Сергей Лукяненко
Звездната сянка (20)

Глава 5

Всичко се повтаряше. Вървяхме по тунела на Лигата, по нишката между космическата станция и Изначалната Земя. Вървяхме петимата. Аз най-отпред, със Зърното в ръка, след мен — ескортът: дядо, Данилов и Маша. Карел завършваше шествието.

Ако оставим настрана дреболии като външния вид, едно към едно повтаряхме процесията на синьокожите извънземни.

Срещахме хора, а рядко — и същества, които си приличаха с хората единствено по разума. Понякога ни се усмихваха приветливо, по-често отминаваха безучастно.

Нов свят, който влиза в Сянката — това е дреболия. Та кой може да избегне такова нещо?

— С кораб на Лигата ли ще отидем на Земята? — попита Маша. Аз поклатих глава.

— Не е необходимо. Чака ни корабът на блуждаещата планета.

Дядо изсумтя, сякаш решението ми никак не му бе харесало. Попита неохотно:

— Пьотър, а струва ли си? Както разбирам, няма да сме кой знае колко по-бързи.

— Конете не се сменят при всяка почивка — опитах се да се пошегувам аз.

— Знаеш ли — дядо ме догони и сложи ръка на рамото ми — в това, че ти получи Зърно на портал, има нещо странно. Нали не искаше.

— Стараех се.

— Пьотър, познавам те! Не може да си променил същността си. Не можеш да се заставиш да повярваш в необходимостта от Сянката!

— Но нима съм се заставил?

— Точно това ме притеснява… — въздъхна дядо. — Никога не бих повярвал, че с един млад мозък ще имам по-малко мисли. Пьотър, чувствам… че нещо не е наред. И не мога да формулирам усещанията си.

Спряхме се.

— Андрей Валентинович, но Пьотър толкова искаше… — каза примирително Маша. — Той искаше вие да се гордеете…

Ох. Кога най-накрая ще се отучи да му говори на „вие“? Когато роди мой чичо?

— Машенка. — Дядо я изгледа по предишния начин. Снизходително-нежен. — Не мисли, че ревнувам от победата на своя внук, на своя ученик. Не. Повярвай ми.

Вече бяхме накрая на лъча-тунел. В най-широката част, където над главите ни и по стените се гушеха вили, къщички, колиби. Момченце, седнало надолу с главата на „тавана“, ни следеше с любопитство. Хвана някаква пръчка, за да я запрати по нас, но улови погледа ми и се скри в къщичката.

Интересно, дали момчето беше живо или фантом? Те не се размножават особено много — безсмъртните не се нуждаят от деца…

— Петя, дай ми Зърното — каза дядо.

Потрепнах.

— Пит…

— То… е мое…

Думите сами се изтръгнаха от мен. Дядо се спогледа с Маша. Данилов кимна, сякаш не беше очаквал нищо друго.

— Няма ли да дадеш Зърното… временно… на своя дядо? На своя наставник? Пит?

Ръката ми затрепери, сякаш нещо избухна в мен, сблъскаха се две противоположни сили, и едната трябваше да капитулира…

— Дддръж…

Започнах да заеквам, когато поднесох към дядо отворената си длан. Силните пръсти взеха Зърното, повъртяха го…

— А аз не чувствам нищо, Петя — изрече добродушно дядо. — Нищичко. Разбира се, има любопитство, има известно възхищение… виж ги ти кучите синове, какво са изобретили… Но нищо повече от това!

Не отговорих. Поглъщах Зърното с очи. То беше мое, то беше подарено на мен, и не можех да понеса да го изпусна от ръцете си… Как се казваше там, в старата приказка за вълшебния пръстен? „Безценното ми“…

— Защо Сянката се отдаде на теб? — попита риторично дядо. — Отдаде се и те покори? Защо аз… Пит, нали аз обичам Земята не по-малко от теб… защо не чувствам нищо?

— Не знам…

Разтреперих се. Дядо можеше да направи със Зърното нещо неправилно! Немислимо. Да го смачка, да го угаси, да го счупи… Нищо, че е по-здраво от стомана и по-горещо от звездите… Но той не разбира колко е значимо то!

Някъде дълбоко в себе си разбирах, че с мен се случва нещо странно. Но нямах сили да се замисля.

— Пит… вземи го. Не искам да ме гледаш така.

Магията изчезна веднага щом Зърното падна в ръцете ми. Успокоих дишането си и усетих как лицето ми поруменява от срам.

— Какво става? Можеш ли да обясниш, Пит? Защо?

— Да… навярно — изрекох аз неочаквано за самия себе си.

Думите не се раждаха, те изплуваха от паметта ми, където бяха погребани толкова надеждно.

Но сянката, твоята сянка

на тази стена

е на пост всеки ден,

всеки миг.

И сянката, моята сянка

на стената,

на стената празна,

безмълвно

те наблюдава.^[1]

Дядо кимна, мръщейки се, като от удар. Прошепна:

— Ах, какъв регресор е бил той, Петя. Най-добрият регресор на геометрите. Глупаци… Как не са го оценили…

В очите му имаше болка. И тази болка ме удряше с всичка сила — защото няма по-голяма болка от болката на наставника… Много ми се искаше той да разбере. Да разбере, да ме похвали и да престане да се терзае… Изрекох:

Сенките ни бягат като кучета,

една след друга бягат като кучета,

до теб, до мен,

оплетени с една

верига,

сенките ни, верни кучета,

които мразят теб и мен,

от ден на ден — все по-търпеливи,

от ден на ден — все по-гладни.

