Барбара Картланд
Кармата на любовта (3)

ТРЕТА ГЛАВА

На другия ден времето се развали.

Ориса се събуди от скърцането на опънатите въжета, които закрепваха, мачтите и рейките, от напора на силния вятър. По палубата плющеше пороен дъжд.

Параходът се люлееше нагоре и надолу, наляво и надясно. Със събуждането си Нийл се почувства зле. Започна да повръща, после се разплака. Усетилата леко гадене Ориса разбра, че няма време да мисли за себе си.

Стюардът донесе обезпокояващи новини и за състоянието на останалите пътници.

— Всички са приковани от морската болест — осведоми я той. — През този период на годината времето винаги е такова. Представяте ли си, салонът за хранене е съвсем празен.

Тъй като Ориса не можеше да остави детето, помоли стюарда да им донесе нещо в кабината. С голяма настойчивост убеди Нийл да хапне поне малко. Знаеше, че всеки болен се чувства по-добре с пълен, отколкото с празен стомах.

Опита да го разсее, като му разкаже приказка, но скоро той заспа. Предоставяше й се прекрасна възможност да поеме глътка свеж въздух. Младостта й се бе преборила с морската болест, но от задушния въздух в каютата я заболя глава.

Загърна се с наметалото и си сложи бонето. Преди да тръгне към палубата помоли стюарда от време на време да хвърля по един поглед на Нийл. Коридорът се люлееше под краката й, когато тръгна към онази част, за която при предишните си обиколки на парахода бе забелязала, че е по-закътана.

Вървенето в това лошо време се оказа трудна работа. Трябваше да търси опора в каквото й попадне под ръка. След като положи неимоверни усилия, най-после стигна до палубата, която се издигаше и накланяше под краката й.

За разходка бе изключено даже да мисли. Високи вълни браздяха морето, духаше силен вятър. Ако все пак по някакъв начин успееше да се добере до перилата, първият порив на буреносния вятър щеше да отнесе наметалото и бонето й.

Остана изправена, като се опираше на стената на парахода. Пръските на разбиващите се вълни я обливаха, макар да бе на завет. Вятърът развяваше дългата й коса, която я шибаше по лицето толкова силно, че й причиняваше болка.

Въпреки всичко започна да се чувства по-добре. Това бе може би част от усещането на внезапно озовал се на свобода човек, който приема всички отправени към него предизвикателства.

Шумът на бурята не й позволи да чуе отварянето на намиращата се наблизо врата. Първият признак, че не е сама, дойде с плътния глас до нея, който каза почти в ухото й:

— Виждам, че сте добър мореплавател, госпожо Лейн.

Ориса рязко обърна глава и само на няколко сантиметра видя впитите в лицето й сиви очи на майор Мередит. Веднага се сети колко е раздърпана от вятъра и дъжда, ала това не й попречи да отговори почти предизвикателно.

— Това ме прави горда. Когато се събудих, не бях сигурна дали няма да се предам на морската болест като нещастното момченце, за което се грижа.

— То как е?

— Заспа — отговори кратко тя.

Изпитваше странно чувство, че говорят несвързани мисли, вместо да говорят за съвсем други неща. После се сети за предупреждението на Чарлз, че майорът може да бъде изключително опасна личност, от когото самият той се страхуваше.

Поради това обикновената размяна на приятни, но нямащи никакво значение думи, беше напълно естествена за една млада жена с нейното обществено положение.

Внезапно параходът се наклони и Ориса залитна. Майор Мередит протегна ръка, но тя се изправи преди да я подкрепи. Тя погледна настрана към огромните вълни, които се издигаха високо над тях, след което потъваха дълбоко във водовъртежа на бялата пяна.

— Изглежда, че това ви харесва — каза подигравателно майор Мередит.

— Да — отговори искрено тя. — Има нещо обнадеждаващо й същевременно вълнуващо в изпитанието на стабилността на парахода срещу безкрайната мощ на океана.

— Не ви ли е страх?

— Бих се страхувала само, ако заради лошото време се наложи да се върнем обратно — отговори без да мисли Ориса.

— Това е малко вероятно — отбеляза спътникът й. — Но съм изненадан от радостта ви, че напускате Англия.

