Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

На Жак-Бенин Босюе, строгия придворен изповедник на Нейно величество, Шантал би трябвало да благодари за това, че през следващите няколко седмици ухажването на краля се ограничи само до мълчаливо възхищение и галантни комплименти. Благочестивият мъж се бе осмелил да укори Людовик Френски за безпътния живот, който водеше.

Онези, които бяха станали свидетели на тази нечувана дързост, а между тях и неотразимата госпожица дьо Монтале, шепнеха, прикривайки устни с ръка, че отец Босюе посъветвал краля да се вгледа в собствената си съвест, да се откаже в бъдеще от онези плътски радости, които при обикновените хора биха били заклеймени като пороци, и да тачи благочестието и християнското смирение.

Скандалът, макар и предизвикан от духовник, продължаваше да бъде тема номер едно на всички разговори. Предполагаше се, че всъщност майката на краля стои зад това обществено порицание, тъй като леконравният живот на сина й се забиваше като трън в сърцето й. Разпуснатият морал в двора, разгулът на младите аристократи, тези шеметни празненства, нижещи едно след друго, възмущаваха Ана Австрийска до дън душа. Тя не можеше да сподели твърдата увереност на Луи, че отсега нататък той ще дава тон на всичко, което се върши във Франция.

Шантал пък се учудваше от спокойствието на младата кралица. Тя или не знаеше за изневерите на съпруга си, или ги отминаваше с възхитително самообладание. Мари-Терез твърдо спазваше досадния ритуал, който определяше живота й: молитви, ръкоделия, молитви, протоколни задължения, които трябваше да изпълнява със съпруга си, и пак молитви. Испанката буквално боготвореше Луи. За нея имаше значение само това, че той възобнови посещенията си в спалнята й, след като изтече полагащия се след раждането срок. Въпреки че нямаше човек, който да не знае, че кралят можеше да бъде намерен много по-често в леглото на мадмоазел дьо ла Валиер, която продължаваше да живее съвсем наблизо, в двореца Тюйлери, в дома на Мосю, както всички наричаха Филип д’Орлеан.

Само в един доверителен разговор с майка си Шантал се осмели да изрази учудването си от тези нрави:

— Значи ли това, че за краля не важат повелите, на които се подчиняваме ние? Да не говорим за това, че изневерите му все някога ще стигнат до ушите на кралицата. Какво ще стане тогава?

— О, тогава ще се стигне до грозна разправия, без това да промени каквото и да е — отвърна графиня дьо ла Шез спокойно. — Кралят иска да се забавлява и не ще позволи на никого да му пречи. И тъй като въпреки всичко той е един справедлив и способен владетел, никой няма да го укори. Негово величество заздрави финансите на държавата, живеем в мир. Луи доказа, че въпреки младостта си е способен да управлява Франция по един забележителен начин…

— Звучи така, като че защищавате неговото… безпътство — изненада се Шантал. — Нима одобрявате този начин на живот?

— Не го защищавам, но съм в състояние да разбера защо е станал такъв — усмихна се графинята. — Помисли и за това, че става дума за един младеж, който е преживял в детството и юношеството си тежки времена на недоимък и несигурност. По време на Фрондата той е бил принуден да се крие в полусрутени замъци, спал е върху слама, защото тълпата на Париж го е измъкнала посред нощ от леглото му и го е прогонила. Той прави всичко, за да укрепи своята власт и авторитет. И, между нас казано, ще трябва да се съгласиш с мене, че не е завлякъл насила в леглото си никоя от тези хубавици. Тъкмо обратното, сега честта да служиш на краля със своите прелести се смята за велико предимство. Убедена съм, че много дами са готови начаса да разменят местата си с мадмоазел дьо ла Валиер, само да им се отдаде случай.

— Като че ли слушам леля Диан! — възропта Шантал — Тя смята, че съм глупава гъска, защото отказвам да се наредя и аз в редицата на кандидатките…

— О Диан никога не е имала и понятие какво е любов — прекъсна я майка й. — Не бива да я слушаш. Тя съди само по външните неща, интересува я единствено материалното. Не е способна да направи разлика между истинските чувства и едно лекомислено временно увлечение.

