Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Красивата господарска къща завършваше от двете страни с островърхи, покрити с плочи, пристройки. Широко мраморно стълбище отвеждаше до входа на двукатната средна сграда, чиято фасада пъстрееше весело от редуващите се червеникави зидове и мраморнобели прозорци. Стръмният покрив бе начупен от мансарди с високи прозорци, гледащи към добре поддържаната градина. Подрязаните като конус дървета се оглеждаха в мраморния басейн, в който синееше небето.

Макар и да не изглеждаше голям, замъкът би задоволил и най-претенциозното око. Жан-Пол д’Обри, новият граф дьо Рокай, трябваше да признае, че родовото имение на братовчед му изглежда прекрасно, въпреки дългите години, през които бе стояло празно, а после в него се бе разпореждал някакъв кралски бирник…

Но нима беше очаквал друго? Доминик имаше истински талант винаги да извлече най-доброто от живота. Женитбата му го беше доказала за сетен път. Фактически той бе направил своя съпруга една жена, за която Жан-Пол можеше само да му завижда.

Завиждаше толкова много, че повече от половин година не намери сили да се срещне очи в очи с нея. Непрекъснато отлагаше идването си, сякаш от това зависеше живота му. Братовчед му се бе нанесъл в къщата още в началото на лятото, но Жан-Пол намираше все възможни претексти, за да отклони сърдечната покана. Нямаше кураж, признаваше си.

От друга страна, тази среща все трябваше да се осъществи някой ден. Жан-Пол не искаше да внася разцепление сред отломките на собственото си семейство, за честта на което се беше борил толкова всеотдайно. И все още не можеше да си изясни напълно ролята на Сериз дьо Дюка в тази история.

Кралят, който благоволи да му даде аудиенция и прие благосклонно новата му васална клетва, не спомена нищо по този въпрос. Чуха се само някакви меланхолични намеци за това колко съжалявал за скъпата мадам дьо Дюка и за нейния несъмнен чар. Дори и господин Колбер, от когото научи за обрата в отношението към семейство д’Обри, не беше в състояние да му каже нещо повече.

От кого Негово величество бе получил така изневиделица документите, които доказваха недвусмислено, че името д’Обри е чисто и неопетнено, Жан-Пол така и не можа да разбере. Всеки опит да научи какво е станало с красивата графиня дьо Видан бе също осъден на неуспех. Дори госпожица дьо Монтале, която знаеше винаги всичко с най-малките подробности, този път само поклати глава. Графинята напуснала свитата с разрешението на краля, разправяло се, че ще се омъжи…

Така Жан-Пол се оказа съвсем неподготвен за удара, който изпита, когато братовчед му съобщи, че е взел за съпруга Сериз дьо Дюка, графиня дьо Видан, и двамата очакват скоро наследник. Според думите на братовчед му, това било брак по любов, защото дамата му дарила сърцето си много преди кралят да благоволи да върне на бедния си мускетар благородническата титла. Жан-Пол се отказа от намерението си да разруши илюзиите на Доминик по отношение на новата мадам д’Обри. Измърмори някакво благопожелание и се опита да забрави.

Поне външно успяваше да изглежда сравнително спокоен. Ала мрачният му поглед и дълбоката бръчка, врязала се между веждите, показваха колко трудно поддържа равнодушната фасада, за която се бе вкопчил като удавник за сламка. В него бушуваше такава убийствена ярост, че приличаше на кипящ вулкан, който ще изригне и при най-малкия външен повод.

Надяваше се само да успее да сдържи беса си дотолкова, та да не извие на място врата на оная личност, подиграла се така извратено с чувствата му. За него нямаше съмнение, че е встъпила в този брак само и само за да му отмъсти по най-коварен и жесток начин…

Ще трябва да бъде учтив със съпругата на собствения си братовчед. А как ли ще злорадства тази триж проклета вещица! Направила го бе неспособен за всички други жени. Беше отровила живота му и поне досега той не намираше лек против тази отрова в кръвта си.

