Адриан Рогоз
Цената на бездната (8)

Когато се събудиха, Крумх се намираше към края на четвъртата игра. Дав хвърли поглед върху масата от оникс, после леко смутен, се приближи до автомата и поръча питие за себе си и за Умна.

След кратко време старецът трябваше да се признае за победен. С неочаквана сила, породена единствено от възбудените му нерви, безпомощно скръцна със зъби:

— По-малко се ядосвам от това, че загубих, отколкото от факта, че не разбрах как стана.

Богар се засмя и се разположи до масата. Машината премести коня си на a3, Дав прегърна Умна през кръста, както според легендата някакъв голям музикант от планетата Земя държал жена си в миналото и същевременно композирал на орган прелюдии и фуги, а зад тях Крумх мълчаливо гледаше развитието на партията. Премести на e5, после 3 на 5, 02 на K6, c4 на 6. Ходовете, които следваха ритмично един след друг, звучаха в съзнанието на стареца, роден от жители на съзвездието Еридан, със строга хармония, както навярно са звучели творбите на Бах за неговите съвременници.

Крумх се потопи в тази абстрактна музика, доколкото можеше да разбере развитието на играта. После, можейки повече да мълчи, започна да коментира, първо шепнешком, след това на глас. Неусетно се превърна в запалянко. Определението за запалянковците е, че са невежи и наивни хора, обладани от високомерието на познавачи.

— Старче — обади се най-после Дав, — оставих те четири пъти да си опиташ късмета. Сега е мой ред да се боря. Твоите размишления или са добри и тогава могат да послужат на противника ми, или са нелепи и ми пречат.

— Разбрах — засрами се Крумх. После постави длани на слепоочията си и промълви: — Не знам какво ми стана. Обхвана ме безкрайна умора.

Отведоха го до нишата, а после Дав продължи играта. След около три часа сън старецът се събуди ободрен. Изпи чаша хвс^[1] и без да продума, седна в креслото си. Едно странно съчетание на фигурите отново породи у него желание да помогне на Дав. Но стоически се въздържа и не продума до мига, в който машината предложи:

— Реми след единадесет хода.

И докато дясната врата се плъзгаше встрани, като че ли с нежелание, Умна и Крумх присъствуваха учудени на следния разговор между Дав и шахматната машина:

— Би ли повторил дебюта, при който загуби?

— Кога съм загубил? Щях ли да съм жив сега?

— Мислех, че и ти като мене смяташ ремито за неуспех.

— Ще имам пред вид и този вариант. Впрочем исках да те попитам, кои от твоите първи ходове доведоха до реми?

— Веднъж след Ka3, четиринадесет пъти след g4 и един път след h4.

— Благодаря! — весело рече Дав. Сега знаеше: ходът (g4 откриваше шестнадесетата партия. Чуха някакъв обезпокояващ шум.

— Спомних си — обади се старецът. — Когато онзи човек, за когото ми разказа, привърши играта, чух същия шум. По-късно, когато излетя с космическия си кораб, звукът беше друг.

— Време е да тръгваш или, по-точно, да тръгвате двамата така, както дойдохте…

— Смяташ ли, че ще успеем и този път? — попита Умна. — Това означава, че ще се измъкнем всички по-бързо. Горя от нетърпение да видя какво е направил баща ми.

— Аз мога да ти кажа. До този миг Кал трябваше да отведе кораба си до моя кораб. Но не го е сторил…

Щяхме да усетим вибрациите при кацането на „Среща“… Засега все още е зает с инвентаризацията на богатствата. Така че до неговото и моето идване ще ни чакате в „Непобедимия“. Разбра ли?

— Да — отговори Умна и се обърна към Крумх: — Стани за миг, за да седна в креслото!

— Може би е по-добре да си тръгнеш сама — колебливо рече старецът. — Аз бих останал още малко… — С нежен поглед се обърна към шахматната маса. После без видима връзка каза на Дав: — След двадесет и третия ход ти имаше безспорно предимство. Защо не продължи да го притискаш?

— И аз мисля, че ти имаше по-добра позиция — намеси се Умна. — Не можеше ли да спечелиш играта? Дав се усмихна смутено:

— Може би е само едно впечатление, макар че… и на мене така ми се стори. — Той прегърна Умна и попита Крумх: — Значи, още ти се играе… — Разбрах — усмихна се Умна и докато се приближаваше до отворената врата, прегърна Дав и му прошепна на ухото: — Този път нещата приключиха добре и отсега нататък вече няма да се разделяме.