— Защо?

Той помисли малко, преди да отговори.

— Повечето жени смятат живота в Индия за потискащ и ограничен. И страстно искат да се върнат у дома.

Думата „у дома“ предизвика болезнени спомени у младото момиче.

— За мен у дома е Индия — каза твърдо тя. Страхуваше се, че майор Мередит ще продължи да я разпитва. Понеже знаеше, че не бива да допусне това, тя се извини с думите:

— Трябва да се върна при Нийл. Може да ме потърси.

Преди да свърши изречението параходът се наклони толкова рязко и внезапно, че Ориса загуби равновесие. В един момент се изплаши, че ще се подхлъзне по мократа палуба и ще се удари в перилата, през които нахлуваха огромните вълни.

Извика тихо и в същия момент една силна ръка я хвана здраво за китката и рязко я дръпна назад, така че се озова в прегръдката на майор Мередит.

Всичко стана светкавично. Усети здравото му тяло, което я притискаше силно към себе си. От вълнение едва поемаше дъх. Лицето му бе съвсем близо до нейното. Погледна в сивите му очи. Сякаш времето спря. Но само след миг тя се опомни, тихо поднесе извиненията си и едва успя да стигне до вратата.

Без да погледне назад, затича към своята каюта. Едва когато бе вътре и видя спокойно спящия Нийл, започна постепенно да се успокоява. Подсъзнателно знаеше, че заслуга за това има не само свежият въздух, но и майор Мередит.

Заспа с мисълта за него, обхваната от безпокойство за брат си Чарлз, но с пораснала увереност, че не я е познал. Макар още сутринта да бе стигнала до това заключение. Ако я свързваше с жената, която видя по стълбите на офицерската квартира, сигурно щеше по някакъв начин да го покаже.

Въпреки всичко, за да бъде съвсем сигурна, че няма да изложи на опасност брат си, бе по-добре да се държи колкото е възможно по-далеч от майор Мередит.

С успех изпълняваше взетото решение през следващите четири дни, когато времето в Бискайския залив бе отвратително. Тя реши, че не трябва да рискува да се срещне отново с него и съзнателно се лиши от разходките по залятата от вълните палуба.

Макар свежият въздух да й липсваше, разполагаше с достатъчно време както да ушие роклята от купения в Лондон муселин, така и да промени напълно зелената вечерна рокля.

Нийл бе доволен да се излежава в леглото и да не прави нищо. По цели часове Ориса му разказваше приказки, като същевременно ръцете й не изпускаха иглата и конеца.

Когато стигнаха Гибралтар, почти бе привършила работата по роклите и се замисли с какво друго може да запълни свободното си време.

Още първата вечер бе забелязала, че в първокласния салон имаше доста индийци. Изпитваше огромно желание да се запознае и разговаря с тях, най-вече за да провери не е ли забравила техния език, който като дете говореше съвсем свободно. Бе го научила от своята айа, с която разговаряше на местния език, докато в присъствието на родителите си употребяваше само английски.

Лейди Критчли обаче щеше да е шокирана и едва ли би приела жената, която се грижи за внука й, да общува с индийци, макар пътуващи в първа класа. Затова разработи по-добър план.

Отиде при домакина на кораба, един дебеличък веселяк, който прекрасно изпълняваше основното си задължение — да се грижи пътниците да бъдат доволни от пътуването си.

— Мисля си дали не бихте могли да намерите сред пътниците на кораба някой — каза му Ориса, — който би се съгласил да ми дава уроци по урду.

— Имате предвид индиец, нали? — уточни той.

— Да. Може би във втора или трета класа пътува някой, който не би отказал да спечели малко допълнително пари. Макар че не мога да предложа високо възнаграждение, ще заплатя добре за труда му.

— Разбирам отговори замислено домакинът. — Ще проверя дали има подходящ човек. Но ако пътува във втора или трета класа, ще се наложи да поискам от капитана разрешение да посещава палубата за пътниците от първа класа.

— Мога да отделям време за уроци след като сложа момченцето да спи. Това означава след вечеря, когато другите пият кафе или се забавляват по различен начин. Обикновено тогава аз се оттеглям.