Потискащото прозрение, че би предпочел да се лиши от кралската милост, отколкото от Сериз дьо Дюка, го бе осенило твърде късно. В кралството надали имаше по-лукава и по-непредсказуема жена, ала той я обичаше и тук вече нямаше място нито за разум, нито за логика.

Ще скрие дълбоко в себе си този срамен факт. Може би новият образ на млада майка, залисана около едно мъничко невинно същество, щеше да го излекува…

И все пак човекът, който скочи от седлото пред широкото открито стълбище и подаде на притичалия слуга юздите на нервния си катраненочерен жребен, излъчвайте по-скоро заплаха и ненавист, отколкото добронамереност. Той бавно свали големите кожени ръкавици и поприглади перата на тъмната си шапка.

Въпреки че притежаваше отново своите богатства, Жан-Пол д’Обри бе запазил предпочитанията си към семпло облекло, само дето сега можеше да си позволи най-рядкото и скъпо сукно. На дясната му ръка блестеше тежкият златен пръстен с печата на д’Обри и само един искрящ смарагд украсяваше безупречно завързания шарф на врата му. Дълбоките отблясъци на камъка му напомняха за две зелени и ясни очи. Беше го сложил като талисман срещу силата на тези очи, от която подсъзнателно се страхуваше.

Но стига спомени. Не бива да хвърля в недоумение лакея, който продължаваше да държи пред него вратата отворена, прегънат в почтителен поклон. Жан-Пол тръсна глава и побърза да изкачи мраморното стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Доминик го очакваше в зимната градина. Високите двукрили врати бяха разтворени за топлото септемврийско слънце. Мебелите и тапетите в бяло и златно, както и бледожълтите брокатени завеси, оставяха впечатлението, че дори и в дъждовни дни в това весело и светло помещение слънцето продължава да грее.

— Жан-Пол! — Топлата прегръдка на двамата мъже не издаде огромното напрежение, което изпълваше новодошлия. — Колко се радвам, братовчеде, че най-сетне сте сред нас!

Доминик д’Обри беше съвсем малко по-нисък от своя братовчед, но имаше значително по-крехко телосложение. По-скоро слаб, с дълбоко разположени кафяви очи и кестенява коса, той беше изключително приятен млад мъж с благородна осанка, който наистина би могъл да спечели симпатиите на една жена. Жан-Пол се улови, че се е заел да изброява на ум предимствата на по-младия си братовчед, като че оценява кон, който възнамерява да купува.

— Добре дошъл в моя дом! Кой би помислил само до преди година, че ще мога да изрека тези думи! Зная колко съм ви задължен за усилията, които положихте пред двореца. Смятайте ме за свой вечен длъжник, който никога не ще се поколебае да върне дълга си, щом само пожелаете. Благодарение на вас съхраних своята чест, а също така опазих и гордостта си, защото не се налага да живея от парите на жена си.

Тази пламенна благодарност засрами Жан-Пол. Имаше смътното чувство, че не я заслужава. Та нали всъщност и на него самия кралската милост бе поднесена като дар от небето! Улови се, че се оглежда за господарката на този дом. Сам не разбра как му се изплъзна въпросът, който се бе зарекъл за нищо на света да не задава:

— Но къде е съпругата ви, Доминик? Бих желал да й поднеса своите почитания.

— О, нали разбирате, нашият син… — Гласът на Доминик искреше от гордост. — Едно ненаситно сладко човече, което ще проглуши цялата къща, ако не бъде нахранено навреме. Сериз успя да се наложи и се отказахме от кърмачка, макар че всички бяха ужасени от нейното решение. Но детето се развива чудесно…

— Моля ви! Надявам се, че ще спестите на нашия гост всичките тези подробности, скъпи! Не допускам, че това може да го интересува. Простете закъснението ми!…

Звучният алтов глас се различаваше някак от гласа, които все още звучеше в спомените на Жан-Пол д’Обри. Но бяха минали месеци, да, седем месеца, откакто го беше чул за последен път…

„Така че сме наравно!“ му каза тя. Но ето че бе изиграла партията си до победа.

