Барбара Картланд
Кармата на любовта (5)

ПЕТА ГЛАВА

Шумът на пристанището бе оглушителен.

Слизащите от палубата на първа класа пътници сякаш бяха потопени във водовъртежа от тъмни тела, денкове и багажи, плачещи деца, викащи мъже. Всичко беше един голям хаос.

Със свито сърце Ориса очакваше някой да се появи и да каже, че е дошъл да я посрещне. Предполагаше, че чичо й има достатъчно задължения в Делхи, за да си разреши да дойде да я посрещне тук. Но би могъл да помоли за това някой приятел.

Ако Чарлз му бе телеграфирал, както й обеща, сигурно някой щеше да се появи ако не да я съпровожда по време на цялото й пътуване до Делхи, то поне да й помогне да вземе влака. Стоеше в тълпата с надежда, че няма да се размине с този, който е дошъл да я посрещне.

Стюардът й бе помогнал, като нае един носач — кули, който сега смирено стоеше и чакаше да му заповяда накъде да тръгне. Тя обаче стоеше на едно място и непрекъснато се оглеждаше. Бе забравила колко завладяваща е тълпата в Индия, как кара сърцето на всеки да затупти с нейния ритъм. Имаше индийци, които с гирлянди цветя посрещаха приятелите си, пътували с парахода. Богатството на блестящите сарита се допълваше от военните униформи на всякакви чинове, които изпълваха пристанището.

Търговци продаваха плодове, деца размахваха въртележки, някои държаха хвърчила. И навсякъде се плискаше море от красиви лица с огромни влажни кафяви очи.

Над цялата тази картина огненото слънце сипеше жар и топлината обгръщаше всичко като в златна мараня.

— Някой посрещна ли ви, госпожо Лейн — попита глас, който разпозна веднага.

— Каретата ще ме чака… извън пристанището — излъга тя.

— Тогава да кажа ли на носача да отнесе багажа ви?

— Благодаря ви, ще се справя сама — отговори Ориса със студен и безразличен глас.

Изпитваше неприятното чувство, че майор Мередит се опитва да научи нещо повече за мистичния й съпруг, да се убеди, че няма да остане сама на произвола на съдбата.

Бе си взела довиждане с генерала и съпругата му още на кораба. Майката на Нийл се качи на палубата, за да посрещне дългоочакваните пътници. Беше експанзивна млада жена, която заговори:

— Не зная как да ви се отблагодаря, госпожо Лейн. Мама каза, че благодарение на вас Нийл е укрепнал и през цялото пътуване се е държал като ангелче.

— Той е едно мило малко момче — отвърна Ориса с нескрита обич в гласа.

— Вие имате ли деца?

— Не.

— Помислих, че може би имате — обясни с усмивка майката на Нийл, — след като сте се справили така добре с моя син. Още веднъж ви благодаря.

— За мен бе истинско удоволствие да се грижа за него.

Скоро след това се появиха множество войници и офицери, като първите се погрижиха за багажа, а вторите съпроводиха генерала до каретата му.

Тези мисли преминаха като светкавица през ума й. Отново я обхвана страх, че майор Мередит може да настоява да я придружи до мястото, където я чака каретата й. Тя побърза да му подаде ръка.

— Сбогом, майор Мередит.

— Но защо, може да се случи пак да се срещнем. Често идвам в Бомбай.

— Едва ли.

Усети че бе груба и добави:

— Ние с моя съпруг не водим светски живот.

— Тогава да не ви досаждам повече. Довиждане.

По извивката на устните и погледа на очите му почувства, че той е разбрал желанието й да се отърве от него. В този миг една голяма, натоварена с багаж кола ги раздели с шума от виковете на носачите, които й проправяха път в тълпата. Ориса използва случая и като се обърна забърза, без повече да погледне към майора.

„Сигурно наистина повече никога няма да го видя“ — помисли си тя. Ала кой знае защо тази мисъл не й достави никакво удоволствие.

Скоро стигна до мястото, където имаше множество наемни коли. Кочияшите й предлагаха услугите си. Носачът й избра един от тях, постави багажа на свободното място и благодари за получения бакшиш.

