Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (8)

ГЛАВА СЕДМА

— Просто не разбирам какво правиш! Обърна цялата къща наопаки! Готвачът заплашва, че ще напусне, камериерката се оплаква, а икономът настоява да говори с мен — просто недоумявам! Защо се месиш във всичко? Какво става с тебе?

Диан дьо Мариво се бе проснала театрално на един фотьойл и се взираше тревожно в племенницата си. А младата жена съвсем не даваше вид да има угризения поради суматохата, настъпила през тия няколко дни на мирния Пале дьо Мариво.

— Просто мисля, скъпа лельо, че бихте могли да рискувате да се задължите на някой лихвар, като намалите поне малко разходите за домакинството — заяви Шантал без най-малка следа от вълнение. — Давате ли си всъщност сметка, че на ваш гръб живеят всички роднини — и близки и далечни — не само на готвача ви, но и на иконома? Знаете ли, че в този дом се купуват двойно повече свещи, отколкото и за най-грандиозния бал в двореца?

Баронесата я гледаше слисана.

— Откъде знаеш това?

— От сметките, които проверих.

— Проверяваш сметките?! — Самият тон ясно изразяваше какво мисли леля й за такова абсурдно хрумване. — Защо, за бога, се занимаваш с такива неща?

— За да не полудея от това тъпо бездействие! — извика Шантал гневно. — Можете ли да ми кажете с какво да си запълня времето? Кралицата все още не се появява в двореца. Предпочита онези свои дами, които са в състояние да водят безконечни разговори за пеленачета, за кърмене и тям подобни радости. Негово величество кралят се отправи на поклонение Шартр, за да благодари за успешното раждане на своя престолонаследник. А Париж се дави в тези безкрайни дъждове…

— Защо не придружи двора в Шартр? — попита несмутимо баронесата.

„За да не се мяркам пред очите на краля!“ — щеше да е точният отговор, ако искаше да бъде откровена, но Шантал не посмя да го изрече. Страхуваше се, че баронесата надали би могла да го проумее. Затова младата жена се задоволи само с леко свиване на раменете, което би могло да означава много неща.

— Виждам, че започваш да капризничиш. — Ето, присъдата дойде моментално. — Не бих казала, че това подобава на една почтена дама на кралицата. Откажи се, докато е време! И от капризите си, и от намесата в управлението на този дом. Нямам никакво намерение да се главоболя с назначаването на нови готвачи и лакеи. Следователно, бъди така добра и поне малко се съобразявай с мене!

— Предпочитате, значи, да ви грабят мошеници и хитреци, а не да пресечете мръсните им дела?

— Скъпо дете… — Видно бе, че дори самият спор изнервя и уморява баронесата. — Напомняш ми фатално за майка си. Тя притежава този досаден маниер да се меси във всяко нещо. Аз съм доволна от начина, по който управляват дома ми, и нямам намерение заради това къде отишли няколко свещи, да вдигам цяло въстание. Моля те, направи ми удоволствието и си потърси някакво друго занимание. Защо престана да бродираш? Ръкоделието успокоява нервите.

„Защото не съм ви Сериз! — нечуто изскърца със зъби Шантал. — Защото се чувствам като ластовица през есента, затворена в кафез. Защото всеки ден, изпълнен с напразно очакване за някаква вест от сестра ми, ме съсипва и направо ще ме вкара в гроба!…“

На всичко отгоре имаше злокобно предчувствие, че и сестра й не е добре. Ако нещата стояха другояче, Шантал сигурно щеше да го долови. Въпреки че ако знаеше, че Сериз е добре, това само би засилило собственото й нетърпение и нервност. Кога ще свърши най-сетне този глупав маскарад? Жадуваше да си бъде отново самата тя.

— Защо трябва да се ровя в домашните ви дела, когато има толкова други занимания, които са ми по-приятни, а освен това и имат повече смисъл? Правя го за ваше добро. Да не би да изпитвате удоволствие непрекъснато да изпадате във финансови затруднения? Не четете ли поне писмата, с които ви затрупва синът ви от седмици насам?

— О, Сериз! Пак ли започваш с мрачните си предсказания за глад, мизерия, реколти и други плебейски тревоги? Омръзна ми до смърт! Време ти е най-сетне да дариш отново сърцето си на някой мъж, дано поне това те възпре от тези долнопробни занимания. За една жена няма нищо по-съживяващо от малко любовна игра. Анри е мъртъв от толкова години, защо не го оставим най-сетне да почива в мир?! Да си ме видяла мене да мъкна спомена за покойния си съпруг като някакъв траурен шлейф след себе си?

Шантал понечи да отговори, че и докато беше жив барон дьо Мариво, леля й не се бе грижила кой знае колко за него, но премълча. Красивата й леля познаваше само едно-единствено средоточие в своя живот и това беше самата тя. Единственият й бог, на който кадеше тамян ежечасно и ежеминутно, беше нейната забележителна красота. Всяка нова бръчица я хвърляше в истерия, а един лошо изработен подгъв на новата рокля ставаше повод за драматични изстъпления.