— И какво да направя тогава? — Шантал изрече неволно въпроса си, заковала очи в лицето на майка си.

— Нима искаш аз да ти отговоря? — усмихна се майка й меланхолично. — Та ти си вече на двадесет и пет години, скъпа Шантал. Ти успя да убедиш всеки един от младежите, които баща ти ти предлагаше за съпрузи, къде с чисто упорство, къде с хитрост или нелюбезност че не си подходяща съпруга за тях. През всичкото това време твърдеше, че си в състояние сама да ръководиш живота и бъдещето си. Малко ли се борихме с упорството ти, преди най-сетне да се отдръпнем и да гледаме мълчаливо какво правиш?! Точно сега бих се въздържала да решавам вместо тебе. Научи се сама да поемаш отговорност за решенията си. Крайно време е вече.

Шантал издаде някакъв неопределен звук — полупротест-полувъздишка. Нямаше куража да признае на майка си, че вече се съмнява дълбоко в собствените си способности. И не само в тях, но и в самообладанието си, в нервната си устойчивост и смелост.

Но въпреки това й беше трудно да се възползва сега от създалата се възможност и да се довери на майка си. Онова, което изпитваше към Жан-Пол, не можеше се изкаже с думи. Като уловено птиче се блъскаше в мрежата на собствените си чувства и не намираше с да ги отхвърли. Тя знаеше, че Жан-Пол д’Обри само чака и най-малкия признак на слабост от нейна страна. А именно това я плашеше: с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да скрива слабостта си. Какво кроеше той? Кога ще направи опит да я притисне отново?

Въпрос, който получи своя отговор още на другия ден, когато целият двор бе поканен да разгледа апартаментите на Лувъра, които архитектите Льо Во и Лебрюн бяха преустроили по поръчение на краля. Зидарите си бяха отишли и бяха отстъпили място на тапицерите, художниците и златарите. Всички дами от свитата на кралицата бродеха възхитени из огромните зали.

Изрисуваните тъкани, позлатените ламперии, гоблените, килимите, картините и мебелите — целите от позлатено дърво или от масивно сребро — всичко това трябваше да оповести гордо на света за новите богатства на френския крал. Нестихващите възклицания и приглушеният шепот на придворните доставяха видимо удоволствие на Негово величество, който, изпаднал в отлично разположение на духа, просто се разтапяше от галантност към замаяната си съпруга. Изглежда че проповедта на абат Босюе даваше своите плодове.

Замаяна от великолепието, от шеметно високите тавани на залите, които превъзхождаха несравнимо по красота и елегантност стария Лувър, Шантал се приближи към един от високите сводести прозорци, откъдето се откриваше прекрасна гледка към градините на Тюйлери. Въпреки че сега в бледосиньото февруарско небе стърчаха само голи клони и нямаше никакви цветя, красотата на парка беше несъмнена. Липсваше само малко слънце и зеленина. Ох, как жадуваше Шантал да свършат най-сетне тези мрачни зимни месеци!

— Негово величество не харесва градините. Сега е възложил на мосю льо Нотр да ги преустрои. Не знаехте ли? Започват работа през пролетта…

Шантал притискаше трескаво ръка към гърдите си, за да не изхвръкне сърцето й. Или за да овладее уплахата си? Способността на Жан-Пол д’Обри да изниква ненадейно от нищото с някакви най-безобидни забележки на уста, можеше да се сравнява само със способността му да изчезва безшумно при подобни ситуации.

— Както винаги вие сте чудесно информиран, господине! — отвърна тя беззвучно и насочи цялото си внимание към фигурите на изкусно подрязания жив плет. — Благодаря ви, че ми го съобщавате. А сега, извинете ме, аз…

— Кралицата изобщо няма нужда сега от дамите си, мадам! Обзалагам се, че не се интересува дали в момента я съпровождат десет или двадесет от тях. Тя е изцяло погълната от това да боготвори съпруга си. Ще позволите ли да ви поканя на една малка разходка?

