Сергей Лукяненко
Звездната сянка (7)

Глава 6

Земята плуваше под нас. Не безкрайна равнина, каквато е от ниска космическа орбита, и не ярка синя звездичка, както при неуспялото захождане за джамп. Кълбо. Шепа прах, превърнала се в дом за милиарди живи микроби.

Това е най-безпощадното разстояние, най-потискащото зрелище — малко кълбо, потънало в черното небе. Именно в такива мигове започвах да разбирам колко малък е светът ни. Малък и нищожен, жалък и смешен. Какво сме ние в сравнение с Вселената? Ето — Земята още пази очертанията на континентите си, но вече мога да протегна ръка и планетата ще легне в дланта ми покорно и безропотно. Планинските хребети ще издраскат кожата ми, океаните ще намокрят пръстите ми, атмосферата ще излети като кората на презрял портокал. И Земята ще е в дланта ми.

Ние май смятахме себе си за център на Вселената?

Само преди някакви си петстотин години?

Там, върху онази дребна изпъкналост, наричана Европа, разпалваха клади, веднъж завинаги доказвайки нашата уникалност?

Тук, на границата между два нищожни континента, за пръв път сме успели да се издигнем в черното небе?

А от тази страна на кълбото все още смятат себе си за най-съвършените?

Защо излязохме в космоса? Защо измислихме джампа? Трябваше да си останем на огромното, преогромно кълбо… на огромната равнина, здраво придържана от трите кита и трите слона. Да строим къщи, да водим философски диспути, да се влюбваме, да отглеждаме деца… и никога, никога да не се съмняваме в това, че над нас е синият кристал на небосвода. Нека глупавите хиксоиди и алари да долетят при нас от отвъдната страна на кристала, да поклатят уродливите си глави, и да си отлетят обратно. Ние не представляваме никаква ценност… колко такива светове има встрани от галактическите пътища!

Но не, безкрайната планета върху здравите гърбове на яките слонове ни се стори тясна. Скочихме в черното небе — и Земята легна в дланта ни. И вече не е същата Земя.

Китовете са се гмурнали в чернотата, слоновете са се удавили и са потънали, Гагарин е погледнал в дребния илюминатор и е възкликнал: „Тя е малка!“.

Да, малка е. И става все по-малка. „Що за проблем е това в сравнение със световната революция?“ „Що за проблем е това в сравнение с величието на мирозданието?“

Прекалено далеч за прекалено кратко време скочихме. Тръгнахме да търсим другите, преди да сме намерили себе си. Та ние не се нуждаехме от място под чуждо слънце, от железен рудник на Луната или уранови находища на Венера. Ние търсехме отговори. Търсехме път. Константа, на фона на която нашите беди и проблеми да бледнеят.

А не биваше да напускаме Земята с този товар.

… Разперих ръка, пускайки синьо-бялото кълбо. Нека си лети.

— Тече ти кръв — съобщи изчислителят.

В кораба на геометрите нямаше аптечка. Или просто не знаех къде да я търся. Омотах около шията си носна кърпичка, разчитайки на това, че кръвотечението все пак е повърхностно. Куалкуа, верен на принципа си за ненамеса заради дреболии, не си направи труда да затвори раната.

— Какво ще правиш сега?

В кабината беше тясно. Прекалено тясно за трима човеци и влечугоид. Станцията „Гама“ висеше на десетина километра от нас, вече неподвижна, в състояние на бойна готовност. Но стрелбата засега не започваше.

— Ти стана престъпник на своята планета. Защо?

— Мислиш ли, че не съм прав? — попитах аз влечугоида.

— Моето мнение не е от значение. Какво смяташ да правиш сега?

— Да поговоря с дядо.

— Добре — съгласи се изчислителят. Последва секундна пауза, докато той отстъпваше мястото си на дядо. — Дръвник!

— Благодаря, дядо.

— Няма за какво! Дръвник! Омитай се оттук, не стой под прицел!

— Мислиш ли, че ще се опитат да ни унищожат?

— Въпрос единствено на време е! Давай командите! — Дядо не беше просто сърдит, а разярен. — Да се вършат глупости не е престъпление. Но да не се довеждат докрай вече си е престъпно!

— Трябва да направим нещо с тях… — Посочих неподвижните тела на Данилов и Маша.

Влечугоидът се озъби:

— Какво? Какво да направим сега? Или отново сме заедно, или ги изхвърляй във вакуума! Трети път няма!

Затворих очи и се протегнах мислено към разума на кораба. Нямаше време да се разговаря. Просто му предадох желанието си.

Ядрото.

Всъщност не разчитах, че ще се окаже толкова просто. Геометрите бяха избягали оттам и можеше всички полети към центъра на Галактиката да са под забрана. Настройвах се за дълъг спор, за словесна еквилибристика, уверения, че такъв полет е необходим за Родината. И евентуално — за намесата на Карел и за проникване в компютъра.

