Барбара Картланд
Кармата на любовта (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Когато Ориса видя „каруцата“, която старшината бе наел, изпита желание да се засмее на глас. Едва ли имаше нещо по-смешно от първобитната количка, която приличаше на обикновен сандък на колела, какъвто всъщност беше.

Отгоре с канап бе вързана една по-голяма дъска, която трябваше да пази сянка на двамата души, които едва можеха да се поберат на седалката. Да не говорим за това, че място за багаж почти нямаше.

Старшината я бе предупредил за това още преди да тръгне да търси превозно средство, с което да стигнат до Шуба. Багажът й щели да оставят на съхранение, докато тя намери кого да изпрати, за да го приберат при чичо й.

— Дано всичко мине добре, мемсахиб. Тогава от крепостта сигурно ще изпратят каруца, която да прибере багажа ви. Не трябва да забравяте, че индийките пътуват с малко багаж.

Ориса намери удобно ъгълче в чакалнята, отвори и пререди почти целия си багаж. Намери нещо като голяма торба от конопено платно и в нея сложи съвсем малко вещи, които прецени, че ще й бъдат необходими на първо време.

Взе две муселинени дневни рокли и една вечерна, тъй като бе уверена, че чичо й няма да разреши да се разхожда из крепостта облечена в сари. Понеже знаеше, че в северните провинции нощем става студено, при роклите сложи и един сравнително по-топъл шал.

Според нейните разбирания се получи съвсем скромен пакет, който пристегна колкото можеше повече. Въпреки това старшината го погледна неодобрително, но не каза нищо. Пренесе кожените й куфари в наетото кули и тръгнаха към мястото, където щяха да ги оставят.

Като стоеше настрана, както изискват индийските обичаи за жените, тя чу подробните инструкции, дадени от нейния спътник на някакъв чиновник. Багажът трябвало да бъде пазен с възможно най-голямо внимание, докато полковник Хенри Хобърт не изпрати някой да го прибере.

От разменените думи Ориса разбра, че името на чичо й предизвика голямо уважение. След като козирува на чиновника в знак на благодарност, старшината тръгна, следван раболепно от Ориса, както това изискваше ориенталският обичай. На гарата намериха едно слабичко момче, което ги очакваше с наетата кола сандък.

Изглеждаше много стара и очукана. Прозираха останки от синя боя, с която някога е била боядисана. Дървените стени бяха изкривени и напукани. В същото време колелата изглеждаха здрави, а мършавият сивокафяв кон, който беше впрегнат, бе много по-жилав и издръжлив, отколкото изглеждаше. Бе от онази странна порода, отглеждана в северната част на Индия, която е особено предпочитана за преодоляване на дълги разстояния и планински пътища.

Платнената й торба трудно, но все пак бе наместена под седалката, на която тя седна, и тръгнаха.

По улиците на града имаше много войници, но не можеше да се види нито една бяла жена. Това я увери в истинността на думите на старшината, който я бе предупредил, че ако някой чиновник от британската администрация я види, веднага ще нареди да бъде върната в Делхи. Ориса се оглеждаше с интерес и възбуда около себе си, като не забравяше да държи края на сарито дръпнат ниско над очите, а долната част да покрива лицето й така, че да се виждат само очертаните с черен въглен очи.

Пешавар е бил основан през шестнадесети век от Великия могул Акбар и се намираше само на тридесетина километра от Киберския проход. Само преди две години бе завършена Пенджабската северозападна железопътна линия, с което градът излезе от изолацията си и започна да се развива.

Шуба обаче се намираше на изток от града и до там можеше да се стигне само по разбития път. Така малката компания се движеше бавно през тълпите към североизточния изходен пункт на града.

По пътя си видяха нови постройки, които сигурно представляваха фабрики за шев на вълнени и копринени дрехи, но преди всичко — за тъкане на килими. Последните се отличаваха с особено изящество на изработката. Обаче зад становете седяха не жени, както обикновено, а мъже с бръснати глави — осъдени затворници.

— Много от осъдените са лоши хора — обясни старшината. — През различни времена са причинявали големи неприятности на щатското правителство.

С особено добро чувство Ориса наблюдаваше разхождащите се по улиците патани. Спомни си какво казваше за тях баща й: „Вярвай на брамина повече, отколкото на змията, на змията повече, отколкото на блудницата и на блудницата повече, отколкото на патан“. Въпреки това тя бе привързана към тях, тъй като в тяхното обкръжение беше прекарала детството си. За нея те бяха най-войнствените и независими хора, които познаваше.