— Ето как си минавал през порталите, Пит. — Лицето на дядо потрепна от мъка. — Ето как… когато носиш такъв дълг на раменете си… такава сила… Какво ти е?

Куалкуа!

По вътрешната страна на кожата ми сякаш отново минаваше телена четка, шмиргел, едрозъба пила, и ме търкаше безмилостно.

Ти даде нареждане! — отговори обидено симбионтът. — Преминаване към външността на Ник Ример.

Нима? Така ли? А всъщност защо не?

— Нали ще се върнем на кораба на геометрите? — поясних аз. — Защо да не вляза в ролята си по-рано?

Дядо за миг притвори очи:

— Да… разбира се. Прав си… Пьотър.

— Да побързаме! — помолих аз. Но защо лицата им бяха толкова тъжни? Защо се обиждат най-добрите-ми-приятели, верни ми дотолкова, че бяха готови да поправят със сила грешките си — като Маша и Данилов… — Трябва да се доберем по-бързо до кораба!

 

 

Дремех през целия път. Наблюдавайки с крайчеца на окото си най-добрите-ми-приятели, седящи отпред. Интериорът на кораба на Лигата изобщо не ме вълнуваше, както и системите му за управление, настроени за Маша, както и принципа на движението му. В този свят всичко е постижимо. Всичко се повтаря. Външността няма никакво значение. Корабът е длъжен да превозва — а как го прави, е без значение. Човек трябва да се бори с общото щастие — каквото и да му се случва.

Корабът си знае работата.

А аз своята.

Моите най-добри-приятели разговаряха полугласно. Нима мислеха, че не ги чувам?

— Грешка е да се разглежда човек само като тяло — обясняваше дядо. Той е умен. Той разбира… — Още по-голяма грешка е да се разглежда човек като памет, като сума от знания, като набор от байтове информация. Ако направим една крачка напред и кажем, че личността се определя от езика — в голяма степен ще сме прави.

— „Вавилон седем“… — каза Маша.

— Разбира се. Но това е прекалено размито. Езикът е обществото, а не личността. Все пак има още един щрих — последният. Творчеството. Нещо, създадено от личността, породено само от разума й. Ето това вече е нещо, близко до душата… Опасно близко. Горкото момче Ник Ример — регресор и поет. Дори не е успял да загине както трябва.

— Мога да отида при Пьотър и да поговорим… — каза Карел.

Отворих очи и погледнах влечугоида. Пастта му бързо се отвори, изобразявайки усмивка.

— Само че това няма да помогне с нищо — завърши Карел.

Отново се потопих в дрямка. Започнах да се моля на кораба.

По-бързо. По-бързо. Трябва да отнеса Зърното. Планетата ми е в беда. Мой дълг е да я спася.

Да я запазя за вселената, за приятелството.

Пьотър. Конклавът мобилизира силите си. Голяма част от торпите са напуснали фотосферите на звездите си. Аларите са групирани в две ескадри — основна и помощна. Хиксите и даенло разконсервират флотите си.

Благодаря. Ще успеем.

Няма нужда да ми се обяснява каква ескадра ще се насочи към родината ми, за да я изпепели, а каква… каква…

— Пьотър!

Всички те стояха до мен. Светлината в овалната капитанска кабина на кораба помътня. В екраните пламтяха звездите.

Господи, те са съвсем близо до мен! А ако решат да ми отнемат Зърното?

— Пьотър — повтори дядо. — Долетяхме. До кораба на геометрите сме.

Тромаво се измъкнах от креслото.

— Можем да продължим пътя си и с този кораб — каза Маша. — Лигата предоставя корабите си на онези, които носят Зърно на портал.

— Не — поклатих глава аз. — Значи долетяхме?

— Ти спеше — каза тихо дядо. — Знаеш ли, лицето ти беше съвсем детско. Не исках да те будя…

Изчислителят в краката на дядо ме измери с поглед.

— И Карел не позволи — добави дядо. Отстъпи, освобождавайки ми пътя. Аз бавно тръгнах към шлюза.

— Пьотър!

Не се обърнах. Люк. Втори. Чужд кораб… все пак малко ме е страх от него. Да изляза… по-бързо…

Външният люк се отвори — и аз видях небето.

Черно, черно небе. Звездите може да запълват небосвода. Да се удвояват, да се утрояват, да се сливат в групи. Така или иначе чернотата си остава повече. Доста повече.

Скочих върху каменистата почва на блуждаещата планета и се обърнах, за да подам ръка на Маша. Корабът на Лигата лежеше върху почвата — шлифована игла от огледално стъкло. Звездната светлина се отразяваше от гладката повърхност.

Те се спуснаха след мен — толкова близките и толкова далечни приятели…

— Да вървим — казах аз. Гласът ми затрепери — не очаквах от себе си такова вълнение, но то не ме беше попитало дали го искам или не.

Разузнавателният кораб на геометрите стоеше на петдесетина метра. Самотен, изгубен сред пустинната равнина. Колко ли от тях стояха тук… мъртви, потънали в сън кораби, чиито пилоти никога нямаше да се върнат…

— Пьотър. — Дядо протегна ръка. Потрепнах и пристъпих напред, към ласката на наставника. — Къде искаш да летиш?

Мълчах.

— Пьотър, на кого носиш Зърното? Кой го взе? Как да те наричам сега? Пьотър Хрумов? Или Ник Ример?

Дядо, не бива… моля те… не ме измъчвай…

Откъде да знам какво е сега вътре в мен?

Какво значение имат имената?

— Пьотър? Ник?

— Родината ме очаква — отговорих аз. — Тя ме зове.