Бавно, безкрайно бавно, той се обърна към онази, която беше застанала до вратата и се усмихваше гостоприемно. Сериз дьо Дюка, мадам д’Обри, бе облечена в свободно падаща копринена дреха в същия онзи цвят на канела, който предпочиташе и за официалните си рокли. Сега вече носеше косите си без пудра. Със своя топъл цвят на зрели лешници, те обрамчваха с лъскав ореол неповторимото лице с големи зелени очи и прелъстителна уста.

Тези очи и уста сега изразяваха такава искрена радост, че поздравът замря на устните на госта. Ни следа от гузна съвест, смут, притворство, които бе очаквал да срещне. Откъде намираше тя сили да играе пред него така непринудено ролята на чаровна домакиня и щастлива млада майка, та дори и да му подаде ръката си за целувка?!

Слисан от тази непринуденост и от това невероятно спокойствие, той се наведе над пръстите й, за да спечели малко време. Не посмя дори да докосне кожата й с устни. Нейната кожа, ухаеща на виолетки… Аромат, който уж познаваше, а сега му се стори странно чужд.

— Добре дошъл в нашия дом, господине! — Гласът й звънна над главата му, като че наистина посрещаше непознат.

Жан-Пол д’Обри пусна малката ръка, сякаш го беше опарила. Отстъпи две крачки назад и установи, че Сериз не прави и опит да избегне погледа му. Напротив, в очите й блестеше нещо като мило любопитство.

— Възхитен съм, мадам — каза той сковано и се наруга мислено, че се държи като дръвник.

— Мога ли да помоля господата да ме последват навън? Наредих да ни сервират в беседката малка закуска.

Тя отвори вратата по-широко и излезе на терасата. Слънцето позлати косите й, но Жан-Пол напразно очакваше да види в тях блуждаещите червени огньове, които го омагьосваха. Беше се променила. Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече се уверяваше в това… Сега тя се обърна към Доминик и тази усмивка накара сърцето на Жан-Пол да спре да бие. Погледът й беше изпълнен с толкова нежна любов и интимност, че Жан-Пол се почувства като негодник, който шпионира двойка влюбени. Него тя никога не бе поглеждала така. Домакинята го подкани с жест да я последва. Вървеше пред него и не преставаше да чурулика:

— Тези есенни дни са толкова приятни. Обичам ги! Напомнят ми детството ми край Лоара. О, гроздоберът беше най-вълнуващото време. Вие сте идвали веднъж у нас, доколкото си спомням, нали?

Жан-Пол д’Обри имаше отвратителното чувство, че е попаднал сам и без броня между две разбойнически банди. Не успяваше да отбива ударите, защото нямаше представа откъде ще дойдат… Какво целеше тя с целия този сладък брътвеж?!

— Простете, мадам, но мисля, че се налага да опресните малко паметта ми. — Думите му прозвучаха почти нелюбезно, но той отказваше да участва в безсмислената игра, в която тя се опитваше да го въвлече. — Не зная нито къде, нито кога би трябвало да се е случило това.

— В двореца Шез, на Лоара! Баща ми е граф дьо ла Шез, моминското ми име е Сериз дьо Мариво. Трябва да е било някъде през есента, била съм на дванадесет или тринадесет години, не помня вече точно. Зная само, че беше страхотна бъркотия, защото сестра ми… О, Жюли? Какво има? Не иска ли да заспи Люсиен-Максимилиан?

— Не, всичко е наред, мадам! — Камериерката се притесни. — Само че пристигна пратеник от Шез с писмо от майка ви. Наредено му било да чака за отговор, та наредих да го настанят и нахранят.

— Чудесно. Къде е писмото?

Жюли подаде запечатания пакет, като продължаваше да поглежда под око графа. Но той я изгледа така, че чак кръвта в жилите й замръзна.