Разделени на повече от дузина племена, те смятаха за свой основоположник цар Саул. Всъщност, обаче бяха ислямизирани племена. Отличаваха се със светла кожа, очи и коси. Обикновено бяха с широки, скулести лица и орлови носове. На което и племе да принадлежаха, винаги се отличаваха с гордост и сдържаност. Бяха здраво свързани с традицията за свещеното право на отмъщение за всяко зло — истинско или въображаемо.

Дори самият факт, че тези толкова странни племена обитаваха двете страни на границата, я правеше едно нестабилно и опасно място. Тя сподели всичко това със старшината, който отговори сдържано:

— Всички злини идват от Зар, Зан и Замин.

Ориса знаеше, че това означава „злато, жени и земя“. Сред многолюдието тя успя да отличи един сикх от сектата „акали“. Беше облечен в традиционните сини дрехи на своята религия, а върху високия му син тюрбан блестяха нанизаните излъскани стоманени обръчи.

Съзря и внушителна група жени чангара. Те от поколения работеха на изкопи — носеха в поставените на главите си кошници изкопаната пръст. Сигурно бяха заети с довършителните работи по железопътната линия. Ориса бе чувала, че в тази страна, характерна с крехките си жени те се отличават с особена физическа сила.

Явно Пешавар процъфтяваше като всички големи градове, в които са разположени военни части, служещите в които са готови с широка ръка да харчат държавните си заплати.

Магазините за дрехи привличаха с топове плат, натрупани върху откритите към улицата рафтове. Направо на паважа бяха наредени пъстри парчета памучни платове с дължината на сари.

На изнесени пред магазините сергии се продаваха накити, изработени от злато и сребърен филигран. До тях бяха разположени кошници, пълни с най-различни плодове. Дребни търговци излагаха стоката си направо върху земята.

Ориса се разсмя от сърце, когато една свещена крава започна да опитва от грижливо подредените на една сергия плодове и зеленчуци. Нещастният собственик я гледаше безпомощно — религиозното суеверие не му позволяваше да я прогони.

Сред тази пъстроцветна тълпа бавно се движеха рикши и биволски каруци. На поставен почти в средата на улицата стол бръснар подстригваше клиента си. До него писар с поставена на коленете му дъска пишеше, заобиколен от неграмотни съграждани.

Навсякъде бе пълно с кози, крави, кучета, коне и хора. Много, неизброимо много хора!

Скоро каруцата, управлявана умело от старшината, напусна Пешавар. Тръгнаха по един прашен път, от двете страни на който растяха редки дървета. Зад тях се виждаха плодородни, добре напоявани ниви, засадени с различни култури. По пътя си на изток и все на изток щяха да минат само през няколко малки селца. След тълпите на града пътят изглеждаше съвсем безлюден.

За сметка на това прелитаха цели ята птици. Ориса си спомни, че в тази част на страната имаше повече различни видове птици, отколкото на огромната територия на цяла Индия.

— Успяхте ли да научите нещо ново, докато бяхме в града? — попита Ориса и отпусна края на сарито, с който прикриваше лицето си — вече нямаше кой да я види.

— Само слухове, мемсахиб — отговори сикхът. — Но в тях винаги има някаква частица истина.

— С други думи, няма дим без огън — усмихна се Ориса, като си спомни известната поговорка.

— Започвам да се страхувам, че сахиб полковник ще ми се разсърди, че съм довел мемсахиб на толкова опасно място — довърши той мисълта си.

По интонацията, с която произнесе думите, Ориса разбра, че идеята за такова неодобрение от страна на любимия му полковник го измъчва. Затова му каза успокоително:

— Обещавам ви, старшина, че ако чичо ми се ядоса, ще направя всичко възможно, за да излее гнева си върху мен. Аз ви принудих да ме вземете със себе си. И когато полковникът научи защо, ще разбере и няма да имате никакви неприятности.

Обещанието й като че ли подобри настроението му. Когато след известно време спряха в едно селце да напоят коня и купят плодове за себе си, той изглеждаше решен да продължат пътуването си.

— Научихте ли нещо повече? Положението по-лошо ли е? — започна да го разпитва тя, когато поеха отново по пътя и никой не можеше да ги чуе. Попита, защото го видя да разговаря с местните жители докато даваха вода на коня.

Ориса си спомни докладите за внезапни нападения и рейдове, публикувани в английските вестници и списания през последните години. Руснаците размахваха оръжие във всички страни, които граничеха със северозападните райони на Индия.