Той изобщо не даде възможност на Шантал да отклони поканата, без да предизвика нежелателното внимание на околните. Младата жена се опита да овладее нервността си и да запази фасадата на нехайна вежливост. Добре знаеше, че е загубена, ако той открие как неговото присъствие я прави неспособна и на една-едничка разумна мисъл.

— Както изглежда, междувременно сте свикнали отлично с двора — отбеляза тя хапливо, като сложи пръсти върху ръката му, както изискваше етикетът, и прихвана леко с другата си ръка полите на кадифената си рокля с цвят на канела.

— Имах честта да изпълня някои поръчки на мосю Колбер. — Отговорът му прозвуча самодоволно. — Пред вас стои един от високо ценените му сътрудници. Така че ако възнамерявате отново да ми напомните, че съм нежелан в този дворец, ще бъда принуден да ви разочаровам.

Шантал само отметна назад напудрената си глава и не пожела да отговори. Каквото и да кажеше, този човек ще успее да го преиначи и ще търси да види в него само най-лошото. Но думите му все пак представляваха известно обяснение за новия му семпъл костюм от най-фино фламандско сукно и за блестящите му нови ботуши.

Да, това поне облекчи донякъде гузната й съвест, че го бе оставила без ботуши, а също и без кон, в оня пущинак. Въпреки че бе раснала в абсолютна материална обезпеченост, Шантал имаше представа какво струват животът, дрехите и жилището в един град като Париж, който бе много повече от столица на Франция. Към този град бяха обърнати очите на цяла Европа.

Поиска й се да го попита къде отиват, но от устните й не можа да се откъсне нито звук. Имаше нужда от цялото си самообладание, за да продължи да крачи до него с небрежна елегантност и да игнорира любопитните погледи, които ги съпровождаха. С крайчеца на окото си зърна смаяното невестулче лице на госпожица дьо Монтале и разочарованието в лицето на граф дьо Роа. Не й бе спестена и срещата с мадам дьо Навай. Нямаше никакво съмнение, че ще бъде оповестено на целия дворец, че флиртът между барон дьо Гюиме и вдовицата на граф дьо Видан съвсем не е приключил… Достатъчно материал за поредната нервна криза на леля й.

Докато я водеше през един от вътрешните дворове към нейния апартамент, не размениха нито дума. Шантал бе благодарна на небето, че родителите й са настанени в Отел дьо Мариво и се появяват в двора само на официалните приеми. Шантал не смееше и да мисли какво би казала нейната майка за безцеремонния жест, с който Жан-Пол отпрати набързо Жюли. Но гневът поне развърза езика й:

— Държите се непристойно! — избухна тя, ала все още избягваше да срещне очите му. — Нямате право да се разпореждате с прислугата ми. Кажете онова, което имате да казвате и си вървете! Не желая да ви виждам повече!

— И както винаги, пак лъжете, мадам!

Червените петна избиха издайнически по страните й.

Фактът, че в този случай той наистина има право, съвсем не правеше нещата по-добри, нито пък допринесе за нейното спокойствие. Какво да стори? С жест на жалка безпомощност тя притисна чело с опакото на ръката си и сведе ресници. В това движение имаше толкова грация и трогателна женственост, че се видя как графът стисна зъби и мускулчетата на бузите му заиграха.

— Да! Лъжкиня и измамница! Хитра алчна вещица, това сте вие, мадам! Трябва да ви се признае обаче, че що се отнася до магиите на прелъстителка, нямате равна на себе си.

Зашеметена от тези обвинения, младата жена се опита да схване смисъла на злобния изблик. Тя отвори очи — в зелените чисти дълбини на този поглед се четеше безкраен смут.