— Човек би могъл да помисли, че се забавлявате с това да хипнотизирате моята Жюли като някакво зайче! — не скри Сериз изненадата си, след като Жюли се оттегли. — Бедничката!

На Жан-Пол съвсем не му беше до шеги, та дори не можа да скрие заплахата в недружелюбния си отговор:

— Простете, но вашата камериерка ми напомня за един човек.

— Наистина ли? — Междувременно бяха стигнали до павилиона, в който ги очакваше разточително подредена маса с ястия и напитки. Сериз седна на отрупаната с възглавници скамейка и прикани господата да сторят същото. — Жюли е при мен от първия ми брак. Сама е, няма свое семейство. И на кого ви напомня?

— На камериерката на една от придворните дами на кралицата, мадам! — отвърна Жан-Пол и я изгледа не по-малко страшно, отколкото бе погледнал Жюли. — Камериерката на една амбициозна, красива, невярна и лицемерна дама, една млада вдовица…

Сериз се засмя малко смутено:

— Звучи така, като че тази свръхнадарена дама не се е радвала на вашето одобрение, господине! Непременно трябва да ми кажете името й! Но сега заповядайте, хапнете нещо. Аз ще помоля да ме извините за момент, за да прочета писмото от моята майка. Пише ми толкова рядко, че всеки неин ред ми става още по-ценен.

Лекотата, с която младата съпруга на братовчед му парираше всяка забележка, спокойствието, с което се измъкваше от всеки заложен капан, изнерви Жан-Пол така, че едва сдържаше гнева си. Но какво ли друго можеше да очаква? Че ще накара тази хитра лисица да се разкрие?

Изглеждаше много по-кротка от преди, по-непринудена, някак не толкова потайна. Дали майчинството я бе лишило от онзи дяволски темперамент? Жан-Пол не беше в състояние да прецени. Но установи, че магията, с която го привличаше е изчезнала. Като че ли пред него стоеше друга жена. Тази констатация смекчи гнева му. Ръката му бе почти спокойна, когато пое чашата с вино, подадена му от Доминик. Но точно в мига, когато реши, че се е овладял, усети че Сериз го поглежда изпитателно изпод полуспуснатите си мигли. Уж бе вглъбена в писмото на майка си, но той имаше чувството, че сега разделя вниманието си между написаното и собствената му личност. Какво бе това? И какво означаваше това навъсено чело, което прогони усмивката от лицето й, докато четеше?

— Нещо ново? — осведоми се Доминик, които също забеляза помръкналото й лице. Преди да му отговори обаче, Сериз отново спря странен, изпитателен поглед върху граф дьо Рокай.

— Нищо интересно — премина в отбрана тя, но на всеки от двамата мъже бе ясно че лъже.

Изглежда поне тази слабост й бе останала, макар че преди лъжеше много по-сполучливо!…

— Да пием за вашето посещение, Жан-Пол! Мисля, че мога да се обръщам така към вас, след като сме вече толкова близки роднини…

Жан-Пол вдигна чаша към устните си, но не отпи Когато Сериз д’Обри, новата му роднина, вдигна кристалната чаша към устните си, го връхлетя такава абсурдна мисъл, че му идваше сам да се наругае. И все пак не можа да се сдържи. Нещо по-силно от него самия го накара да я изрече на глас:

— За Бога! Вие не сте Сериз дьо Дюка, нали? Приличате на нея, приличате й толкова, че бихте могла да заблудите всеки друг. Но не и мен! Коя сте вие?

Сериз го изгледа все тъй изпод мигли с необикновен интерес. Какъв късмет, че писмото на майка й пристигна точно навреме, давайки й известна преднина пред този властен господин. Разбира се, като оставим настрана колко беше ядосана, че научава чак сега за всичко, което ставаше в Шез. Вече не й бе трудно да си представи в общи линии картината, нищо че все още липсваше главното доказателство.

