!

Кърт бавно пристъпи към стената, ръцете му предизвикателно останаха на кръста.

— Плюнка, обискирай ги!

Младежът остави пистолетите и се подчини. Претърси непознатите за скрито оръжие, не откри нищо и се оттегли.

— Окей, обърнете се — заповяда Уорън.

Нападателите се подчиниха. Изключение направи Стив, който беше вцепенен от ужас. Върху лицата на останалите бавно се появи досадата.

— Не знам откъде сте, бели боклуци, нито пък ме интересува! — изръмжа заплашително Уорън. — Но тук, в тоя квартал, няма място за вас! Засега ще задържа малкия ви арсенал и това ще бъде всичко. Никой никого няма да трепе!

— Извинявай, Уорън — обади се Джак. — Но аз мисля, че трябва да повикаме полицията…

— Млъквай! — изгледа го свирепо младежът. Заповедта му беше почти толкова категорична, колкото онази преди малко, насочена към Стив.

Джак сви рамене и се дръпна встрани. Познаваше Уорън достатъчно добре, за да знае кога е ядосан.

— Сега си вземате белите задници, товарите ги на бричката си и изчезвате! — разпореди се със заплашителен тон младежът. — И гледайте да не се мяркате насам, защото тогава ще започне големия купон! Хайде, изчезвайте! И никакви въпроси!

— Хей, Уорън… — започна Джак.

Уорън рязко се завъртя и заби показалец в гърдите му.

— Казах ти да мълчиш! — извика извън себе си той.

Джак се дръпна. Никога не беше виждал младежа толкова ядосан.

— Флаш! — понижи с една октава гласа си Уорън. — Двамата с Плюнката ще придружите тези бели боклуци до колата им, а аз ще си поговоря с док…

Групата мълчаливо се изниза по посока на стълбището. Уорън се обърна и впи пламтящ поглед в лицето на Джак. После прехвърли картечния пистолет в лявата си ръка, а с дясната започна да го блъсна в рамото. Принуден да отстъпва крачка по крачка, Джак скоро се озова пред дивана. Един последен удар и той тежко се строполи на износеното седалище.

— Какво ти става, бе док? — надвеси се над него Уорън. — Почти две години не беше правил подобни проблеми и аз реших, че си се оправил… И какво се получава тази вечер? — От устата на младежа излетя тежка въздишка: — Май наистина си трън в задника, независимо в коя махала живееш… Знаеш ли това?

— Съжалявам — промърмори Джак.

— Не знам дали съжаленията ти ще бъдат достатъчни, ако някое от момчетата го застрелят — поклати глава Уорън. — За какво те преследват тези бели боклуци? Като им гледам калашниците стигам до заключението, че са имали сериозни намерения… Мамка им! Знаеш ли колко народ можеше да пострада, ако бяха започнали да ръсят с автоматите си из квартала?

— Това калашници ли бяха? — ококори се Джак.

— Ти да не мислиш, че се шегувам? — втренчи се в него Уорън.

— Къде са произведени?

— Това пък що за въпрос е? — сви рамене младежът. — Много важно къде са произведени!

— Важно е, особено ако са произведени в България — държеше на своето Джак.

Уорън му отправи един втренчен поглед, после пристъпи към стената и взе в ръце автомата на Карл, оставен там от Плюнката. Огледа го около затвора и кратко кимна с глава:

— Наистина са български. Но какво от това?

— Не съм много сигурен, но това може да има връзка с новия приятел на Лори — промърмори Джак.

— Лошо — въздъхна Уорън. — Вие с Лори се скарахте, така ли?

— Не съвсем — отвърна Джак. — Мисля, че тази история е на път да приключи, но по-добре да ти разкажа всичко…

Сбито му предаде историята около Пол Сътърленд, включително следобедния си сблъсък с него. Спомена, че Пол го е заплашил, а Лори е била доста загрижена заради бизнеса му с български автомати „Калашников“.