— Ник Ример — изрече дядо с уморения глас на съсипан човек. — Ти си мъртъв, Ник Ример. От много отдавна. Родината ти те е отписала, белязала те е с отметка в редиците борци за приятелство. Ти вече отдавна си мъртъв.

— Не — поклатих глава аз. — Аз… не съм мъртъв. Пьотър и аз сме едно и също. Аз взех Зърното. То… то е мое…

— Прекалено малко от теб е останало, Ник Ример. — Погледът на дядо не ме изпускаше. — Не си могъл да оживееш, минавайки през портала. Ти все пак си мъртъв!

— Значи аз живея вместо него.

— Пьотър! Сега се обръщам към теб! Чуваш ли ме? Ти имаш своя Земя. И тя е в беда.

— Родината не оставя никого в беда — отговорих аз. Тръгнах към кораба. — Не се бойте!

Жената Маша погледна наставника ми, попита го нещо с поглед.

— Не — каза Андрей Хрумов. — Не. Първо, никой от нас няма да се справи с него. Той сега е регресор и нищо не може да се направи…

Умен дядо има Пьотър Хрумов.

— И второ… Аз не разрешавам. Стига толкова. Вече достатъчно пъти съм го предавал.

— А ако да го предадеш, означава да го спасиш? — попита Данилов с гласа на неистинското момче Дари, търсещо границата между „правилното“ и „честното“.

— Значи не бива да го спасявам.

Разузнавателният кораб зад гърба ми оживяваше. Кабината се отвори.

— Не се бойте! — повторих аз. Зърното изгаряше ръката ми. Регресорът Ник Ример все пак се връщаше от света на Сянката. Връщаше се с нежелан трофей, заради страха от който наставниците бяха избягали заедно с Родината на края на света.

Но момчето Ник Ример сега не беше само. То вече не можеше да понесе самотата.

И не желаеше другите да са самотни.

Регресорът Ник Ример се отпусна в креслото и докосна колоидния терминал.

 

 

Добре дошъл на борда, капитане.

Здравей, борд-партньоре.

Виждах върху екраните приятелите на Пьотър Хрумов. Те стояха по-надалеч, покрай чуждия кораб, неподвижно, сякаш надявайки се, че ще се върна.

Какви смешни надежди.

Таг и Ган, приятелите, позволените на Ник Ример приятели, също очакваха, че той ще се върне. Така, както всички заедно очакваха общия си приятел на име Инка… приятелят, завинаги останал в света на Сянката. Жената, уморена от красивото младо тяло, търпеливо очаква Келос. Техният измислен син очаква баща си — който е изпепелен от вечния огън.

Очаквайте.

Всички ние сме дарени с надеждата да очакваме.

Подготовка за старт, капитане?

Да, борд-партньоре.

Силните раси с тревога очакват врага, слабите раси с надежда очакват свободата. Изчислителите очакват разбирането на абсолютната истина, корабите на геометрите очакват развлечения. Геометрите очакват истинско, приказно приятелство. Сянката очаква новите пеперуди, които ще долетят, привлечени от светлината й.

Всички ние очакваме нещо. Уморяваме се от очаквания, проклинаме ги, и не можем, не можем да се откажем от съблазнителното опиянение. Звезди пред нас, звезди над нас, цяло небе от звезди, река, пълна с мляко, всеобща любов, Великият пръстен… Пръстенът на всевластието…

Пьотър Хрумов вътре в мен се засмя.

— Корабе, вкъщи — казах аз. — Вкъщи. Лошо ми е. Полудявам.

Да проведа ли терапия?

— Сън. Просто сън. Не съм спал от два дни…

Колко е хубаво!

Да пропаднеш в тъмна бездна — под съпровода на лекия шум на старта да потънеш в тъмнина, стискайки огненото зърно…

Само че защо там, отвъд мрака, все пак ме чакат?

 

 

Събудих се сам.

Изтръгнах се от кошмара — в който бях Ник Ример, оживелият регресор на геометрите, добрал се до мен от онзи свят. В съня си бях изоставил дядо и приятелите си, в съня си бях тръгнал към Родината — за да спася нея, а не Земята.

Друсах се в креслото, което се беше свило в безуспешен опит да неутрализира тласъците. Бях в разузнавателния кораб на геометрите.

Значи сънят беше истина!

— Гадина! — закрещях на Ример, който с нищо не ми беше виновен. На клетия Ник, докрай изпълняващ дълга си — и в живота, и в смъртта. — Какво правиш!

Корабът се въртеше като треска във водовъртеж. Върху екраните не можеше да се различи нищо — червено-черна въртележка.

— Какво става, борд-партньоре?

Атакуват ни.

— Защо не ме събуди?

Атаката е недействителна. Атакуват ни кораби на Родината. Атаката не се брои.

Чак застенах от тъга и отчаяние. Умничкият компютър на геометрите отново се ръководеше от ограниченията си.

— Защо ни атакуват?

Родината смята, че на борда има не-приятел. Аз им съобщавам, че това е грешка. Вероятно апаратурата за свръзка на всички атакуващи кораби е повредена. Няма причини за притеснение. Атаката е недействителна.

Нима и корабчето на Ник Ример би повтаряло същото, докато се разпада от нежните родителски шамари? Или тази частица от душата на Ник, която се беше прехвърлила през кораба в мен, би съумяла да се противопостави на безумието?

— Пълно сливане! — изревах аз.

И се разтворих в небето.

Небето пламтеше.