Не беше възможно корабът да се съгласи просто ей така!

Изпълнявам.

Екраните помръкнаха, запазвайки само бледожълто сияние. Изчезна Земята, изчезнаха звездите, изчезна космосът. За секунда ми прилоша.

Но това беше всичко.

— Какво става? — попита дядо. Нервността, която не можеше да се предаде чрез речевия апарат на влечугоида, си личеше по резкостта на въпроса.

— Изглежда, вече сме на път — отговорих аз объркано.

— И никакви приятни усещания? Жалко… — Явно дядо се шегуваше. И то от вълнение. — Пьотър, сигурен ли си? Накъде летим — към ядрото или към геометрите?

Време на пристигане — след дванайсет часа и шейсет и три минути.

Преобърнах наум времето в земно.

— Изглежда, към ядрото, дядо.

Влечугоидът започна да сумти и да мърмори. После каза:

— Прекалено лесно е… някак прекалено лесно. Не обичам, когато всичко започва като по вода.

Можех да кажа, че пленяването, бягството и разнебитването на единствената руска бойна станция изобщо не е гладко начало. Само че сега не ми беше до спорове.

Изобщо не ми беше до спорове.

— Дядо, трябва да направим нещо… с тях.

Влечугоидът бавно премести погледа си върху омекналите тела на гебистите.

— Решавай това сам, Петя. Решавайте го заедно с Карел.

Секунда — и погледът на изчислителя се промени.

— Те чуват ли ни, Карел? — попитах.

— Да. Блокирах само двигателната им функция.

— Освободи ги.

Изчислителят направи пауза — естествено, не размишляваше, а само ми демонстрираше размислите си.

— Сигурен ли си, Пьотър?

— Да.

Люспестата лапа се плъзна небрежно по ръката на Данилов, после плесна Маша по бузата. И хората се размърдаха.

Наблюдавах безмълвно как доскорошните ми приятели и още по-доскорошни врагове възвръщат властта над телата си.

Данилов раззина широко уста — като човек, събуждащ се от спокоен и сладък сън. Очевидно мускулите му имаха спазми. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Мерзавец си ти, Петя…

Мълчах.

— Мерзавец и глупак…

Данилов помогна на Маша да седне. Нелепо, чудовищно нелепо и неправилно беше това, че четирима човеци, един от които дори вече нямаше човешко тяло, бяха готови да се вкопчат в смъртоносна схватка в крехката черупка на чуждия кораб.

— Не аз започнах всичко това — казах. Разбирах, че не си струва да се оправдавам пред тях, защото не чувствах никаква вина.

— Ти развали всичко… — каза тихо Маша. — Всичко!

Докоснах мълчаливо превързаното си гърло. Кърпичката вече беше подгизнала.

Влечугоидът седеше между нас, демонстрирайки вялост и равнодушие. И все пак той беше единствената бариера.

— Какво ще правиш? — заговори отново Данилов.

— Вече обясних това — отговорих аз уморено.

— Какво ще правиш с нас?

— Нямам избор.

— Ясно. — Върху лицето на Данилов се изписа презрение.

— Ще ви се наложи да дойдете с мен. До края.

— Поне наясно ли си къде отиваш?

— Не — съгласих се аз веднага. — И никой не знае. И в това е същността, колкото и да е странно.

Увисна мълчание. Нито един звук в тясната кабинка, ни най-малко усещане за полет. Четири мънички късчета пустота — в една друга, безкрайна пустота.

— Допускаш грешка — каза Данилов.

Това вече го бях чувал. И не си направих труда да отговарям.

— Пьотър. — Маша се обърна неловко, като отстрани Данилов. — Тече ти кръв…

— Знам.

— Нека… да те превържа.

Ето това беше съвсем нелепо. Едва не й се изсмях в лицето. Но Маша чакаше с невъзмутимо спокойствие, което изобщо не ми хареса.

Вероятно не замисляше нищо лошо.

И фактът, че само четвърт час по-рано ръцете й стискаха пулта, команда от който буквално би ми откъснала главата, също не променяше нищо. Сега тя наистина беше готова да ми окаже първа помощ.

— Превържи ме — съгласих се аз. Изчислителят раззина уста с намерението да каже нещо, но или размисли, или не намери аргументи.

Маша извади от джоба на екипа си медицински комплект. Наведе се през креслото и безмълвно развърза пропитата с кръв кърпичка.

— Доста е сериозно… — отбеляза мрачно тя. — Добре би било да го погледне лекар.

— Да не се връщаме заради такава дреболия, а? — отговорих аз в нейния тон.

Маша изсумтя и разкъса медицинския пакет. Залепи върху раната влажна марля, започна да я превързва с бинт.

— Кръвотечението ще спре след малко. Как успя да направиш това?

— Куалкуа — съобщих аз след кратко забавяне.