През 1880 година Абдурахман хан бе признат за емир на Кабул. В замяна на това той от своя страна се съгласи англичаните да контролират външнополитическите му връзки. Изразяваха се надежди, че това ще доведе до относително спокойствие. За съжаление обаче подобен оптимизъм можеше да се проявява за съвсем кратко време.

Пътуваха още дълго. Наложи се Ориса да отвори платнената торба и да извади топлия шал, който бе взела от куфарите и който бе използвала по време на пътуването си от Лондон до Тилбъри.

Пред тях се разстилаше потъналата във вечерен здрач плоска равнина, но в далечината се издигаха все още огретите от слънчеви лъчи планински върхове. На няколко пъти срещнаха сякаш плуващи в прахоляка камили, тръгнали към Пешавар като насочващи се след дълго плаване към пристанището кораби. Звънчетата на шиите им подрънкваха весело, докато постепенно изчезваха в обратната посока.

Ориса си помисли, че камилските кервани сигурно идват от Афганистан и са преминали през зоната на военните действия. А може би пътуваха от Русия и бяха преминали през Окс (Аму Даря) и Хиндукуш. Тези огромни разстояния й се струваха толкова страшни, че инстинктивно потрепери.

Старшината помисли, че й е студено, и се опита да я успокои:

— Няма да пътуваме още много, мемсахиб:

— Къде ще пренощуваме? — попита тя, като разбираше много добре, че за един ден не могат да стигнат до Шуба.

— В едно ханче, мемсахиб.

Изведнъж слънцето се скри зад далечните върхари. Нощта обви земята като в було от пролетни паяжини в синьо. От Киберския проход задуха остър ветрец. Добре че само след няколко минути стигнаха до ханчето, което беше малко и очевидно бедно. В подобни паянтови постройки обикновено имаше само най-необходимото. Повече от пътниците носеха със себе си всичко, което искаха да имат като удобство за през нощта.

При вида на старшината и Ориса ханджията изпадна в неудобно положение. Крайпътните ханчета като неговото бяха предназначени само за представители на европейската раса. Представителният сикх обаче намръщи вежди с такъв авторитет, че спътницата му веднага бе отведена в една от стаите. Като с магическа пръчка за голото легло бяха донесени топли завивки и възглавница. В средата на стаята върху паянтова масичка заблещука натопено в някакво благоуханно масло фитилче.

За късмет в ханчето нямаше отседнали други пътници. Скоро се усети миризма от дима на разгарящ се огън и на предизвикващите апетит индийски подправки.

Ориса се изми, отърси праха от сарито и вчеса разрошената си коса. Сигурно би било забавно да може да спусне дългите си черни коси да падат свободно по гърба й. Да се освободи от досадната грижа да ги прибира и пристяга с панделка или фиби, гребенчета или мрежички.

Вече се бе нахранила с донесената от старшината храна, когато дочу нежните звуци на цитра. Това бе единственият знак, че под стряхата на хана бе отседнала да нощува група индийци. Ориса надникна през един процеп. Бегло зърна осветени от пламъците на огъня лица на насядалите около него пътници.

Бяха урийци, живеещи високо в планините. Носеха филцови шапки, под които можеха да бъдат забелязани само побелелите им бради, и дебели дрехи от мъхеста вълна. Подаваха си един на друг дълго наргиле, което издаваше звуци на крякащи жаби.

Ориса се чувстваше смъртно уморена — няма нищо по-изтощително от пътуване в прахоляците на индийския пек. Тя обаче съзнателно отпъждаше съня, за да не пропусне нещо интересно. В момента преживяваше такова приключение, за каквото не бе мечтала в най-смелите си сънища. Искаше да запази спомен за него през целия си живот.

Знаеше колко скучен е животът на англичанките в Индия. Те се движеха в един омагьосан кръг от празни забавления, на които срещаха едни и същи физиономии, водеха безкрайно повтарящи се разговори, слушаха едни и същи оплаквания, едни и същи анекдоти.

Най-после умората я победи. Тя облече една типично английска бяла нощница с дълги ръкави, която се закопчаваше под самата й брадичка. Легна и се зави с топлите завивки, които ханджията й беше дал.

Заспа в момента, в който главата й се докосна до възглавницата. Когато някой почука на вратата, имаше чувство, че е затворила очи преди броени минути. Когато се разсъни, разбра, че е старшината и че вече е сутрин.

— След пет минути закуската ще бъде готова, мемсахиб — каза той, без да влиза в стаята или даже да открехне вратата.

Беше така приятно да можеш да се облечеш толкова бързо. Навличаш малкия корсаж, който оставя открит кръста, после увиваш около себе си сарито и обуваш нашарените с къна ходила на краката в ниските индийски сандали.