Под мен плуваше Родината — милата, скъпа Родина, с правилните, ясни очертания на континентите, със сложните мрежи на облаците, обител на доброто и справедливостта, приятелството и щастието. Даже докоснах атмосферата й — едва-едва, самия й край…

А над нас, притискайки ни към планетата, кръжаха същите такива малки корабчета като моя. Своите. Изстрелващи пламъци. Оказа се, че сред разузнавателните кораби има и два другарски апарата — тороид^[2] на гъвкавите другари и петолъчка на малките другари. Те се опитваха да ме убият с целия плам на истинското приятелство.

Ответен огън!

Атакуването на свои кораби е невъзможно!

Какъв е този глас, който ми противоречи? Кастрираният разум на кораба? Разкарай се, приятелче, къде си тръгнал да спориш с мен…

Съгласно първите три постулата на регресорството… Съгласно Принципа на добрите намерения, Принципа на по-малкото зло, Принципа на обратимостта на истината… Ние не атакуваме кораби на Родината, ние провеждаме учебни занятия, максимално близки до реалността. Започвам противодействие^[3].

Или ми се беше сторило, или корабът ми се подчини, преди да завърша мисълта си. Подчини ми се радостно и с всичките си сили. Пръв под удар попадна „геврекът“ на гъвкавите другари. Изобщо не разбрах с какво го докопахме — с лазерен далекомер или рентгенов радар. Но му беше достатъчно. Геврекът почерня, забравен от усърдните си стопани на печката. Разпадна се на облак пепел.

Защо изобщо не се срамувах?

Заради Принципа за морална гъвкавост?

За първи път в живота си усетих, че и в космоса имат смисъл понятията „горе“ и „долу“. Имат, и още как! Долу беше там, където е планетата. Под мен. И корабите на Родината не можеха да използват лъчево оръжие — всеки пропуск на целта би завършил с пламтящ град на повърхността, повреден санаториум, разрушен интернат. Или, да не дава Бог, с убит наставник…

Громях нападателите, безочливо използвайки за прикритие планетата, със свирепа радост, която би се харесала на Маша… или на Келос.

Хей, Ник, гмурнал се засрамено в дълбините на паметта! Къде си? Това не ти е като да душиш мишки-алари!

Изглежда, нямаше предвидени инструкции за подобни случаи. Прекалено късно бяха разпознали откраднатия разузнавателен кораб, прекалено дълго се бяха размотавали, докато са решавали какво да правят…

Патрулните кораби се разпръснаха настрани. Тръгнаха да ме заобикалят отдолу…

Приземяване!

Приземяването е погрешно забранено. Непрекъснато отправям запитвания за приземяване.

Какво съветваше Принципът за обратимост на истината?

Забранено е кацането на територията на космодрумите. Ние ще се приземим на повърхността.

Къде?

Където и да е.

Координати?

При интерната „Бяло море“.

Навярно това беше наше съвместно решение. На Ник Ример, за когото, въпреки всичко, интернатът си оставаше единственото светло петно в спомените. И на Пьотър Хрумов, който беше прекарал известно време в „Бяло море“…

Разузнавателният кораб тръгна надолу. Изпреварвахме преследвачите си, не можехме да не ги изпреварим — всичките кораби бяха еднотипни, а ние имахме малка преднина. И все пак… не беше възможно да се скрия. Нямаше да тръгна да взимам деца за заложници, в края на краищата!

Впрочем тук най-добре щяха да послужат за заложници наставниците. Те биха били неподражаеми в готовността си да прикрият дечицата с телата си. Нали са толкова добри и великодушни.

Жалко, че не бях способен да им доставя тази радост.

Борд-партньоре. Трябва да се скрия. В интерес на Родината.

Носех се през атмосферата, в огнен вихър, в плазмен пашкул, засега все още не ме атакуваха. Но скоро, много скоро щяха да ме настигнат.

Изпълнявам.

Това реално ли е?

Не.

Чуй ме, борд-партньоре. Снижи се към интерната. Постарай се да се откъснеш от преследвачите. Трябват ми две секунди… Две секунди на височина десет… не, нека да са двайсет метра… със скорост не повече от сто километра в час…

От вълнение преминах към земните мерки за време и разстояние. Но корабът ме разбра.

И куалкуа също. Почувствах протеста му — рязък, охлаждащ разпалеността ми тласък, веднага щом симбионтът разбра какво възнамерявам да направя. Какво, пълно спиране ли да поискам?

Невъзможно. При намаляване на скоростта ще станем уязвими. Снижаването над жилищни обекти е забранено.

Обхвана ме отчаяние. А сега какво? Разтворих длан, погледнах пламтящото Зърно. На него му беше все едно. То може би щеше да издържи падане от стратосферата.

Но аз — не. И силите на куалкуа не бяха безгранични.

А сека какво, Ник Ример от дълбините на паметта ми, воюващ за планетата си от оня свят? Какво сега? Как постъпват регресорите в подобна ситуация?

Регресорът Ник Ример посегна към мен от своята студена и безнадеждна далечина.

Борд-партньоре, приготви се за боен десант. Отработване на проникване на планета на не-приятели.

Изпълнявам.

Откъсване от преследвачите.

Увеличаването на скоростта е невъзможно. Нарушаването на прага на устойчивост на атмосферата е забранено.

Изпълнявай. Бойна тренировка.

Забранено.

Дълг пред Родината.

Забранено е.

Изглежда, корабът изпитваше удоволствие, докато играеше с мен — с Ник? — на тази простичка игра. Изпълнявай — забранено е. Кой ще излезе победител в спора?

Провеждаме изследване на максималната скорост.

Забранено е.

Мое нареждане.

Забранено е.

Нареждане на Световния съвет.

Няма потвърждение.

Топло, топло, горещо?