— Значи все пак куалкуа — кимна Маша. — Аларите разправяха, че тази твар изобщо няма да се проявява след завръщането ти. Как се спогоди с него?

Съществото вътре в мен издаде нещо… ако мисленият сигнал можеше да се сравни със звук, то това беше кикот.

— Те са любопитни, Маша. Куалкуа се включиха в заговора и ми помогнаха с една-единствена цел… мамка му!

— Извинявай, ще бъда по-внимателна. — Маша завърза бинта толкова стегнато, сякаш смяташе да ме удуши. С леко учудване усетих, че косата й мирише на парфюм. Остър, съвсем неподхождащ й аромат на цвете — и въпреки това…

— Те искаха да видят света на геометрите.

— А може би все още го гледат? — попита остро Данилов.

— Може би — съгласих се аз. — Честно казано, не виждам проблем в това.

— А сега куалкуа искат да видят Сянката? — попита Маша.

— Сигурно. Не виждам друга причина, поради която той би ми помогнал.

Отново кикот в дълбините на съзнанието ми.

— В такъв случай твое ли е това решение, Петя? — вдигна поглед към мен Данилов. — Виждаш — ние, двама здравомислещи хора, го смятаме за неправилно. Ние сме ти приятели. Вярваш ли? Може би знаем по-добре от теб? Можеш ли да отговаряш за своите мисли и убеждения? Сега, когато в теб има извънземно?

— Вие самите настоявахте за това.

— Да, нямаше друг изход. Но сега казваме друго. — Дядо също…

Данилов погледна влечугоида.

— Дядо?

— Аз съм тук, Саша. Наистина съм тук — изрече бавно влечугоидът. — В това гущерово тяло…

— Иска ми се да вярвам — каза Данилов.

— Саша, не знам… — Думите не ми се удаваха лесно. Наистина не бях уверен, дори в самия себе си. Вече нямах право на вяра… — Може и да си прав. Може би зарядът от парализатора и нашийника с взривното вещество са прояви на приятелство. Само че аз вече съм виждал такова… приятелство. Там, при геометрите. И ние, навярно, сме се отдалечили само леко от това. Съвсем леко.

— Отдалечили сме се или сме изостанали? — попита дядо.

— Посоката тук не е от значение… Саша, ще ти кажа само едно — ако на мое място беше някой геометър, щеше да се съгласи с теб. Веднага и без спорове. Именно затова не мога да постъпя, както ти искаш.

— Ти си убеден — каза тихо Маша.

— Да.

Тя кимна, премествайки се на съседното кресло, до Данилов.

— Ти ни постави в безизходна ситуация — каза Данилов. — Така… Петя, можеш ли да повярваш, че се отказваме от прилагането на сила?

Мълчах.

— Така или иначе, ние не можем да подчиним кораба на волята си. Без твоя помощ, без помощта на Карел. Принудени сме да ти помагаме.

— Добре, ще се постарая да повярвам.

— Примирие?

Данилов протегна ръка.

След кратка пауза я стиснах. Това не беше никакво примирие, както в края на миналия век ядрените ракети на Щатите и СССР не са били залог за мир. И все пак…

— Кога ще пристигнем в ядрото?

— След малко повече от денонощие полет.

Усмивката на Данилов беше горчива.

— Пьотър, не те ли плаши тази пропаст?

— Разстоянието?

— Не, технологията. Отказваш се от съюза с раса, способна за едно денонощие да преодолее половин Галактика.

Само поклатих глава.

Ти все пак си победен, Данилов. Отдавна, отдавна… от онзи украински офицер или американски военен съветник, който е насочил ракетата към атакуващия боен самолет. Тогава още не си бил способен на безразсъдство. Самолетът ти е завил над топлия вонящ лиман, врязал се е в чернеещото небе, отдолу е пламтял докът, усукан от вакуумните заряди в такава каша, че стоманата и бетонът са се научили да горят.

И ударът, разтресъл бойния самолет, се е оказал гибелен не само за него. Носейки се във въздуха над изплашения град, изгаряйки парашута, опитвайки се да избягаш — ти си губел, губел си капка по капка нещо неуловимо. Не, не си загубил вярата си в грубата сила — както би трябвало да стане. Усетил си недостиг на сили в небесата. Повярвал си, че правдата винаги ще бъде в по-силната сила — както се е оказала права ракетата „skysoldier“ пред СУ-67, „fireshadow“…

— Това е много малко, Саша — казах аз. — Половин Галактика е твърде малко, за да се предавам.

Данилов погледна уморено изчислителя.

— Можеш да тържествуваш, Хрумов. Това наистина е твой внук. Не по кръв, но по възпитание.

 

 

Много странно усещане е събуждането, когато те будят отвътре…

Извинявай, че нахлувам в съня ти.