Уорън мълчаливо слушаше, гневът му очевидно започваше да се топи.

— Предполагам изобщо не си допускал, че този наказателен взвод ще се появи в апартамента ти — подхвърли той.

— Не съм, разбира се — разпери ръце Джак. — Дори нямам представа как се разбрали къде живея…

— Бели боклуци от тоя сорт ме плашат — призна след кратко колебание Уорън.

— Мен също — кимна Джак. — Русият с пожарникарската униформа спомена за някаква милиция, наричаща себе си Арийска народна армия… В понеделник чух същото име от един агент на ФБР, който търсеше сведения за тази армия. Ти чувал ли си я?

— Никога — поклати глава Уорън.

— Което ме принуждава да те попитам защо тогава ги пусна да си вървят? Защо не ги предадохме на полицията? Дори ФБР би се заинтересувало от тях…

— Шокиран си, защото живееш в друг свят — въздъхна Уорън. — Няма значение, че обитаваш тоя апартамент… Очевидно нямаш никакво понятие от банди и гангстерски войни. Като ги пуснах, аз мислех единствено за хората от квартала, а не за полицията или ФБР. Не исках да ги наранявам не защото ми пука за тях, разбираш ли? Виждам, че са боклуци и си правя съответните изводи. Такива като тях се връщат и тогава става страшно. Единственият начин да не го сторят е този, до който прибягнах преди малко. Нещо като „живей, но остави и другите да живеят“…

— Явно ще трябва да се доверя на твоя опит — кимна с въздишка Джак.

— Страхувам се, че нямаш друг избор — отвърна младежът, помълча малко и смени темата: — Какво ще кажеш за малко стрелба в коша? Още ли ти се играе?

— Повече от всякога — кимна Джак и бавно се изправи. — Но не мога да ти обещая ефективност, тъй като усещам краката си доста гумени…

Уорън награби оръжията и излезе на стълбището. Джак заключи и го последва.

— Благодаря ти, че пак се оказа там, където трябва — промърмори той. — Вече за втори път го правиш и май идва моят ред…

— Е, тогава вече ще настане голям ташак! — изсмя се без да иска Уорън.

 

Джак натисна звънеца на Лори и се обърна да помаха на Дебра Енглър. Любопитната съседка му отвърна с преднамерено затръшване на открехнатата врата. Капачето на шпионката леко звънна и той размърда пръсти пред невидимото око на Лори. След това се въоръжи с търпение, тъй като свалянето на многобройните резета изискваше време.

Въпреки скандала с Пол, младата жена беше в отлично настроение. Прегърна ентусиазирано Джак, после го помоли да почака и изчезна в спалнята да си вземе часовника и бижутата. Том Втори се заувива около краката му и той се наведе да го погали.

— Надявам се, че си взел такси, както ми обеща — подвикна през отворената врата Лори.

— Не съм — отвърна Джак. Главата й се появи в процепа.

— Нали обеща!

— Докара ме Уорън — поясни Джак. — Поканих го да вечеря с нас… Надявам се, че няма да възразиш.

— Няма, разбира се — кимна младата жена. — И Натали ли ще дойде?

— Не, само Уорън — поклати глава Джак. — Честно казано, той се самопокани… Днес следобед ми се случиха сериозни неприятности. Малко след като се чухме по телефона…

— Какво е станало? — загрижено попита Лори и излезе от спалнята. Познаваше го добре и знаеше, че няма току-така да използва словосъчетанието „сериозни неприятности“.

— Ако използвам терминологията на Уорън, един наказателен отряд на Арийската народна армия за малко не ми видя сметката…

— Какво говориш, за Бога?! — зяпна Лори.

Той й разказа накратко за събитията в апартамента му. Когато стигна до описание на оръжията и навременната поява на Уорън, тя тихо простена и сложи ръка пред устата си.