— Забелязах това, госпожо Лейн. Не играете ли карти?

Тя поклати отрицателно глава, а добродушният мъж обеща:

— Ще видя с какво мога да ви помогна. Няколко пътници слизат на Малта, така че ще разполагам с достатъчно свободни кабини, една от които ще можете да използвате за тази цел.

— Най-искрено ви благодаря — каза сърдечно Ориса.

Идеята да възстанови езика, който говореше като дете, я възбуди. Думите, които бе научила тогава, все още бяха като живи в съзнанието й.

Често през дългите часове, които прекарваше в тъмните и неприветливи стаи на бащината си къща или когато отиваше на училище, произнасяше на урду всеки предмет, на който се спираше погледът й. Правеше го защото самият звук на езика я упояваше.

Когато стигнаха до Гибралтар времето се оправи. Салонът, в който се хранеха, отново се изпълни с гласове. Нийл започна да се храни на масата на баба си и дядо си.

Въпреки твърдото решение да избягва майор Мередит колкото може повече, Ориса трябваше да признае, че когато той бе на масата, водените разговори биваха особено интересни.

Когато бяха в Малта именно той донесе новината, че Нилската експедиция е провела успешна операция и е завзела изворите на река Абу Клеа.

— Постигнали са победа? — попита развълнувано генералът.

Всички на масата млъкнаха и насочиха погледите си към майор Мередит в очакване да чуят отговора му.

— Генерал Стюарт е докладвал, че е провел победна битка на около четиридесет километра от реката.

— Голяма ли е била битката? — продължи да разпитва генералът.

— Срещу него е имало десетина хиляди местни бойци. Макар подробностите да са все още неизвестни.

Ориса затвори очи и се опита да си представи как ли изглежда едно бойно поле, на което срещу теб се намират десет хиляди войници. Съвсем скоро брат й Чарлз можеше да попадне в такава неравна битка и тя не Можеше да понесе мисълта за това.

— Какви са новините от генерал Гордън? — попита някой от присъстващите.

— На 29 декември е изпратил съобщение, което гласи: „В Хартум е нормално. Може да издържи години“.

— По какъв начин го е изпратил?

— От това, което чух да се разказва, научих, че било написано на миниатюрно листче хартия, умело скрито от местен жител. Въпреки че бил заловен, претърсен и пребит от враждебно настроени араби, той успял да го предаде по предназначение. Другата новина, за която прочетох в донесените на кораба вестници, бе, че е имало бомбени атентати в Камарата на общините и Лондонската часовникова кула.

— Всемогъщи Боже! — възкликна лейди Критчли. — Не мога да си представя какви времена доживяхме. Кой би могъл да извърши това?

— Те се наричат „Невидимите ирландци“, макар да идват от Америка — осведоми я майор Мередит. — Заседателната зала на Камарата на общините практически е разрушена, като особено са пострадали скамейките на първата редица — където са местата на членовете на правителството.

— Трудно мога да повярвам, че такива неща стават в добрата стара Англия — чу се развълнуваният глас на госпожа Онзлоу. — Човек трудно може да понесе мисълта за хаоса, в който живее днес светът.

— Права сте — съгласи се с нея лейди Критчли.

— А ние пък трябва да сме благодарни — продължи съпругата на полковника, — че по време на тази ужасна буря параходът ни не се разцепи на две.

— Не мисля, че бяхме в опасност — успокои я полковник Макдугъл. — Преди една седмица четох във вестниците, че в сравнение с 1883 тази година са станали четиристотин и единадесет корабокрушения по-малко и в тях са загубили живота си хиляда и двеста души по-малко.

— Аз също прочетох този материал — отбеляза сухо майор Мередит. — Въпреки че цифрите са обнадеждаващи, все пак тази година в морето са изчезнали около три хиляди души.

— О, нека говорим за нещо по-весело — помоли госпожа Онзлоу. — Уморих се от приказки за войни, взривове, корабокрушения и удавници.

Неочаквано тя се обърна с усмивка към Ориса.