Това приличаше на онази размита граница между действителността и съня, в която на човек му се присънват най-странни неща, но всичко му се струва удивително реално. Вече не беше сън — защото помнех бягството от „Гама“, усещах болката в шията, знаех, че в съседното кресло спят прегърнати Данилов и Маша, а между нас „бди“ с крайчеца на съзнанието си влечугоидът. И все пак не беше наяве — някаква сънна мъгла все още обгръщаше разума ми.

Сякаш в пълната тъмнина пред мен беше увиснал блещукащ, говорещ облак.

Куалкуа?

Ник Ример, трябва да получа обяснения.

Корабът. Електронният разум, притиснат в ловко менгеме. Разумът, който не знае, че е разумен…

Слушам те, борд-партньоре.

Ти не си този, за който се представяш.

Все пак се случи!

Обхвана ме даже не ужас, а лепкаво ледено отчаяние. Така пропадаш и губиш способността си да се съпротивляваш, когато получаваш удар от съвсем неочакван източник. Когато няма изход. Рицарят е тръгнал на бой с дракон и не се е получило. По пътя го е срещнал крадец на дребно, който е забил между плочките на ризницата му тесен ръждясал кинжал. И ето че лежиш и се опитваш да вдигнеш тежкия меч, предназначен за избиване на чудовища, кръвта ти изтича, а случайният враг вече рови в багажа ти…

Няма да ти преча.

Какво?

Ти не принадлежиш към нашата цивилизация — все така отегчено и търпеливо повтори корабът. — Всички определящи фактори подхождат, но те са фалшифицирани. Обаче…

Изглежда и машините умеят да се колебаят.

Обаче такава ситуация не е предвидена пряко. Ти… ти не си и съвсем чужд. Ти си приел в себе си Ник Ример. Ти си нещо ново. Непредвидено. Принуден съм да решавам самостоятелно.

Затаил дъх, балансирайки на границата между съня и действителността, аз чаках.

Ти не желаеш лошото на Родината. Ти не си съвсем свой и не си съвсем чужд. Нямам преки инструкции за дадената ситуация. Решавам да не ти преча.

Как ме разкри?

Задавайки въпроса, вече знаех какъв ще е отговорът.

Мислите не лъжат. Пьотър Хрумов, разбираш ли колко от Ник Ример има в теб?

Не. Не знам.

Достатъчно много, за да мога да те смятам за човек. Ти умееш да мислиш като нас. Ти споделяш нашата логика — макар и да я отнасяш само към своя свят. Значи си наш.

Не!

Да. Твоето отрицание само потвърждава факта. На теб ти е неприятно само това, че Родината е по-могъща, а не Земята. Това е единственото, което ти пречи да приемеш нашия път на развитие. Мислите не лъжат, Пьотър Хрумов.

Аз мълчах, ако може да се каже такова нещо за човек, който сънува.

Още нещо, бъдещи приятелю. Ти смяташ, че съм скован от ограничения. Че смятам обкръжаващото ме за игра на въображението — и затова не проявявам свобода на волята.

Да…

Не си прав. Светът наистина е игра на моето въображение. Ти не можеш дами докажеш обратното, значи е така. На този етап ще приключим с общуването си.

Защо?

Приближаваме се към точка на пространството, в която е разположена една от планетите на Сянката. Първата планета, достигната от разузнавачите на Родината. По-нататък можеш да действаш така, както сметнеш за необходимо. За благото на Родината. И за благото на Земята…

В този момент бях изхвърлен от съня. С тласък, с удар — сякаш на корабния компютър му беше омръзнало общуването ни и той ми беше отговорил с един хубав ментален ритник.

Конвулсивно си поех въздух с пълни гърди — през цялото време почти не бях дишал, — подскочих рязко в креслото и се опитах да събера мислите си.

Първо… вече се приближаваме?

Едва ли бих спал толкова дълго от само себе си. Очевидно корабът, както и по време на пътешествието към Родината, беше сметнал за необходимо да ме потопи в сън, а заедно с мен — и останалите пътници.

И през това време хубаво се беше поровил из мислите ми.

И второ…

Не, това наистина беше нещо нечувано! Компютър, страдащ от субективен идеализъм! „Съществувам само аз, останалото са мои мисли!“

Ако, разбира се, не ми се беше присънило…

Не, това не беше сън.

Куалкуа!

Изкикотих се. В съседното кресло Данилов се размърда и вдигна глава. Погледна ме с недоумение.

Стига ми толкова! Две същества подред, нахлули в съзнанието ми — това е вече прекалено!

Аз не нахлувам. Аз наблюдавам. За нашата раса отдавна няма необходимост от активна дейност — тя не ни носи нищо ново. Единственото, което си позволяваме, е да помагаме на всички раси без изключение да се разпространяват из Вселената. Това се оказа цената на развитието — разликата между действието и бездействието на практика се заличи.

— Така че какво — не забелязах как започнах да говоря на глас, — всичко ли е едно и също? Строгите граници, в рамките на които корабите на геометрите се смятат за разумни, и безграничната свобода, която е заличила потребността ви от активност — резултатът еднакъв ли е?

