Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Karma of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (23 юли 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Абагар холдинг, София, 1993

ISBN 954–8004–96–8

Художник-оформител: Константин Жеков, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Peeva)

ПЪРВА ГЛАВА

1885

 

— Махай се и изобщо не се връщай! Омръзна ми до смърт да ме гледаш отвисоко, като че ли си някаква изключително важна особа! Ти си едно нищо! Чуваш ли? Нищо! Да видя как ще се оправиш сама и без пари. Ако ли пък замръзнеш, още по-добре!

Докато говореше, графиня Линдейл — едра и дебела жена с червендалесто лице, блъсна момичето, което влачеше. То се строполи от външната страна на входната врата, която разярената жена захлопна с трясък.

Лейди Ориса Фейн остана да лежи на земята. Виеше й се свят от жестокия удар, който получи от мащехата си, ръката я болеше там, където дебелите, но здрави пръсти се бяха впили в плътта й.

Беше я влачила от малката всекидневна в задната част през цялата къща, за да я изхвърли по възможно най-унизителния начин през главния вход.

Когато графинята бе пияна, с нея нито можеше да се говори, нито да бъде убедена да направи нещо разумно. Това Ориса знаеше от горчивия опит, който бе придобила от честите й напивания. Никога преди обаче не я беше изхвърляла от къщата в буквалния смисъл на думата. Тъй като пияната графиня не можеше да изкачи стълбите до горния етаж, досега Ориса все успяваше по някакъв начин да избяга горе и да се скрие в спалнята си.

Скандалът започна от нищо.

Графинята никога не се бе отнасяла към Ориса добре. Най-редовно я обвиняваше, че се държи високомерно към нея.

Това се дължеше преди всичко на произхода й, който тя се стремеше по всякакъв начин да забрави. Бе останала вдовица на дребен чиновник от английската администрация, обаче при връщането си в Англия прояви завидно умение, когато благодарение на неведомите пътища на съдбата попадна на един параход с графа. Самотен и съкрушен след смъртта на любимата си съпруга, той стана лесна плячка за пресметливата си и амбициозна спътница.

Дългото пътуване бе предоставило на госпожа Смитсън идеална възможност да обгради тъжния вдовец с топлота и симпатия, на които той не можа да устои. Пък изглежда, че тази ситуация до голяма степен го утешаваше и развличаше.

Граф Линдейл бе доста затворен човек и освен щастливия си брак, не бе имал случай да опознае по-добре коварството на жените.

Тогава все още изключително привлекателна и дори съблазнителна, госпожа Смитсън без особени усилия, но с много хитрост, спечели графа. Не бяха минали и три месеца, когато тя достигна мечтания триумф на живота си — стана графиня Линдейл.

Често Ориса се измъчваше от мисълта, че ако пътуваше с баща си, би могла да предотврати това, което се оказа катастрофа не само за него, а и за самата нея. Но колкото повече опознаваше мащехата си, нейната желязна и непоклатима решимост, толкова повече се засилваше вътрешната й увереност, че едва ли някой би могъл да предпази баща й от пагубното увлечение по тази жена.

„Ако само татко беше останал в полка си в Индия!“ — бе казвала тя често на брат си, обхваната от безкрайно отчаяние.

Той обаче наследи титлата и това наложи преждевременно да напусне службата в Индия и да се върне в Англия, за да заеме новото си положение в обществото.

Титлата с нищо не промени начина им на живот. Оказа се, че брат му, от когото получи наследството, е пропилял и малкото пари, останали от баща им.

Не мина много време и госпожа Смитсън разбра, че почетната титла, до която успя да се домогне, не компенсира затрудненото материално положение, с което трябваше да се примири.

Дори слугите бяха недостатъчни. Тя реши, че като използва заварената си дъщеря едва ли не като момиче за всичко, ще си върне за униженията, които според нея трябваше да понася.

Животът на Ориса се превърна в кошмар от мига, в който майка й почина в Индия, а тя бе едва на десет години. Тя бе брутално и жестоко откъсната не само от единствения свят, който познаваше и обичаше, но и от любимата си айа, която я бе откърмила и отгледала от бебе.

Бе изпратена в Англия преди баща си. Бяха използвали завръщането на съпругата на един полковник с по-ранен параход, която обеща „да се погрижи за бедното, загубило майка си дете“.

Англия се стори на Ориса студена и мрачна. Тя страдаше безкрайно за слънчевата светлина, която отъждествяваше с майчината си обич. Когато нощно време оставаше сама в малката студена спалня, сякаш чуваше звуците на Индия — шума на многолюдната тълпа, лаенето на бездомните кучета, скърцането на каруците.

— Мамо… мамо… — хълцаше тя, заровила глава във възглавницата, която скоро ставаше съвсем мокра от пролетите сълзи.

Именно мащехата й насърчаваше новия си съпруг да удави в алкохол проблемите си. Опитът от предишния брак я бе научил, че пиенето е лек за всички болести.