— Сигурна съм, госпожо Лейн, че вие както и аз, очаквате с нетърпение последните вестници, за да прочетете в тях за годежа на принцеса Беатрис с принц Хенри Батенберг. Не мислите ли, че за нас жените това е много по-интересно и вълнуващо.

— Разбира се — отговори вежливо Ориса.

Не можеше да отвърне, че й е много по-интересно да слуша това, което говореше майор Мередит. Той не само разказваше за последните военни събития, а явно имаше и достъп до последната информация по тези въпроси, която получаваше във всяко пристанище, в което акостираше параходът.

След като се бяха хранили заедно няколко дни, Ориса се хвана, че не сваля поглед от него, докато пресича салона за хранене и се приближава към тях. Питаше се защо се различава толкова много от всички останали пътници.

Беше средно висок, с обикновена тъмнокестенява коса и с правилни, но не особено красиви черти. Лицето му беше продълговато и слабо, с високи и изпъкнали скули.

Сигурно на снимка би изглеждал като всеки обикновен човек. Присъствието му обаче съвсем не бе обикновено. Може би се дължеше на циничната усмивка или подигравателния поглед, които прикриваха необикновеното му чувство за дълг, което не можеше да бъде обяснено.

Често мислеше какво ли прави на кораба през дългите часове, когато тя стоеше в каютата си. Избягваше да излиза, а на масата за храна обикновено отиваше последна и се стараеше да намери извинение да стане първа. Разбра, че не играе карти — любимо занимание на останалите пътници, с което убиваха скуката на продължителното плаване.

В Средиземно море бе топло. Но едва когато наближиха Александрия, вечерите също станаха меки и приятни. Ориса настоя Нийл да прави дълги разходки по палубата, за да заякне. Намираше и други начини да го задържи на чист въздух.

В багажа му намери кутия с бои за рисуване и книжка с картинки за оцветяване, в която все още имаше предостатъчно празни страници. Тя предложи на момченцето всеки ден да оцветява по една картинка и когато пристигне в Бомбай, да ги подари на майка си. То възприе идеята с ентусиазъм. Това накара Ориса да се опитва да му рисува някои животни и хора от приказките, за които му бе разказвала.

За разлика от повечето свои връстнички, които можеха да прекарат часове в рисуване на езера и цветя, планини и замъци, Ориса не можеше да се похвали, че рисуването й се отдава. Уменията й се изчерпваха с контурите на слон, прилична рисунка на тигър или птичка.

До Александрия им оставаше само един ден, когато ги настигна военен кораб, плаващ в същата посока. Възбуден, Нийл изтича в кабината, за да вземе албума с рисунките си.

— Кораб за мама — развика се той възбудено и подаде албума си на Ориса. Тя гледаше големия кораб и се чувстваше абсолютно безпомощна да изпълни молбата на детето. Въпреки това седна на един стол и постави албума на коленете си.

— Нарисувай всички знамена — изкомандва малкият в момента, когато се появиха разноцветните сигнали, с които военните поздравяваха пътниците на „Дорунда“.

— Ще ми е трудно да нарисувам такъв голям кораб — опита все пак да отклони молбата му Ориса.

— А аз мислех, че притежавате изключителен талант, госпожо Лейн — чу тя произнесените с подигравателен глас думи. Нямаше нужда да се обърне, за да види кой ги е казал.

— Тя ще ми нарисува този голям кораб — похвали се гордо Нийл.

— Това е най-новият британски двувинтов брониран кораб „Агамемнон“ — осведоми ги майор Мередит.

— Вашето обяснение със сигурност ще ми помогне да го нарисувам — отговори с неприсъщ за нея сарказъм Ориса.

— И да не пропуснете да нарисувате четирите далекобойни оръдия — продължи сякаш не я бе чул майорът.

— Ако намирате всичко за толкова лесно, защо не се опитате сам да нарисувате тази британска гордост — попита Ориса и без да чака отговор му подаде албума и боичките.

Очакваше, че ще откаже. Той обаче взе албума, приседна на стола до нея и започна да рисува кораба върху целя голям лист. Трябваше да признае, че рисува изключително добре.

— Къде отива този кораб? — полюбопитства Нийл.

— Към Китайско море, където ще се присъедини към британските военноморски сили — отговори сериозно големият човек.