— Какво искате да кажете? — промълви тя объркана. — Че ме мразите или че ме желаете? Не сте ли в състояние да вземете решение? Предполагам не очаквате да ви изразя съчувствие. Трябва да сте луд…

— Всъщност вие сте абсолютно права, така е. — Като че ли нищо не бе в състояние да разклати фасадата на безметежно спокойствие, което той излъчваше. Може би заради това Шантал изобщо не изпита страх, когато той пристъпи към нея. Чак златните пламъци в очите му й показаха, че се намира в непосредствена опасност. Но беше твърде късно да търси спасение. А може би съзнателно се поколеба…

— Луд съм! Луд съм за тебе! Да докосна тялото ти! Да те целувам, да се разтопя в тебе… Мъчех се да забравя, заех се с непосилни дела — не мога! Не мога да пропъдя проклетия образ от съзнанието си. Хвърлих се в продажните обятия на всякакви развратници, не помогна! Не мога да се отърва от тебе! Ала сега вече ще изкореня това зло!…

Дрезгавият задъхан глас я облъхваше като сух повей и й отнемаше дъха. Шантал стоеше като вцепенена, неспособна да помръдне, вперила очи в него.

— Все някога ще ми омръзнеш! — продължи Жан-Пол. — Все някога ще ти се наситя. Нима е казано, че трябва да стоя надалеч и да чакам ти да благоволиш да ми дадеш онова, което мога сам да си взема?

Някъде много, много далече гордостта й се възбунтува срещу тези възмутителни думи, но гордостта й бе безсилна да се бори срещу сърцето й, срещу тялото й, срещу копнежа й. Жан-Пол я презира… Но и той я желае… Не се ли крие именно в това искрица надежда за тях двамата?

Тя не оказа съпротива, когато той я притегли към себе си и сложи като печат на устните й една пламенна целувка. Защо да се бори срещу нещо, за което жадува не по-малко от него? Тя разтвори устни и се отпусна. Безсрамната безцеремонност, с която той сграбчи едновременно гърдите й и заоблените й хълбоци под надиплените поли я остави без дъх. Да, може да я мрази, но я желае. Той…

Откакто бе изпитала в ръцете на Жан-Пол екстаза на плътската любов й беше трудно да потиска собствените си страстни желания. Прекалено дълго бе пренебрегвала и душила гласа на пламенната си природа. Стремеше се, но не намери сили да овладее покълващото в нея желание. Мислеше единствено за ласките му, за ръцете му върху голата си кожа…

Смелите решения, които ковеше, когато помежду им лежеше половината град, се стопиха като мъглица на слънце, щом усети целувките му. Тя цяла трептеше под настойчивите му милувки. Ръцете му познаваха, изглежда, твърде добре тялото й, по-добре отколкото самата тя се познаваше.

— Колко си хубава! Великолепна! А ми се иска понякога да те удуша, само да ми паднеш в ръцете… — Той шепнеше в самите й устни, дългите му пръсти обхванаха шията й, заплашителни и жадни. — Подцених те, но знай, че втори път не ще направя тази грешка…

Ръцете му се плъзнаха към раменете й, заразвързваха шнуровете, които пристягаха златовезания й корсаж. Направи го бързо, с ловкост, която би направила чест на всеки джебчия. Шантал остана само по риза. С един замах той я вдигна от купчината дрехи, останали на пода, и я пренесе на широкото легло с балдахин, което заемаше едва ли не половината стая. Прозирната материя очертаваше стройните хълбоци и бедра и показваше издайнически щръкналите от желание розови зърна на гърдите й.

— Не прави така! — Устните му докоснаха нежно зъбите й. Шантал пак бе прехапала долната си устна, за да не изкрещи. — Ела, никой няма да ни безпокои… Защо се срамуваш от онова, което чувстваш? То е нещо естествено между мъж и жена…

Дълбок дрезгав стон се откъсна от гърлото й. Обезумяла от блаженство, когато той пое с устните си болезнено напрегнатото зърно на гърдата и. Заля я гореща вълна, удари я и я зашемети. Побиваха я ту студени тръпки, ту по тялото й отново се плисваше изгаряща лава… Шантал цяла трепереше, виеше се и се мяташе под изгарящото му желание. Чак когато очите им се срещнаха, той пусна гърдите й.