— Накъде отива мемсахиб? — попита я наетият кочияш.

— На гара Виктория. Но минете по крайбрежния булевард — отговори Ориса.

И по-рано като малко момиченце бе идвала в Бомбай. Красивият залив все така блестеше и в маранята на жегата създаваше впечатление за нещо илюзорно. Огромни постройки се издигаха успоредно на морето, отделени от него с неравен път.

Всичко й беше така познато просто защото представляваше част от детството й. Стори й се, че твърде бързо стигнаха до гарата. Там имаше огромно стълпотворение, на пръв поглед изглеждаше невъзможно човек да си пробие път. Сети се, че веднъж купил си билет, индиецът не се интересува от часа на тръгването на влака. Отиваше на гарата и чакаше. Понякога с цялото си семейство, даже дни преди заминаването. Постилаха завивките си на перона, там готвеха, миеха се на гаровата чешма. Налагаше се железопътните служители да ги заобикалят, а когато това бе невъзможно, просто ги прескачаха.

Ориса отиде до гишето за билети и след като чака известно време, помоли за един билет първа класа до Делхи. Попита в колко часа е следващият влак, тъй като бе пропуснала сутрешния, който стигаше най-бързо. Оказа се, че трябва да чака до вечерта. Това нямаше да я затрудни. Щеше да си купи храна, а сред толкова хора времето щеше да отлети незабелязано.

Носачът, който нае кочияша, бе готов да не прави нищо друго, освен да се грижи за багажа. Освободена от това задължение, Ориса приседна и започна с интерес да разглежда всичко около себе си.

На перона освен хора имаше кози, кокошки, кучета и даже една свещена крава. Отказа предлаганите й люти местни храни, но не можа да устои на кокосовия орех, горната част на който отвориха пред нея. Прохладната течност й дойде добре в парещата жега, тя се отпусна и дори задряма.

Най-после късно следобед влаковата композиция пристигна. В началото й бавно и сякаш важно пухтеше бълващ черен дим локомотив, който приличаше на митичен дракон. Когато спря, шумът и врявата станаха непоносими.

Носачът на багажа намери един вагон първа класа с табелка „Само за жени“. Преди някой да успее да влезе, той зае за нея ъгловото място. После подреди багажа. Остана толкова доволен от бакшиша, че тя разбра, че му е платила много повече от необходимото.

Поне по отношение на парите нямаше защо да се безпокои. Нали в Делхи щеше да я чака чичо й. Той винаги бе особено щедър и нямаше да разреши племенницата му да се срамува от облеклото си. В Делхи сигурно имаше много офицерски жени, чиито проницателни погледи веднага щяха да видят колко износени са дрехите й. Ако след един месец тръгнеше с полка на север, нямаше да има нужда от елегантни дрехи.

Докато се бе потопила в света на мислите си, вагонът бързо се напълни. Качиха се още три офицерски съпруги, мъжете на които служеха в различни полкове. Това им даваше повод да се държат една с друга вежливо и студено. Тази прословута английска резервираност забавляваше свикналото на свобода още от детството си момиче.

Имаше една мисионерка с мършаво лице, която седеше в ъгъла, четеше нещо и не разговаряше с никого. Една ниска и пълничка жена, явно съпруга на някакъв търговец, веднага след като седна и се настани удобно затвори очи и се приготви да спи.

Спътниците на Ориса я погледнаха с любопитство, обаче не се опитаха да я заговорят. Тя остана доволна от това, тъй като никой не й пречеше да се любува на пейзажа докато се стъмни.

След като бяха пътували само два часа, влакът спря и всички се изсипаха на перона да търсят храна. Ориса се отказа от услугите на скъпия гаров бюфет. Предпочете да си купи едно добре сварено яйце, две чапати и малко плодове.

Малко след като влакът потегли отново, всички се разположиха с надежда да прекарат нощта колкото може по-удобно. Тракането на колелата, люлеенето и неравномерната скорост не даваха покой на Ориса. Макар прозорците да бяха затворени, отвън влизаше прах, който се наслояваше на тънък сив пласт по пътничките, така че на честите спирки Ориса имаше нужда повече да се измие, отколкото да остане да спи във вагона.