Под умелата му ръка очертанията на кораба започваха да изпъкват все по-ясно и съвсем точно.

— Вие рисувате почти като истински художник — възкликна Ориса.

— Ласкаете ме — отговори й той с безразличие.

— Никога не съм рисувала добре — не обърна внимание на забележката му тя. И продължи с възхищение да наблюдава как пред очите й корабът просто оживяваше на страницата на албума.

— Какво е тогава вашето хоби? — попита майор Мередит.

— История и литература — отговори тя кратко и сериозно.

— Разбрах, че обичате история — отбеляза той.

— Какво ви е накарало да мислите така? — попита Ориса и веднага помисли, че е разрешила разговорът да премине границите на доброто възпитание и да стане твърде личен.

Майор Мередит не отговори на въпроса. Вместо това продължи да рисува. Когато свърши, той й подаде албума и каза:

— Трябва да обясните на Нийл, че „Агамемнон“ заменя стария дървен военен кораб, който носеше същото име. Той бе засегнат сериозно в битката при Севастопол.

— Наистина ли? — попита Ориса с блестящи очи. — Винаги ми е било интересно да зная нещо повече за тази битка.

— Както обикновено се биехме с руснаците — отговори той кратко.

— Сериозно ли е положението в Индия? — промени тя темата на разговора.

Въпреки решението си да не показва особения си интерес към военните проблеми, не можа да се въздържи да зададе така интересуващият я въпрос.

— Много сериозно. Но това не се знае от много хора — отговори той с неочаквано твърд глас. След това сякаш не искаше да каже нищо повече, отиде до парапета, на който Нийл се беше облегнал и наблюдаваше с отворена уста бойния кораб.

Майор Мередит размени няколко фрази с детето, разказа му за кораба и обясни значението на цветните флагчета. След това без да каже нищо на Ориса, той си тръгна.

Целият следобед Нийл не се отдели от красивата рисунка.

Рано сутринта на другия ден пристигнаха в Александрия. Тук имаше какво и да се види, и да се нарисува. За голямо разочарование на Ориса лейди Критчли реши, че Нийл не трябва да слиза на брега, за да не се зарази с някоя опасна болест. За разлика от почти всички пътници, които слязоха да разгледат града, тя трябваше да остане при момченцето.

Помисли, че не трябва да съжалява за това. По-добре да благодари на съдбата, че й помогна да предприеме това пътуване. Ако през него се наложеше да преживее малки разочарования, те напълно се компенсираха с това, че се беше освободила от опеката на мащехата си.

Когато пристигнаха в Порт Саид, Ориса отново трябваше да преглътне разочарованието да остане на борда на кораба, макар че за вечеря всички се бяха върнали, тъй като най-късно в девет параходът трябваше да продължи бавно пътуването по Суецкия канал.

Както обикновено преди вечеря, всички бяха насядали в голямата дневна. Майор Мередит се появи последен и Ориса веднага забеляза, че се е случило нещо важно. Не можеше да обясни какво я накара да мисли така, може би нещо в държанието му или изразът на лицето бяха по-различни от обикновено.

Когато седна на масата, майорът се обърна към генерала и каза съвсем тихо, макар че всички го чуха отлично:

— Сигурно бихте искали да узнаете, сър, че Хартум е паднал.

— Не мога да повярвам! А какво е станало с генерал Гордън?

— По все още непотвърдени съобщения е бил убит.

Генералът удари с юмрук по масата.

— Ако някой трябва да поеме отговорността за това безобразие, това е министър-председателят! — каза той извън себе си от ярост. — Той носи вината за огромното закъснение, с което изпрати в Судан Експедиционния корпус.

— Винаги съм казвала, че на седемдесет и седем години господин Гладстон е твърде стар за този пост — намеси се язвително лейди Критчли.

— Бедният генерал Гордън — проплака госпожа Онзлоу. — Беше толкова смел и така уверен, че Хартум няма да падне!

— Нашите войски трябваше да стигнат навреме, за да му помогнат — възкликна полковник Макдугъл. — Ситуацията, в която попаднахме по собствена вина, е позорна.