— Господи! Каква е причината за такъв рейд?! Искам да кажа, че аз бях тази, която аутопсира Брад Касиди — ако това има някаква връзка, разбира се… Не мога да се сетя за друга връзка с тази така наречена Арийска народна армия…

— Мисля, че Брад Касиди няма нищо общо — поклати глава Джак. — Просто защото аз нямам нищо общо с него. Ако трябва да бъда откровен, може би е замесен Пол Сътърленд…

Лицето на Лори изведнъж пребледня. Напълни дробовете си с въздух, после бавно го изпусна. Чертите й се разкривиха от ужас.

— Не бързай! — спря я Джак. — Нямам никакви доказателства, че това е така. Просто не се сещам за нищо друго, което… Хей, повярвай ми! Непрекъснато си мисля за това, което стана… Искам да си подготвена за всякакъв развой на събитията.

— Казвай какво имаш предвид! — тръсна глава Лори.

Джак й разказа за трите български автомата, конфискувани от Уорън. После й напомни за заплахите на Пол, отправени същия следобед помълча известно време и сви рамене:

— Това е всичко. Знам, че е несигурно, но…

Лори се тръшна на един стол в стил „Арт деко“ и скри лице между дланите си.

— Хей — докосна я по рамото Джак. — Не забравяй, че всичко това са само предположения!

— Може би — кимна младата жена. — Но съвсем смислени предположения… Господи, нима е възможно човек да има толкова лош шанс в контактите си?

— Стига! — потупа я по рамото Джак. — Нека не изпадаме в униние от един случаен инцидент. Хайде, да вървим да се забавляваме!

— Сигурен ли си, че след всичко това изобщо ти се излиза? — вдигна глава тя.

— Абсолютно! — широко се усмихна Джак. — Хайде, тръгвай! Уорън и Плюнката ни чакат!

— Къде са?

— Долу, в колите си. Уорън настоя да имаме охрана, ако случайно онези от Арийската народна армия решат отново да се появят…

— Защо не ми каза по-рано? — скочи на крака Лори и се втурна към банята. — След минутка съм готова.

— Казах ти, че Уорън ме докара, извика след нея Джак и се наведе да погали отново Том Втори.

— Кой е Плюнката? — подвикна в отговор Лори. — Или не бива да питам?

— Един от редовните играчи на корта — обясни Джак. — Уорън го е взел по крилото си и му има пълно доверие…

— Откъде е получил този ужасен прякор?

— Получил го е благодарение на част от лошите си маниери — ухили се Джак.

След минута Лори беше готова и двамата взеха асансьора за приземния етаж. Уорън и Плюнката ги чакаха пред входа. Лори изтича и се хвърли на врата на Уорън, с когото не се бяха виждали от месеци.

— Добре изглеждаш, жено — даде оценката си младежът, след като безцеремонно я огледа от главата до краката.

— И ти не изглеждаш зле, МЪЖО! — натъртено рече Лори.

Уорън се разсмя и й представи Плюнката. Момчето изглеждаше смутено, за огромно учудване на Джак. Признак за това беше начинът, по който обърна бейзболната си шапка с козирката напред — нещо, което никога и за никого не беше правил.

— Къде е кръчмата? — попита Уорън. — Отдавна вече съм готов да се натъпча!

— Ще ти кажа — усмихна се Лори.

Пътуването мина бързо и без инциденти. Уорън настоя двамата да пътуват с неговата кола, а Плюнката караше след тях. Отначало започнаха да говорят за обезпокоителния инцидент в апартамента на Джак, но после единодушно решиха да преминат на по-приятни теми. Лори искаше да чуе новини за Натали Адамс — „дребосъчето“ на Уорън, която също не бе виждала от месеци. Беше доволна от новината, че Натали и Уорън продължават да се разбират добре…

Паркирането в „Малката Италия“ винаги е проблем, но това не се отнасяше за Уорън. Бездънното кошче за боклук влезе в действие още на първия пожарен кран, който беше на близко разстояние от ресторанта. Плюнката се задоволи да паркира на втора линия, но си остана зад волана. Според терминологията на Уорън, неговата задача била да „виси“ отвън и да наблюдава.