На една от спирките се разходи край влака. В един вагон пътуваха много коне. Сигурно бяха от прочутите арабски конюшни в Бомбай, където търговците от Персийския залив продаваха конете си. Тя се развълнува от мисълта, че след като пристигне при чичо си отново ще има възможност да язди.

Запита се как ли изглежда майор Мередит на кон. Без да знае защо, бе сигурна, че е прекрасен ездач. Седнала в купето, тя си спомни онази нощ, когато се взираше в пустинята и говореше за самотата, а той я целуна. Бе сигурна, че го е направил с цел да й покаже колко я презира. Но не можеше да забрави странното усещане на сигурност, което почувства в прегръдката му.

„Никога повече няма да го видя — каза си Ориса наум. — Това бе само един епизод от моя живот и колкото по-скоро го забравя, толкова по-добре.“

Влакът спираше, потегляше, набираше скорост. И отново. След като пътуваха по този начин две нощи и един ден, по изгрев слънце приближиха Делхи. След мрака на нощта огненият диск на слънцето, почти заслепяваше. Скоро се появиха първите признаци на града.

Ориса си спомни, че Делхи е бил векове една от столиците на Азия. С такова удоволствие щеше да разгледа пак прочутата червена крепост, която бе посещавала като дете. Знаеше, че е била построена от шах Джахан, същия, който по-късно бе сътворил в памет на любимата си жена Тадж Махал — най-романтичната гробница в света. Той носил траур тридесет и шест години!

„Да имаше кой и мен да обича така“ — помисли си Ориса. И тъй като знаеше, че това никога няма да се случи, насочи мислите си към Делхи. „Докато полкът на чичо Хенри е в града, ще го разгледам най-подробно“ — реши твърдо тя.

Когато влакът спря на гарата, офицерските жени слязоха първи. Посрещнаха ги трима снажни, загорели мъже, стегнати и напети в униформите си, които без излишно бавене се разпоредиха за багажа на съпругите си.

Мисионерката изчезна, без да се сбогува. А дебеланата, която прекара цялото време в сън, бе посрещната с такава суетня, че сигурно бе по-важна, отколкото изглеждаше.

Последна слезе Ориса и се огледа наоколо. Тълпите бяха гъсти, но първокласните вагони личаха ясно и всеки, който бе дошъл да я посрещне, щеше да ги намери лесно. Почака доста време, но никой не се приближи до нея, освен носачите, които питаха дали сама ще свали багажа си. Мина толкова време, че се разтревожи да не изместят композицията, затова помоли един носач да й свали багажа. Тя отново зачака.

Накрая разбра, че и този път паметта на Чарлз му бе изневерила. Сигурно беше забравил да изпрати съобщение на чичо им и сега тя пристигаше неочаквано. Не можеше да се сърди на брат си. Успокоен, че е разрешил проблема й, той сигурно е забравил за нея в момента, в който се бяха разделили.

Освен това не знаеше в коя казарма е разквартируван полкът на чичо й. Как ли бе пропуснала такава важна подробност? В един голям град като Делхи сигурно имаше повече от една казарма. Все пак нямаше да е трудно да научи. На всяка гара имаше дежурен английски офицер, който със сигурност ще знае къде се намират потомците на Чилтърнс.

Около нея минаваха множество войници. Забеляза сикхи от севера с превъзходни тюрбани, бради и дълги мустаци, видя патански воини от северозападната граница, разпозна униформите на Двадесет и първи батальон и Първи бенгалски пехотен полк, както и на Мадраската кавалерия.

Ориса започна да си пробива път към администрацията на гарата, следвана от носача, когато пред погледа й се мерна униформа от Кралския полк на Чилтърнс. Носеше я сикх, при това с такава гордост, която несъмнено бе част от историята на благородния му род. Имаше тъмна брада, а гъстите вежди се сключваха над дълъг и гърбав нос. Тя се приближи към него.

— Не сте ли изпратен да ме посрещнете? Аз съм лейди Ориса Фейн.