Даже когато бе пияна, графинята избягваше да говори за първия си брак. Ала с течение на годините от неволно изпуснати думи Ориса успя да си изгради една представа, много по-различна от така умело поднесените на баща й по време на пътуването преструвки за изпитвана мъка по обща и за двамата загуба.

Докато в Индия употребата на алкохол можеше да бъде приписана, на пагубното влияние на климата, тук — в Англия, за това нямаше никакво извинение. А графът и втората му жена пиеха постоянно.

Най-много от това страдаше Ориса.

Тя не само бе превърната в безплатна слугиня в мрачната им неприветлива къща в Лондон, но трябваше да стане и ням свидетел и да се примири с това да вижда баща си нощ след нощ пиян, а мащехата й да се държи като невъзпитана скандалджийка.

Нито един свестен слуга не можеше да бъде задържан по-дълго време в домакинството, а малкото приятели на графа, които бяха останали в Англия, съвсем скоро престанаха да ги посещават.

Ориса се оказа не само без приятели на нейната възраст, но и лишена от контакти с някакви по-нормално държащи се хора.

Животът й сигурно щеше да бъде като в самотен затвор, ако брат й — виконт Дилингам, не бе настоял все пак момичето да получи някакво образование. И той като баща им служеше с полка си в Индия. По време на една от отпуските, прекарани в Англия, постави условие или тя да посещава училище, или да й бъде наета гувернантка.

За неин късмет идеята в дома им да се появи друга жена бе повече, отколкото можеше да се иска от графинята. Така Ориса бе изпратена в едно частно училище за млади благородни девойки.

В тяхната среда Ориса се оказа аутсайдер. Израснала в Индия, тя нямаше никаква представа какво интересува нейните връстнички. А и фактът, че не можеше да ги покани в къщи, автоматично я лишаваше от евентуалното им гостоприемство.

Въпреки това тя научи много неща. Домашните й упражнения, в които не бе надникнал никой освен учителката, говореха за жив ум. Особено любими й бяха историята, литературата и географията.

Училището й помогна да разбере, че четенето може да й помогне да избяга от мърморенията, кавгите и всичко, което можеше да се причисли просто и естествено към духовната и физическата грубост на мащехата й.

В дома им не се купуваха книги. Новата графиня хвърляше по един поглед на списанията „Лейди“ и „Джентълуомън“, а баща й получаваше вестник „Морнинг пост“. Ориса знаеше, че може да взима книги на разменни начала, но изпаднал изцяло под чехъла на втората си жена, баща й едва ли щеше да й даде пари, за да плати абонамента.

В този случай късметът й пак не я забрави. Чичо й — полковник Хенри Хобърт, плати едногодишния абонамент. Това бе коледният му подарък за Ориса. Нейната искрена и някак странна благодарност го трогна и оттогава той го подновяваше всяка година, без дори да предполага, че по този начин й помага да не потъне в черната бездна на безнадеждността.

Ориса растеше. А с това се увеличаваше и ревността на мащехата към нейната външност. Лейди Линдейл никога не бе харесвала малкото крехко дете, с което нямаше нищо общо. Но перспективата, че тя ще израсне толкова хубава девойка, че хората ще говорят за нея като за красавица, просто я разяряваше, защото тя отлично знаеше, че времето и пиянските оргии напълно са съсипали дори малката привлекателност, която бе притежавала на млади години.

Грубостта й към заварената дъщеря се увеличаваше право пропорционално на количеството джин, което поглъщаше. Тогава цялата омраза и злоба, които се таяха в нея, избухваха.

Но тази вечер те достигнаха кулминационната си точка, в резултат на което Ориса се озова изхвърлена и трепереща от студ пред входната врата на собствения си дом.

Едва успя да се изправи, защото краката й бяха схванати от студ. Отърси полепналия по полата на вечерната й рокля сняг. После погледна потъмнялото и отдавна нелъскано медно чукче.

Нямаше никакъв смисъл да чука. Единственият човек, който щеше да я чуе, бе мащехата й. А в сегашната си ярост тя едва ли щеше да я пусне да влезе.

Двете немарливи слугини сигурно отдавна спяха. Стаите им се намираха на горния етаж, а прозорците им бяха от другата страна на къщата. Даже да я чуеха, едва ли щяха да си направят труда да слязат долу. Когато господарката изпаднеше в едно от пиянските си състояния, те умираха от страх и се стараеха да стоят колкото може по-далеч от погледа й.

„Трябва да намеря някакво място, където да отида“ — помисли си Ориса.

Опита се да мисли, въпреки че главата й кънтеше от нанесените както обикновено в такива случаи жестоки удари. В този момент съвсем неочаквано пред една от съседните къщи спря файтон. От него слезе един мъж й плати на кочияша, който прибра парите в джоба си, дръпна юздите, шибна уморения кон и му подвикна да тръгва.

Когато файтонът мина край нея, Ориса инстинктивно вдигна ръка.

— Хей!

Кочияшът дръпна юздите и конят спря. Когато погледът му се плъзна по нея, изразяваше изненада. В единадесет през нощта по улиците не се разхождаха самотни млади момичета, облечени във вечерни рокли и без придружител.