 

 

Още преди да се затвори вратата след Умна, Дав направи знак на другите пленници да влезе някой от тях, но никой не се появи.

Машината започна шестия рунд, като премести бял кон на c3. Старецът дълго мисли, преди да постави пешката си на с5, после ходовете продължиха в постоянен ритъм: e4 на Kc,6б, g3 g6… След това стигнаха до така наречената позиция „затворена сицилианска“, както е била играна и някога, но с обратни цветове.

По навик Дав хвърли разсеян поглед върху масата. С известно безпокойство той се питаше защо никой не влезе в залата с шахматната машина. Никой ли не се е осмелил или чисто и просто се е намесил Ким Керим, който вече не искаше да бъде мамен? Крумх проумя намерението на машината от първата партия, което до известна степен вече беше разкрито, но тя имаше все още предимство. И все пак белите трудно щяха да оползотворят превъзходството си, ако старецът в желанието си за реванш не беше надценил възможностите си към финала. При тридесет и първия ход той отправи отчаян поглед към безразличния си „секундант“: защитата на Крумх беше съсипана.

— Трябва да ти кажа — рече Дав, когато старецът му отстъпи мястото, — че в моя космически кораб има и за ядене, и за пиене. Но съм принуден да призная, че тук… снабдяването е по-добро. Затова те съветвам да се разположиш до „бара“ и да си поръчаш каквото желаеш. Междувременно аз ще се забавлявам на тази прословута шахматна дъска…

— „Бар“ ли? Така ли наричате вие „продоволствената човка“? — със сериозен глас попита Крумх и се подчини на предложението на Дав. В това време Дав постави пешка на Г5 в отговор на откриването c2 на c3, почти безполезен ход на белите, но съответстващ на тактиката, използвана от машината.

Старецът поиска от „човката“ една задушена патица и докато й се наслаждаваше, си каза, че в залата за игра на живот и смърт вероятно съществува по-умел кулинаротрон, отколкото в другото помещение. Даже му хрумна да остане за цял живот тук, но не знаеше дали това е възможно и със съжаление стигна до извода, че ще трябва да се възползва от предстоящото отваряне на дясната врата. Лакомията, с която яде, му причини гадене. Тогава със страх си помисли за менюто, което го очаква в другите светове, и с носталгия си спомни ястията, употребявани от него тринадесет десетилетия.

 

 

Осмата партия. След първите ходове, направени бързо (c4, e6, Kc3, d5, d4, Kf6), те навлязоха в така наречения „дамски гамбит“, игран от легендарните Фишер и Спаски в четвъртата партия от техния драматичен двубой.

В акциите на белите Дав разгада с изненада стила на Ким Керим (в изкристализирал вид, но неотразен от летописците), преплетен с нечовешко мислене (както би играл гигантски механизъм, който в областта на майсторството би бил пак един Ким Керим). Всичко беше така зашеметяващо, та на Дав му се стори, че наблюдава палимпсест^[2], чиито видими пластове непрекъснато се отместват като измамни пътеки. Колкото пъти се бе състезавал с противници, които нямаха човешки вид, толкова пъти беше победил. Борбата с тях беше лесна, но все пак в нея имаше нещо много задълбочено. Ходовете бяха лишени от шлаката на психологизма, значение имаше само дълбочината на гмуркането във водовъртежа на вариантите. Приличаше на безкрайно мелодична музика. Вероятно това беше и стилът на самия Дав.

— Защо вече никой не може да влезе в това помещение? — ненадейно попита Дав.

— При гущерите главата е жизнена, а не опашката — иносказателно отговори машината.

— Е та? Ти два пъти ми позволи да възстановя опашката си…

— Твоите опашки заслужават да бъдат превърнати в елементите, от които са съставени.

— А какво се случи с тези, които излязоха? — ужаси се Дав.

— Те са вече навън.

— Наистина ли?

Вместо отговор на една от стените светна правоъгълник: Дав видя пред „Непобедимия“ Умна до подвижното кресло на Крумх. „Чакат двамата луди от семейството“ — усмихна се Дав, вече успокоен. Партията, за която се върна, беше спечелена от него: постигна реми и можеше да отлети от Техом.