На теб самия ти се иска да превишиш разрешената скорост.

Изглежда, това не беше Ник. Бях аз.

Винаги.

Превиши я!

Изпълнявам.

Плазмата се омете от обшивката. Кълбото на планетата се завъртя, приближи се, превърна се в плоскост. И корабът ми прошепна тихо, тихо, както тогава, при навлизането в Сянката:

Виждаш ли колко лесно е всичко?

Наистина беше лесно…

Носехме се над океана. Вече ниско — само на два-три километра височина. Долу се плискаха бели пенести вълни — океанът не искаше да се примири с геометрично безупречните континенти, той изпращаше все нови и нови войски към брега… А преследвачите ни бяха изчезнали, изостанали, загубени в своите инструкции и забрани, неспособни да победят единствената фраза „иска ли ти се?“.

На нас ни се искаше.

Капитане, пригответе се за десант.

Ник Ример бе този, който знаеше как да се подготви. Не аз.

Леко подсмихване.

Фразата не носи смислова натовареност. Заради традицията е.

А ти какво ще правиш?

Ще маневрирам. Бойните действия без пилот са забранени.

Ще можеш ли да се измъкнеш?

Полетът без пилот е забранен.

И това е всичко. Кратка автоепитафия. Навярно трябваше да изпитам състрадание към кораба?

Не се получаваше. Разумът, неспособен да повярва в себе си, задоволяващ се с играта на всемогъщество, не беше достоен за състрадание.

Благодаря за откровеността. Това е смешно — да усещаш презрение от страна на рожба на собствената ти мисъл. Ще обмисля този въпрос. Десант, капитане.

За миг реших, че разузнавателният кораб е оборудван с обикновен катапулт. Креслото пропадна в разтворилата се обшивка, понесе се надолу. Нямаше вятър — около мен се появи еластична стена. Стабилизирането беше идеално, креслото падаше, без да се върти. Под мен се ширнаха брегът, познатите куполи и кулата на интерната. Разузнавателният кораб се стопяваше над главата ми.

Така. Добре. А къде беше парашутът?

Земята неумолимо се приближаваше. Започнах да се мятам, опитвайки се да се измъкна от креслото. Ръцете ми сами се плъзнаха в търсене на ремъци, каквито изобщо не напипвах. Зърното, което стисках в мъртва хватка, ми пречеше, но нямах сили да го пусна. Ремъците… къде бяха? Рефлексите са по-бързи от разума, опитвах се да се откопча и да се изтръгна от креслото, като при катапултиране от изтребител.

Не гарантирам възстановяването на тялото ти — прошепна куалкуа.

Заснежената повърхност се приближаваше толкова бързо, сякаш падах с допълнително ускорение. Може и точно така да беше. Не беше зле за реален десант… но как геометрите неутрализираха енергията на падане? Чрез двигатели? Парашути? Криле? Морална устойчивост?

Неволно си спомних всички реални и нереални легенди, които се разправяха сред пилотите. Летец, паднал върху снежен склон, летец, паднал върху разорано поле, летец, паднал в копа сено…

Родината се приближаваше към мен. Гостоприемството й обещаваше да бъде кратко, но енергично.

Страхът ми отмина. Отведнъж. Изтръгна се и се разтвори в безкрайното небе.

Аз падах. Така… точно така… Прикован към креслото, безпомощен… губещ съзнание от студ и задушаване. И снежната целина под мен беше толкова радостна да ме посрещне, колкото и Родината на геометрите.

Не се боях.

Вече бях умирал.

И знаех колко горещо обича родната земя.

… Креслото се изду, избухна във формата на еластично кълбо и ме обгърна. Удар — но лек, едва доловим. И веднага — светлина. Меката обвивка изчезна, пръсна се. Паднах по корем в снега. Във въздуха се въртяха малки отломки и бавно се спускаха.

Какво беше това — обикновен надуваем амортизатор при падане от двукилометрова височина? Не, разбира се. Невъзможно. Би помогнало не повече, отколкото хидравличния затвор на героите на Жул Верн, изстреляни с оръдие към Луната. А креслото беше успяло да погълне цялата енергия на падане… Някакво поле. Амортизационен пашкул.

Малко ми заглъхнаха ушите. Но иначе бях добре. Лек, дори приятен мраз, чисто небе… Станах, изтръсках от главата си парче от тънката безтегловна тъкан. Обадих се — гласът ми се разнесе от невъобразима далечина:

— Роден съм под щастлива звезда.

До интерната имаше два километра. Опитах се да си представя дали са могли да забележат падането ми.

Много вероятно. Разбира се, ако не съм бил невидим по това време. Ако тази процедура беше предназначена за тайно проникване на други планети, това беше напълно възможно.

През това време попадалите върху снега отломки бяха изчезнали. Да, нямаше да се наложи да заривам парашута си.

Ще се крием сами. Можех да се добера до транспортна кабина и да се опитам отново да открадна кораб…

Или да плюя на всичко? Да замахна, да хвърля Зърното… а може би грижливо да го зария в невъобразимото Поле на чудесата^[4]? И да отида да се предам…

Зърното пламтеше в дланта ми. Побързах да го закрия с другата си ръка. И казах тихо:

— Крекс, фекс, пекс… Да те зария ли?

Огненото късче от Сянката мълчеше. То не беше свикнало да отговаря. И Ник Ример също се беше стаил.

— Ти нали си нужно на нас — казах аз. — Разбери ме тогава… И ти, Ник… Вие не сте толкова зле и не могат да се справят лесно с вас. А Земята няма кой да я защити. Няма кой — освен мен.