— Накъде? — попита неохотно той. В гласа му се долови колебание дали да я вземе или не. Сигурно се страхуваше дали ще има пари да му плати.

— Ще ви бъда благодарна — започна тя с треперещ от студа глас, — ако бъдете така любезен да ме закарате на улица „Куин Ан“, номер 24, точно зад казармите „Уелингтън“.

Кочияшът се успокои. Начинът, по който говореше, го накара да разбере, че не е от този тип жени, за каквато я бе помислил отначало. Преди да слезе от капрата, Ориса сама отвори вратата на файтона и се качи в него.

Седна на тапицираната с черна кожа седалка и изпита безгранично облекчение, че е избягала от хапещия студ. Чак сега усети, че трепери с цялото си тяло. Въздъхна дълбоко, за да се успокои, доколкото това бе възможно, и се облегна.

Чарлз нямаше да се зарадва, като я види. Но нямаше никой друг, към когото да се обърне за помощ в този час на нощта. Добре, че поне той бе тук. Беше се върнал от Индия само преди една седмица.

Той бе толкова зает, че Ориса го бе видяла само веднъж. Не бе намерила кураж, пък и не разполагаше с достатъчно време, за да му разкаже по какъв ужасен начин се бяха развили събитията в дома им, колко непоносимо бе цялото й съществувание.

Виконт Дилингам не се бе върнал от Индия в отпуска.

Предстоеше му да бъде преместен в Британския експедиционен корпус. През септември неговите подразделения бяха дебаркирали в Египет, но напредването им по горното течение на Нил бе бавно и незадоволително. Това наложи изпращането в Хартум на подкрепления, които да помогнат на генерал Гордън да усили темпа на операцията.

— Това е голям шанс за мен! Толкова исках да бъда изпратен в Судан! — бе казал Чарлз на сестра си.

— Но не е ли опасно? — попита го тя без да може да скрие тревогата в гласа си.

— Войната по принцип е опасно нещо — усмихна й се той успокоително. — След Индия за мен това е едно желано разнообразие. Да не говорим, че ще се осъществи мечтата ми да участвам в истински бойни сражения.

— О, Чарлз, моля те, пази се — почти проплака Ориса. — Ако нещо ти се случи… няма да ми остане никой…

Чарлз я бе прегърнал и страховете й постепенно изчезнаха. Сега Ориса гореше от желание да го види отново, да сподели с него проблемите на живота си.

Офицерите, които щяха да се присъединят към армията на лорд Улзли, трябваше да преминат специален курс на обучение и запознаване с конкретните условия на водене на бойни действия в Судан. Тъй като казармите „Уелингтън“, не бяха достатъчно големи, за да поберат всички заминаващи, част от тях бе разквартирувана на улица „Куин Ан“.

„Може би това са жилища само за военни и няма да ме пуснат да вляза“ — помисли разтревожена Ориса. Тогава какво ли щеше да прави? Сети се, че може да му изпрати бележка и той ще дойде да я види. И да й помогне.

Пътуването с файтона до улица „Куин Ан“ й се стори безкрайно. Спомни си колебливия поглед на кочияша и изпита облекчение, че в джоба си има няколко дребни монети.

Една от новите прислужнички, които майка й намери, имаше пипливи ръце. Беше съвсем млада, едва на шестнадесет години. Не посягаше на нищо друго, освен на монети, които сякаш изчезваха в джобовете й.

Поради тази причина Ориса бе принудена да не се разделя, дори когато отива на вечеря, с кесията си. Макар в нея да имаше само дребни монети, не можеше да си разреши да ги изгуби, тъй като получаваше по няколко лири само за дрехи и то когато баща й изпадаше в едно от редките си добри настроения. Именно тези дребни пари щяха да я спасят сега.

Бе потънала толкова дълбоко в нерадостните си мисли, че се сепна, когато конят спря. Тя скочи на паважа и попита кочияша колко му дължи. Внимателно отдели монета, която включваше известен бакшиш, и му я подаде. Той докосна уважително с ръка шапката си, изплющя с камшика и подкара файтона.

Ориса затича по стълбите на къщата, пред която бе слязла. Входната врата бе отворена и тя влезе в нещо като малък хол, в който зад бюро бе седнал един войник. Той я погледна и на лицето му се изписа пълна изненада. Толкова странно бе от студа на януарската нощ да се появи някой без каквато и да било връхна дреха.

— Бих искала да видя виконт Дилингам — обърна се към него тя.

— На втория етаж. Ще търсите стаята на вратата на която има табелка с неговото име — отговори войникът кратко и ясно.

— Благодаря — каза Ориса, обърна се и тръгна към стълбите.

Те бяха стръмни и когато задъхана тя стигна до първата площадка между етажите, от една стая излезе някакъв човек, който се сблъска с нея и едва не я повали обратно.

Беше много висок, облечен в синя куртка с червени нашивки. Изглеждаше не само напълно изненадан, но на лицето му бе изписан израз, който при други обстоятелства тя би намерила за повече от оскърбителен.

