Сергей Лукяненко
Звездната сянка (15)

Глава 7

— И така джампърът стана наше проклятие. И наше спасение…

Кой знае защо първо му разказах именно за джампъра. В началото имало група бедни учени. Решили да въплътят в желязо абстрактна математическа формула, и ето какво се получило…

Кабинетът на Келос се намираше на третия етаж, под самия покрив. Сега, впрочем, изобщо нямаше покрив, слънцето печеше между отместените встрани панели. Келос седеше на масата, въртеше между пръстите си груба метална гривна и ме слушаше безмълвно. Аз също не го гледах в очите.

— Силните раси ни отредиха ролята на превозвачи. Предполагахме, че това е свързано с уникалната поносимост на хората към джампа. А се оказа, че сме и част от джампъра…

— Координати? — попита сухо Келос. — Стабилност на скока?

— Да.

— Ясно. Съзнанията ви си взаимодействат със Сянката.

— Как?

— Вие сте запазили първоначалната форма. Това е цялото обяснение… В момента на прехода контактувате мъничко с порталите… Продължавай. Ще ти обясня всичко. — Келос си сложи гривната и повъртя ръка, сякаш преценявайки дали украшението му отива.

Преглътнах и продължих:

— Всичко вървеше повече или по-малко нормално… доколкото това е възможно. После се появи тази раса… Геометрите. Другите слаби раси се натъкнали на нея. Решили, че това ще промени съотношението на силите… и ни въвлякоха в авантюрата си. Ние сме идентични физически с геометрите!

— Разбирам. Значи геометрите са избягали? — Келос се усмихна. — Изумително. Те наистина имат силно чувство за самосъхранение. Не се обиждай, но аз им се възхищавам…

— А аз не. Геометрите наистина са близки по сила с Конклава! Сега силните раси вече знаят за появата им. Компромисът е невъзможен. Ще унищожат Земята като вероятен съюзник на геометрите.

— Сигурен ли си?

— Да. Конклавът не знае милост. Това е много древна… и много жестока структура.

— Интересна ситуация. — Келос сложи настрана играчката си. — Между другото, що за същество има в тялото ти?

— Симбионт… куалкуа… една от слабите раси…

Бойна трансформация!

— Млъкни! — извиках аз. — Седи и не се мешай!

— Кажи на приятеля си… — Келос присви очи. — Впрочем той ме чува… Та, нека не изпада в паника. И да не влиза в битка.

Той вдигна небрежно длан — сякаш отблъсквайки нещо невидимо от себе си. Бяло сияние обхвана пръстите му. Полъхна топлина.

— Воювал съм за Кристалния алианс — напомни Келос. — Ако си мислиш, куалкуа, че не сме се срещали с метаморфи от моноличностен тип…

В дланите му сега се поклащаше ослепително плазмено кълбо.

— В мен са останали прекалено много бойни железа, за да можеш да ме нападнеш незабелязан… и да останеш жив.

Огненото кълбо се откъсна от дланта му и се понесе нагоре. Пръсна се някъде над къщата със сух трясък.

Не знам кой беше по-смаян и уплашен. Навярно все пак аз. По-голямата част от куалкуа се намираше далеч…

— Ситуацията ми е ясна, Пьотър. — Келос сякаш вече беше забравил за куалкуа. — Тъжна работа. Не сте ли опитали да се обедините с геометрите? Ако са способни да ви помогнат срещу Конклава…

— Не!

— Защо?

— Келос, техният свят е нещо чудовищно.

— Все пак е по-добре от смъртта. Знам нещичко за цивилизацията им. На нашата планета живее бивш регресор от геометрите. Да, Пьотър. Точно така. Не помня как му беше името… не го сметнах за важна информация… Инка, да! Казва се Инка.

Името ми се стори познато… изплува някъде от дълбините на паметта ми.

— Още ли не си разбрал защо са избягали? Мислиш, че са се натъкнали на някакъв Алианс-Съюз-Федерация, който ги е натупал и те панически са напуснали ядрото? Как ли пък не! Това би могло да се случи, ако идеологията им беше наистина общоприета… А на тях това не им е нужно, Пьотър. Всички те са деца, които някога са били лишени от топлина; самотници, свикнали да вярват, че имат приятели; нещастни, неуверени в себе си личности, готови да повтарят: „силата ни е в единството, ние сме задружно семейство“…

Келос въздъхна.