Ползваните по време на престоя в хана вещи нареди обратно в торбата. Остави само шала, който да използва, ако не стигнеха в крепостта преди падането на вечерта, когато ставаше не само хладно, но почти студено.

Когато влезе в общото помещение, там я чакаше старшината. Ориса го погледна и замря от изненада. Той не беше облечен в униформата си.

— Ще помоля мемсахиб да ме извини — започна да се оправдава той, като видя израза на лицето й, — но за да бъда в безопасност през този последен етап от пътуването си, по-добре да не съм облечен в униформата на служещ в английска военна част войник.

— Но, разбира се, старшина. За вас това е от жизнено важно значение — успокои го момичето и седна на масата.

Старшината отиде да донесе закуската и тя забеляза, че с особено старание затвори вратата след себе си. Това я накара да си спомни, че ако е индийка, за каквато се представя, никога не би трябвало да я видят седнала на масата за храна.

— Трябва да ми напомняте как да се държа, за да не излизаме от каноните на индийските обичаи. Иначе ще загубим всичко от някоя моя неволна и може би съвсем незначителна грешка.

— Успях да разсея съмненията на ханджията, като му обясних, че сте много важна индийска дама… рани. Тогава ме запита защо нямате свита.

— И какво обяснение му дадохте?

Старшината я погледна смутено.

— Казах му, че сте избягали от проклетия раджа, за да намерите истинската любов — отговори той.

Ориса прихна в смях.

— Колко романтичен сте, старшина!

Мъжът явно не разбра скрития смисъл на думите й, защото бе зает с приготовленията за пътуването им. Искаше да тръгнат колкото е възможно по-рано. Затова привърши надве-натри със закуската, излезе от хана и като покри главата си с края на сарито, се качи в чакащата я каруца.

Веднага подкараха в посока на издигащите се планини. Високо в облаците се забиваха заснежените им върхове. Небето бе кристално ясно, а въздухът все още пазеше нощната прохлада.

Пътят беше лош, на места отнесен от последните дъждове, напълнили реките, които прекосяваха. Ала отпочиналият си през нощта кон крачеше бодро и равномерно.

Пътят започна да се изкачва стръмно и да прави резки завои. Скоро от двете им страни се проточи стената на планините, а пътят от прашен стана каменист.

Ориса имаше странното усещане, че човекът до нея, който държеше поводите на коня, е вътрешно напрегнат и разтревожен. За да отвлече вниманието му и да го разсее, тя започна да го разпитва за неговото семейство. Попита го дали харесва войнишкия живот.

— Аз принадлежа телом и духом на този начин на живот.

Ориса знаеше, че сикхите са отлични войни. През 1849 г. английските войски бяха спечелили битката с тях след поредица от извънредно тежки сражения. За сметка на това по време на сипайските въстания те бяха останали лоялни на англичаните.

Това бяха доволни от живота и щастливи хора. Религията им съчетаваше ислямски и хиндуистки вярвания. Според нея пред Бога всички бяха равни. Ориса обаче вече бе забравила, ако изобщо в ранното й детство някой й бе разказвал за техните религиозни обреди.

— Ние сме добродушни — започна да обяснява старшината не на английски, а на урду. Искаше дори когато са сами да изпълняват стриктно ролите си.

— Какви обреди изпълнявате? — попита Ориса.

— Всеки сикх се заклева да пази петте К-та.

— Какво означава това — недоумяваше тя.

— Кеш — никога да не режеш косата си; кангха — да имаш гребен в косата си; качха — да носиш къси военни панталони; кара — на ръката си винаги да носиш стоманена гривна и кирпан — сабя или остър нож да носи всеки винаги на кръста си.

— Не е особено трудно да се запомни — усмихна се Ориса. — Когато порасне много дълга, косата не ви ли пречи?

— Някои недоволстват. Но който носи косата си дълга още от детство, свиква с нея. В края на краищата на жените не е по-лесно да се оправят с дълги коси. Нали?

— А какво ви е забранено?

— Не трябва да пушим и да употребяваме алкохол — отговори старшината. — Идеалът за всички, изповядващи нашата религия, е щастлив брачен живот. Той е разрешен дори на нашите учители — гуру.

— Баща ми е разказвал, че сте прекрасни бойци — спомни си Ориса.

— Най-свещеният, най-почитаният във всяко сикхско семейство предмет, е сабята.

Това тя бе виждала с очите си. Като дете в Лахор често бе срещала сикхи, които вървяха по улиците със закачени на кръста големи, понякога неудобни саби. Поколения наред те се предаваха от баща на син.