Обзета от необяснимо смущение, Ориса се обърна и на един дъх изкачи стълбите до втория етаж. Обаче пронизващите сиви очи, изпъкващи на потъмнялото, загоряло от слънце лице на непознатия, се запечатаха дълбоко в съзнанието й. Без да се обръща, тя знаеше, че той е на площадката и я наблюдава с плашеща я студенина.

Веднага намери стаята на брат си. Почука съвсем тихо, сякаш се страхуваше, че странният мъж ще я последва.

Никой не отговори и след миг тя почука отново. Този път без да изчака отговор, натисна дръжката на вратата и я отвори. Влезе в малко, тясно коридорче, в дъното на което имаше две врати.

— Чарлз! — едва успя да прошепне тя през треперещите си устни.

— Кой е? — чу успокояващия глас на брат си, който се появи в същия момент по риза и панталони.

— Господи Боже, Ориса! — възкликна той, невярващ на очите си. — Какво правиш тук?

— Трябваше да дойда, Чарлз — в гласа й ясно се долавяше извинителна нотка. — Тя ме изгони и тази вечер не мога да се върна в къщи.

Нямаше нужда да обяснява коя е „тя“.

— По дяволите! — изруга той невъздържано. — Дотук ли се е стигнало?

— Какво можех да направя?

Той видя, че тя трепери.

— Ела да седнеш при огъня — предложи Чарлз. — Не знаеш ли, че тук не е място за жени?

— Нямам никой друг, при когото да отида — продължи тя, сякаш не го бе чула.

Докато говореше, Ориса бавно прекоси стаята и седна на килима пред камината. Протегна премръзналите си ръце към топлите пламъци.

— Наистина ли тя те изхвърли от къщата? — попита Чарлз смаян и направи няколко крачки към нея.

— С „малка“ грубост — отговори Ориса. — Добре че косата ми е доста гъста, иначе можеше да си счупя главата.

Тя говореше с лека усмивка. За нея бе такова облекчение да е тук с брат си, сякаш всичко, което й се случи тази вечер, бе по-скоро учудващо, отколкото трагично.

— О, Боже — възкликна брат й, — защо старият има глупостта изобщо да се забърка с тази жена?

— И аз се питам същото вече цели осем години. Като си помисля колко мила и нежна беше мама… — секна гласът й по средата на изречението. Все още й бе трудно да говори за майка си, без да се разплаче.

— Зная — кимна Чарлз съучастнически и седна в едно кресло, поставено близо до камината. — Но какво смяташ да правиш?

— Още повече, ако следващият път не си тук — продължи мисълта му тя.

— Сестричке, знаеш прекрасно, че не би трябвало да си тук. Надявам се, че никой не те е видял, като си се качвала.

Ориса се поколеба. Не искаше да му казва истината, защото можеше да го разтревожи. Но никога досега не бе лъгала брат си. Не можеше да го стори и този път.

— В интерес на истината… на първия етаж срещнах… един мъж — висок, със сиви очи.

— По дяволите!

Ориса го погледна въпросително и той продължи:

— По-лошо не може да бъде. Сигурно е бил Мередит!

— Съжалявам… много — заекна тя.

— Съжалението ти няма да помогне — продължи да се тревожи брат й.

— Кой е този мъж?

— Майор е. Уважаемият Майрън Мередит — осведоми я Чарлз. — И аз съм вече в неговия черен списък.

— Защо? — полюбопитства Ориса. — Даже да е майор, какво му влиза в работата моето посещение при теб?

— Защото той не е обикновен майор — започна да обяснява Чарлз. — Притежава някакви извънредни пълномощия, изпълнява специални мисии навсякъде, където има наши военни части. Мисля, че е от разузнаването или нещо такова. Както и да е, той е доста важен човек в Индия.

— А защо си в черния му списък? — продължи да пита сестра му и в гласа й се появиха застрашителни нотки.

— Вече имах известни неприятности, които ме сблъскаха с него — отговори той без желание да каже нещо по-конкретно.

— Какви по-точно? — не го оставяше намира Ориса.

— Много си любопитна — опита да не отговори и този път Чарлз. — Все пак нямам нищо против да ти кажа, че тя беше изключително красива.

— О, значи си се забъркал с жена!

— Мила Ориса, не знаеш ли, че неприятностите винаги са свързани с жена?

— Но какво общо има това с майор Мередит? И какво го засяга?

— Въпросната жена по случайност бе съпруга на един от нашите офицери. Чете ми дълго конско, намеси „честта на английската войска“, „нашия престиж в Индия“ и какво ли не още.

— Но майор Мередит от вашия полк ли е? — попита Ориса с широко отворени очи.

В кралския полк Чилтърнс от незапомнени поколения приемаха само членове на родовете Фейн и Хобърт. Синът служеше там, където са служили баща му, преди това дядо му и така нататък. Така се бе стигнало до положение, при което всички се чувстваха като принадлежащи към едно голямо семейство, което ги изпълваше с неизмерима гордост.