— Добре, ще ти обясня… накратко и поред. Тази информация няма да я намериш в достъпните информационни мрежи, не е прието до нея да има свободен достъп. И така, Пьотър, нашата цивилизация е много древна. Възможно е наистина да е първата в Галактиката…

— Не прилича на такава… — прошепнах аз.

— Да, разбира се. А ти какво очакваше да видиш? Планети, покрити с пласт от стоманени пещери? Космодрум на всеки ъгъл? Ефирни създания, размишляващи за хармонията на сферите? Всичко това вече го е имало. Имало го е и даже още го има… Всичко е започнало точно така, Пьотър. Изначалната Земя е изпращала кораби, те са създавали колонии. Към хуманоидната раса са се присъединили други… е, представи си твоя Конклав. Войни. Разбиране на природата. Мир. Метежи. Съюзи и Империи. Нормална спирала на развитието. За господство са се биели държави, а после — цели планети. Горели са градове, а после — звезди. Нижели са се златни векове, а после са идвали периоди на упадък. Класическа схема, и всички са разбирали, че природата на човека не може да се промени, че това ще продължава, докато не превърнем в нищо самата вселена… Имате ли развлекателна литература за нещата, които още не са се случили?

— Да. Фантастика.

— Така. Мисля, че всичко, което сте измислили, при нас се е случило по един или друг начин. А после изведнъж… Ох, това изведнъж! Всичко винаги се случва изведнъж, а кой знае защо ние винаги сме готови да се учудваме. Както вие сте измислили джампъра, така и ние сме измислили порталите. Това, разбира се, е доста по-сложно нещо. Дори в началната му форма, когато порталите още са били материални — арка, в която е опънато хиперполе… После са се научили да ги правят като част от околния свят, така, че да бъдат неунищожими и вечни…

Келос за миг закри лицето си с ръце и попита:

— Употребяваш ли алкохол?

— Сега, струва ми се, да — признах си аз. В момента ми се пиеше — и не за да се почувствам свой в компанията, а за да притъпя чувствата си.

Оказа се, че сред рафтовете с книги и разни чудесии има малък бар. Келос извади бутилка и две тесни, високи чаши. Напълни ги с прозрачна леплива течност. Каза, без да се чукнем:

— Пожелавам ти късмет.

Изпих чашата на екс. Изгарящ, по-силен от водка ликьор. Тръпчив и сладък.

— Така си и мислех, че във вашия свят това е прието като средство за отпускане — каза Келос. — Та така, Пьотър, порталите бяха много хитро нещо. Те не просто пренасяха човек от свят в свят. Те също така решаваха къде да отиде.

— Вече научих това.

— Съзнанието на влизащия… не, не се сканира, това понятие прекалено опростява…

— Проумява се.

— Да, може би. Всеки, който влиза в портал, отива в свят, отговарящ на потребностите му и в никой друг. Пълното съответствие е невъзможно, но приближението е почти максимално. Мразиш техниката? Отивай в лоното на природата. Пътешествай на кон. Ако искаш — стани разбойник в гората, учи се да стреляш с лък. Или живей на планета, превърната цялата в университет. Занимавай се с наука. В този период са съществували две основни сили — Съюзът за развитие и Втората империя. Порталите били посети на всички светове чрез някаква титанична акция. Почти всички от групата учени, занимаващи се с това, загинали. Империята и Съюзът се обединили в борбата си с тях — за пръв и последен път. Императорът, който отначало поддържал създателите на порталите, осъзнал грешката си. Но вече било късно — дори и в първия им вариант порталите били практически невъзможни за унищожаване. Империята и Сюзът се разпаднали за някакъв си век в бурна и кървава агония. Ако порталите бяха само някакво обикновено транспортно средство… може би Сянката нямаше да се появи. Но всичко отново се оказало по-сложно, отколкото е изглеждало отначало. Проумяването оставяло върху порталите свой отпечатък. Те… те копират съзнанието на влизащия. Вливат всяка нова личност в своя разум.