Докато живееше в замъка на Лоара, Шантал само се смееше на леля си. Ала ежедневният досег с тази дама поставяше на изпитание и без това изтънялото й търпение. Скудоумното нехайство, с което Диан дьо Мариво се отнасяше към скръбта по един обичан човек, караше Шантал да се почувства засегната заради сестра си. Да не говорим за егоистичното безразличие, с което баронесата се отнасяше към неимоверните усилия на единствения си син да намира средства, за да може майка му да продължава да живее на широка нога.

— Не съм от онези куртизанки в кадифе и коприна, които от отегчение или от алчност са готови да се хвърлят в ръцете на първия срещнат мъж! — Шантал едва овладяваше раздразнението си. — Ще ви бъда благодарна, ако имате това предвид, когато ми правите забележки.

— За бога, дете! За кого намекваш! Нямаш предвид Луиз дьо ла Валиер, предполагам? Тя не е куртизанка! Тя е любимата метреса на Негово величество! Кралските бракове се сключват по политически съображения, знаеш го. Да не искаш да отречеш правото на един монарх поне веднъж да може да се вслуша в сърцето си?

— В никакъв случай не си позволявам да съдя Негово величество — отвърна Шантал сериозно. — Но не бих сметнала за голяма чест да лежа в леглото му под любопитните погледи на цяла Франция. Щом така желаете, аз ще говоря с готвача и с иконома. Ще се погрижа вместо вас от днес нататък в този дом да се представят само точни сметки.

Диан дьо Мариво изглеждаше напълно объркана. Първо, от бързината, с която племенницата й премина от темата за краля към темата за прислугата. Второ, зашемети я не по-малко и фактът, че Шантал бе приела като подразбиращо се съгласието на баронесата по този случай и бе приключила разговора с един лек, по-скоро небрежен реверанс.

— Измъкваш ми се всеки път, когато поискам да поговорим за един нов брак — оплака, се баронесата отчаяно.

— Точно така. Наистина го правя, скъпа лельо. — Усмивка проблесна като слънчев лъч изпод дъждовни облаци и накара зелените смарагди на очите й да засияят.

— Но животът трябва да се живее. — Диан дьо Мариво направи един последен, напразен опит: — Твърде млада си, за да жалееш Анри безкрайно. Красива си. Престъпление е да не се възползваш от тази хубост.

— Когато реша да потърся приемник на съпруга си, ще ви уведомя. — Шантал явно се силеше да бъде любезна, но все пак не издържа и използва настъпилото мълчание, за да побегне от салона и да сложи край на този безсмислен според нея разговор.

Старинната библиотека на Пале дьо Мариво бе едно от любимите й кътчета в парижкия дворец на баща й. Би могла, разбира се, да намекне на леля си, че като дъщеря на графа има по-голямо право да контролира воденето на домакинството, отколкото неговата балдъза. В края на краищата баронесата беше само гостенка в тази разкошно мебелирана къща, която по-рано стоеше празна през по-голямата част от годината, тъй като графът и съпругата му предпочитаха живота на село. Шантал се бе отказала да влиза в пререкания с леля си, макар че не изпитваше към нея същите симпатии като Сериз.

Сега се ядоса на дебелия слой прах по мебелите, по килимите и гоблените — виждаше се, че тук рядко се чисти. Отвори един от високите двукрили прозорци, за да влезе малко чист въздух. Пред очите й се ширна градината, в която сега, през декември, имаше само изкусно подрязан жив плет и вечнозелени храсти.

Влажният леден полъх накара Шантал да се завие по-плътно в испанския си шал, който бе наметнала върху леката домашна рокля от жълт камелот, която й беше малко тясна в раменете. Непрекъснато й беше студено напоследък. Понякога го отдаваше на влажната тазгодишна есен, друг път — на вътрешния хлад който я бе завладял и пронизваше с ледени иглички всяка нейна клетка. Хлад, който не можеше да бъде победен нито от огъня в камините, нито от топъл шал.

Мрачната есен, която вече се готвеше да премине в още по-безрадостна зима, също й влияеше. Имаше чувството, че едва сега е пораснала, през тези последни няколко седмици. Досега нейните благи родители я бяха оставили да живее в някакъв приказен свят, потънала в бляновете си край бреговете на Лоара.

Дали заради това през всичките тези години Шантал толкова упорито се бе противила да участва в живота на двора, както подобаваше на едно момиче с нейния ранг? Или е съзнавала, че с това си странене, което изненадваше и тревожеше всички, тя всъщност си е спестявала болка и сълзи? Дали не е било страх от действителността? Страх от самата себе си, от своите желания и решения?

Оказа се, че е имала пълно право да се бои. Защото сега нямаше основание да се гордее с постъпките си Като някакво разглезено дете се бе впуснала в авантюра, чиито последствия не бе в състояние да прецени.

