Адриан Рогоз
Цената на бездната (7)

Той се спря, разколебан между две бездни.

При все че за пръв път в живота си претърпя поражение, той не се изплаши от гласа, който го зовеше към глъбините на планетата. Всякога би бил в състояние да постигне равна игра с чудовището, а някакъв глас му нашепваше, че може и да го победи. Защо да се противопоставя на този повик, за чието осъществяване в същност се беше родил? Нали Ким Керим заяви, че в действителност той е играл с него? „Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе“ — чу отново последното желание на Грегори Богар. Обаче пак той му беше казал: „Шахът да бъде средство за твоето усъвършенстване!“ А как ще се усъвършенства, като върви срещу собствената си природа?

Внезапно странно небесно явление привлече вниманието му. През времето, прекарано в подземното царство на Ким Керим, на небосвода на Техом се беше появило второ слънце. Той видя двете слънца едно до друго: еднакви, но и двете по-малки от слънцето, което зърна при кацането си. Знаеше само това, че първото слънце имаше червеникав цвят, докато неговият спътник беше синкав. Бяха като две очи, които го разглеждаха настойчиво… Две очи, които вървяха против природата. „Глупости! — рече на глас Дав. — Ако добре разбирам думите на баща си, природата ми е човешка. Това искаше да ми каже. И наистина беше прав.“

С тези слънца, които гледаха Дав, сега се сливаха тъжният поглед на Щайниц, отчайващият порив към съвършенство на Морфи, ожесточената жажда за борба и примирие в очите на Ласкер. „Умна!“ — като вик го прониза името на любимата жена. С върховно усилие Дав се изтръгна от тяхната магия и се спусна към летателния си апарат.

Познатите вещи в ракетоплана събудиха у човека, роден в пространството, чувството, че е у дома си. Не можеше ли да се закълне, че не се чувствува у дома си в царството на Ким Керим? Ах, ако Умна беше до него, би му било по-леко!

Мисълта за Умна му даде сили да включи двигателя на апарата. След няколко секунди кръжеше над звездното гробище. Потърси проницателните очи, отразени от двете слънца. Техните еднакви кръгове, но различно оцветени, сега му се сториха като знак на безкрайността, в която се сблъскват всички противоречия. „Обещах на стареца да се върна и да му разкажа какво се случи… А струва ли си само за това да се връщам? Той пак няма да иска да ме придружи. Но обещах и на Ким Керим… Е та? С идването си тук му доказах, че не се боя… Да, но той спечели една партия, а ти успя да му измъкнеш само реми…“

Дав се развълнува от този спор и неволно насочи малкото си превозно средство към фунията, която го очакваше. „Борбата не беше справедлива! — Тази мисъл блесна в ума му. Явно условията на срещата бяха в негова полза. Най-големият шахматист на всички времена не е нищо друго освен един жесток маниак, лишен от скрупули.“

Не се боеше да слезе в подземната цитадела, но жаждата за победа вече не го въодушевяваше, както преди.

Даже краткото стълкновение с личността на Ким Керим го караше инстинктивно да се досеща, че налудничавата фантазия на домакина му подготвя и други изненади. „Боиш се да спечелиш, така ли?“ — с насмешка се запита и се загледа в звездния знак на безкрайността. Но сега двете слънца, които сякаш искаха да му се подиграят, се превърнаха в ласкавите очи на Умна. „Мила — въздъхна Дав, — ти си единствената ми родина…“ После реши да отлети до космическия си кораб и да напусне тази планета.

И изведнъж забеляза изплашен, че недалече от фунията се очертава познат кораб Беше „Среща“

Умът на Дав заработи трескаво.

 

 

Само за миг се насочи към входа на бездната; после набра височина и се запъти с пълна скорост към „Непобедимия“.

Космическият кораб си стоеше невредим там, където го беше оставил.

Планът му беше прост: ще се върне и ще извоюва на шахматната маса свободата на Умна и на баща й. Но все пак сега не беше толкова убеден, че хитростта ще му помогне, както беше преди, когато предложи на стария КМ да го придружи. Ами ако? Страшна мисъл прониза ума му. Ако Умна вече е влязла в помещението на чудовището? Каквато е нетърпелива и решителна, би била в състояние да го стори. Дав усети, че го обля студена пот. Умна умееше да играе шах, но не чак толкова добре, че да постигне реми (дори и в партия с безсмисленото откриване g4).