— Слава Богу, не е! — въздъхна с облекчение Чарлз. — Прикрепен е към Бенгалския улански полк. Но винаги е в щаб-квартирата. Поне да си беше седял само там! Ако не си пъхаше носа навсякъде, нямаше да научи за моето малко приключение.

— Какво е то?

— А, едно пътуване, чиито следи смятах, че съм успял да прикрия много добре. Но какво да правя, като Мередит се появява там, където изобщо не го очакват.

Ориса не можеше да забрави проницателните, проникващи до дъното на душата й сиви очи на мъжа, когото бе срещнала на площадката между етажите. Сигурно всичко беше точно така, както обясняваше Чарлз.

— Всъщност аз го мразя — продължи брат й. — Твърдо съм убеден, че Джералд Дюър се застреля заради него!

Ориса се обърна рязко и го погледна.

— Застрелял се? Но защо?

— И аз бих искал да зная отговора на твоя въпрос — каза й той и в гласа му прозвуча нескривана жестокост. — Джералд бе най-добрият ми приятел, толкова добър, колкото не можеш дори да си представиш. Но се забърка с една жена в Симла по време на отпуска. И тя бе дяволски съблазнителна!

— Но защо майор Мередит е трябвало да се намеси?

— Ето един въпрос, който бих искал да имам възможност да, му задам. Но не можах да събера смелост. Главното е, че Джералд се самоуби. Казаха ни, че е бил нещастен случай, достоен за съжаление. Естествено, аз не повярвах на тази глупост!

— Какво може да ти направи майорът, ако разбере, че съм била при теб? — попита Ориса с едва чуващ се глас.

— Нищо особено, само неприятности. Защото дадох обещание в бъдеще да се държа както трябва, т.е. с уважение към нежния пол — отговори Чарлз подигравателно.

Помълча малко, после продължи:

— Повече или по-малко, но все пак — неприятности! Заради това обещание не трябва да приемам жени в офицерската си квартира.

— Трябва да му кажеш, че съм твоя сестра — предложи Ориса.

— Мислиш ли, че това е добра идея? Ако му кажа това, ще трябва да обясня как си била изхвърлена от дома ни посред нощ и няма къде да отидеш.

Чарлз повиши глас, изпълнен с гняв:

— Проклет да съм, ако позволя на някого да узнае в какво унизително положение се намира баща ми! Когато командваше полка, всички го уважаваха толкова много! Знаеш всичко това не по-зле от мен.

— Помня колко се гордееше с него мама — прошепнаха нежно устните й.

— Ето защо ще оставя Мередит да мисли каквото си иска — продължи твърдо брат й. — В края на краищата аз не съм единственият офицер, който харесва компанията на женската половина от света. И ако някоя красива жена ме преследва дори тук, какво мога да направя, за да я спра?

— Сигурна съм, че не би извършил такова светотатство — възкликна Ориса и двамата се засмяха.

През ума й мина мисълта, че той винаги е бил толкова весел и безгрижен. Никой, дори майор Мередит не можеше да иска или да очаква от него да води отшелнически живот.

Както седяха и се смееха, никой не би могъл да открие каквато и да е прилика между брата и сестрата. От векове родовете Фейн бяха или съвсем светли, или много тъмни.

Тъмнокосите Фейн се появяваха за първи път в рода някъде по времето на Чарлз II, когато един от прадедите им бе довел в дома си чернокоса сеньорита, чиято кожа бе с цвета на магнолия. Родените от нея деца приличаха изцяло на майка си.

Чарлз бе светъл, със сини очи и руса къдрава коса, която в съчетание с приятните му черти го правеше неотразим за жените.

Ориса пък приличаше на испанските си предци. Имаше дълга гарвановочерна коса, с почти сини отблясъци. Къдрици се спускаха немирно върху високото й бяло чело. Очите й бяха огромни. Когато бе разтревожена или учудена, придобиваха странен цвят и дълбочина. Кожата й беше с цвета на магнолия, имаше дребни и изящни крайници, движеше се с неописуема грация.

Каквато и дреха да облечеше, тя прилягаше чудесно на прекрасното й тяло. Носеше всичко с такъв финес и изящество, че сравнени с нея всички други жени изглеждаха тромави и натруфени.

Седнала на килима пред огъня на камината, с осветено от танцуващите пламъци лице, тя изглеждаше необикновено красива. Брат й не можеше да откъсне очи от нея. След дълго мълчание той каза загрижено:

— Трябва да направя нещо за теб, Ориса.

— С нетърпение чакам да чуя какво ще ми предложиш — усмихна му се нежно тя.

— Сигурно имаме някакви роднини!

— Не са много. Пък колкото и да са, заради нея татко се изпокара с тях. След нейното появяване никой не е идвал у нас.

— Само да бяха живи родителите на мама!

— Или ако чичо Хенри си беше в Англия! — въздъхна тъжно Ориса.

— Чичо Хенри! — възкликна Чарлз. — Разбира се, че разрешението на проблема е свързано с чичо Хенри!

— Какво искаш да кажеш? — затаи дъх сестра му.