Още с влизането си в ресторанта Джак ахна от задоволство. Във въздуха се разнасяше аромат на разкошни подправки, а кичовият декор на Венеция, изрисувана върху платно от черно кадифе, беше изключително приятен. Такива бяха и пластмасовите колонади, окичени с фалшиви гроздове, които висяха над покритите с карирани покривки маси.

— Надявам се, че имате резервация — промърмори Уорън, огледал светкавично препълнената зала. Масите бяха поне тридесет, всичките до една заети.

— Лу би трябвало да се е обадил — притеснено отвърна Лори и направи опит да привлече вниманието на един забързан келнер. Искаше да го попита за Мария, която беше нещо като шеф дьо зал. Но стана така, че Мария откри нея.

Лори успя да се освободи от мечешката прегръдка на едрата жена и й представи кавалерите си. Мария без колебание прегърна и тях.

— Жалко, че Лу е зает — избоботи тя. — Работи прекалено много, а мошениците не заслужават това…

Свободната маса се появи сякаш по чудо, за огромно смайване на Джак и Уорън. Минута по-късно те вече се бяха настанили около нея.

— Харесва ли ви мястото? — пожела да се осведоми Мария.

Двамата мъже кимнаха с глави.

— Дай малко вино! — потърка ръце Лори. — Мисля, че вече ми е крайно време да ударя една чашка!

Вечерята беше страхотна. Над превъзходната храна се завърза и интересен разговор. Спомниха си за съвместната африканска авантюра, която бяха предприели преди около две години. Тя се оказа особено интересна за Мария, която седна на свободното място уж за малко, пък остана почти половин час.

Когато дойде времето за десерт и кафе, Лори попита Уорън дали ще има нещо против, ако двамата с Джак си разменят няколко думи на професионална тема.

— Нищо — увери я със свиване на рамене младежът.

— Става въпрос за един случай на Джак… Една жена е умряла от натравяне с ботулин.

— Всъщност, случаят не е точно мой — уточин Джак. — Това е съществената разлика. Освен това Уорън е в течение…

— Ами да! — плесна се по челото Лори. — Как можах да забравя?

— Има предвид Кони Давидов — поясни Джак.

— И аз така си помислих — кимна Уорън. — Флаш е разочарован от мнението ти, че става въпрос за нещастен случай…

— Значи вече знаеш за ботулизма, така ли? — присви очи Лори.

Младежът кимна.

— Май аз съм последната, която трябваше да научи — смутено се усмихна тя.

— Звъннах на Уорън още сутринта, веднага след като нещата се изясниха — поясни Джак. — Трябваше ми телефона в службата на Флаш…

— Добре, няма значение — кимна Лори. — Какви са последиците?

— Нищо съществено — въздъхна Джак. — Страхувам се, че случаят затъна в дебрите на бюрокрацията. Когато съобщих на Сандърс за ботулизма, тялото вече беше кремирано. Това означава, че аутопсия няма да има — един твърде смущаващ факт за бруклинската патология. Но нещата в крайна сметка ще бъдат решени от Бингъм…

— Това означава, че Министерството на здравеопазването все още не е уведомено, така ли? — пожела да узнае Лори.

— Май, че да — кимна Джак.

— Ужасно!

— Защо да е толкова ужасно? — обади се Уорън. — Кони и тъй и тъй е мъртва…

— Никой не знае откъде се появил този ботулинов токсин — поясни Лори. — А нашата основна задача като медицински следователи е да спасяваме живота на хората. За съжаление може да има и други смъртни случаи, тъй като не знаем произхода на отровата…

— Разбирам — кимна младежът.