Измъчван от този страх, Дав включи средните двигатели на космическия кораб. Щом достигна височината, която му даде възможност да огледа околността, той насочи „Непобедимия“ към изхода от лабиринта на Ким Керим.

Кацна точно на онова място, където го изведе ескалаторът. После взе лазерния пистолет, метна на гръб реактивната раница и се запъти към входа на катакомбата. По пътя остави следа с изгарящ лъч, която да помогне на Муни бързо да намери гробището на космическите кораби.

 

 

Посрещнаха го тържествено. Малцина от пленниците на Техом бяха имали възможност да видят как се отваря дясната врата в помещението на чудовището. Ремито, постигнато от Дав, което за тях се равняваше на победа, им даваше надежда за спасение.

Заобиколен от пъстрата и шумна тълпа на своите неволни привърженици, Дав се мъчеше да открие сред разноликите физиономии любимото лице на Умна. Обаче се озова в мечешката прегръдка на Муни.

— Добре дошъл! — пожела му Кап на ухото. — Да бягаме оттук и ще те направя човек! — Къде е Умна? — трескаво попита Дав и се измъкна от прегръдката на капитана. Видя я до него, беше нетърпелива, щастлива, но и малко притеснена от вълнението, породено от срещата с нейния любим.

Дав се приближи до Умна. Той я гледаше толкова пламенно, че даже пленникът, дошъл от планетата Регулус, където съществуваха пет пола, веднага разбра какво става между тези двама представители на вида XX, дори и той потръпна от силната им любов.

Дав прегърна Умна и я отведе в една от нишите на стената, сякаш бяха сами на този свят.

Никога любовта му не е била по-силна, както в тази въображаема нощ. Чувствуваше Умна много по-своя, отколкото когато и да било. Утрешната среща с Ким Керим пораждаше у него възбуда, въпреки че беше развенчал мита след първия манш на борбата. Може би задоволството се дължеше и на това, че подбудите за срещата би одобрил и Грегори Богар.

 

 

— Мила сестричке, не мога да повярвам, че си до мене — каза Дав, когато се събудиха. — Ужасен страх изживях, когато открих „Среща“ между космическите кораби, попаднали тук…

— Нима не ме видя, когато стената стана прозрачна? Бях долепила лицето си до нея…

— Не, вижда се само от тази страна… Боях се да не си се осмелила да влезеш в помещението на… чудовището.

— Ако не бях те видяла, щях да го направя…

— И сега щеше да бъдеш разложена на съставните си елементи.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем сериозно ти говоря. Никой ли не ви е казал какво се случва в подземията на Техом?

— Не сме разговаряли много. Тези разнолики създания говорят на ужасно трудни езици. Разбрах само, че в другата стая се играе шах. После те видях как стана и си тръгна… Освен това баща ми е завладян от една мисъл, която се породи, когато кацнахме тук. Не се тревожи… ще я чуеш от него. Изгаря от нетърпение час по-скоро да се измъкне от тази… дупка. Така че един от нас двамата на всяка цена трябваше да влезе…

— И двамата сте луди! Ако не постигнехте реми, щяхте да…

— Как не бих успяла да постигна реми, мили мой? Забравяш, че съм побеждавала дори Ламб!

Дав вдигна ръце обезоръжен, после се засмя и притисна до гърдите си тази, която съдбата му бе предопределила.

И наистина Кап, щом видя отново Дав, го дръпна настрана и му каза победоносно:

— Ние сме най-богатите хора в Галактиката.

— Какво си открил пак? — развеселен, попита Дав, който поради дългата раздяла проявяваше снизхождение към алчността на Муни.

— Нищо ли не си видял? — възмути се Кап. — Жалко за твоята наблюдателност. И ти си човек, който се хвали, че е първокласен шахматист!

— Не се хваля…

— А името на космическия ти кораб какво е?

— Вече не съм непобедим. Загубих една партия…

— Вече и за шахмат не те бива — избърбори Кап. — Но няма значение. Ти имаш заслуги. Ако Умна не беше ме повлякла да те дирим, нямаше да кацнем на Техом. Така че не е голяма загуба, че са те били. Щом се измъкнем оттук, ще се заловим за работа.