Аз мълчах.

— Ти също си там, Пьотър. Станал си частица от онова, което отдавна е надхвърлило границите на постижимото.

— Този свят… където попаднах отначало…

— Нещо в теб е искало именно това. Реален, макар и примитивен враг. Същевременно — убеждаване в безсмислеността на такава война. Получил си каквото си търсел. А и победата над метаморфа, нали? Навярно той е въплъщавал някакъв твой страх… комплекс…

Потрепнах като от удар и възкликнах:

— Но те нали воюват, Келос! Аз съм го получил, но те ежечасно се убиват взаимно!

— Значи там живеят такива, на които това им харесва, Пьотър. Всекиму своето…

Отново потреперих.

— Наслаждават се на тежко и опасно противопоставяне… Намират радост в страданията си и в безнадеждната борба… Емоционално осакатени… Неспособни да вършат нищо друго…

— И готови да умрат?

— А, да… — Келос се запъна. — Пьотър, постарай се да приемеш думите ми спокойно…

Свих се, защото вече знаех какво ще ми каже.

— Няма смърт, Пьотър. Този, който е преминал през портал, не умира никога.

Защо мълча?

Трябва да изпадна в истерия. Да се хвърля на колене и да възхвалявам Бога… който сега вече със сигурност го няма и няма да го има…

Здравей, рай. Здравей, ад. Здравей, Сянка.

— Ти вече си част от Сянката, Пьотър… Може да те убият. Но ти ще се съживиш. Там, където желаеш. До врага си, за да довършите битката. На тиха, спокойна планета, където живеят уморилите се да убиват. Като човек, птица, мислещ кристал…

Келос се приближи и сложи ръка на рамото ми.

— Та нали ти си умирал, Пьотър — каза той меко. — Не знам какво се е случило между теб и метаморфа… но разпознах начина, по който ме гледаше. Няма смърт. Мен са ме разстрелвали три пъти. Спокойно и учтиво. Без излишна злоба. Веднъж загинах с кораба… но и в този случай нямаше нищо запомнящо се. Просто светът помръкна…

— Няма смърт — казах аз. Думите са празни и скучни. Е, няма я и това е… Нея никога не я е имало, тя или предстои, или ние вече не живеем. — А онези… които не са преминавали през портал?

— Не знам. Преди са умирали. В какво са се превърнали порталите сега, откъде взимат информация — не мога да кажа. Но…

Значи вие не сте го дочакали. Моите неистински родители… истинският Пьотър Хрумов… всички, които са живели и умирали на мъничката планета Земя. Учени и селяни, поети и войници, роби и тирани — вие сте вярвали в Бога или сте проповядвали атеизъм, мечтали сте за безсмъртие, създавайки своя философия като Фьодоров^[1], или изсмуквайки чуждия живот като Жил дьо Ре^[2]… светци и палачи, гении и глупаци — вие не дочакахате! Вие сте там, зад чертата. А аз съм тук. В уютната Сянка.

Аз съм преминал през портала.

Конклавът ще разбие Земята на прах. Геометрите ще отровят планетите на Конклава и ще създадат в руините им своя малка Империя на приятелството, а аз ще живея. Ще ям вкусна храна и ще спя сладко. Ще воювам в чужди армии и ще уча в чужди университети.

Всичко е позволено, нали?

Ако искам да бъда тиранин — ще отида в свят на роби. Ако искам да съм роб — ще сложа прангите. Ще си отгледам псевдоподи и ще стана амеба. Ще си добавя четири лапи и ще се науча да тъка паяжини. Отново ще стана човек. Ще си спретна харем, ще създам религия, ще съчиня куп сонети. Ще си построя къща, ще посадя дърво, ще възпитам син.

Пред мен е вечността.

Плачех, свит в мекото кресло. Келос ме галеше по рамото, сякаш успокояваше дете. А и аз наистина бях дете пред него — преживял стотици години, възкръсвал и изпепелявал планети… Кой е възглавявал Кристалния алианс, Келос, защо знам отговора?