Те мълчаха, защото боговете не благоволяват да говорят с хората, а на мъртвите им е много трудно да спорят с живите.

Високо в небето се появи звук и се отдалечи към хоризонта. Преследването на кораба ми продължаваше.

— Ще го смятаме за знак… — казах аз. — Ще го смятаме за разрешение… Куалкуа, може ли да полежа в снега до мръкване? Ще ми осигуриш ли топлина?

Да.

Кратко и делово. Огледах подозрително снега. Вече нямаше никакви следи, освен вдлъбнатини под краката ми, където спасилият ме амортизационен пашкул беше докоснал земята. Спуснах се на колене и започнах да се заривам в сухия ронлив сняг. По-надълбоко… до самата земя. Не знаех как изглежда това отстрани, но беше по-добре, отколкото да стърча насред бялото поле.

Куалкуа не ме подведе. Наистина не чувствах студ. Само сърцето ми туптеше — така, че едва ли можех да заспя — и кожата ми гореше. Симбионтът не се зае да ми създава козина, от което се опасявах, а просто увеличи скоростта на потока кръв. И, изглежда, усили отделянето на топлина. Ето я най-добрата диета — лежане в снега. До вечерта щях да изгоря три-четири килограма от собствената си плът…

Така, легнал в снега, започнах да чакам.

От време на време все пак задрямвах, потъвайки в несвързани, хаотични видения. В тях ме караха да ходя някъде и да върша някакви неща. Светът беше изкривен, затворен, наподобяващ верига от студени, ниски пещери. Аз бродех из тях, без да намирам изход, измъчван от собственото си безсилие, а времето, краткото време, което ми бе отпуснато, изтичаше. После се събуждах, размърдвах се в разтопилата се снежна пещера, надигах лицето и дланите си. Едната ми длан пулсираше в червено — Зърното светеше през кожата ми. Надниквах над снега, като щраус, надеждно зарил глава в пясъка.

Но наоколо нямаше никого. Зданието на интерната изглеждаше безжизнено. А и защо не, между другото? Беше напълно възможно след случилото се, когато са открили смъртта на наставник Пер, да са евакуирали интерната. И бих могъл да се натъкна на следствена група от сурови регресори…

Отново се мушнах под снега и се опитах да заспя. Денят се точеше непоносимо бавно. Навярно вече бяха свалили разузнавателния кораб. Щяха ли геометрите да разберат, че в кабината не е имало пилот? Нямаше ли да проучат цялата траектория на полета — та нали те знаеха за възможността за десант? Колко въпроси — и никакви отговори. Говорех със себе си, виках Ник Ример, криещ се в душата ми, задавах на куалкуа безцелни въпроси. Но не можех да чуя нищо ново от себе си, Ример мълчеше, а куалкуа се отърваваше с едносрични отговори, сякаш и него нещо го терзаеше. Понякога ми се струваше, че всичко случило се — Маша и Данилов, оказали се сътрудници на ФСБ, Сянката, обединила половин милион планети, дядо, починал и получил ново младо тяло — е било сън. Болезнен кошмар… а всъщност бях избягал от концлагера на геометрите и сега замръзвах в снеговете. Може би нямаше и никакъв Пьотър Хрумов и аз бях полуделият регресор Ник Ример, посегнал на наставника си и наказан подобаващо за престъплението си…

Тогава отварях очи и поглеждах огненото Зърно. То беше реално — по-реално от заледената снежна кора около мен, по-реално от прилива на кръв в дланите ми, върху които лежеше. Зърното — то беше най-важното, а аз… аз бях само негов ходещ придатък, който го е донесъл в този свят.

А после все пак дойде мигът, в който се измъкнах от снега и видях, че огненочервеният диск на Майчицата се скрива зад хоризонта. Слънцето също беше Зърно, могъщо и безучастно, и то също разгонваше безпросветната тъма.

— Пусни ме, Ример… — помолих аз. — Пусни ме, Сянко… Пуснете ме…

Искаше ми се да заплача. Не знаех длъжен ли съм да направя това, което беше поискал Ример, и дори не можех да разбера дали още го искаше. Ненапразно той беше изчезнал. За каквото и да си е мечтаел, каквито и стихове да е творил в самота, той беше плът от плътта на този свят. Той имаше право да му дари портал. Имаше право да го върне на мен. Само Ример можеше да реши чия родина ще влезе в Сянката.

Нека всичко свърши по-бързо. Както и да приключи — да бъде по-бързо. Може би бях свободен по същия начин като корабите на геометрите. Същата марионетка като момчето Дари. Също толкова щастлив, както Ник Ример. Нека всичко да приключва.

Изправих се на крака. Леко ми се виеше свят — борбата със студа не беше минала без последствия. Но вече се беше стъмнило и започваше да вали… трябваше да тръгвам. Каквото и да ми предстоеше.

Да се промъквам през водопровода беше глупаво. Но аз не знаех друг вход за купола. Разбира се, ако геометрите са разбрали как външното лице е проникнало в интерната, то водопроводът е затворен или натъпкан с апаратура за следене… Когато вече наближавах прозрачния купол, спрях и се замислих.

Снегът валеше все по-силно. Чувствах се, сякаш съм бил тук преди ден. Преди ден? Не. Преди седмица. Цяла вечност.

Вече ми беше все едно.

Намерих познатата ми будка, сега съвсем затънала в снега. Разгребах пряспата, като всеки миг очаквах щракването на капан или проблясването на парализиращ лъч. Не, нищо. Вратичката, ръчката. Наведох се и чух бученето на потока долу. Е, ще повторим историята като фарс.