— Мисля че трябва да се въздържаме да правим прибързани заключения — прекъсна емоционалните излияния майор Мередит. — Сигурно войските от Експедиционния корпус са се сблъскали с неочаквани трудности по пътя си през реката.

— Какво ще стане сега? — Генералът огледа околните с недоумяващ поглед.

— Нямам представа, сър — отговори майор Мередит, към когото бе отправен въпросът.

— Мислите ли, че сър Чарлз и майор Кичънър ще отстъпят?

— Трудно е от далеч да се предвиди какво ще предприемат. Всичко зависи от това с какви войски разполагат, съществува ли възможност армията на Махди да бъде пресрещната и разгромена и много други.

— Сган! Туземци, въоръжени с копия! — възмущаваше се генералът презрително.

— Трябва да се съгласим, че Махди е природно надарен военен. И не трябва да забравяме, сър, че това е война на религиозна основа. Когато се бият в името на своя бог, войниците се превръщат в истински фанатици.

„Това е абсолютно вярно“ — помисли си Ориса. Дали генералът или двамата полковници биха могли да разберат като майор Мередит, че човешката вяра в правотата на една кауза придава огромни сили.

Новината за смъртта на генерал Гордън помрачи настроението на масата и Ориса с облекчение напусна компанията веднага след като се нахрани.

Домакинът не бе забравил обещанието си. Сред пътниците в трета класа бе намерил един индиец, който се казваше господин Махла и който работил като преподавател в един от лондонските колежи. Беше на около петдесет и пет години и се връщаше със семейството си в Индия.

Бе родом от Бенгал и кожата му имаше съвсем тъмен цвят. Гъстата му блестяща черна коса бе гладко вчесана назад така, че откриваше изящните му черти. Изглеждаше уморен и много по-стар от годините си. Умните му очи бяха изпълнени с отчаяние.

Ориса разбра, че е в почти безизходно материално положение. Но когато предложи да му плати за уроците малко повече, отколкото договорил домакинът, той отказа с вид на накърнено достойнство. Не можел да отстъпи от постигнатата договореност.

За Ориса бе истинска наслада да говори с него на превъзходен урду. Съвсем скоро се увери, че не е забравила езика на детството си. Трябваше само да разшири речниковия си запас, тъй като интересите й сега излизаха от рамките на думите, с които си бе служила като дете.

Беше истинско удоволствие да обсъждат развитието на събитията в Индия през последните години. Още по-интересни бяха разговорите, свързани с индийската философия и религия. Именно това бе преподавал в Англия господин Махла. Само за няколко урока Ориса научи толкова неща за будизма, хиндуизма и исляма, за които при друг учител щяха да са й необходими едва ли не месеци.

Индийците се отличаваха с разговорливостта си. Тъй като не бяха определили точната продължителност на уроците, когато се приготви да тръгва от поредния интересен разговор, Ориса разбра че преваля полунощ. В каютата завари малкия Нийл дълбоко и спокойно спящ. Някакъв вътрешен импулс я накара да вземе сребърния индийски шал и да излезе на палубата. Докато вървеше по дългите коридори, дочу смях и разговори от пушалнята. По-нататък зърна няколко пътници, съсредоточени в игра на карти. Голямата дневна бе празна, сигурно генералът и лейди Критчли отдавна спяха.

Когато най-после излезе под открито небе, тя се приближи до парапета и се облегна, загледана в нощта. Следвайки малкото пилотно корабче със зелени и червени светлинки, което ги водеше през Суецкия канал, параходът се движеше толкова бавно, че тя имаше чувството, че бе спрял. Не се чуваше дори шумът от машинното отделение.

Докъдето стигаше погледът й се разстилаше безмълвието на пустинните пясъци. На небето ярко блестяха звезди, а луната осветяваше пейзажа с призрачна светлина.

Беше толкова красиво, че от устата на Ориса се изтръгна неволна въздишка. Сякаш това, което виждаше, бе част от света, за който бяха разговаряли с нейния индийски учител. Без нуждата от каквито и да било обяснения разбра стремежа на вътрешното „аз“ на всеки човек към съвършенството на природата.

— Какво виждате в тъмнината на нощта? — попита един глас до нея.