Вече не винеше само Сериз. Собственият й досегашен живот бе улеснил сестра й да я забърка в тази каша.

Ако се беше държала както Сериз и останалите млади жени от техните среди и на тяхната възраст, отдавна щеше да е омъжена, да е народила деца, така че просто не би имала възможност да се нагърби с ролята на собствената си сестра… Никога нямаше да срещне Жан-Пол д’Обри, отдавна щеше да е забравила глупавите мечти от детството си…

Ала тук вече мислите й се заплетоха отново в онзи въпрос, който всъщност се опитваше на всяка цена да избегне. Защо трябва да мисли за този човек и за отблъскващото му държане?! Дори и да е невинен за погрома над своето семейство, какво му дава право да наранява други хора в опитите да се реабилитира?

Ох, как го мразеше! Кога всъщност романтичната наивна любов се бе превърнала в тази изпепеляваща омраза? Откъде това диво желание да го нарани и тя, да го унижи така, както той бе направил с нея? Колко жалко, че не е мъж, за да го извика на дуел — шпага срещу шпага, до смърт! Колко несправедливо е, че на жените е забранено да се бият!

Остър повей на вятъра отвя косите, нападали по челото й, и обви лицето й с влажното було на дъжда. През тези дни сякаш небето плачеше вместо нея, тъй като тя се бореше да не даде воля на сълзите си. Сълзи от срам, от болка, от отчаяние и от копнеж.

Детински копнеж по една мечта. Един блян, до който мислеше, че се е докоснала за миг.

Шантал въздъхна тежко и затвори прозореца. В дебелите стъкла в оловни рамчици се отрази градината като в криви огледалца. Контурите се размазаха пред очите й. Точно както бе станало и със собствения й живот. И тя беше изгубила остротата на погледа си, яснотата на чувствата си. През всичките тези години бе винаги уверена в целите си, в своите сили и разум. Каква самонадеяност! Да не се поколебае и усъмни в себе си нито за миг!…

И само за един-единствен миг в живота й не остана нищо освен съмнения. Само неудържими въпроси и тъжната констатация, че не може да им даде отговор.

Какво да прави? Би ли могла да стори нещо, без да изложи на опасност Сериз и нейния бъдещ съпруг? Как да се бори за мъничко щастие? Защо не се обажда сестри й? Дъждът беше разкалял пътищата, вярно е, но въпреки това всеки ден в столицата пристигаха хора от всички краища на страната. Защо няма никаква вест от Сериз?

Навярно тя смяташе, че Шантал е добре… Че й харесва животът в двореца. Нали все казваше, че не може човек да съди за нещо, което изобщо не е изпитал…

Шантал се дръпна от прозореца и закрачи неспокойно из библиотеката, подгонвана от мислите си. На малка сребърна масичка недалеч от камината стоеше, откакто тя се помнеше, дъската за шах. Върху фигурите беше метната кърпа от кадифе — сегашните обитатели нямаха време за игра на шах. Шантал махна покривката и заразглежда големите почти колкото човешка ръка фигурки, очакващи търпеливо да се намерят двамина, решили да ги разиграят.

У дома тя често играеше шах с баща си. И сега си спомняше спокойния му глас, който предупреждаваше: Не бързай толкова, дете! Бъди по-сдържана; хвърляш се, без дори да помислиш за стратегията си!…

Колко е бил прав! Така се бе хвърлила и в ръцете на Жан-Пол д’Обри, без и да помисли дори какви ще бъдат последиците. Без да се запита какво го кара да я ухажва и защо е избрал за своите ласкателства именно Сериз дьо Дюка сред толкова много дами в двора, не по-малко красиви, та дори и по-красиви от нея. Шантал беше сбъркала неговата подготовка за постигане на целта със собствените си представи за един сбъднат сън.

Какъв ще бъде изходът от тази дилема? Ако Сериз се завърне и получи разрешение от краля за своя брак, не би ли било това чудесно отмъщение? Така Жан-Пол изобщо няма да разбере, че всъщност друга жена го е направила на глупак…

Нека си мисли, че и тя го е използвала за някакви свои цели, че е преследвала някакви свои планове… пък тя, Шантал, просто ще си се прибере у дома и ще забрави…

Но странно, именно тази перспектива й допадаше най-малко от всичко. Не би желала да припне като наскърбено дете, за да се гушне под крилото на родителите си и да крее в глухата провинция. Би искала да остане на сцената и да изиграе своята част от играта. Защото й беше безпощадно ясно само едно: макар и да не бе виждала Жан-Пол д’Обри след онази горчива сцена в нейния апартамент, диалогът помежду им все още не беше приключил.

Глъчка от разгневени гласове и шумни оплаквания навън в коридора сложи край на меланхоличните й размисли. Тя метна отново кърпата върху шахматните фигури и подхвана полите си. Независимо дали се харесваше на Диан дьо Мариво или не, именно въдворяването на ред в хаотичното й домакинство бе заниманието, което можеше да откъсне Шантал от нерадостните й мисли.