Пътят ставаше все по-стръмен. От време на време им се налагаше да спират, за да може конят да отпочине. По обяд слънцето напече толкова силно, че бе невъзможно да се пътува. Ориса слезе и поседна под сянката на един хималайски кедър.

Облаците, които сутринта се бяха скупчили над далечните планини, сега бяха изчезнали. Небето бе брилянтно прозрачно и съвсем чисто. Бе краят на зимата. През следващите месеци температурата щеше да се повишава с всеки изминат ден, докато мусоните през юни донесат дългоочакваната прохлада.

Все още край пътя имаше дървета — хималайски кедри, обикновени хвойни и кленове. Склоновете на околните хълмове бяха покрити с храсти. Върховете им се издигаха, отрупани с грамади скали, захвърлени сякаш от някакъв гигант при опит да покаже херкулесовата си сила.

Каручката продължаваше да се полюшва по неравния път. Въпреки задухата Ориса започна да се унася в дрямка. Постепенно се откъсна от заобикалящата я действителност. Само подсъзнанието й регистрираше тропота на конските копита и поскърцването на колелата.

Пътят ставаше все по-каменист. След поредната почивка, която използваха, за да се нахранят, потеглиха отново. Сега срещаха много по-малко пътници и на все по-големи разстояния.

— Обстановката тук изглежда съвсем спокойна — каза Ориса, просто за да наруши мълчанието.

— Да се надяваме, че наистина е така, мемсахиб — отговори уклончиво сикхът. Неизвестно защо гласът му звучеше тревожно.

По едно време някъде много, много далеч се дочуха изстрели. Чуха ги и двамата. Когато обаче едновременно вдигнаха глави и се ослушаха, не чуха повече нищо. Ориса дори не бе сигурна дали това не е било шум от срутващи се в планината камъни.

Продължиха по-нататък. Пътят ставаше все по-каменист. Скалите от двете им страни се издигаха все по-високи и по-високи. Пътят се виеше край една рекичка, която се спускаше надолу. При всяко съприкосновение на пръските със слънчевите лъчи се разгаряха ярките огньове на всички цветове на дъгата. Много скоро, когато настъпеше безжалостната жега, от бълбукащата рекичка щяха да останат само тъмни кални локви и грозно, покрито с камъни корито.

Конят вървеше неуморимо, макар че товарът му бе тежичък и никак не му бе лесно да се изкачва по каменистата почва. Може би и той усещаше, че на края на пътя го очакват обилна храна и удобна конюшня. Каквато и да беше причината за неговата издръжливост, Ориса бе уверена, че заслужава цената, заплатена на момчето за него.

Старшината й бе обяснил с голямо неудобство, че парите, които му бе дала, са се свършили.

— Не се изненадвам — успокои го тя. — Даже съм сигурна, че ви дължа някаква сума. Само трябва да ми кажете колко трябва да ви върна и съм сигурна, че чичо ми ще ви се издължи.

— Благодаря, мемсахиб — отговори воинът с достойнство. Бе повече от ясно, че само безграничната гордост не му е позволила да й поиска допълнително пари.

— Бихте ли ми разказали за Шуба — помоли тя и деликатно отклони темата.

Освен това имаше желание да разговарят дори само за да чуват звука на собствените си гласове. Пустотата на пътя и неясните очертания на планинските зъбери, притиснали ги плътно от двете страни, бяха зловещи и предизвикваха у нея странен страх.

— Не съм бил там досега — отговори той по-тихо от обикновено, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.

— Крепостта стара ли е?

— Не, мемсахиб. Обаче не се използва често.

Дори само това бе достатъчно, за да й даде да разбере, че положението е много сериозно. Спомни си постоянните оплаквания, че армията не разполага с достатъчно войници, за да охранява границата. Фактът, че сега изпращаха допълнителни поделения дори в малко използвани крепости, можеше само да означава, че властта се презастрахова срещу евентуални неприятности.

Замълчаха. Каручката продължи да се полюшва, копитата на коня чаткаха ритмично по камъните. Денят започна да преваля и слънцето клонеше към залез, когато най-сетне с нотка на триумф старшината възкликна:

— Шуба!

Той посочи с ръка високо пред тях. В позлатата на залязващото слънце Ориса видя ясно очертаните стени на крепостта и надничащите иззад тях покриви на защитените вътрешни постройки.

Крепостта бе построена по подобие на всички английски крепости. Състоеше се от широка стена, която се издига така високо, че врагът би трябвало доста да се помъчи, ако реши да я прехвърли.