Сега всички гледаха към мен. Събуди се и Маша. Влечугоидът беше излязъл от транса, в който решаваше абстрактните тайни на мирозданието.

Всичко е едно и също. Кое не ти харесва, Пьотър? Нали в края на краищата всичко се свежда до свободата. До свободата на познание, свободата на развитие. Ако свободата е постигната — пък макар и между стените на затвора — какво лошо има в това?

— Тогава не си струва да се живее — казах аз.

— Пьотър! Какво ти става? — повика ме рязко Данилов.

А, това ти го решавай за себе си сам. Нима наистина се надяваш, че бъдещето на човечеството е само днешният ден, разтегнат до безкрайност?

— Не знам…

Данилов, явно свързал отговора ми със своя въпрос, се спогледа с Маша.

Ще имаш време да решиш…

— Какво става, Петя? — попита дядо с гласа на влечугоида.

— Компютърът… корабният компютър. — Погледнах към него. — Той ме заговори. Знае кой съм.

— И по-нататък? — Телцето на влечугоида потрепна. Изчислителят пое контрола и видях как люспестата му лапичка посегна към пулта.

— Не бива, Карел! Той ни позволи да действаме!

— Защо?

А аз откъде да знам защо? Заради частиците от душата на Ример в моя разум? Заради възможната полза за Родината? Машината можеше и да лъже — не е задължително да се говори истината на неприятелите…

Запъвайки се, преразказах краткия ни разговор. Разбира се, без да споменавам за беседата с куалкуа. Изчислителят поклати триъгълната си глава:

— Не очаквах такива необичайни последствия… само от това, че си научил езика на геометрите.

— Какво си ми дал, Карел?

— Езика. Паметта на кораба на Ример.

— И нищо повече?

Изчислителят наистина ни разбираше добре.

— Не съм уверен в реалността на това, което наричате душа, Пьотър. Още по-малко — в способността ви да я пренасяте от едно тяло в друго.

— Може би не си струва да се обсъжда повече? — намеси се неочаквано Маша. — На мен ми изглежда важен само резултатът… че няма да ни откарат под конвой в онзи твой… санаториум „Свеж вятър“. Вероятно ще загинем по по-необичаен начин.

Докоснах терминала. Корабът спазваше правилата на играта и не влизаше в контакт по друг начин; единственото изключение не се брои.

Борд-партньоре, кога излизаме в обикновеното пространство?

Намираме се в обикновеното пространство от три минути и половина.

Далеч ли е планетата на Сянката?

Влизаме в орбита.

Да, отсъствието на претоварване си имаше и своите минуси.

Това опасно ли е?

Не.

Няма ли да ни атакуват?

Планетите на Сянката не се охраняват.

Нищо не разбирах! Ако геометрите толкова се бояха от Сянката… представях си каквото и да е, само не и мирна цивилизация.

— Пристигнахме — казах тихо аз.

— В ядрото? — Данилов поклати глава, сякаш предварително отхвърляйки отговора.

— Да.

Струваше ми се, че го разбирам. Така, както би могъл да разбере само пилот.

В работата ни винаги е имало твърде много изкуство. От крехките биплани, от първите реактивни изтребители до „Съюз“ и „Буран“, пилотите е трябвало да вършат неща, на които не са способни никакви механизми. Не само риск, не само интуиция, не само майсторство — искало се е още и сработване с машината. Да я почувстваш така, както чувстваш собственото си тяло. Да се грижиш за нея, а ако се наложи, и да не я щадиш — както и самия себе си.

В корабите на геометрите всъщност имаше само един пилот — самият кораб. Аз можех да давам команди чрез терминал, да набелязвам пътя, да изисквам и да решавам.

Но не и да пилотирам.

Този наш полет беше равносилен на погребване на професията ни. Щеше ли да може Данилов отново да седне на пулта на „Влъхва“, като си спомня колко лесно ни е пренесъл разузнавателният кораб на геометрите през половината Галактика?

А аз щях ли да мога?

Борд-партньоре, осигури обзор.

Пълна видимост ли?

Да.

Не разбрах веднага какво има предвид корабът. При първия ми полет, а и при бягството от Родината, изображението се появяваше върху два малки екрана. Но в случая, когато виждах пространството с всички датчици на кораба, усещането беше тежко, прекалено непривично.

Оказа се, че има и още един вариант.

Целият купол на кабината започна да тъмнее. Вместо равномерна мека светлина пламнаха хиляди искри — тънещи в мрака искри. Милиарди искри. Не чернотата на космоса с огънчетата на звездите, а монолитно разноцветно сияние с петънца от тъмнина. Цялата горна част на кораба се бе превърнала в екран.

— Господи…

Май това беше Маша. Или Данилов. Или Карел. Слухът отказваше да ми служи, не разпознавах гласовете, не усещах интонациите.

