Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chantal — Geliebte Lügnerin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 30 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Начална корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Ирис“, София, 1996

Превод от немското издание: Chantal — die geliebte Lügnerin

История

  1. — Добавяне

ПРОЛОГ

Септември 1648

Огромният черен жребец пръхтеше и мяташе грива. Внезапното освобождение след дългите дни в конюшнята го влудяваше не по-малко от лекия като перце товар, който се метна на гърба му. Привикнал към неумолимата властност на господаря си, сега той едва-едва чувстваше нежните глезени, забити в хълбоците му. Жребецът се втурна към яркия слънчев есенен ден е такъв устрем, че под копитата му захвърчаха камъни и пръст.

Сивите дъждовни облаци, които вече цяла седмица тегнеха над долината на Лоара, се бяха изтеглили на изток. Като че целият свят беше чакал този момент, бе се молил и бе треперил от ужас, че цялата реколта от грозде ще бъде съсипана. Сега младо и старо бе плъзнало по лозовите редове, проточили се в безкрая на лъките и хълмовете по бреговете на Лоара. Всеки пресмяташе плахо наум щетите и загубите си и това вълнение изтласкваше на заден план всичко останало.

Дори Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез, която винаги следеше лично обучението на дъщерите си, този ден не намери време за обичайното си посещение в занималнята. Момичето върху гърба на черния кон само това беше чакало. От седмици вече то дебнеше сгоден момент да поязди благородния жребец, нищо че баща й беше казал, че животното е непокорно и не е за слаба женска ръка.

Нищо и никой, та дори и сестра й, не би могъл да попречи на малката да се измъкне от урока по клавесин при мадмоазел Иво и да хлътне в конюшните. Щяха да й се карат, разбира се, но цената си струваше да бъде платена! Та дори и само заради удоволствието да хвърли светлата си батистена рокля и да я замени с кожените панталони за езда и една от ризите на най-малкия си брат.

О, ще се извини, естествено! След това. Но в момента тя се опияняваше не по-малко от коня от усещането за свобода и от бързото препускане. Толкова, дълго се бяха влачили тия дъждовни дни. Сега червеникаво-кестенявите й коси се развяваха като знаме след нея, а острите й викове пришпорваха жребеца да се надбягва с вятъра.

Конникът на пътя съзря ездачката и животното, които летяха, по дигата край реката и неволно дръпна юздите. Дребната фигурка и жребецът се бяха слели в едно. От това разстояние пътникът мярна само бялата риза и развяващите се коси. Но макар и отдалеч, той виждаше как жребецът бясно препуска към мястото, където придошлата от дъждовете река бе разкъсала дигата. Конникът в миг осъзна опасността, отклони рязко коня си от пътя и го пришпори към реката. Върху потъналата му в прах наметка захвърчаха пръски кал и вода, но той не им обърна внимание.

Грациозната амазонка съзря срутеното място в последния миг. Тя дръпна юздите така, че чак се изправи на стремената, ала не бе по силите й да спре устремения кон. Нищо не би могло да промени посоката на бесния му бяг. Той летеше към края на срутената дига, където сиво-сините талази на придошлата Лоара се изливаха като буен водопад към полята и дълбоките лъки. Един ужасен писък потъна в шума на придошлите води ведно с бесния тропот на конските копита.

Шантал дьо Мариво, виконтеса дьо ла Шез — така се казваше малката ездачка — си помисли, че е очи в очи със смъртта. Изведнъж целият свят се завъртя в див танц около нея, нещо сякаш я изтръгна от седлото, изкара целия въздух от гърдите й и я хвърли нагоре, някъде между небето и земята, преди пълният мрак да я погълне.

Грубо натискане на студена мокра кърпа върху челото й — това беше първото нещо, което усети, когато отново дойде на себе си. Стенейки, тя направи опит да се изправи, но някой я задържа за раменете така, че не можа да помръдне.

— Не мърдайте, малка глупачке! — чу тя мъжки глас. — Ако сте си ударили главата, ще ви се завие свят при рязкото движение.

Въпреки грубия тон, в който звучеше презрение, въпреки пулсиращата в слепоочията й болка, Шантал се опита да отвори очи и бързо примигна от светлината. Да не би да е дете, което могат да хокат!… Видя се в скута на някакъв младеж, надали много по-голям от братята й. Беше смъкнал кърпата от врата си и я бе намокрил с вода. Яката на фината му, украсена с дантели риза, бе отворена и откриваше силна и загоряла шия.

В Шантал гневно се взираха две искрящи златистокафяви очи, хубавите му устни бяха свити в тънка права черта.

— Заслужавате човек да ви напердаши, млада госпожице! — продължи той конското си. — Изложихте на опасност не само собствения си живот, но и живота на едно невинно животно. Убеден съм, че никой не ви е разрешил да яздите този дяволски жребец. И то без придружител.

Младежът й се кара още известно време, после се зае да успокоява разтреперания жребец. След това качи виновницата на седлото пред себе си.

Шантал не слушаше какво й говори, до нея не достигаше съдържанието на думите му, долавяше само звученето на гласа. Мелодичен и суров едновременно, този глас създаваше сякаш стъклена стена между нея и заобикалящия я свят. Издигаше я до облаците и я отнасяше в някакъв непознат рай… Нищо в нейния добре подреден, защитен и изпълнен с нежност свят през тези дванадесет години не я бе подготвило за сладкото чудо на непознатите чувства, които нейният спасител извикваше в нея.

Постепенно потъна в някакъв унес и почти не забеляза онова, което последва — упреците на майка си, недоволното ръмжене на баща си, сълзите на сестричката си, дори и подигравките на братята си. За нея имаше значение само фактът, че нейният спасител се казва Жан-Пол д’Обри и е син на граф дьо Рокей. Че притежава най-вълшебния глас и най-прекрасните златни очи и че той ще бъде мъжът, който един ден ще я отведе прел олтара.

Лошите вести, довели Жан-Пол д’Обри в замъка на граф дьо ла Шез, не стигнаха до съзнанието й. Въпреки че веднага бе отпратена в детската стая, иззад галерии и завеси тя продължи да следи неотклонно госта — и с очи, и с мечти.

Какво я интересуваше в този приказен миг, че принцовете Конде са се надигнали срещу невръстния крал Людовик и майка му, която управляваше страната от негово име, но всъщност бе манипулирана от кардинал Мазарини? Говореше се за предателство, за революция и затвори… В гласа на нейния иначе толкова спокоен баща се бяха появили някакви тревожни, напрегнати нотки, а братята й спореха разпалено с новодошлия…

Кратките дни на това посещение подействаха на Шантал като магия и превърнаха палавото дете в девойка. Призракът на фрондата[1] надигаше страховитата си глава над френското кралство, ала Шантал дьо Мариво и не помисляше за надвисналата опасност от гражданска война. Тя бе срещнала своята съдба, без още да знае това.

Бележки

[1] Фронда — бунтарско движение на благородниците против френската корона от 1648 до 1655 г., възглавявано от принц дьо Конде. — Б.пр.