— Стигнахме, старшина! Успяхме! — каза победоносно Ориса.

— Да, мемсахиб.

— Всичко наоколо изглежда толкова мирно и тихо — радостно продължаваше да коментира тя, окрилена от близкия край на пътуването им. Огледа заснежените върхове, надвиснали над крепостта, и разпрострелите се на изток и на запад планински вериги.

— Когато местните племена се бият, не може да се види човек, преди да е стрелял — отговори мрачно професионалният военен.

Ориса си спомни думите на майор Мередит, който бе казал: „Зад всяка скала и храст по северозападната граница е залегнал по един свиреп местен войн, готов всеки миг за непреодолима атака“.

До крепостта им оставаха не повече от пет километра, когато Ориса изпита неприятното и тревожно усещане, че някой ги наблюдава. Дали от двете им страни не се намираха безжалостните местни войни, насочили пушки и готови всеки миг да стрелят по тях?

Сега разбра напълно ползата от преобличането на старшината в традиционните дрехи на местните жители.

— Ако врагът ни дебне — каза тя на глас, — сигурно ще реши, че не заслужаваме дори куршумите им.

— Дано е така, мемсахиб — съгласи се с нескривана тревога в гласа си старшината.

— Сигурно само си въобразявам — прошепна тихо сама на себе си Ориса, за да се успокои.

Въпреки това имаше някакво вътрешно усещане за заобикаляща ги опасност, която може и да възпрепятства пристигането им в Шуба.

За първи път, откакто бяха напуснали Пешавар и бяха предприели опасното пътуване, старшината замахна с камшика, подканяйки коня да ускори хода си. Животното тръгна толкова бързо, че каручката се заклатушка от една страна на друга, а колелата заскърцаха пронизително. Сякаш някой ги преследваше и единствено стените на крепостта можеха да им предоставят сигурно убежище.

Ориса бе принудена да се хване за страничната дъска на каруцата, за да пази равновесие и да не се изтърколи от нея.

„Защо се страхувам, след, като всичко наоколо изглежда толкова спокойно?“ — подскачаше въпросът в разлюляното й от каручката съзнание.

Крепостта и планините пред тях бяха окъпани в по-тъмна, но все още много ярка светлина. Небето все още бе чисто, нямаше дори следа от първите вечерни звезди. Обаче долината, през която току-що бяха преминали, бе потънала в сенки и само върховете на обгръщащите я зъбери задържаха ярката светлина на залязващото слънце.

„О, Боже, моля те, помогни ни да стигнем живи и здрави до Шуба“ — помоли се Ориса с цялата си душа и сърце. Не разбираше защо се страхува, но знаеше, че е много уплашена.

Още като дете, когато живееха в Индия, имаше странни предчувствия, които не можеха да се обяснят с логиката на действителността, които се простираха и отвъд границите на подсъзнанието.

Винаги е била сигурна, че зад света, който познаваме, има друг. Боговете и богините, на които нейната айя и другите прислужници се молеха, бяха съвсем реални.

И тъй като сега се намираше в Индия и вибрираше в съзвучие с импулсите, които бяха извън логиката на обикновеното човешко мислене, тя бе абсолютно сигурна, че в този момент и тя, и старшината се намират на самия ръб на някаква дълбока пропаст. „Спаси ни… моля те, спаси ни!“ — молеше се Ориса. Инстинктивно знаеше, че и старшината като нея се моли на своите богове.

Припреният ход на жилавото конче ги доведе до самото подножие на върха, върху който бе разположена крепостта. Пътят започна да лъкатуши и да се катери нагоре с множество завои, които трябваше да намалят големия наклон и да дадат възможност по него да бъдат изтеглени и тежки оръдия.

Те се изкачваха, изкачваха и Ориса бе затаила дъх от страх да не би в последния момент опасността, която усещаше с цялото си същество, да се стовари върху тях с изстрела на някоя пушка.

Най-после зад поредния завой тя видя пред себе си голямата обкована с желязо порта, която водеше в крепостта. Тя бе отворена и охранявана от двама часовои.

Ориса се обърна към старшината и го погледна с широка усмивка.

— Благодаря ви. Осигурихте ми едно бързо, лесно и удобно пътуване.

— Аз трябва да бъда доволен, че пристигнахме благополучно — отговори й той и също се усмихна.

След като минаха през отворената порта, до тях веднага се появи един войник със свалена пушка и ги запита:

— Кои сте и какво търсите?

— Старшина Хари Сингх пристига по предназначение.

— Да ме вземат дяволите! — изруга войникът, защото не бе познал старшината, отмести се и му козирува, а после каза: — Минавайте по-нататък.