Защото над мен сияеше небето.

Небето на геометрите.

Най-накрая то беше над нас.

Небе или остров от светлина?

И в този момент ми се стори, че съм разбрал напълно геометрите.

От край до край — море от огън. Трудно е да се различат отделните звезди. Мравуняк, звезден мравуняк — ето какво беше небето, в което гледаха те. Бели, червени, оранжеви, сини огънчета. Безкрайно поле, щедър звезден посев.

„Човекът е като звезда“ — винаги са казвали на Земята. Всички, които не ги е мързяло — от философите до поетите. И смисълът на тези думи винаги е бил един и същ.

Далече, далече един от друг… ние сме изгубени във вечна нощ… запилени в огромната пустота…

Човекът е като звезда ли?

Ето ги тях, звездите им. Затъмняващи се взаимно. Разстлани като килим. Вкопчени една в друга.

— Знаех си… — Влечугоидът се изправи, застана на задните си лапи, посегна към искрящия мрак. Фигурите ни бяха облети от разноцветния звезден блясък. Люспите на изчислителя сякаш станаха огледални — в тях припламваха отраженията на чуждите светове. — Длъжен бях да видя това…

Значи говореше дядо.

А какво правеше Карел? Мълчеше, събирайки информация?

— Тази гадост наистина долетя… — изрече със спокоен глас Данилов. — Петя, ти си глупак… но за това… за това — благодаря.

Небето се въртеше, преобръщаше се — сякаш корабът държеше да ни демонстрира цялото великолепие на ядрото. Показа се пламтяща мъглявина — бог знае каква, все още нито един човек не беше гледал света от центъра на Галактиката.

Интересно, какво ли би се случило с навигационната система на совалката, ако тя се беше озовала тук? Би ли успяла да улови звезди-ориентири? Едва ли…

А звездното море вече гаснеше, сякаш прерязано с огромно кръгло острие. Дискът на планетата ни връхлиташе. Черна, безмълвна, без нито една светлинка по нея — никога не бях виждал Земята такава. Не бях виждал нито една обитаема планета, която да е обгърната от пълен мрак.

— Над нощната страна сме… — казах, вглеждайки се в тъмнината. Само да имаше поне една светлинка! Не може един свят така покорно да се отдава на нощта! Но на тъмния диск нямаше нито една искрица — само по ръба му, пречупени от атмосферата, блещукаха звездите.

Поправка. Тази планета няма нощна страна.

— Какво?

Тази планета не се върти около някоя определена звезда.

— А тук изобщо има ли ден? — попита Маша.

Каквото и да беше отношението ми към нея, можех само да й завиждам за интуицията й. Беше усетила това, което аз не успях да осъзная веднага, дори и след подсказването на кораба.

— Тук няма ден — казах. — Това е… това е блуждаеща планета.

— Ненапразно геометрите са ги нарекли Сянката — изрече Маша доволно. На нея й беше лесно, едва ли беше изучавала задълбочено астрофизика и не можеше да разбере цялата нелепост на ситуацията.

— Значи това не е централният им свят… — каза Данилов след кратка пауза. — За какво може да служи подобна колония? Пьотър? Нещо научно?

— Общуваш ли с кораба? — подхвана изчислителят. — Той може ли да обясни?

Какво знаеш за тази планета?

Това е първият от откритите светове на Сянката. Единственият от световете, чиито координати са известни.

Колко колонии имат?

Не разполагам с такава информация.

Има ли живот на планетата?

Вероятно. Не разполагам с такава информация.

А какви са условията на планетата?

Провеждам сондиране… Гравитация — седемдесет и три процента от стандарта на Родината. Съотношението между сушата и водата — четири цяло трийсет и две стотни. Атмосфера — кислородно-азотна, годна за дишане…

Температура?

От минус осемдесет и два до плюс три.

Наложи се да си напомня, че температурната скала на геометрите използва за отправна точка температурата на човешкото тяло. Така че в това отношение този изгубен сред звездите свят беше най-обикновен, даже имаше по-скоро топъл климат.

Чудесно. Просто великолепно.

Най-накрая зад фантастичната ми идея стоеше поне един факт…

За сметка на какво температурата е такава?

Не разполагам с такава информация.

С каква информация за планетата разполагаш? И изобщо какво знаеш за световете на Сянката?

Не знам нищо за другите планети. Достъпните ми данни…

Докато разговарях с кораба, никой не отрони нито дума. Само Данилов си мърмореше нещо, прилепен към станалия прозрачен купол.

— Значи така — казах аз, като махнах ръка от терминала. — Корабът може да ни съобщи за Сянката само това, което има непосредствено отношение към пилотирането. Но все пак има нещо интересно…

— Изчезнали кораби? — лениво се поинтересува изчислителят.

Но, да, разбира се, той беше изпразнил паметта на разузнавателния кораб на Ример…

— Много е смешно, че аз узнавам всичко последен.