Полъхна течение — вратата се отвори за миг. Келос въздъхна. Прегърнаха ме детски ръчички:

— Пьотър, защо плачеш? Тате, защо той плаче?

— Той намери повече, отколкото търсеше, Дари. Това винаги боли.

— Пьотър, не плачи…

Ти не можеш да ме разбереш, момченце, което от детството си знае, че няма смърт.

За всяко знание си има време. И всекиму своето, само че кой знае защо от тези думи лъха на изгорена плът…

Намерих повече, отколкото търсех.

Всички звезди са в дланите ми.

— Татко, защо не му помогнеш?

— Не винаги е нужно да се помага, Дари. Понякога си струва да се извърнеш и да изчакаш.

— Това не е частно!

— Затова пък е правилно, мъничкият ми.

— Нека да е неправилно, но честно!

Келос въздъхна.

— И ние някога мислехме така… Дари, водим сериозен разговор. Между възрастни. Моля те, излез.

— Но, татко…

— Дари.

Момчето излезе.

— Благодаря — казах аз. Не ме беше срам да плача пред Келос. Но пред момчето беше друго нещо.

— Нека да е неправилно, но честно… — Чу се бълбукане. — Искаш ли да ти сипя още?

— Не.

— В Кристалния алианс изповядвахме точно тази идеология. Смятахме, че порталите са грешка. Капан, изкушение, задънена улица. Завземахме планета след планета… опитвахме се да построим монолитно общество вместо „единното многообразие“, както наричахме тогава Сянката. А после разбрахме какво се случва. Сянката не се бореше с нас. Тя ни даваше само онези светове, които жадуваха борба. Ние станахме част от Сянката, манекен, върху който всички желаещи можеха да излеят негативните си емоции. Тогава всичко се разпадна. Идеята — сега не искам да споря дали е била правилна, или не — беше погубена. Алиансът се превърна в банда наслаждаващи се на живота психопати. После ни разбиха в битка — тогава се създаваше Търговската лига и ние първи попаднахме под ударите й… После започнахме да отстъпваме планета след планета. Сянката желаеше това — хората бяха уморени от военни приключения.

— Обеща да ми кажеш какво е уплашило геометрите…

Откъснах ръце от лицето си и го погледнах. Не си направих труда да бърша сълзите си. Известно е детското правило, че ще изсъхнат сами, няма да си личи, че съм плакал.

— Нима още не си разбрал, Пьотър? Изплашили са се онези, които ги управляват. Агентите на Родината не са се връщали. Сянката вижда вътре в теб, Пьотър. Всичко, което е в душата ти. Не че геометрите искат прекалено много тяхното приятелство. На тях не им достига любов, обикновена човешка любов. А при нас не е трудно да се получи тази любов… Връщали са се малцина — онези, за които Родината наистина е била най-хубавият от световете. Другите са останали. Някои с радост, други са прескачали от свят в свят и са уверявали, че искат да се върнат… Ние почти не сме забелязали появата на геометрите, Пьотър. На някои места говореха повече за тях, на други изобщо не бяха чували.

— Също и за нас?

— Да. Съществуването на родствена цивилизация далеч от ядрото е интересна новина. Но също не за всички светове.

— Родствена цивилизация?

Келос кимна.

— По времето на Първата империя — дори преди създаването й — ние сме се разселвали като искри от огън. Стотици, хиляди кораби са отивали в мрака и са угасвали. Но понякога искрата пада върху сух мъх. Така вероятно е възникнала расата на геометрите. Малко вероятно е две разумни култури да се зародят на една планета едновременно — а нали при тях е станало точно така…

— Знам.

— Така сте произлезли и вие. Не виждам друга възможност за пълно биологично сходство. Вие не сте наши потомци или предци, а братовчеди.

— И как цивилизацията на Сянката може да помогне на братовчедите си?

— Като напердаши другите си братовчеди? — попита иронично Келос. — Нека да помислим заедно, Пьотър. Аз искрено искам да ви помогна, вярваш ли ми?

— Да.