Старшината козирува отсечено.

— Ще пътувам и чакам влака си, мемсахиб.

— Тогава ми кажете — попита тя — къде в Делхи мога да намеря полковник Хенри Хобърт.

— Полковникът не е в Делхи, мемсахиб.

— Не е в Делхи? — възкликна Ориса слисана. — Но аз съм негова племенница и пристигам от Англия, за да живея с него.

— Полковникът и полкът са изпратени в Шуба. Като видя по израза на лицето й, че за нея това не означава нищо, сметна за задължително да й обясни.

— Шуба се намира на границата, малко след Пашавар, мемсахиб. Говори се за неприятности. Заминаха преди седмица и аз заминавам да се присъединя към тях.

Ориса го гледаше с невярващи очи, лицето й изразяваше пълна обърканост. Нито за миг не бе допускала, че чичо й Хенри може да не се окаже в Делхи. Чарлз също бе казал, че ще останат в Делхи най-малко два месеца. Като се приспадне времето, за което стигнаха от Англия до Бомбай, пак имаше повече от месец.

Трескаво мислеше какво да прави. Командуващият войските в Делхи, ако се обърнеше към него, сигурно щеше да я посъветва къде да отседне до завръщането на чичо си. Но това означаваше да обясни защо е тръгнала при чичо си толкова внезапно, че даже не е успяла да го уведоми за това.

А как щеше да обясни на консервативните англичанки, че е пътувала сама, без да бъде придружавана от никого. Едва ли можеше да им отговори: „Представях се за омъжена“.

Ако кажеше истината нямаше да мине дълго време и генералът и лейди Критчли щяха да узнаят и да решат, че е малка измамница и неблагодарница.

Всичко в главата й се завъртя като от вихрушка. Тя се обърна към стоящия до нея сикх.

— Не казахте ли, старшина, че отивате при чичо ми?

— Да, мемсахиб. Бях болен от заразна тропическа треска и полковникът ми заповяда веднага щом се почувствам по-добре, да се присъединя към тях.

— Тогава ще дойда с вас — реши изведнъж Ориса.

— С мен?

— Да — отговори твърдо тя. — Вие ще ме отведете при полковника. Той сигурно е отпътувал преди да получи телеграмата, с която му съобщавах за пристигането си. Няма никакво съмнение, че в противен случай щеше да остави в Делхи някой, който да се погрижи за мен.

— Но, мемсахиб… — опита се да протестира старшината.

— Не мога да направя нищо друго — прекъсна го Ориса. — И знам, че полковникът не би искал да остана сама в Делхи.

— Но, мемсахиб, сигурно има дами, съпруги на приятелите на вашия чичо, които ще се погрижат за вас.

— Не можете ли да разберете, че трябва да отида при чичо си. При това колкото може по-скоро. Кога тръгва влакът за Шуба?

— След един час.

— Много добре — каза със задоволство Ориса. — Вие ще ми купите билет.

Докато говореше, тя извади кесията, в която се намираха парите й. Знаеше, че билетът ще бъде доста скъп, Шуба бе далеч от Делхи.

— Нека да бъде за втора класа — нареди твърдо тя.

— Втора класа, мемсахиб? — смая се сикхът.

Естествено Ориса знаеше как дори най-обикновените англичани пътуват в Индия, съпровождани от прислужниците си, заемащи специално съседно купе. Дори в някои вагони между тях имаше нещо като прозорче, през което получаваха заповедите.

Когато Ориса бе пътувала с баща си, носеха свое спално бельо и храна. Той изпращаше по телеграфа нарежданията си и със спирането на влака се появяваше облечен в бяло индиец, който носеше храната върху покрит с кърпа поднос.

Сега не можеше да си разреши да пътува по този начин. Не можеше да изхарчи всичките си пари за това пътуване. После нямаше да може да си позволи да отиде където и да е или да си купи нещо.

— Ще пътувам втора класа — повтори решително Ориса и подаде на облечения в униформата на Чилтърнс човек цялата си кесия.

Не се поколеба нито за миг да го направи, тъй като индиец, приет в този изключително благороднически батальон, би трябвало да е безкрайно честен.