— Трябва да заминеш при него. В крайна сметка той не е женен. Можеш да му помагаш в домакинството, да си му полезна и той да ти се зарадва.

— Искаш да кажеш, да замина за Индия? — не можеше да повярва на думите му тя.

— Разбира се — бе категоричният му отговор. Сякаш странна вътрешна светлина огря лицето й.

— О, Чарлз, само да можех да замина!

— А защо не?

— Мислиш ли, че чичо Хенри ще ме вземе да живея при него?

— Не съм мислил с подробности — заговори сякаш на себе си Чарлз, — но не виждам причини да не го направи. Той винаги се е гордеел с теб. Когато бях в Индия, не пропускаше да ме попита имам ли вести от дома, как живееш. Освен това вече си голяма и няма да е същото, както ако му натрапят едно малко дете.

— Да съм в Индия за мен ще бъде все едно да съм в рая — Ориса трудно си поемаше дъх. — Сънувам я всяка нощ.

— Толкова ли ти липсва?

— Не забравяй, че това бе единственият истински дом, който някога съм имала. Там бях щастлива… толкова щастлива, докато мама не умря…

— Тогава по някакъв начин трябва да стигнеш до чичо Хенри. Чакай да помисля… Когато тръгвах насам той беше в Делхи, а се очакваше полкът му да остане в града още някой и друг месец.

Очите на Ориса заблестяха и тя каза:

— Но трябва да му пишем предварително. Ще се наложи да чакам отговора, а какво ще правя дотогава?

Настъпи тишина. Явно Чарлз се замисли върху думите й. После извика възторжено.

— Хрумна ми една идея!

— Каква?

— Да започна от самото начало, точно сега ще ми е малко трудно да събера пари за билета ти. Задлъжнял съм до уши…

— Чувала съм, че красивите жени са доста… скъпи — подразни го младото момиче.

— Точно така — призна той без капка свян. — Но да се върнем към твоя проблем. Нямам от кого да поискам назаем. Единственият изход е да се съгласиш с една идея, която ми хрумна току-що.

— Казвай по-скоро, не ме измъчвай!

— Тази сутрин бях в щаба точно в момента, в който там дойде сър Артър Критчли, генералът, който изпълнява длъжността главнокомандуващ нашите войски в Бомбай.

Очите на Ориса мълчаливо следяха напрегнатото лице на брат й.

— Генералът попита адютанта си проверил ли е дали случайно съпругата на някой от офицерите няма да пътува с парахода „Дорунда“. Той отговори, че все още не е. Тогава генералът започна да се тревожи, че на всяка цена трябва да намери някой, който да се грижи за малкия му внук по време на пътуването им до Индия. Той и жена му се уговорили да ги придружи тяхна братовчедка. Но внезапно се случило нещо, което й попречило да изпълни поетия ангажимент. А жена му не можела да поеме отговорността за петгодишно момченце, тъй като щяло да й дойде много.

Чарлз улови погледа на сестра си, въздъхна и продължи:

— След това генералът заповяда на адютанта да отиде в морската компания и да провери дали могат да намерят подходяща жена, която да поеме грижите за момчето в замяна на първокласен билет до Индия. Разбира се, само за отиване.

Ориса го погледна и очите сякаш изпълниха цялото й лице.

— И ти мислиш, че мога да опитам да замина по този начин? Но ако вече са намерили някой друг?

— Не биха могли.

— Защо си толкова сигурен? — проплака тя. Брат й я погледна и се усмихна широко.

— Адютантът ме помоли да намеря Хюс — един от току-що пристигналите младши офицери, и да го изпратя в морската компания да направи проверката вместо него. Но имах да върша толкова много работи, че напълно забравих за това.

— О, Чарлз, това е толкова типично за теб! — възкликна Ориса без никакъв укор.

— В това виждам пръста на съдбата — обясни убедено той.

— Сигурно е така — съгласи се Ориса. — Но по какъв начин ще ме представиш?

Чарлз се замисли.

— Сега мога да ти кажа някои неща. Познавам лейди Критчли. Тя в никакъв случай няма да се съгласи да поеме отговорността за млада, неомъжена девойка. Всички знаят колко е консервативна в това отношение. Смята ги за досадни и говори с пренебрежение за тези, които заминават за Индия с единствената цел да се омъжат.

Ориса не можа да скрие разочарованието си.

— Но тогава тя няма да поиска да пътувам с тях.

— Няма. В това можеш да бъдеш сигурна. Освен, ако не те представим като… омъжена.

— Искаш да кажеш, че трябва да се представям за омъжена? — погледна го сестра му с неразбиращ поглед.

— Защо не? Освен това ако пътуваш под истинската си самоличност, на всички ще се стори странно, че предприемаш такова дълго пътуване сама. Ако си без придружителка, бъди сигурна, че веднага ще плъзнат какви ли не слухове. Ако обаче се появиш като госпожа някоя си и поемеш задължението да се грижиш за детето, едва ли някой би ти задавал излишни въпроси.

— Разбира се, че никой! — започна да се въодушевява Ориса. — Чарлз, ти си нещо изключително!