— Не си струва да търсиш помощ на нашата планета. За теб самия — моля! Ние обичаме да помагаме на измъчените и уморените… Но нещо по-глобално… не, Пьотър. Не.

— А освен вас?

— В другите светове… Има много светове, които все още покоряват космоса. Техните ескадри търсят приключения, сражават се помежду си, завладяват планети. Това е много примамлив път на развитие — до определена възраст. Ето на тези светове си струва да надникнеш. Със сигурност ще се намери някой, който с радост ще помогне на Земята. Ще организират експедиция, ще обградят планетата с военни бази, ще разбият останалите извънземни… Ако много се постараеш, ще намериш и такава планета, чиито жители без колебание ще унищожат Конклава. Някакви шовинисти на човешката форма… всички паяци, амеби и влечуги — на кладата!

Куалкуа вътре в мен изпищя.

— Не искам такова нещо, Келос.

— Тогава се нуждаеш от технически развити, притежаващи могъщ флот, придържащи се към хуманна политика за мир. Със сигурност има и такива.

Келос явно беше доволен от съвета си.

— Те ще призоват към ред и геометрите… или геометрите ще избягат още по-далеч. Разбира се, колкото и да бягат от Сянката, няма да има полза. Сянката покрива цялата Галактика. Бавно, но сигурно. Всички ще отидем в нея.

Мълчах.

— Какво те притеснява?

— Келос, нима така ще свърши животът? Вие сте спрели развитието си! Напредъкът в технологиите ви е замразен почти изкуствено! Гледах филм за Първата империя — вие изобщо не сте се променили!

— Ние? Плазма и пепел… Пьотър, разбери — всички живеят така, както искат! Ние не искаме друго. На нас ни е добре в този облик. И ни харесва да живеем човешки живот. А ако ни омръзне…

Келос се разходи из стаята, сложил ръце на кръста си.

— Виждал съм техните светове. Кристалният алианс загиваше. Ние не можехме да отидем на планети, където вече са забравили човешкия си облик. Но мислехме, че това е правилното решение. Тогава аз… взех един кораб…

Гласът му стана сух, фразите — отсечени. Сега той беше в миналото си, където имаше неща, дори неприсънили се на земните воини.

— Движехме се от опаката страна на пространството. Опитвах се да отведа кораба до Изначалната Земя. Но това не ми се удаде… просто не можехме да я улучим. Успях да се добера до Пирога… това е една от първите колонии, много древен свят. Тогава е имало обичай да наричат корабите с колонисти с морски имена: Галеон, Моторница, Катер, Каравела… А планетите са ги наричали в чест на първия приземил се кораб. Излязохме в обикновеното пространство…

Сега Келос стоеше и гледаше през прозореца.

— Планетата гореше, Пьотър. Цялата повърхност беше потънала под плазмено море. Огнените вълни заливаха планините, океаните бяха обхванати от пламъци. Протуберансите удряха през атмосферата, сякаш пред нас не беше планета, а звезда… Реших, че са се наиграли. Че са претърпели техногенна катастрофа. Или война. Боляха ме очите като гледах този свят, потънал в огън… но все пак се приближихме. Бяхме с най-добрия крайцер на Алианса, той би могъл да мине през фотосферата на звезда… приближихме се…

Виждах това, за което говореше той. Можех да си представя този пламтящ свят. И крайцерът, носещ се над него, обгърнат от силови полета, крайцер, пълен с хора… обикновени хора, опитващи се да изградят свой свят върху отломките от Сянката…