— Кажи, че ме желаеш! Че си моя! Прекрасна моя! Кажи го! Кажи, че имаш нужда от мене!…

В далечината, извън нея, просветна искрица съпротива срещу такова безпрекословно подчинение. Такива неща не се говорят! Не могат да се казват на мъж, който те презира и само търси да те подчини на волята си. Но тук бяха тези негови дяволски пръсти, впити в предателската влага на разтворените й в очакване бедра Подлудяваше я тази ласка, Шантал скимтеше от желание, което само той можеше да удовлетвори.

Струваше й се, че ще полудее, ако не го получи, ако не го почувства в себе си! Думите сякаш сами се изплъзна ха от устните й:

— Да… Моля те, да… Твоя съм. Искам те! Вземи ме! Моля те, не мога повече!

Сълзи на безпомощност избликнаха в очите й и замъглиха погледа й. Не издържаше повече и докато той започна да хвърля всичко от себе си, Шантал загали сама своето извиващо се като в треска тяло. Сякаш искаше да се увери, че това тук е нейната кожа, нейни нервите, оголени от нетърпение… Нейните са тези гърди, очакващи целувките му и опитните му ласки, изпращащи стрелите на пронизителна наслада…

Шантал не би могла да знае какво въздействие оказа върху Жан-Пол това безпаметно галене на собственото й тяло. С един дрезгав вик той сграбчи ризата и я разпра по средата, разтвори красивите й крака и я облада с един-единствен рязък, необуздан тласък. Щеше да бъде жестоко изнасилване, ако не бе нейното пламенно очакване.

— Господи! Моля те… Да, о-о, вземи ме!… Искам да почувствам силата ти!

Шантал мяташе глава като обезумяла. Той я повдигна към себе си с две ръце, за да проникне още по-дълбоко в нея. Грубата му хватка я приковаваше, не й даваше възможност да се отдръпне. Нещо, което тя отдавна не искаше вече… В този миг двамата бяха отхвърлили от себе си всяка следа от култура и цивилизация, отдадени на великия ритуал на съвкуплението.

Жребец и кобила. Мъж и жена. Прастарата борба на вечната мъжественост с вечната женственост. Удар срещу удар, в мощната люлка на насладата и еротичната омая на пулсиращите в див ритъм, плувнали в пот тела.

Шантал не чуваше тихите гърлени звуци, които сама издаваше, нито задъханите стенания на мъжа, понесен от стихията на собственото си сладострастие. Той напираше, настъпваше, блъскаше, докато в нея най-сетне експлодира върховната наслада и я запрати чак до звездите…

— Майко Божия! Съжалявам! — Жан-Пол се отпусна върху нея, все още дишайки тежко. — Не можах… да се въздържа. Не исках да ти причиня болка, малка моя…

Шантал усети как той приглажда косите по челото й, как я притегли в закрилата на прегръдката си, като че търсеше да заличи бруталността, с която я беше взел.

Не можеше да му каже, че и тя изпита наслада, не по-малка от неговата. Бе омаломощена. Нямаше сили за нищо, чувстваше се като пребита, и въпреки това бе в пълно съзвучие със себе си и с всичко, което я заобикаляше. Колко приятни бяха тези тихи ласки, така не се връзваха, с онзи обезумял от желание мъж преди малко.

Каква лудост! Нямаше нищо общо с онова бавно, еротично сливане в Сенжерменския лес. Сега беше съвсем различно; тъмна, опасна възбуда, която те кара да се боиш и срамуваш от себе си, ала оставя безкрайно, неизразимо удовлетворение.

Как е възможно да изпитва наслада от такава примитивна страст?!

— Какво ви е? Защо не казвате нищо?