Те продължиха и Ориса видя как множество войници се спуснаха към тях.

— Старшината! — възкликна един от тях. — Не мога да повярвам на очите си!

— Той дойде! А пък аз се бях хванал на бас за пет рупии, че няма да ни последва.

Всички го поздравяваха свойски. Разблъсквайки събралата се тълпа, до каручката се приближи един ефрейтор.

— Който и да си, полковникът заповяда веднага да се явиш при него!

— Води ни! — заповяда му старшината. Ефрейторът забърза напред, а старшината подкара каручката след него. Не обръщаше внимание на множеството въпроси, на възклицанията и възбудата на войниците, които вървяха след тях.

Ориса знаеше, че всички я наблюдават с нескрито любопитство, но продължи да държи лицето си покрито с края на сарито.

След няколко минути стигнаха до солидно построения фортификационен център, където се намираха и цитаделата, и резиденцията на командуващия крепостта. За най-голямо учудване на Ориса това бе приятна къща с типично английска архитектура. Около нея имаше неголяма градина, а стълбите завършваха с широка веранда.

Отново бяха спрени от часовой, който обаче позна старшината преди той да успее да отговори. Отдаде му чест и ги пропусна да минат. Когато стигнаха до парадната стълба, войникът, който ги бе придружил дотук, откара каручката. Един прислужник ги поведе през обширен хол и отвори една висока врата.

— Старшина Сингх се явява на ваше разпореждане, сър! — рапортува той гръмогласно.

Все, още не бяха запалили лампите и в дневната цареше полумрак. Това не попречи на Ориса веднага да види чичо си, който стана иззад голямо писалище, разположено в средата на помещението.

— Боже мой, старшина! — възкликна той. — Вие ли карахте тази каруца? Бях наредил веднага след като пристигне, да ми доведат глупака, който рискува живота си! Но нямах представа, че това сте вие!

Ориса направи няколко крачки напред и възкликна:

— Но това беше единственият начин да се добера дотук, да дойда при теб, чичо Хенри!

Тя отметна сарито, с което досега бе покрито лицето й, и се затича към него.

Полковникът я гледаше втрещено, сякаш бе непозната, която е загубила разума си.

— Чичо Хенри, аз съм Ориса. Сигурно можеш да ме познаеш въпреки че съм облечена така — извика тя. — Трябваше да дойда при теб! Нямах никаква друга възможност. Жената на баща ми ме изхвърли в снега и Чарлз ме изпрати тук, при теб!

Тя замълча, после го погледна с молба в очите, поизплашена от израза на лицето му.

— Ориса… — каза полковникът с безкрайно учудване. — Наистина ли си ти, Ориса?

— Не изглежда, че се радваш да ме видиш, чичо Хенри — възкликна тя, смеейки се на крайното му изумление. — Какво да правя, като Чарлз обеща да ти изпрати телеграма, с която да ти съобщи за моето пристигане. Обаче по всичко личи, че е забравил. Знаеш колко е разсеян.

Полковник Хобърт я привлече в прегръдката си.

— Мило дете — заговори той със странна нотка в гласа. — Трудно ми е да повярвам, че това си ти! И то невредима!

— Това е благодарение на старшината — обясни му тя. — Не трябва да му се сърдиш, че ме доведе. Заставих го насила. Нямах друг избор.

— Тогава имам честта да ви изразя благодарността си, старшина. Ще ми докладваш всичко по-късно, когато се оправиш и се явиш при мен както се полага. И облечен в униформа.

— Тъй вярно, сър.

Старшината отдаде чест и със стегната стъпка излезе от стаята.

Очите на Ориса все още бяха втренчени в лицето на чичо й.

— Не трябва да ми се сърдиш, чичо — заговори тя умоляващо. — Нали знаеш каква е мащехата ми. Беше пияна, а навън валеше сняг. Сигурно щях да замръзна, ако не се бях сетила да отида при Чарлз, където преспах. Но не можех да остана при него за по-дълго време, тъй като това бяха офицерски квартири и той щеше да има неприятности, ако някой разбереше.

— Не мога да дойда на себе си, Ориса! — започна полковник Хобърт. — Разбираш ли, че наблюдавахме приближаването ви от върха на кулата. И очаквахме всеки момент да ви застрелят!

— Аз го усещах! Усещах, че се намирам в опасност! — развълнува се Ориса. — Но нали все пак нищо не ни се случи!

— Като по чудо! — намеси се до болка познат на Ориса глас.