— Всичко на планетата беше останало цяло, Пьотър. В горите хвърчаха птици, в океаните си играеха делфини. Градовете си стояха… древни градове, винаги съм мечтаел да ги видя… По улиците вървяха хора. Разбираш ли — светът пламтеше и не забелязваше това! Сякаш това се случваше в две непресичащи се пространства, но ние бяхме видели огньовете и защитата ни стенеше от натоварването. А по улиците вървяха хора, облети от плазма. Като автомати. Сякаш бяха заводски кукли, които вече никому не са нужни, но заводът още не е спрял да работи и механизмът не се е износил… Това беше страшно. И тъжно — сякаш ни бяха натикали пред очите собствените ни недъзи. Опитахме се да влезем във връзка, но не ни забелязваха. После от планетата изригна поредният протуберанс… Полетата не издържаха. Той премина през кораба. Сияние — и огън навсякъде… Но дори и да се изпотихме, то беше само от страх. И имахме усещането — някои го изпитват, когато минават през порталите — че са ни проумели. Това беше всичко. Надникнахме — и си тръгнахме. Тези, които живееха на онази планета, вече не се нуждаеха от човешко общество и не се страхуваха от него. Стреляхме по планетата, когато си тръгвахме. От обида, от злоба. Със същия успех можехме да се опитаме да разсечем море. А ти казваш, че сме спрели… Желаещите продължават напред, Пьотър. Някои по-рано, други — по-късно.

— Ти не искаш ли?

— Не. Не знам защо. Още не са ми омръзнали човешкото тяло и свързаните с него удоволствия.

— Келос, а сигурен ли си, че на сина ти няма да му се прииска да напусне тихата и мирна планета? Да потърси приключения поне в космоса…

Келос погледна вратата. Каза тъжно:

— На моя син… Ние с Рада имахме шест деца, Пьотър. И рано или късно… всички те си тръгваха. На нас ни е достатъчен този свят. За тях той е малък и скучен.

Защо зададох този въпрос!

— Може да се живее и така. Да се търсят дребните човешки удоволствия. Да се отглеждат малки човечета, които да излязат в големия свят и някой ден като безплътна сянка да преминат през планетата ти… дори без да си спомнят за теб, както ти не си спомняш за любимото ти някога плюшено мече. Когато най-малката ни дъщеря си отиде, решихме да спрем. Няма да имаме повече деца.

— Но Дари…

— Той не ми е син. Той изобщо не е човек. — Келос ме погледна накриво. — Не се подлъгвай по външната обичайност на света ни, Пьотър. На масата ми има музикална уредба. Ако затвориш очи, ще повярваш, че свири оркестър на живо. Само че отвътре има само пустота.

— Дари…

— Точно така. Фантом. Сурогат. Играчка за обзети от носталгия хора. Той винаги ще бъде дете. И никога няма да стане човек.

Сякаш ме удариха.

Къде съм дошъл… от кого се опитвам да намеря помощ и състрадание… Какъв идиот съм…

— Играем си по малко на наука, макар че всичките ни открития са отдавна забравени в другите светове. Борим се за съхранение на дивата природа, която няма да загине дори ако доста се постараем. Ние пазим семейството и не забелязваме, че съседското момиче вече от половин век е шестгодишно. Скрихме се от света, Пьотър. Плаши ни алтернативата, мразим промените. Спускаме се по реки и потоци, палим огньове в горите и ловим дивеч, кихаме от простуда и се занимаваме с физкултура. И много, много се боим да не умрем, Пьотър. Защото никой не знае къде ще го отнесе порталът. Никой не знае какво иска в действителност!

Келос се наведе рязко над мен и попита тихо:

— Ей, Пьотър, а ти не виждаш ли огъня? Аз сънувам страшни сънища, драги братовчеде от планетата Земя! Сънувам онзи град на дъното на плазмения океан, сънувам марионетките, които бродят по улиците, карат се, смеят се, играят си с децата… Не виждаш ли огъня, братовчеде? Не те ли изгаря пламъкът? Може би всички ние вече сме мъртви, Пьотър? А това, всичко това е фикция! Суха какавида, от която пеперудата се е измъкнала много отдавна, олющена змийска кожа, която само в сенките ще вземеш за живо същество… И моят несбъднал се син, когото уча да пали огън с една клечка, с когото пеем весели песни, докато крачим под дъжда… може би само Дари живее, а до него са кукли — куклата-татко и куклата-мама…

Очите му бяха безумни, потъмнели от болка. По бузата му играеше нервен тик.

— Виждаш ли огъня, Пьотър?

— Виждам един страхливец!

Мракът в очите му започна да се топи.