След това се отправи към чакалнята за дами. Тя бе удобна и Ориса използва възможността да свали от себе си последните следи от полепналата по дрехите й прах във влака от Бомбай, макар да знаеше, че по Пенджабската северна железопътна линия ще бъде още по-мръсно. Ала поне щеше да тръгне чиста.

Когато излезе обратно на перона, старшината я чакаше с купения билет. Изглеждаше толкова представителен и сериозен, че бе доволна, че ще пътува с него. Защото някой можеше да се заинтересува защо пътува сама. А когато я придружаваше старшината, нямаше да възбуди ничий интерес.

Влакът се появи на коловоза. Вдигна се същата глъчка, смут и блъсканица, на които вече бе присъствала в Бомбай.

Пътуващите англичани вървяха гордо по перона, следвани от купища прислужници и носачи, натоварени със спални завивки и ракети за тенис, стикове за поло и пръчки за крикет.

Ориса се качи и успя да заеме пак ъглово място. Този път седалката не бе толкова удобна, разполагаше с по-тясно пространство, а и хората в купето бяха повече. Всички, освен нея, бяха индийки.

Точно срещу нея седеше дребничка, красива жена, окичена с много бижута. Сигурно бе персийка. Спомни си, че обикновено индийките пътуваха, накичени с всичките си бижута, защото нямаше къде да ги оставят.

Не беше трудно персийците да бъдат различени сред другите индийци. Последователи на пророка Зороастра, те бяха дошли в Индия, за да избегнат кланетата на мюсюлманите. Обикновено бяха богати и живееха предимно в Бомбай.

Красивата персийка имаше много куфари и с тръгването на влака опита да ги подреди, но настъпи края на розовото си сари и го разкъса. Възкликна от досада. Ориса използва случай и се обърна към нея на урду.

— Колко жалко за красивото ви сари. Нека го зашия.

Персийката я погледна с изненада. Докато младата англичанка ровеше в една от чантите си за игла и подходящ цвят конец, всички в купето започнаха да обсъждат малкия инцидент.

Беше толкова неприятно, казваха пътничките. Носачът не подредил багажа както трябва, багажниците били много високи, не можело да се очаква сама жена да се занимава с такива тежки куфари. Изобщо влакът бил пригоден само за мъже.

Пътничките се надпреварваха да изказват своето мнение. Създаде се атмосфера, която по своята непринуденост се различаваше коренно от тази, която задушаваше Ориса по време на пътуването от Бомбай до Делхи с английските й спътнички.

Ориса заши толкова сръчно скъсаното място, че изящните бодове изобщо не се виждаха, а краят на чудесната материя стана като нов.

— Благодаря ви за помощта — възкликна персийката.

— Няма защо — усмихна се Ориса.

Скоро в купето се водеше оживен разговор, в който участваха всички пътнички. Разказваха за децата и мъжете си, за трудностите при намирането на подходящи домакински и хранителни стоки, за жегата и недостига на вода и за какво ли още не. Мелодичните им гласове звучаха като на малки птички, пеещи в клетката на купето.

Единствената от тях, която знаеше малко английски, бе персийката.

— Имам неголям магазин — каза тя на английската си спътница. — Клиентките ми са предимно богати индийки. Обаче често при мен идват и англичанки, които купуват сарита за подаръци на приятелки в Англия.

— В Англия няма такива красиви платове — каза Ориса с усмивка.

— Вашата рокля е много красива — отбеляза персийката, като я разглеждаше с любопитство.

— Шила съм си я сама — обясни момичето. Това предизвика истинска сензация. Помолиха я да стане, за да могат да се полюбуват на резултата от работата й. Опипваха плата, правеха й комплименти. Беше много забавно и съвсем по женски.

Когато влакът спря на поредната спирка, Ориса реши да слезе да си купи нещо за ядене. Но спътниците й не искаха и да чуят за такова нещо. Поканиха я настоятелно да сподели това, което те бяха взели със себе си.