— Винаги съм подозирал, че някъде все пак имам скрит мозък — усмихна се той с престорена скромност.

— Кажи с какво трябва да започнем.

— Преди всичко трябва да ти измислим име и да намерим венчална халка, която да можеш да сложиш на пръста си.

— Пазя халката на майка ни. Кой обаче ще бъде съпругът ми?

— Да допуснем, че работи в Източноиндийската компания… Звучи доста общо. Ако името ти е също най-обикновено — нещо като Смит или Браун, да се надяваме, че всичко ще бъде добре.

— Отказвам! Не мога да се съглася с такова име!

— Тогава избери всяко име, което ти харесва. Но не Фейн — съгласи се с нея младежът.

— Тогава нека бъде Лейн. Госпожа Лейн — реши Ориса. — Освен това винаги е за предпочитане измисленото име да е възможно най-близо до истинското. Нали? А госпожа Лейн, съпруга на служител в Източноиндийската компания, е съвсем приемливо, звучи напълно обикновено и е повече от прилично.

— Първото нещо, което ще направя утре сутринта — започна да мисли на глас Чарлз, — е да намеря адютанта на генерала и да го помоля да уведоми лейди Критчли, че е изпълнил заповедта и е намерил подходяща жена, която да се грижи за внука й. Те няма да имат възможност да се срещнат с теб преди отплаването на парахода, до което остава съвсем малко време — той тръгва в други ден.

— Толкова скоро! — възкликна Ориса. Гласът й изразяваше повече възбуда, отколкото недоволство от скорошното заминаване.

— Аз ще платя билета ти до Тилбъри — продължи Чарлз. — До там ти ще трябва да пътуваш сама. Освен това ще кажа на адютанта да уреди всички формалности с пътническата агенция. Разбира се, те ще се погрижат за купуването на билета, запазването на каютата и останалите неща.

— Чарлз, всичко това е твърде хубаво, за да е истина! — не се стърпя и извика девойката с блестящи очи.

— Да се надяваме, че по този начин наистина ще решим проблемите ти — каза с нескрито задоволство брат й.

— Не ми се иска да говоря за това — започна със странно смущение Ориса, — но ще ми трябват някакви пари, от които ако не за друго, ще имам нужда, за да си купя билет за влака от Бомбай до Делхи. Едва ли генералът ще плати и него.

— Можеш да си напълно сигурна, че той няма да плати нито пени повече, отколкото трябва — съгласи се Чарлз. — Ще ти дам всички пари, с които разполагам в момента. Макар вече да споменах, че то няма да е много, надявам се поне да ти стигне.

— Неудобно ми е да ти бъда в тежест.

— Да ти кажа честно — преглътна с труд и доби загрижен вид братът — чувствам се наистина виновен, че досега не съм направил нищо за теб. Знаех, че нещата в къщи не вървят добре, но не можех дори да предполагам, че са стигнали до там.

— Сега няма значение — успокои го момичето. — Нищо вече няма значение! Стига да знам, че ще се махна оттук и ще бъда с чичо Хенри, и то в Индия.

Като наблюдаваше сияещото лице на сестра си, осветено от танцуващите пламъци на огъня в камината, Чарлз си помисли, че Ориса няма да живее дълго при чичо си. Две години не я бе виждал и сега бе поразен от промяната, настъпила у нея през това време.

От хилаво малко момиченце тя се бе превърнала в необикновено красива млада жена. Помисли си също, че не прилича на никоя от тези, които беше срещал. Тъмните коси и магията на дълбоките очи й придаваха нещо от мистериозната красота, характерна за жените на Изтока.

— Знаеш ли, Ориса — каза замислено той, — лесно можеш да минеш за индийска принцеса.

— Не би могъл да ми направиш по-голям комплимент — засмя се щастливо тя. — В мислите си винаги съм била част от Индия. Никога не съм принадлежала на студа и душевната мизерия, сред които живях тук.

Помълча известно време, усмивката й помръкна и крайчетата на устните затрепериха. Каза, като с усилие сдържаше сълзите си:

— Никога не съм чувствала Англия като мой дом. Истинският ми дом бе при мама.

— Искаш да кажеш, че за теб истинският ти дом е Индия. Така ли?

— Когато отида в Индия ще знам, че съм се върнала у дома.

Чарлз се засмя доволно.

— Щом знам, че ти си щастлива в своята Индия, ще мога да замина с чиста съвест за Египет.

Ориса въздъхна тежко. Отново се замисли за опасностите, на които той щеше да бъде изложен в далечна Африка.

— Само да можеше да дойдеш с мен…

— Не вярвам, че ще мине дълго време, преди да се присъединя към полка си. В Египет вече са изпратени индийски войски, които всеки момент ще пристигнат в Порт Саид. Ще се присъединя към тях веднага след като стигна там.

В гласа му звучеше ентусиазъм, който показа на Ориса, че той се стреми към това, което ще му поднесе бъдещето. Чарлз бе привързан към полка си, обичаше своята служба и досега бе изпълнявал с успех всички поставяни му задачи.