— Има и още нещо, за което едва ли подозирате — обади се Джак. — В квартала на Кони се наблюдава масово измиране на плъховете в канализацията…

— Предполагаш, че и те са жертви на ботулизъм, така ли? — присви очи Лори.

— Да — кимна Джак. — Преди няколко часа получих потвърждение за това.

— Значи отровата, която е убила Кони, е била изхвърлена в канала…

— Или обратното — плъховете са заразили Кони по някакъв начин — сви рамене Джак. — Жилището й представлява стара дървена барака с примитивни хигиенни условия. Трябва да видите този квартал… Нямам представа колко е в ред водопроводът, но състоянието му едва ли е добро, имайки предвид безразборното строителство…

— Съмнявам се, че водопроводът има нещо общо — поклати глава Лори. — Трябва да разглеждаме нещата в обратен ред, а именно, че токсинът се е появил в къщата на Кони. Количеството му трябва да е било значително, за да избие толкова много плъхове. Питам се дали Кони е затваряла домашни консерви… — Очите й попаднаха върху лицето на Уорън.

— Не питай мен — вдигна ръце младежът. — Аз изобщо не съм я виждал…

— Можем да направим едно единствено заключение — въздъхна след кратък размисъл Лори. — Човек с добри познания по епидемиология трябва щателно да огледа къщата на Кони и да потърси източника на отровата. Съпругът й трябва да бъде предупреден, тъй като се намира в съвсем непосредствена опасност…

— И аз помислих същото — кимна Джак. — Затова още по обед отскочих дотам…

— Разговарял си с Юри Давидов? — вдигна вежди Уорън. — Флаш знае ли това?

— Не го открих — поклати глава Джак. — Но срещнах един съсед, който каза, че Юри кара такси и няма да се прибере преди девет-десет…

Лори погледна часовника си и тръсна глава:

— Значи вече си е у дома!

— Какво предлагаш? — изгледа я Джак.

— Знаеш ли му телефона? — попита вместо отговор тя.

— Да, ама от това полза няма — въздъхна Джак. — Днес цял ден ми даваше заето. Очевидно господин Давидов е оставил слушалката вдигната…

— Кога опита за последен път?

— Сутринта — призна Джак.

— Значи можем пак да опитаме — рече Лори и измъкна мобилен телефон от чантичката си. — Казвай номера…

— Нямам го тук — смутено отвърна Джак. — Остана в службата.

— Ще опитам „Справки“ — бързо съобрази Лори. — Как се произнася Давидов?

Получи телефона без никакви затруднения, провери за последен път адреса и набра цифрите. В мембраната прозвуча сигналът за заето.

— Сега вярваш ли ми? — попита Джак.

— И преди ти повярвах — увери го Лори. — Но исках поне да опитаме. Сега, след като е ясно, че не можем да го наберем по телефона, остава другото — да отидем на място…

— Сега?! — изгледа я с учудване Джак.

— Ако изчакаме и този човек умре, няма да се почувстваш добре, нали? — контрира Лори.

— Сигурно — кимна Джак. — Добре, но това ще ни отнеме време. Кварталът се намира чак отвъд Бруклин…

— По това време ще стигнем бързо — увери го Лори. — Ще минем през тунела Бруклин Батъри и Шоър Паркуей. Ако няма напрегнат трафик, за нула време сме там…

— Без мен! — отсече Уорън. — От Флаш знам, че тоя тип е гад… Оставям го на професионалните ви грижи. Ние с Плюнката май ще се прибираме…

— Добре — сви рамене Лори. — Ние ще вземем такси.

— Няма нужда — поклати глава Уорън. — Ще вземете моята кола, а аз ще се прибера с Плюнката. Док, ти знаеш къде да я паркираш после, нали?

— Сигурен ли си? — изгледа го Лори.

— Че защо да не съм? — сви рамене младежът. — Хайде, вървете да се позабавлявате. А като се върнете, бъдете спокойни. Ще организирам нощно наблюдение на квартала…