Обаче някакво странно недоволство го завладя в същия миг. Да си тръгне, след като е бил победен?! Това значеше да се поведе по ума на Умна, което в същност и той бе желал цял живот. И все пак не това искаше или поне не по този начин. Не можеше да: се освободи от чувството, че е ощетен. Дори да не беше срещал друг шахматист със способностите на Ким Керим (а и с него ли играеше всъщност?), той не смяташе за убедително едно претърпяно поражение, което не можеше да обжалва. Нима неизменното право на машината тя да започва играта не значеше, че нейният противник по начало е в неизгодно положение? А в същност Дав имаше двувековна практика на шахматист, която отшелникът на Техом, изглежда, пренебрегваше.

Сякаш отгатнала разсъжденията и желаеща да премахне мислите му за подобно превъзходство, машината използва някои слабости в играта на черните пешки и зае позиционна линия, към каквато модерните шахматисти отдавна вече не прибягваха. Дав беше изненадан, защото в нападателния вариант на белите, използван от майсторите на Галактиката, долови новост, която даваше голямо предимство.

Величествените му комбинации изведнъж попаднаха на подвижни пясъци. Безброй пътища трябваше да бъдат обмислени и подбрани, едно титаническо изпитание за човека, което той би могъл да преодолее, макар че противникът му притежаваше същите способности да изчислява, но както винаги изпуснатите предимства рязко завиха към неизбежен провал.

Като загуби партията, Дав си каза, че ще позволи да го измамят; но измамникът в никакъв случай не беше машината, която нямаше представа за плана, насочен против нея. Дав сам се беше излъгал, като приписа на противника си несъществуваща техническа информация. Можеше ли техният двубой да се нарече „психологическа война“, щом като на Дав му се струваше, че мери сили със самия себе си?

 

 

Дав лежеше в нишата и беше радостен, че още не е усетил вибрациите от кацането на космическия кораб „Среща“. (Кап не бързаше да се върне, така че Дав имаше още време да постои в подземното царство на шахмата). Преди няколко часа си мислеше, че му е достатъчно едно реми, за да отлети от Техом, но го завладя тъга, че не е победил Ким Керим… И ето го пред втория провал! Сега ясно осъзна какво е почувствувал след първата партия: в него се беше явило желание за реванш. Осени го странната мисъл, че в същност Ким Керим си отмъщава на някого… Ами ако и той тъгува за реванш, както тъгуваше Дав?

Дав се отказа от безполезните въпроси и седна до шахматната маса. Началото на спора (d3, e5, c4, Ke7, Kc3, Kc6, g3, g6) се вливаше, както при първата партия, във вариант от така наречената „затворена сицилианска“ позиция.

Дав промени намерението си. Въобще способността му да следи и да избира далечни варианти се сля с възможността да организира конкретния план на борбата; обаче феноменалните видения, описани от изчислителната машина, се свеждаха до исторически граници: стратегията и тактиката й зависеха от информацията, програмирана някога от Ким Керим, и от по-новите придобивки, получени от досегашните й противници. Впрочем този път Дав се бореше срещу двойката Керим и изчислителната машина, като се стремеше да бъде на равнището на тяхната шахматна подготовка.

Нещо повече, Ким Керим твърдеше, че да се бориш срещу машината, това значеше да воюваш с него и Дав стигна до извода, че ще трябва да играе така, както ако противник му беше само изчислителната машина. Самото редуване на началните ходове го доказваше. Той реши при първия удобен случай да разбули загадката на двойната игра.

Както в славните времена на шахмата, битката продължи три дни, ако не смятаме, че през това време Дав поспа три пъти. След края на борбата, завършила наравно, той прецени, че е проумял някой от съществените позиции на „чудовището“.

Дясната врата се плъзна послушно. Самото й изчезване беше покана за излизане на свобода. Но на Дав му се стори, че този път бученето, което се чуваше след всяка равна игра, беше по-дълго. Можеше ли да напусне арената сега, когато се решаваше съдбата му? Кап още не се бе върнал, иначе виброфонът би известил на Дав даже когато спи.

— Няма ли да си тръгваш? — чу той гласа на партньора си. Този въпрос ускори решението му.

— Не!

— Тогава вратата ще се затвори и ще започнем нова партия, така ли?

Предложението звучеше като въпрос, сякаш машината искаше съгласието му.

— Не виждам защо е необходимо вратата да се затваря. Но можем да започнем нова партия.

Разгръщането на десетата партия протече вълнуващо.