И все пак нямаше ли друг начин? Зданието имаше три врати… Впрочем те не поддадоха. Може би в облика на наставник Пер щях да ги отворя, но Пер беше мъртъв. Със сигурност пръстовите му отпечатъци вече бяха извадени от паметта на ключалките.

Да става каквото ще.

Припълзях вътре, затворих вратата и скочих във водата. Потокът ме посрещна като стар приятел — с топлина и приятелски потупвания. Понесе ме по тесния тунел. Ха! Нима сте толкова безгрижни, геометри?

Потокът ме отнесе до малката кръгла зала и ме захвърли върху решетъчния под. Водата ме обливаше с бучене и продължаваше нататък по водопровода. Лежах и се озъртах. Нямаше никого. Какво ставаше?

И в душата ми започна да се промъква плахо подозрение.

Немислимо. Невъзможно.

Но те можеше все още да не са намерили тялото на наставник Пер!

Те все още не го числяха сред мъртвите, а мен — сред живите!

Кой има право да контролира един наставник? Та той е извън подозрение! Ако наставник Пер е решил да напусне интерната — това би било дълбоко изстрадано и абсолютно лично решение. Ще се върне и ще обясни. Наистина, Кати ме беше видяла… при това ме беше видяла и в облика на Ник Ример, и в облика на Пер, и в моя собствен облик. Нима не й бяха повярвали? Нима тя не беше разказала за случилото се?

Невероятно.

Преследването на разузнавателния ми кораб също беше напълно обяснимо. Приближава се кораб и твърди, че в него е регресорът Ник Ример. А нали всички знаят, че регресорът Ример е загинал, докато се е намирал на лечение.

Странно… нелепо… и много възможно.

Приближих се до отвора на водопровода. Постоях под силната широка струя. Апатията и безразличието си отиваха, отмити от студения душ.

Давай, Петя… измини този кръг до края.

Хванах се за студените скоби и се измъкнах от филтриращата камера. Увиснах под люка, неудобно превит, и се заслушах.

Като че ли беше тихо. Понякога се чуваше звук, но едва-едва, толкова неясно, че това по-скоро беше пулсирането на кръвта в слепоочията ми.

Отворих люка, при което в пазвата ми се отрони шепа пръст, и се набрах, за да се кача в купола.

— Ох…

Леката сянка отскочи направо от лицето ми. Едва се удържах от първото си желание — да я хвана и да я задържа.

Винаги е така. Най-лесно е да се хване и да се държи.

Вместо това разтворих дланта си и оранжевата светлина на Зърното прогони мрака.

Червенокосото момче, отстъпвайки от мен, се натъкна на едно дърво и застина, опипвайки с ръце пътя. Веднага го познах и нещо в мен трепна.

— Тил, не се бой — помолих го тихо аз, докато се измъквах от люка. Свалих с крак капака. Момчето проследи движението ми без никакво учудване.

Навярно всички деца от интерната знаят тази Велика тайна — филтриращата камера на водопровода.

— Не се боя — отговори момчето полушепнешком, с моя тон. — А кой сте вие?

— Страшен подземен дух.

Той се усмихна неуверено.

— Само не викай, че ще се разпадна и ще се превърна в изгнило дърво — помолих го аз. Застанах на колене. С децата — като с кучетата… простете ми, духове на Песталоци^[5] и Макаренко^[6]. Не бива да се доминира. Не бива да се потискат чрез високия ръст.

Особено ако си се измъкнал посред нощ изпод земята, мокър, мръсен и със зверска решимост върху лицето.

— Няма да викам. Не ме е страх.

— А защо си плакал?

Тил бързо изтри очи с ръкава на ризата си. Но отговори спокойно, макар и с лека досада:

— Нали знаете… Случва се… на човек да му се приплаче.

— Знам, Тил — съгласих се аз. — Глупав въпрос. Извинявай… че ти попречих.

— Нищо. — Момчето също се отпусна на колене, но не бързаше да се приближи. — А вие кой сте? В действителност?

— Мокър и гладен скитник. Вървял по улицата скитник, посинял и целият треперел. Знаеш ли я?

Не, естествено, че не я знаеше. Геометрите нямат стари коледни истории. Тил ме гледаше, сякаш опитвайки се да открие познати черти в лицето ми. Само че откъде би могъл да познава загиналия регресор Ник Ример…

— Наставник ли сте?

— Не. Честна дума — не съм.

Той кимна — беше повярвал. Любопитството и опасенията се бореха в него с учтивостта. Любопитството победи, както винаги.

— А какъв сте тогава?

— Чуждопланетен разузнавач.

Момчето замълча за момент. И все пак тази версия му беше доста по-близка, отколкото злият подземен дух.

— Чуждопланетен?

— Точно така.

— Регресор или прогресор?

— Просто разузнавач. Наблюдател.

— Това не може да бъде — поклати глава Тил. — Всеки го знае. Ненамесата е невъзможна заради етични принципи, законът на Харада-Риц…

Той изведнъж се успокои.

— Вие сте наставник. Проверявате ме. Знам, че това е урок. Урок по етичен избор, как бих постъпил…

— И как ще постъпиш?

Тил, изглежда, вече не се страхуваше. Приближи се, лазейки по земята. Светлите му панталони вече бяха безвъзвратно изцапани, но това не го смущаваше.

— Решението не е лесно — заяви той разпалено. — Е… както е доказал Харада… ако другата цивилизация изповядва етика, различна от нашата, тя не би се намесила. Възможен е примитивен силов конфликт заради разделянето на сферите на влияние или добросъседски отношения. Намесата просто не е нужна никому. Но ако етиката е близка до нашата, ненамесата става неприемлива… нали никой не може да гледа как братята му страдат. Намесата става оправдана. Така ли е?