Това, че майор Мередит се оказа до нея в този момент, не я изненада.

— Затруднявам се да намеря най-подходящите думи, за да го определя точно — отговори тя машинално.

Той не каза нищо и след кратка пауза тя продължи:

— Такава невероятна, изключителна красота. В същото време нещо навява известен страх.

— Защо?

— Защото ме кара да се чувствам толкова малка и незначителна… На всяка една от многобройните звезди, които светят на небето, може би живеят милиони хора като нас, които наблюдават, задават си въпроси и се опитват да разберат повече.

— Какво по-точно мислите, че искат да разберат?

— Според мен този въпрос човечеството си е задавало откакто свят светува… Защото човек не притежава нито сила, нито възможност да разбере самия себе си.

— А вие намерихте ли отговор на загадката, която представлявате вие като личност?

— Мисля, че да — заговори Ориса тихо и съсредоточено. — От най-ранна възраст съм се питала коя всъщност съм аз. И съм вярвала, че някой ден ще намеря правилния отговор.

— Това едва ли би затруднило човек като вас — прозвуча гласът му по-дълбоко и като че ли малко развълнувано.

— Не сте прав. Оказва се, че е по-трудно, отколкото можете да си представите.

— Защо смятате, че няма да мога да разбера какво точно искате да ми кажете?

— Защото аз самата не мога да го обясня както трябва… Единственото, в което съм напълно сигурна, е че когато мисля по този начин, зная колко малка, безпомощна и самотна съм.

Докато изричаше трудно намираните думи, Ориса бе повдигнала глава и гледаше към безкрая на звездното небе.

Мъжът до нея виждаше на фона на трептящите звезди съвършенството на нейния профил, нежната чувственост на устните, изящната извивка на шията. Раменете блестяха в среброто на метнатия върху тях шал.

Времето сякаш бе спряло и двамата бяха обгърнати, от съвършенството на момента, в който доминираше одухотвореността на човешката личност.

Когато той заговори, гласът му звучеше иронично.

— Можем да направим нещо, поне що се отнася до страха ви от самотата.

Без да изчака нейната реакция, майор Мередит сложи ръце върху раменете й и почти грубо я притисна към себе си. Когато главата й докосна рамото му, той я притисна още по-силно, така че тя не можеше да я извърти. И впи устни в нейните.

За момент Ориса замръзна от изненада. Не можеше да разсъждава, не можеше да осъзнае какво точно се бе случило. Трябваше да намери сили да го отблъсне, но не можеше да направи каквото и да е движение. Твърдата настойчивост на устните му я правеха негова пленница. Ръцете му й създаваха едновременно чувство на затворничка и на необяснима сигурност и закрила.

Досега никой не я бе целувал! Странното мистериозно усещане, което я завладя, не можеше да се отнесе към нормалните човешки емоции. Това бе нещо като наркотик, който замъгляваше съзнанието й и тя не можеше да събере мислите в главата си.

Беше толкова невероятно и в същото време така съвършено, че цялата природа около тях — блестящите звезди, тъмнината на нощта и бледата светлина на луната, бяха неразделна част от мъжа, който сякаш я бе завладял.

Устните му бяха настоятелни и неизвестно защо под тяхната топлина тялото й се превръщаше в празна черупка на душата, която се сливаше с него.

Изведнъж той откъсна устните си от нейните. Усети се отново свободна и независима личност. С тихо възклицание, изразяващо ужас, тя го отблъсна с двете си ръце. Не можеше да каже нищо, обхвана я необясним ужас. Едва намери сили да се обърне и да избяга.

Той остана на мястото си, загледан в тюла на роклята, която се влачеше след нея като малка морска вълна. Светлината на звездите се отрази за миг в блестящия й шал. После всичко потъна в мрак и тя изчезна от погледа му.

Когато стигна до каютата си, Ориса влезе, затвори тихо вратата след себе си, хвърли се върху леглото и зарови глава във възглавницата.

Това не би трябвало да се е случило с нея… не беше истина! Как бе възможно майор Мередит да си разреши да се държи по такъв начин… Или вината бе нейна… Отговорът се появи неумолимо в съзнанието й:

Той я бе познал! Знаеше коя е, беше я видял в офицерския дом. И сигурно си бе помислил, че е прекарала нощта при Чарлз.