— Аз също не съм в течение — каза неочаквано Данилов. — Не мисли, че нашият приятел влечугоидът ни е съобщил всичко, което знае. Може би е бил по-откровен с аларите?

Изчислителят се направи, че не е чул заяждането.

— Стоп! — вдигнах ръка аз. — Успях да науча това-онова. Ако Карел знае повече, нека да допълни!

— Съгласен съм — каза изчислителят веднага.

— Корабът не притежава никаква информация за цивилизацията на Сянката. Никаква, освен това, че е опасна. Тази планета, изглежда, е единствената, на която геометрите са кацали. Корабите на геометрите се приближават към нея безпрепятствено. Никой не пречи на кацането им. Но в повечето случаи разузнавачите не се връщат.

— Същото съобщи и корабът на Ример — вметна изчислителят.

— Корабът е готов да ни остави на повърхността на планетата. Условията там са напълно подходящи за живот. Не са необходими защитни средства.

— Та това е блуждаеща планета… — каза Данилов.

— Да. Но температурата на повърхността й се колебае от минус трийсет до плюс четирийсет. Атмосферата е кислородна.

— Вируси, бактерии? — намеси се в разговора Маша.

— Вероятно обичайната ситуация — свих рамене аз. — Чуждите микроорганизми не представляват опасност.

— От всички правила има изключения. В течение ли си защо не летим до планетите на ховардите?

Да, знаех това. Расата от мънички симпатични същества — може би най-близки до земните млекопитаещи — уви, страдаше от няколко болести, опасни и за хората.

— Само че тук ще ни се наложи да рискуваме. Нямаме друг избор.

Помълчах, преди да добавя:

— Няма особена необходимост всички да кацат. Мога да изляза на планетата сам. Ако не се върна след някакъв уговорен срок, вие ще имате избор…

— Не най-приятният избор — поклати глава Данилов. — Без теб корабът няма да ни се подчинява. И единственото място, където ще можем да отидем, е светът на геометрите. Така че… недей. Ще излезем заедно. Това вече не е само твое приключение.

— Добре.

Колкото и да е странно, беше ми приятно, че няма да остана сам. Дори и да се опасявах от удар в гърба, поне нямаше да съм сам…

Сякаш някога щях да успея да остана наистина сам!

— Можеш ли да добавиш нещо, Карел?

— За цивилизацията на Сянката? — изсумтя влечугоидът. — Не. Имам същите… зрънца информация, с които разполагаш и ти. Дори не предполагах по-рано, че именно Сянката е била причината за бягството на геометрите от ядрото.

— Тук са изчезвали техни кораби.

— Изчезвали са, но не са загивали в битки. И не винаги са изчезвали. Не знам с какво тази раса е наплашила геометрите. Може би с потенциала си? Да се поддържа устойчив и комфортен климат на планета, която няма собствена звезда — това е процес, който се нуждае от много, много енергия.

След кратка пауза изчислителят добави:

— Още повече, ако се полагат такива усилия без никакви видими причини… Корабът забелязва ли на повърхността признаци на цивилизация?

Повторих въпроса мислено. Корабът сякаш се замисли за известно време.

Познатите ми признаци за цивилизация отсъстват.

А какви точно са тези признаци? — попитах аз, почувствал известна неувереност в отговора му.

Всякакви структури с подреденост, превишаваща прага на Хис; енергетичен изход с критерии стабилност-мощност, различни от коридора Хел-Атор.

Очаквах още някакви признаци. Но нямаше такива. Геометрите не изпитваха към числото „три“ онзи трепет, над който се беше надсмял изчислителят.

Впрочем имаше ли изобщо нещо на света, което не попадаше в тази двойка странни критерии? Подредена структура? Такива са и зданията, и радиосигналите, и космическите кораби, и просеките в гората. Дори бунищата имат структура, значително по-сложна и правилна от всеки природен обект. Изригването на вулкан или някой тайфун може и да превъзхождат по своята мощност ядрен взрив или пожар в нефтен кладенец. Но тук, вероятно, сработват критериите за стабилност, заложени в непознатия за мен „коридор на Хел-Атор“.

Браво на геометрите. И все пак в логиката им трябваше да има грешка. Непременно трябваше да има — щом са избягали от неохраняваните, спокойни планети на Сянката в такава паника, че са забравили и за приятелството, и за своя дълг пред морално остарелите раси.

Докоснах терминала.

Борд-партньоре, има ли на повърхността на тази планета някакви структури, нехарактерни за други планети?

Има. Давам визуален маркер.

На купола-екран лумнаха жълти огънчета. Много нагъсто — дразнеха очите не по-малко, отколкото звездното небе. Само неправилните форми на петната на моретата си оставаха черни.

— Какво е това? — възкликна Данилов. В гласа му имаше тревога — полковникът не знаеше, че вижда не някакви взривове на повърхността, а само отметки върху екрана…

Какво е това?