Ориса се обърна така рязко, че едва не падна от ръцете на чичо си. Не мислеше, че освен чичо й в стаята има още някой. Чак сега забеляза един стол в полумрака на далечния ъгъл на дневната, от който ставаше някакъв човек.

Това бе пръстът на съдбата. На нейната съдба, от която не можеше да избяга. По нейна воля мъжът, за когото мислеше, че никога вече няма да види, отново се появяваше в живота й.

— Не е ли невероятно, Мередит? — чу тя да казва чичо й. — Мога ли да те представя на моята неконтролируема и непоправима племенница, майор Мередит. Запознайте се с лейди Ориса Фейн.

Майор Мередит се приближи до писалището, застана само на няколко крачки от Ориса и я загледа право в очите. Изненадата от неочакваното му появяване остави лицето й без капка кръв. Очертаните й с въглен очи изглеждаха огромни, а червеното бинди върху челото се открои още по-ярко.

Притисна ръцете си с изрисувани по ноктите с къна ритуални знаци към гърдите в отчаян опит да успокои лудия бяг на сърцето си.

— С лейди Ориса вече се познаваме — каза бавно майор Мередит.

— Сигурно чрез Чарлз, нали? — избърза със заключението си полковникът. — И двамата ми племенници — Чарлз и Ориса, са луди глави. Обаче аз ги обичам много.

— Благодаря ти… мили чичо Хенри — прошепна Ориса.

Гласът й трепереше, не можеше да погледне майора в очите.

— Важното е, че сега си тук. И аз не мога да си представя какво, да ме вземат дяволите, ще правя с тебе!

— Защо? Аз няма да ти създавам никакви главоболия.

— Главоболия! — възкликна полковник Хенри Хобърт.

После неочаквано се разсмя.

— Ако положението не беше толкова сериозно, щеше да е изключително забавно — заговори той. — Седим си ние затворени в крепостта. Знаем, че сме обградени. Изведнъж пристигаш ти! С карана от старшината каруца, преминала през това, за което ние, военните специалисти мислим, че е напълно непреодолимата позиция на нашите врагове!

— Искаш да кажеш, че те са били там… зад скалите? — попита тихо Ориса.

— Не само, че бяха там, но и бяха много! — отговори навъсено полковникът.

В това време вратата се отвори и влезе един ординарец.

— Дежурният офицер би искал да ви докладва, сър.

— Идвам да видя какво точно иска — отговори му полковникът. — Мередит, погрижи се за племенницата ми. Сигурно след такова изтощително и опасно пътуване ще иска да хапне и пийне нещо.

След тези думи полковник Хобърт прекоси стаята и излезе.

Ориса протегна ръце, сякаш искаше да го спре. Даже направи една несигурна крачка след него. После разбра, че няма какво друго да прави, освен да остане насаме с майор Мередит.

Съзнавайки напълно колко странно изглежда, тя вдигна гордо глава и каза с колкото може по-безразличен тон:

— Бих искала да се преоблека. Бихте ли извикали някой да ми покаже къде да отида?

— Разбира се — отговори той. — Сигурно ще ме извините, но съм малко объркан не само от появяването ви тук, в крепостта, където ще бъдете единственото женско същество, но и от вашата самоличност.

— Сега съм твърде уморена, за да ви давам каквито и да било обяснения — каза уклончиво тя.

— Няма ли да ми кажете поне какво се случи с негостоприемния съпруг, който ви чакаше в Бомбай.

Ориса не можа да скрие лукавата си усмивка.

— Той беше просто една закрила от натрапливи господа.

— Значи така, лейди Ориса — обърна се той разярено към нея. — Вие сте една изкусна и опитна лъжкиня!

— Ласкаете ме, майор Мередит — усмихна му се с най-милата си усмивка тя. — Значи винаги мога да разчитам, че ще направя кариера на сцената като изключително талантлива артистка!

Докато говореше, тя се приближи до вратата. Той нямаше какво друго да направи, освен да я отвори. Каза няколко думи на един намиращ се в коридора прислужник, който я поведе към стълбището.

Тя не погледна назад, въпреки отлично да знаеше, че майор Мередит я следи с погледа на пронизващите си сиви очи.

Надяваше се, че поне е оценил елегантността на сарито, което носеше. Най-после бе успяла да го изненада и смути.

Щеше да разбере, че подозренията му към нея нямат никакво основание и че всъщност неговото държание подлежеше на порицание.

„Това ще му бъде добър урок“ — каза си тя.

Все пак трябваше да признае, че дълбоко в сърцето си изпитваше необяснимо щастие, че пак се срещна с него!