Повече от сигурно бе, че един джентълмен не би се държал по този начин с момиче, което смята за добродетелно и почтено. Но да се отнесе така към омъжена жена, която има в Индия съпруг, а в Лондон — любовник, бе пълно нахалство.

Не беше ли обаче виновна тя със своите приказки за самотата. Тя имаше предвид душата, а той бе разбрал, че се отнасят до тялото й.

Спомняйки си разговора, който водиха преди да я целуне, Ориса разбираше, че майор Мередит я смята за лека жена, която изневерява на съпруга си. Която не пропуска възможността да пофлиртува с всеки непознат, стига да й се отдаде възможност.

„Срамна история!“ — повтаряше си тя, заровила глава във възглавницата, сякаш да се скрие от себе си.

Не можеше да се сърди на никого за държанието на майор Мередит към нея. Освен може би на мащехата й, която я изгони и по този начин я принуди да потърси закрила при брат си.

Все пак как би могла да предположи, че от всички пътуващи до Индия кораби майор Мередит ще предпочете да се качи точно на „Дорунда“? Как съдбата я бе свързала със семейството на генерал Критчли, което правеше невъзможно да го избягва през дългото пътуване?

Това, което трябваше да знае със сигурност, бе, че тези пронизващи стоманеносиви очи не могат да бъдат излъгани. За кой ли път мислено се връщаше към срещата на стълбите в квартирата на Чарлз. Даваше си сметка, че напразно се е надявала, че сянката ще скрие лицето й от зорките му очи.

„Живяла съм в рая на глупците“ — помисли тя. Не можеше да даде никакво обяснение, да направи каквото и да е, за да промени нещата.

Най-потресаващ от всичко обаче бе фактът, че когато устните на майор Мередит се впиха в нейните, тя не направи опит да се освободи. Как можа да се държи така безпомощно и покорно? Защо изостави гордостта и чувството си за благоприличие? Защо се бе държала така, като че ли наистина бе такава, за каквато той я мислеше? Защо не реагира като младо и невинно момиче, каквото всъщност бе.

Не можеше да намери никакво обяснение на поведението си. Даваше си сметка, че ако бе продължил да я целува, досега щеше да бъде в ръцете му. Не можеше да обясни странното чувство на сигурност, което не бе изпитвала от вече почти забравеното си детство.

„Всичко това е част от… въображението ми!“ — каза си Ориса. Но нещо дълбоко в нея не се съгласяваше с тези думи.

Връхлетя я мисълта, че утре няма да може да избегне срещата с него, ще трябва да седне да се храни на същата маса, да се държи съвсем естествено, когато знаеше какво мисли той за нея — че няма чест и достойнство.

— Това няма да мога да го понеса — каза тя тихо на глас. Ала знаеше, че няма какво друго да стори. Бе хваната в жестока примка. За нея параходът се превърна в клетка, от която нямаше да може да излети!

Мина й една луда мисъл: да се хвърли във водата и с плуване да стигне до брега, а оттам да изчезне в пустинята. Но знаеше, че всичко това е фантазия.

Действителността щеше да настъпи с утрешния ден. Тогава тя трябваше да застане лице в лице с майор Мередит, знаейки, че е отстъпила на волята му, без да се е обидила от начина, по който той се бе отнесъл към нея.

„Сигурно не съм била с всичкия си!“ — помисли тя. Ако това обаче бе лудостта, то тя бе изключително приятна. Никога не си бе представяла, че може да съществува нещо толкова зашеметяващо и очарователно.

Никога не бе предполагала, че цялото й същество ще затрепти само от докосването на устните на един мъж до нейните. Или, че цялата красота на света би могла да се побере в едно усещане, което прониза тялото й по начин, като че ли то не беше нейното собствено тяло, а принадлежеше на него.

— Не, това не би могло да е истина! Да се е случило с мен! — извика тя в отчаянието си на глас, без да помисли, че ще събуди спящото дете.

Обаче знаеше, че е истина.

И не можеше да направи нищо.