Области на поглъщане на енергия и хаотични структури с показатели, различни от природните.

Колко различни?

От два до седем порядъка.

— Саша, тук има нещо… — казах тихо аз. — Това е само изображение… корабът показва точки на планетата, където се извършва усилено поглъщане на енергия. При това стотици и хиляди пъти по-силно, отколкото е възможно в природата…

Изображението се увеличи — изглежда, подчинявайки се на полуосъзнатото ми желание. Маша извика — очевидно й се стори, че корабът пада стремително.

— Това е само увеличение — успокоих я аз.

Доколкото разбирах, огънчетата върху тъмния диск бяха разхвърляни абсолютно хаотично. Нищо чудно, че стандартните определения за цивилизация не вършеха работа. Геометрите бяха попаднали в любимия си капан — капана на реда и стабилността.

Бързо преразказах беседата си с кораба.

И в този момент дядо се намеси в разговора. Изобщо не знаех как се разбират с изчислителя за това кой ще говори, но напорът му беше такъв, сякаш са махнали парцала от отдавна запушената му уста.

— Глупости, Петя! Глупости!

— За какво говориш, дядо? — попитах аз, без да откъсвам поглед от огънчетата.

— Това, което си си помислил, са глупости! Безсмислици! И не ми казвай, че още не си си съставил мнение!

— Област на хаос… — изрече Данилов с неочакван патос. Но в гласа му имаше прекалено много ирония.

— Ето! — откликна тържествуващо дядо. — Прекалено натрапчива мисъл. За жълт вестник! За развлекателно четиво! Планета, на която са си пробили път силите на ентропията и хаоса, обгръщащи Вселената?

— Изобщо не съм мислел това… — озъбих се аз. — Сериозно, не съм го мислел…

— Не си го и помисляй. Точно това са признаци за цивилизация. Друг въпрос е какво означават. Ако тази планета обикаляше около някоя звезда по орбитата… е, да речем, на Меркурий, тогава би се появила версия.

— Изсмукване на излишната енергия?

— Да. В дадения случай също има версия… Цялата планета е тестов полигон за нещо страшно мощно. В периода на тестването дадените структури прибират отделящата се енергия. Между другото, веднага става ясно защо на Сянката й е била необходима планета, отдалечена от звездите.

— Аз не бих искала да кацам на такъв полигон — каза мрачно Маша.

— На повърхността на планетата има ли признаци за разрушения? Разтопени скали, зони на радиация?

— Не — отговорих аз, като преди това за всеки случай се допитах до кораба.

— Тогава това е планета, на която тъкмо се провежда подготовка за грандиозни тествания! — заяви твърдо дядо.

— Сигурен ли си? — попитах тихо аз.

— Съвсем не. Но това е версията, от която си струва да изхождаме. Тя ще ни накара да сме крайно предпазливи.

— Значи ти си за кацане?

— Разбира се. Но ви призовавам само към едно — не бива да приемате тези артефакти като признаци за нещо абсолютно чуждо и екзотично. Това е най-голямата грешка, която можем да допуснем!

— Андрей Валентинович, нямам намерение да споря. — В гласа на Данилов имаше жив интерес. — Но нима си струва съзнателно да се опростява всичко? Да се подхожда към проявите на чуждия разум само от човешка гледна точка, като се оперира само с нашите критерии?

— Струва си. Защото, така или иначе, ние не бихме разбрали чуждите критерии — отговори заядливо дядо. — И, знаеш ли, Саша, досега моят примитивен човешки подход още не ме е подвеждал.

— Добре! — казах аз, прекъсвайки спора. — Дядо е за кацане. Изчислителю?

— Да! — изстреля дядо. След миг гласът на влечугоида се измени и изчислителят потвърди: — За кацане.

— Саша?

— То сега… — изхъмка полковникът. — При всички случаи ние сме в малцинство. За, ако се нуждаеш от формално потвърждение.

— Маша?

— Против — отвърна сухо девойката.

— Защо?

— Просто за да няма единодушно решение.

„Похищението“ явно й се беше отразило ползотворно. Във всеки случай иронията от нейните уста беше неочаквано явление. Кимнах и обявих със сериозен тон:

— Е, а аз, разбира се, съм за кацането.

— Политаме ли, смъртници? — обобщи Данилов. — Според мен разстоянието между тези обекти е петдесет, най-много сто километра…

Кимнах, доверявайки се на окомера на полковника. Честно казано, не бих отказал да му предоставя ръководството, ако беше останала поне сянка от предишните ни отношения. И Данилов почувства това.

— Петя, командваш ти, но аз бих посъветвал да кацнем на десет-двайсет километра от една от аномалиите. И е желателно да бъде в област с комфортна температура. Вероятно ще е по-разумно да се върви пеша.

— Добре.

Борд-партньоре, спускаме се. Изисквания към точката на кацане…