Междувременно старшината намина край купето да види няма ли тя нужда от нещо. Помоли го да й купи плодове — малко портокали и един сладък пъпеш. Всички завършиха яденето със сочните плодове. Ориса бе горда, че и тя бе дала своя принос за общата трапеза.

Много добре съзнаваше, че за много индийци би било светотатство да споделят храната си с чуждоверец, при това англичанин. Но между жените в тясното затворено пространство на купето възникна такова дружелюбно отношение, което преодоляваше границите на много табута на кастовото разслоение в индийското общество.

Скоро стана време да се приготвят да прекарат нощта. Бяха се поразширили, тъй като три от пътуващите бяха слезли. Ориса вдигна краката си и се настани много по-удобно. Персийката свали изящното си, бродирано със златни конци сари, за да сложи за нощта едно по-обикновено и по-удобно.

— Тази нощ ще бъде много горещо — каза тя на Ориса. — Ще ви е неудобно да спите в красивата си рокля. Бихте ли приели едно сари, което да си сложите?

— Наистина ли ми го предлагате? — попита невярваща на чутото Ориса. — Колко мило от ваша страна.

Всички пътнички наблюдаваха с особен интерес това, което англичанката носеше под роклята: обшитите с дантели фусти, стегнатия и плътно прилепващ към тялото й корсет, тънката долна риза.

Ориса облече късата и тясна, приличаща на блуза с къси ръкави горна част, която се носи над сарито. После със завидна сръчност омота плата около кръста си и прехвърли единия край през рамо. Остана доволна, че въпреки преминалите години не е забравила как се слага сари.

Когато бе окончателно облечена, се разнесоха спонтанни възгласи на възхищение.

— Можете спокойно да минете за индийка — каза една от спътниците й и това прозвуча като комплимент.

Спомни си казаното от, Чарлз — че прилича на раджпутска принцеса. Докато се оглеждаше в огледалото, великодушно извадено от багажа на персийката, си помисли, че може би е имал право. А и се чувстваше много по-удобно.

Тъмното, рубиненочервено сари подчертаваше разкошната й тъмна коса, в която се отразяваха неговите цветове. Лесно можеше да мине за представителка на северните провинции, жителите на които не бяха с толкова тъмна кожа, като в останалите щати на страната.

Освободена от притискащия я корсет, тя успя много по-лесно да се свие на седалката. Една жена й даде навито на руло одеяло, което ползваше за възглавница. Въпреки че й бе удобно, Ориса не можа да заспи почти цялата нощ. Едва призори се унесе в дълбок, непробуден сън.

Когато се събуди, изгрялото слънце изпращаше лъчите си през прозореца. Всичко бе покрито с прах. Спътничките й още спяха. В този момент влакът спря на поредната спирка.

На прозореца изникна главата на старшината. Той надникна в купето и на лицето му се появи тревога. Обходи с поглед всички, после отстъпи две крачки назад, за да вижда по-добре. След това се приближи и пак надникна вътре.

— Не ме ли познахте? — попита тя и се наведе напред.

— Мемсахиб! — възкликна той смаян.

— В тази дреха се чувствам много по-удобно — обясни му тя.

— Трябва да ви кажа нещо, мемсахиб — прошепна той тихо. — Много е важно!

Отвори вратата на купето, която водеше направо навън, а не както обикновено към коридора, и Ориса слезе на перона. Направиха няколко крачки, отдалечиха се от тълпата и застанаха до една стена, облепена с някакви плакати на два езика.

— Какво има?

— Не трябва да отидете по-далеч от Пашавар. На границата има изключително неприятни събития. Затова сахиб полковникът е трябвало да тръгне толкова спешно от Делхи.

— Обстановката по-тревожна ли е от обикновено?

— Да, мемсахиб. Говори се, че руснаците бунтуват местните племена. Мисля, че като стигнем до Пашавар, английската администрация няма да ви позволи да продължите с мен, а ще ви върне в Делхи.

— Но аз трябва да стигна до чичо си! На всяка цена!

Изведнъж й хрумна една идея.

— Слушайте, старшина. Както съм облечена бихте ли разбрали, че съм англичанка?

— Ако си сложите и бинди — цветна точка на челото, ще изглеждате като истинска индийка.