Брат й бе шест години по-голям от нея и още от детските си години тя го обожаваше. Дори не ревнуваше от това, че майка им несъмнено обичаше повече него. От най-ранни години бе разбрала, че като първороден син и наследник на рода, между него и майка им имаше връзка, каквато никога не можеше да съществува между майка и дъщеря.

Все пак тя обожаваше своята красива и нежна майка. Когато почина от холера, Ориса преживя смъртта й като истинска трагедия. Но никога не забрави, че майка й се зарази, когато се грижеше за болното малко дете на една от местните им слугини.

Дори сега тя не можеше да понесе спомена за белия ковчег, който изнесоха от дома им в Делхи. Не можеше да приеме случилото се като действителност. За нея това бе някакъв кошмарен сън, от който всеки момент щеше да се събуди и да разбере, че не е истина.

Вместо това трябваше да преживее нова агония — сбогуване с всичко, което обичаше и бе неразделна част от нея, дълго пътуване до мрачната, студена и неприветлива Англия.

— Какво грозничко дете — бе чула тя някой да казва на жената, с която пътуваше на връщане от Индия. — Изглежда ми странно, като си спомня каква красавица бе майка му.

— Често грозните деца израстват и се превръщат в красиви млади жени — не се съгласи нейната придружителка.

Много пъти след това тези думи се връщаха в съзнанието й. Тя не можеше да се примири с непривлекателността си дори само защото красотата на Индия бе завладяла цялата й душа.

Не беше разбрала, че невзрачният й външен вид се дължи преди всичко на това, че след смъртта на майка си тя забрави какво значи да се усмихва. Винаги гледаше хората около себе си намръщена и сериозна.

Малко бяха нещата, които можеха да я накарат да се усмихне, особено след повторния брак на баща й. Но понеже бе млада, научи се да намира красотата, за която копнееше, в дребните и незначителни неща около себе си.

Така например огромните букети цветя, които виждаше да се продават в цветарските магазини, й напомняха за гирляндите в Индия и осветяваха с тънък лъч щастие мрака на нейното отчаяние.

Любуваше се на пролетното разпукване на пъпките на дърветата, които се превръщаха в нежни бели цветчета. Това я отвличаше от тъжните спомени и я караше да мисли колко чист и изящен е лотосът, преди да се разтворят листенцата му.

През лятото се заслушваше в песните на птиците и си представяше, че са шумните пъстри папагали, които пляскат с крила, къпейки ярките цветове на перата си в лъчите на палещото слънце.

— Какво ти става? — стресна я веднъж грубият глас на мащехата й, която я завари в такъв момент.

— Мъчно ми е за дома — отговори Ориса искрено. Не бе учудващо, че графинята не разбра какво иска да й каже.

— О, Чарлз, Чарлз! — каза развълнувано младото момиче. — Как мога да ти се отблагодаря? Знаех си, че няма да ме оставиш в беда.

— Това са подробности. От теб сега зависи много. Преди всичко трябва отлично да изиграеш ролята си — започна да я съветва като по-голям брат й. — Не забравяй, че ще ми докараш куп неприятности, ако генералът разбере коя си в действителност.

— Представи си, че по-късно ни се случи с чичо Хенри да отидем в Бомбай? Тогава какво трябва да правя?

— Това е малко вероятно, тъй като неговият полк винаги е дислоциран в северните райони на страната — опита се да я успокои Чарлз. — Но ако случайно попаднеш там, гледай да не се мяркаш пред очите му.

И двамата разбраха за кого става дума — високия мъж със студените сиви очи, който се казваше Майрън Мередит.

— Ще се постарая да направя както ми казваш.

— А сега — започна с жален глас брат й, — не ме карай да решавам повече въпроси. Уморих се. Последното, което трябва да решим, е къде ще спиш тази нощ.

— Мога да отида на хотел — предложи тя колебливо.

— Мислиш ли, че който и да е уважаващ себе си собственик на хотел с добро име ще даде стая на само момиче по това време на денонощието?

Ориса му се усмихна очарователно.

— Значи трябва да остана при теб.

— Така изглежда. Само се надявам, че Мередит няма да научи за това. Ще си помисли най-лошото. Но нека! Нямам намерение да давам обяснения на никого. Само се моля никой да не разбере, че татко все още е жив.

— Никой не трябва да го вижда в сегашното му състояние… Нека си го спомнят такъв, какъвто беше, когато мама бе жива, а ние — съвсем малки деца.

— Поради тази причина трябва да бъдеш извънредно разумна и внимателна. — Чарлз се превърна в строг настойник. — Ти ще бъдеш госпожа Лейн или както решиш да се наричаш по време на пътуването. Но щом стигнете в Бомбай, изчезвай!

— Обещавам ти, че ще постъпя точно така! — увери го Ориса. — И благодаря ти от сърце, мили Чарлз! Ти си най-прекрасният брат, който някой е имал!

— Ще добавя, че изглежда съм и по-умен, отколкото предполагах — усмихна се виконт Дилингам с нескрито задоволство.