Винаги бе знаела, че сестра й няма да се влюби в обикновен човек. Но че ще избере именно такъв великолепен, горд и непреклонен екземпляр, не бе и сънувала. Братовчедът на Доминик сякаш бе из дялан от гранит, целият само остри ръбове и ъгли, които нито добре ушитият костюм, нито атлетичната фигура не успяваха да прикрият. Необходимо беше наистина твърдоглавието на една Шантал дьо Мариво, за да се опитоми подобен лъв! Дали в този човек има поне капчица от онази нежност, която тя толкова много обичаше у Доминик?

Жан-Пол видя как младата жена сложи ръка на рамото на съпруга си, за да го възпре да не отговори прибързано.

— Какво ви кара да направите едно толкова абсурдно предположение? — усмихна се мило тя. — Смених името си едва при венчавката. Граф дьо Видан, първият ми съпруг, загина при обсадата на Дюнкерк… Искате да кажете, че това не отговаря на истината? Мислите, че съм… измамница?

— Не, разбира се, че не! Простете! Но…

Жан-Пол не се сдържа и скочи от меките възглавници. Изправи се между две дорийски колони, откъдето се разкриваше гледка към просторния парк на имението.

— В Париж се запознах с една придворна дама на кралицата… Тя също се наричаше Сериз дьо Дюка. Една друга дама. Не бяхте вие… Готов съм да заложа главата си!

— Запазете си главата и се опитайте да мислите с нея! — Съветът прозвуча твърде рязко. — Предполагам, че говорите за онази непочтена измамница, с която свързахте Жюли, нали?

— Значи все пак знаете! — Графът се завъртя на токовете си и пристъпи към Сериз, която неволно се сгуши до съпруга си. — Та говорете, говорете най-сетне!

— Е, скъпа, предполагам, че действително дължим обяснение на моя братовчед. — Доминик д’Обри обви покровителствено с ръка раменете на съпругата си, но сериозният му тон показа, че настоява тя да каже истината.

Сериз изпъшка и погледна писмото, което все още стискаше в ръка. След това започна решително да рови листовете, търсейки определен пасаж. Измъкна листа не по-малко решително и го подаде на графа:

— Четете сам!

Почеркът беше явно дамски, красив, с безпогрешен правопис. Само поривистият наклон на редовете издаваше донякъде, че е написано от силно възбуден или силно притеснен човек.

…Не мога да мълча повече. Трябва да ти кажа най-сетне, дори тя да ми се разсърди. Не допускай някой друг да го научи! Толкова е съсипана и отчаяна! Само мълчи.

Ти не би могла да я познаеш. Нищо не е в състояние да измъкне от нея името на онзи човек. Упорства дори пред баща ти.

Предполагам, че е някой от благородниците около краля. Може дори да го познаваш. Не би ли се опитали да помислиш и да ми пишеш кой би могъл да бъде? Така баща ти ще може да продължи издирването.

Има дни, в които си мисля, че виждам пред себе си съвършено непознато същество. Ако не беше детето, което очаква, бих се страхувала за живота й. Вече не зная какво можем да направим, за да преодолеем тази стена от мълчание и болка, с която се е оградила. Моля се за нея. Но ми се иска да можех да направя нещо по-осезаемо. Да можех да кажа на този непочтен човек, който я опозори и изостави, какво мисля за него! Той изобщо не заслужава тази упорита любов, с която пази името му, за да не му потърси сметка баща ти. Дано съдбата го накаже…

Писмото продължаваше, но Сериз беше дала на госта само една страница. Той вдигна очи и срещна погледа й, който го бе следил през цялото време, докато четеше.

— Вие сте този човек, нали? Вие сте… — Сериз въздъхна дълбоко. — Били сте по същото време в Париж, нали? Така сте казали на Доминик. Някъде в края на годината. Сега аз ви моля: можете ли да ми обясните защо причинихте на сестра ми тази мъка?

— На сестра ви?! — Жан-Пол д’Обри почувства сякаш целият павилион, ведно с мраморните колони се стовари отгоре му. — Сериз е ваша сестра?