Всъщност това преминаване от интимното „ти“ отново към „вие“ бе единственото, което я нарани. Все пак бодването на този официален тон й помогна донякъде да се съвземе. Да нахлузи бързо забравената броня и да се въоръжи за нови удари, каквито той нанасяше неизменно, освен когато се любеха.

— Какво очаквате? — промълви тя пресипнало, без да помръдне. — Да ви благодаря за това, че ме обладахте като някой дивак?

— Не, но щеше ми се да съм покорил някак и каменната ви душа, както подчиних това възхитително тяло, мадам! Трябва ли да бъдем врагове, след като има поне една област, в която се разбираме великолепно?

Шантал моментално прогони в най-затънтеното ъгълче на душата си проблясъка на надежда, който извикаха в нея тези думи.

— Какво ми предлагате? Да стана ваша любовница? — изфуча тя презрително.

— Защо не? Вие сте пълна с изненади, темпераментна сте, покорна и податлива в леглото… Много малко са жените, които реагират толкова пламенно.

Дишането й секна. Осъзна моментално опасността. Та тя е като восък в ръцете на този човек! Ако му позволи да укрепи несъмнената си власт над нея, той ще причини беди и на Сериз, на съпруга й, на нероденото им дете…

Не, това тя няма да допусне! Колкото и да се ядосваше на продължителното й мълчание, Сериз беше преживяла достатъчно болка и заслужаваше поне малко щастие. Шантал никога няма да стане причина да се разруши това щастие. Трябва да бъде силна! Достатъчно силна, за да отиде срещу собственото си сърце.

— Благодаря ви за предложението, но то не ме интересува — каза тя сухо. — Да не би това да е вашето отмъщение заради лошата шега, която ви изиграх в гората на Сен Жермен? Искам веднага да ви кажа, че вие просто ме принудихте да постъпя чака, след като ме отвлякохте в онази мъглива нощ от Пале Роял. Така че сърдете се на себе си. Сега сме наравно. А ако търсите коня си, той ви очаква в конюшните на баронесата. Потърсете Гастон, майстора на оръжие, той знае.

Тя отбягна златнокафявите лъвски очи, които се взираха в нея, търсейки обяснение за хладния й тон. Настъпи дълго мълчание. След това Жан-Пол рязко я пусна и слезе от леглото. Шантал се сви разтреперана под завивката, загледана как той с къси, точни и уверени движения привежда в ред облеклото си. Сложи накрая и дантелената яка, която придаваше изискана елегантност на черния му жакет.

— Благодаря ви за чудесния следобед, мадам! — Със стиснати устни той посегна към тривърхата си шапка. — Предполагам ще се видим след четири дни, когато дворът ще посети панаира в Сен Жермен по случай празника на Свети Гастон.

Шантал не отговори. Внимаваше да не каже погрешна дума. Този път нямаше да се изпусне! Отново прехапа долната си устна. Приличаше по-скоро на детински навик. Едно смутено момиченце, което се бои да не разберат, че лъже…

Колко различни личности се криеха в тази капризна графиня? Елегантна светска дама, смела амазонка, която намери безстрашно сред тъмните гори обратния път за дома… Безпомощно момиченце или гибелно опасна сирена, омайваща с изкусителните умения на сластна робиня от някой харем…

— Ще се радвам да ви разведа из панаира на монасите от Сен Жермен дьо Пре. Останете със здраве, мадам, и простете грубостта ми, която не бе нищо друго освен една безусловна капитулация пред вашите прелести!

Той се наведе над нея, за да целуне устните й за сбогом, а ръката му се плъзна под покривката и погали гърдите й. Жестът й се стори толкова равнодушно арогантен, като че той погали някакво послушно кученце, изпълнило заучения си номер, преди да го отпратят обратно в кошницата.

Шантал остана да лежи неподвижно, загледана във вратата, която се затвори след него. В камината изпука главня и се разпиляха искри, но тя не чу нищо. От очите й бликаха сълзи.