— Защо, Пьотър? Кой си ти, че да ми говориш за страхливци? Горял ли си с твоя кораб? Знаеш ли как се къса сърцето, когато го пробие куршум? Знаеш ли как се къса, когато изгубиш детето си? Виждал ли си светове, неподвластни не на твоята сила, а на твоето разбиране? Какво си извършил, за да ми говориш за страхливци?

— Аз вървя напред.

Той стоеше прекалено близо, за да мога да стана от креслото. Блъснах го и скочих на крака.

— Вървя напред, добри ми по-голям братко! Гледам вашите светове — и не откъсвам очи от огъня! Ако не искаш огън — тичай за вода! Ако мога да седна в кола, не ходя пеша, ако ми се прииска да се разходя — няма да тръгна да разбивам колата! Аз самият бях кукла, мили ми братовчеде! Великолепна, послушна, прилежна кукла. И не съм прекарвал кораби през фотосферите на звезди! Само съм ги приземявал върху шосета, като съм ги спирал в автобуси с домати. Но знаеш ли, това също беше страшно! И не съм губил никого в живота си — не съм имал нито любима, нито родители, нито деца. Само самия себе си съм губил… два пъти! Веднъж на Земята — когато заех чуждо място. После в Родината — когато влязох в чуждо тяло. Знаеш ли, когато загубиш себе си, също боли. Започваш да живееш по друг начин — заради себе си и заради другия човек. Аз не желая зло на геометрите. Не желая зло на Земята. И вашия рай не го ща — нещо в него мирише прекалено на сяра.

— Ти вече не можеш да излезеш от Сянката, Пьотър. Тя е в теб.

— Нека! Но аз не съм в нея!

Келос поклати глава. В погледа му се мярна не яд, а завист.

— И аз бях такъв, Пьотър. Когато създавахме Алианса… Когато с камшик учехме на свобода светове, които и без това си бяха свободни… Мини през портала, Пьотър. Намери свят, който ще пожелае да ви защити. И чакай… чакай Сянката да дойде на вашата Земя.

— Ние сами ще дойдем при вас — обещах аз.

Келос кимна уморено.

— Ти си добро момче. Виждам в теб себе си. Не се сърди, ако с нещо съм те обидил. Честна дума — не съм искал.

Ядът ми отлетя нанякъде и остана само тъга.

— Благодаря ти, Келос, имам само един въпрос…

— Не знам отговора. И не искам да го знам.

Лицето му отново затрепери.

— Ти все пак четеш мисли?

— Четиристотин години са достатъчен срок, за да могат всички въпроси да започнат да се повтарят.

— Все пак ще те попитам… Дари обречен ли е да бъде марионетка?

— Не знам отговора. И не искам да го знам.

— Келос, онзи огън… той все пак те е изпепелил.

Той кимна.

— Да. Може би. И сега съм само пепел. Не докосвай замъци от пепел, Пьотър. Те може и да изглеждат много красиви, но в тях не може да се живее.

— Благодаря за съвета. Когато аз изгоря в този огън, ще си спомня за теб. Благодаря и за гостоприемството. Отивам си, Келос. Разполагам с много малко време. Два-три дни… а после със Земята ще е свършено. Трябва да бързам.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Келос въздъхна шумно, но аз не се обърнах. Отворих вратата и видях Дари, яхнал перилата. Не, май не подслушваше. Иначе нямаше да се усмихва така. Послушно момче… почти като в детството ми.

— Да не паднеш — казах аз.

— Пьотър… — Келос ме повика по-високо, отколкото беше нужно. — Пьотър… почакай. Три дни — няма да успееш.

Лицето му си оставаше спокойно. Но поне за този поглед — благодаря…

— Повярвай ми, познавам общества, подобни на Кристалния алианс. А на теб са ти нужни точно такива съюзници. Пьотър, ще ти помогнат, не се съмнявай. Но за това ще е нужно време. Месеци, или минимум седмица. Да получиш помощ за три дни — това е нереално. Суровата социална структура е способна да обърне ресурсите си в помощ на чужд свят. Не заради изгода, а заради идеята. Но времето за взимане на решение ще се окаже прекалено дълго за теб.