— Казва се Шантал. Шантал. Сериз съм аз. Близначки сме. Нима не си спомняте? Нали вие спасихте живота на Шантал едно време, когато идвахте в Шез? Ако не се бяхте намесили вие, щете да се удави с жребеца на баща ни в Лоара. Тогава татко така се ядоса, че за малко не я изпрати при урсулинките в Лион.

— О, Боже!

Този разказ извика отдавна забравения спомен за една малка фурия с развети коси, кацнала върху твърде едър за нея жребец. Спомни си зелените очи на детското личице… Навярно беше пазил този спомен през всичките тези години в сърцето си. Затова я почувства толкова близка още от първия миг… Сега вече изобщо не му се струваше странно, че не се е страхувала да язди сама из горите на Сен Жермен. Сега вече ставаше ясно защо го преследваше този призрачен, неясен спомен…

— Много малко хора ни различават. Родителите ни, братята ни… покойният ми съпруг и старата ни бавачка. Човек трябва да познава една от нас много добре или много да я обича, за да съзре неуловимите различия или по-скоро да ги почувства. — Сериз впери в лицето му сериозните си очи: — Но защо ми се струва, че вие по-скоро мразите сестра ми? Какво ви с сторила? В края на краищата на нея трябва да благодарим, че кралят възстанови правдата и поправи несправедливо стореното зло. Без намесата на баща ми Доминик щеше да си остане един скромен мускетар, а вие идехте да бъдете само един от писарите на господин Колбер…

— Сестра ви се е представяла в двореца вместо вас? — Жан-Пол сякаш въобще не беше чул защитната реч. — Но за какво са били всичките тези лъжи? Тази измама?

Гневният съдник явно очакваше отговор. Сериз въздъхна Как би могла да обясни тези невероятни събития?

— Това е дълга история — каза тя. — Но ние сме длъжни да ви обясним. Но не бихте ли искали преди това да ми отговорите само на един-единствен въпрос? Какво чувствате към сестра ми?

— Това ще й кажа сам, стига да ми падне в ръцете! — изръмжа графът. — Разказвайте!

Очите, с които Сериз погледна Доминик, зовяха за помощ, но съпругът й само кимна окуражително:

— Направи го, сърце мое! Все пак идеята беше твоя.

Нямаше как, Сериз заразказва — къде точно, къде неясно — цялата невероятна комедия, която бе приключила за Шантал с истинска катастрофа. Мина доста време, докато най-сетне свърши, но дълго след това Жан-Пол не намираше подходящи думи, за да проговори. Братовчед му напълни отново чашите и им ги подаде.

— Що се отнася до ролята на Сериз, мога да потвърдя всяка дума, Жан-Пол! Напуснахме Париж в средата на октомври миналата година. А що се отнася до нейната сестра — Доминик се усмихна, — тази история ще трябва да доразкажете вие.

— И наистина нямате понятие какво е било написано в онези документи? — Графът погледна Сериз с недоверие.

— Разбира се, че не! — възмути се тя. — Изпълних онова, което ми нареди кралицата-майка. Да взема от писалището един пакет в платнена торбичка и да го предам на леля ми. Не съм и погледнала дори. Аз не шпионирам!

— О, Боже!

— Навярно Шантал е решила, че съм прибрала документите заради Доминик и затова не съм й споменала за посещението у Мазарини. Горкичката ми сестра! Искала е да запази тази тайна, за да не ме изложи на опасност… Точно тогава кралят бе насочил благосклонното си внимание към мене и това ме отчайваше. При това положение никога нямаше да получа от него разрешение да встъпя в брак с Доминик. Очаквах дете и желаех да се омъжа за бащата на това дете! А сестра ми не е омъжена, тя решително отхвърляше всички предложения за женитба. И ми се стори, че няма нищо лошо в това, да й предоставя един шанс, който за мене беше абсолютно изключен. Надявах се тя да хареса краля. Млад, галантен и толкова пламенен…

— А документите? — Жан-Пол заличи с един замах образа на кралска метреса, която Сериз изписваше пред очите му. — Как са стигнали документите до краля?