— Да — съгласих се аз. — Ненамесата е невъзможна.

— Но после Риц е извел следствие… че допускайки възможността да помагаме на чужди раси, ние трябва да сме готови за аналогични действия по отношение на нас… Това… е… Неправилната аксиома!

— Защо е неправилна?

— Защото е неправилна! — заяви учудено Тил.

— А защо е аксиома?

— Ами защото не може да се опровергае!

Усмихнах се. Свят на неправилните аксиоми и логическите грешки. Това е почти моят свят.

— И как ще постъпиш, изхождайки от закона на Харада-Риц?

Тил изсумтя, изтривайки от муцунката си последните следи от неотдавнашните сълзи.

— Не знам. Длъжен съм да съобщя за вас на възрастните. Защото вие сте чуждопланетен разузнавач и можете да се опитате да ни промените. Но тогава ще наруша следствието на Риц… получава се, че предварително отказваме на бъдещи приятели свобода в етиката…

— Знаеш ли — съобщих му аз доверително, — тук добре ще помогне Принципът на по-малкото зло. Или Принципът за обратимост на истината. С тяхна помощ е много лесно да докажеш… каквото си поискаш.

Очите на Тил заблестяха.

— Вие сте регресор! — каза той радостно. — Знам, чел съм учебници. Това са принципи на регресорите!

От вълнение той за малко да ме хване за ръката, но се спря в последния момент. Можеше и да съм регресор, герой на детските мечти, но все пак не бях наставник.

— И сте дошли при нас, за да… не, млъквам!

Последното беше казано с подканващ тон — хайде, попитайте ме, попитайте ме какво си помислих. Попитах го.

— За да си изберете партньор! — изстреля Тил. — Знам, чел съм за това! Така правят, когато трябва да се внедрят на друга планета, и не сами, а уж със семейство — като в древността, когато са се събирали групи от мъж и жена и понякога са си взимали и дете! Вие искате да намерите момче… или момиче… — гласът му за миг потрепери, — за да се престори, че е ваше дете…

Тил ме погледна със съмнение.

— Е, или по-малък брат…

Мълчах. Зърното тлееше в ръката ми — насмешливо, снизходително. Хей, Пьотър Хрумов! Ти все още ли си убеден, че Сянката е по-нужна на Земята? Че Земята няма да се отърве без твоята помощ? А при геометрите общо взето всичко е наред?

— Не си мислете, че съм съвсем малък — каза Тил сърдито. — Познавам историята много добре. Особено крепостната ера. Ние с момчетата даже играем на нея…

Веднага някак посърна.

— Лаки познава историята много по-добре от мен — призна си той самокритично. — А Фал е артист. Когато се прави на барон или свещеник, веднага започваш да му вярваш. Даже забравяш, че всичко е нарочно. И освен това той не говори празни приказки. Никога не му се случва да се раздрънка. А на мен ми се случва.

След кратка пауза той добави неуверено:

— Гарик разбира от стара техника… ако там вече има машини…

Момчето вече беше там. На планетата на бъдещите приятели, която трябваше да се регресира спешно. Е, не съвсем спешно… за да може отначало да поживее там… да се престори, че си има семейство…

— А може би семействата там са големи? — попита Тил.

Къде „там“, момче? На планетата Земя? Да, има най-различни. Само че нея скоро няма да я има. Не, глупости, ще отнеса Зърното, ще влезем в Сянката и всичко ще бъде наред. Дегенератите ще си намерят светове по свой вкус, всеки от политиците ще получи трибуна, а без глупаци и политици току-виж сме живнали… Даже може да те отведа на Земята. Може би и с приятелите ти. Нека дядо да се порадва на новото педагогическо полесражение…

— Тил, хайде сега да не ти отговарям нищо, става ли? — предложих аз.

Той целият разцъфна. Явно реши, че всичките му догадки са самата истина.

— А това във вас фенер ли е?

— Нещо такова.

— Може ли да го видя?

— Не бива. Засега не бива.

Тил прие отказа ми равнодушно. За него огненото кълбо беше само необичаен фенер, нищо в сравнение с отворилата се перспектива.

— Какво съм седнал — каза той изведнъж с много сериозен тон. — Вие вече сте измръзнали. И сигурно сте гладен?

— Позна.

— Да вървим. — Тил скочи и ме хвана за ръката с преднамерено небрежно движение. — По-бързо! Ще се скрием в нашата стая.

— А как ще минем покрай часовия? — поинтересувах се аз.

Тил се усмихна.

— Фал е дежурен. Той няма да каже. Как мислите, че съм дошъл тук през нощта?

— А камерите? Тил, момчето ми, целият интернат се наблюдава.

— Знаем — изрече гордо Тил. — Само че ние сега нямаме постоянен наставник. Имахме един, много добър! Наставник Пер. Само че той си тръгна и засега още не са го заместили…

Точно така.

Те още не са намерили Пер!

И, странно — аз отново не усещах разкаяние. Даже напротив — чувствах се горд. За това, че само за час, прекаран в облика на Пер, бях успял да си спечеля такава репутация.

— А временните наставници поглеждат много рядко… при нас всичко е обмислено така, че да не гледат, когато не искаме. Честна дума! Никой няма да ви види!

Прекалено бях уморен, за да не повярвам на думите му. А и вкопчилият се в мен Тил явно нямаше намерение да си тръгва сам.

— Добре. Убеди ме.

— Само по-бързо — повтори Тил. — Скоро ще сменят Фал, трябва да стигнем бързо дотам…