— Земята няма да оцелее цяла седмица… — прошепнах аз. — Келос, Конклавът също е сурова структура. Но той няма да се поколебае…

— Пьотър, много ми е мъчно. Трябва да опиташ. Рискувай. Опитвай наред. Или в края на краищата, открадни кораб, способен сам да защити света ти! Но не чакай чудо.

— Какви са шансовете ми да успея?

— Никакви.

Не можех повече да го гледам в очите. Келос наистина ме съжаляваше. Не исках съжаление…

Погледнах Дари.

Така значи, момче. Ти не разбираш и никога няма да разбереш, че не си истински. Няма да пораснеш, няма да тръгнеш да търсиш приключения, късайки сърцата на прекалено човечните си родители. Защо в очите ти има същата жалост като в очите на Келос? Как можеш да разбираш чуждата болка, защо са те научили да страдаш? Куклите не се нуждаят от душа, момче. Куклите се нуждаят само от румени бузи, добър апетит и умението да казват „мама“ и „тате“…

— Пьотър, в беда ли си? — попита Дари.

Кимнах.

— Искат да убият планетата ти?

Вярно. Именно да я убият. Заедно с всичко добро и лошо на нея. А аз дори няма да успея да умра заедно с нея, Дари… Сега ще започна да скитам, като Скитника евреин, и не знам защо не мен се падна да изпитам тази болка, а и на кой ли му е дадено да узнае това…

— Тате, нима не можеш да му помогнеш? — Дари ме хвана за ръката. — Тате, помниш ли, че ми каза, че винаги може да се намери изход? Излъга ли ме?

— Дари, Пьотър не е по-слаб от мен. И ако има изход, той ще го намери.

Колко интересен човек си, Келос! Кога лъжеш — когато казваш, че синът ти е само марионетка, или когато говориш с него като с човек?

— А ти не можеш ли да му помогнеш?

— Нуждаеш ли се от помощта ми, Пьотър?

Не, нямам право да те моля, Келос. Теб те е изпепелил огънят, който аз тепърва ще усетя. Не бива да докосвам пепел…

— Да.

— Тате!

Правилно, Дари! Вярвай, че всичко е наистина. Че Вселената е за теб, а баща ти може да поправи всяка несправедливост в нея. Ти си създаден, за да вярваш в това.

— Дари… — Келос се приближи към нас. Погледна ме с насмешка и с предизвикателство. — Дари, сега ще си най-голям вкъщи. Не ядосвай мама. Ако тръгна… сигурно няма да се върна скоро. Но вие ще ме чакате, нали?

Ей, Келос, полудя ли? Ти никога няма да се върнеш тук. Ти си израснал от човешкия живот, самият ти си плазма и пепел. Ей, Дари, прекалено много приказки си слушал преди лягане! Не късай нишката, която ти придава илюзия за живот. Пусни ръката ми и увисни с рев на шията на баща си, така че и през ум да не му мине да тръгне…

Разбира се, замълчах си.

Разбира се, Дари се откъсна от мен и увисна на шията на Келос. Нека…

— Тате, върни се по-бързо…

В очите на Келос пламтеше черна бездна.

— Дари, отиди и докарай флаера при къщата. Само че тихичко.

Момчето кимна. Пусна баща си и ме погледна. Радваш ли се, че стана както ти искаше, малкия? Ти си свикнал да смяташ баща си за герой, но героите не винаги се връщат вкъщи…

— Пьотър, тате ще ти помогне. Той помага на всички.

— Благодаря, Дари — прошепнах аз. — Дори ти самият не разбираш колко истинско момче си.

Момчето се спусна надолу по парапета, а аз се обърнах към Келос.

— Защо? Защо го послуша? Та той не е истински?

— Затова пък аз съм все още човек.

— Келос, ако ти си човек… аз ще ти дойда на гости след пет години. И ти ще бъдеш тук. А Дари ще бъде на петнайсет години.

— Откъде ми се стовари на главата… — каза тъжно Келос. — Сянката, Пьотър, всичко това е заради Сянката. Тя е знаела къде да те прати. И е знаела как да се добере до мен.

— Значи наистина си все още човек.