— Леля ми знаеше за моята връзка, с Доминик и се е страхувала да не реабилитират семейството му, та нито кралят, нито баща ми да могат да възразят срещу нашия брак. И когато разбрала, че Шантал е осуетила дълго лелеялите й планове, признала на баща ни, че тя е прибрала всичко, което се отнася до семейството на Доминик. А баща ни ги предал на кралицата-майка. Може би не знаете, но родителите ни са се оженили с протекцията на Ана Австрийска. Тя е много привързана към цялото ни семейство.

— О, Боже!

— Все едно и също повтаряте! — Избухна Сериз и за миг заприлича на Шантал. — Моята сестра е красива, но не е нито алчна, нито лъжкиня! Верността й стигна дори дотам, че се отрече от самата себе си, за да не застраши моето щастие. Не, и през ум не би ми минало, че вие сте онзи мъж! Та вие би трябвало да разберете много по-рано всичко това!

— По дяволите, как бих могъл да го разбера?

Сериз поклати глава — тази безкрайна мъжка недосетливост беше наистина отчайваща!

— Ами е малко пресмятане, Жан-Пол! Синът ни е роден през пролетта, нали Доминик ви покани на кръщенето му. Тогава вие дори не отговорихте. Но би трябвало да се досетите, че жена, която скоро ще ражда, не би могла да танцува по празненствата в двореца. Между впрочем, нужни са девет месеца, за да се появи едно дете на бял свят, никога ли не сте чували това?

— Не желаех нито да мисля за нея, нито да правя сметки! Бях болен. Болен от злост. Толкова ли не можете да разберете?

За Сериз този отговор беше напълно достатъчен. Ала сега той отприщи рой други въпроси.

— Какво смятате да правите? Ще седите и ще гледате как от криворазбрана гордост Шантал си съсипва здравето и рискува живота на детето ви? Не ви ли е ясно, че е отчаяна и само чака някакъв знак от вас? Според нея вие отдавна сте разбрали, че вашият братовчед се е оженил за съвсем друга жена. Шантал много добре знае, че къщата ни е само на един час път от Рокай! За нея вашето мълчание може да означава само едно: че през това време ви е станала абсолютно безразлична!

Сериз се бе хвърлила с цялото си същество в защита на сестра си, забравила привичното си спокойствие.

Жан-Пол прескочи наведнъж трите стъпала на беседката, преди тя да разбере какво възнамерява да прави.

— Чакайте! Къде тръгнахте?

— И още питате? — Той обърна лице към нея. Каменната маска, която бе изплашила толкова много Сериз, бе изчезнала. В светлокафявите очи грееха златни пламъци, стиснатите устни сега се усмихваха. — При Сериз, естествено! Кълна се, че няма да се върна, преди мнимата Сериз, тази вещица, да е станала графиня дьо Рокай!

Сериз остана загледана след него, но когато ръката на съпруга й обгърна раменете й, тя направи смешна гримаса:

— Изглежда братовчед ти не подозира в какво гнездо на оси ще попадне. Можеш ли да си представиш какво ще му наговори баща ми, когато се яви да моли за ръката на Шантал само месец преди раждането на собственото си дете? Мама пише, че баща ми е толкова разгневен, че се страхувала за здравето му не по-малко, отколкото за здравето на Шантал.

— След всичко онова, което си ми разказвала за сестра си, останах с впечатление, че двамата с Жан-Пол биха си подхождали чудесно. Време му е да си потърси съпруга, все пак той е главата на дома д’Обри.

— Моли се на бога да излезеш прав!

Енергичният бебешки плач достигна чак до стихналата градина и Сериз хукна към къщата. Ала както никога досега съзнанието й беше заето не с малкото създание, което пищеше за майка си. Тя пътуваше с Жан-Пол д’Обри и мислите й пришпорваха коня му, за да не се бави нито секунда.