След началото, което беше изиграно бързо (d4 на d5, с4 на e6, Kc6 на Kf6), по странен начин те стигнаха до началото на осмата партия. Като размишляваше над втория си провал, Дав се укоряваше само за една грешка, допусната в края на двубоя, а противникът му сякаш отгатна мислите му, защото след деветия ход избра друг стратегически похват.

— Защо промени играта си? Нали тогава ме би?

— Победих те на края благодарение на един твой ход, който няма да повториш. За да те победя отново, трябва да усъвършенствам ударите си.

И наистина с един изумителен ход в еволюцията на шаха машината се доближи много до начина, по който организираха нападението си съвременните майстори на Галактиката. А именно „прогресът“ на белите облагодетелства Дав, който беше по-запознат с този начин на борба.

Щом беше изчерпан и епилогът на драмата, чудовището за първи път си позволи да коментира:

— Невероятно явление: когато играх по-слабо, те победих, а сега играх по-добре и постигнах само реми.

Неволният хумор на машината едва докосна Дав, който в момента трябваше да вземе решение: вратата беше отворена, а отгоре проникваха вибрациите на „Среща“… Въпреки отсевките на човечност в гласа на противника му, Дав беше убеден, че думите не бяха изречени от Ким Керим.

Изведнъж стана нещо изненадващо: преди още партньорът й да даде съгласието си за започването на единадесетата партия, машината, желаеща да продължи борбата, премести пешката си от e2 на e3. Същевременно вратата остана отворена.

— Ким Керим — викна Дав и погледна с пренебрежение към галерията, която извеждаше навън, — ако искаш да играем още, кажи!

— От тебе зависи дали ще играем, или не. Какво искаш?

— Искам с тебе да се преборя…

— С мене се бориш…

— Аха! Без машината не си в състояние…

— Победи ли я, та да имаш претенции да играеш с мене?

— А ти победил ли си я? — ожесточи се Богар. Събеседникът му не отговори. — Тогава ще попитам тебе — обърна се към машината, — някой побеждавал ли те е?

— Никой и никога! — отвърна със смешна, но страшна убеденост чудовището.

— Кой лъже? — продължи Дав. — Защото един от двама ви лъже.

— Много си прибързан в изводите, момко — реши да се обади отново Ким Керим. — Вярно е, че от момента, в който заразих с порока на шахмата тази планета, не съм успял да победя машината (иначе бих я разрушил), но и тя не ме е побеждавала. А ти вече имаш две загуби. Нашите сили не са равни.

— Нищо не разбрах — обади се Дав. — Защо намесваш планетата?

— Значи, ти не си доловил, че играеш с цяла планета? — подигравателно прозвуча гласът.

Сега беше ред на Дав да занемее. Истина е, че сред легендите, разказвани за личността на Ким Керим, имаше и такава, според която той бил „опитомил“ една планета и я научил да играе шах, но никой, даже и Богар, не смяташе „шахматната планета“ за нещо друго освен за едно митично схващане за непобедимостта.

Дав се задълбочи в играта, сякаш от нейната същина можеше да се добере до истината. Той не повярва в казаното от Керим, но все пак преразгледа нещата в светлината на тази хипотеза. Беше явно, че неговият противник не постъпва като човек въпреки необикновения му инсигт^[3]. Не можеше обаче да смята ума й нито за животински, нито за електронен въпреки многобройните автомати, които непрекъснато усещаше: не беше срещал такава дълбочина в изчисленията никога, дори в партиите, останали от Ким Керим.

Какви комбинации, дяволски противоречиви!

Сякаш времето бе спряло и само откъси от неговата безкрайност проблясваха, досущ като риби, останали живи от изчезналата фауна на океан, който е претърпял експлозия…

 

 

Да превърнеш една планета в шахматист, това е необикновена, фантастична мисъл! Но как? За да стане шахматист, Техом би трябвало преди това да притежава способността, която се нарича мислене, да има ум или както се разказва в старите предания, самата тя да е един мозък. Едно фантастично създание! А и двете слънца с тяхната смущаваща гравитация… Партиите, които продължаваше да играе, избледняха от завладялата го мисъл за планетата, надарена с разум. Неизброимо много неврони трябва да притежава този колос! Дав усети, че му става лошо и се запита дали щеше да приеме борбата, ако знаеше кой ще му е противник. После изпадна в лудостта, често проявявана от математици, вкопчени в двубой с безкрайността, и си каза, че би се състезавал и с Космоса, ако той умееше да играе шах.