— Тогава, сержант, като стигнем до Пашавар, вие няма да съпровождате англичанка, а например една от вашите роднини. Нали имате сестра?

Индиецът я изгледа критично и каза.

— В тази дреха никой няма да ни задава въпроси.

— Тогава кажете ми как смятате да стигнем до Шуба — постави конкретен въпрос Ориса.

— За вас ще наема някаква рикша. Да се надявам, че не всички ще бъдат проклети страхливци.

— А самият вие как ще стигнете дотам?

— Пеша, мемсахиб.

— Какво е разстоянието?

— Около двадесет мили.

Ориса въздъхна. Като индийка нямаше да може да обуе удобни обувки за ходене, трябваше да продължи с типичните индийски сандали.

— Ще намеря начин да ви заведа до Шуба. Сигурен съм, че сахиб полковникът не би искал да пътувате сама обратно до Делхи.

— В това съм напълно сигурна — съгласи се Ориса. — Почакайте да ви донеса кесията си. И двамата знаем, че индийките никога не носят в себе си пари, още повече, когато ги придружава мъж.

Ориса се качи обратно в купето. Видя, че персийката вече се е събудила. Заговори я на английски.

— Бих искала да поговоря с вас, без да ни разберат другите.

— Тогава говорете бавно — помоли я тя.

— Трябва да стигна до чичо си, който е полковник от Кралските войски. Но старшината смята, че на границата има големи неприятности. За мен ще е опасно да пътувам с моите дрехи, тъй като всички ще разберат, че съм чужденка, при това англичанка. Ще се наложи да пътувам облечена така, както съм сега. Мога ли да ви помоля за една услуга?

Гласът и издаваше голямото й смущение. Ала нямаше друг избор и затова продължи да обяснява.

— Мога ли да задържа сарито, което така услужливо ми дадохте да облека за нощта? Веднага, след като стигна при чичо си, ще ви изпратя в Бомбай парите за него. Заклевам се, няма да ви измамя!

— Не мога да приема пари от вас. Това е немислимо. Приемете го като подарък от мен.

— Не мога — започна да я увещава момичето. Спорът продължи повече от десет минути. Накрая персийката се съгласи да приеме като подарък белите тънки кожени ръкавици на Ориса, които бе видяла в чантата й.

— Много ви благодаря — съгласи се със замяната дребната персийка. — Такива фини ръкавици в Индия не мога да намеря.

След това Ориса помоли също така за малко къна, с която да нарисува дланите на ръцете си, и боя за червеното бинди на челото.

Когато всички приготовления бяха привършени, всички пътнички в купето бяха посветени в тайната. Момичето внимаваше единствено да не разберат къде точно отива. Любезните индийки й дадоха също така въглен да почерни по традиционния за тях начин очите си. Настояха да приеме и няколко гривни.

— Всички индийки, даже най-бедните, носят някакви украшения — убеждаваха я те. — Ще предизвиквате подозрение, ако нямате дори почти задължителните гривни. Хората ще помислят или, че сте много бедна, или че съпругът ви нехае за вас.

Подготовката на момичето за новата авантюра се превърна в игра, в която взимаха участие всички пътнички. Ноктите, дланите на ръцете и стъпалата на краката й бяха изкусно нарисувани с къна. Обградените с черен въглен очи станаха омайни като на всяка жена от Изтока, по средата на челото й се появи тъмночервено бинди.

Като израз на дълбоката си благодарност Ориса подари на спътничките си по нещо дребно — малко от останалата копринена панделка след подновяването на зелената й официална рокля, неголямо парче тюл, две оплетени с дантела носни кърпички, направени от самата нея.

Знаеше, че подаръците са твърде дребни, но се компенсираха с това, че бе дала повод на пътуващите с нея индийки да разказват и се хвалят, че са взели участие в толкова необикновени неща.

Много скоро след като Ориса бе напълно готова, влакът започна да намалява скорост. Пристигаха в Пашавар. Възбудата й нарастваше с всяка измината минута.

„Сега вече ми предстои наистина голямо приключение!“ — каза си Ориса.