— Каква работа?

— Ще ти кажа, че тук ни чака кой знае откога най-гигантското гробище на космически кораби. Всяка част има огромна стойност. Какво повече да говорим, попаднали сме на истинско съкровище.

Дав беше в толкова добро настроение, че финансово-археологичният порив на Кап не го ядоса, даже, напротив, имаше приятното усещане, че присъства на необикновено природно явление.

— Добре, но преди това трябва да се измъкнем оттук. Как смяташ да решиш този проблем?

— Както излезе ти, така ще излезем и ние. И не ме занимавай с дреболии. Е, навигаторе, я ми кажи, нищо ли не забеляза, когато мина през звездното гробище горе? Нищо ли? Нищо? — възкликна Муни, отчаян от мълчанието на Дав. — Къде са ти били очите? Недалеч от мястото, където кацнахме, се намира… Току виж, че не си чувал за „Сарпаканта“.

— Чувал съм — продума Дав, — как е възможно да не съм чувал!

— Е тогава предполагам, че разбираш какво значи да откриеш космическия броненосец, който преди сто и тридесет години е завладял пет слънчеви системи. Корабът „Сарпаканта“ от втората експедиция лежи там, пълен с богатства, които са на наше разположение. Наградата за намирането му е огромна. Е, какво ще кажеш?

Дав не му отговори, защото отново го заобиколиха пленниците на Ким Керим и го отрупаха с въпроси. Бяха го видели отвъд стената, и сега смятаха, че борбата не е чак толкова тежка, колкото им се бе струвала (още повече че мнозина от тях сега добре познаваха шахматната игра), а пленените по-късно, които никога не бяха надзърнали отвъд стената, бяха убедени, че „ветераните“ прекалено много са изплашени и така всички бяха изпълнени с надежда. Даже и старият КМ Крумх се показа по-смел.

— Поздравявам те! — каза той на Дав. — Доста бързо успя да постигнеш равна игра. В сравнение с онзи, който излезе преди тебе, как му беше името?

— Гутрие.

— В сравнение с него ти игра светкавично. Досадно дълго стоя той там. Докато си тръгна, ми се стори, че са минали години…

— И Ким Керим ми каза, че никой досега не е стигнал до реми толкова бързо.

— Ким Керим ли? Оня страшен шахматист, за когото ми говори? Значи, е жив? И ти разговаря с него?

— Засега само с неговия глас. Може би следващия път ще ми се представи лично.

— Добре е, че не изпадна в цайтнот.

— Цайтнот ли? Какво е то?

— Как, нима не знаеш какво значи цайтнот?

— Знам от прочетеното. Но в практиката не успях да разбера какво е. Впрочем там (и Дав посочи към залата с машината) времето няма никакво значение.

— Я виж ти! А ние тренирахме с часовник в ръка…

— Е, старче, сега ще приемеш ли да дойдеш с мене?

— Още не съм решил. Но ти вече имаш кого да спасяваш от бърлогата на Ким Керим (Крумх посочи с поглед Умна). Опитай се и ако се върнеш пак, ще поговорим.

 

 

Дав имаше намерение да освободи първо Умна, но както тя, така и Муни изказаха друго мнение. Умна искаше да бъде убедена, че баща й ще се измъкне от подземната тъмница, а Кал гореше от нетърпение по-скоро да стигне на повърхността.

— Първо ще изляза аз — заповяда решително. — Нямам време за губене. Богатството, което лежи над главите ни, веднага трябва да бъде описано.

— Както искате — съгласи се Дав. — Даже така е по-добре. Ще изведа първо Кап, после Умна и вероятно стареца, с когото разговарях. През това време Кап с моята реактивна раница ще може да стигне до мястото, където сте кацнали. По целия път съм направил с лазера следа.

Когато привърша тук, искам да намеря „Среща“ до „Не победимия“, който съм оставил до изхода от катакомбата. А що се отнася до описването на имането, да не говорим повече. Ще го направиш при друг случай Засега се задоволи с това, че си открил „Сарпаканта“

— Я не ме учи какво трябва да правя — измърмори Муни. — Да се махаме по-скоро, пък ще намерим време за всичко.

Последвалият спектакъл се стори на пленниците истинска премиера. Не бяха виждали подобно нещо.

Дав пръв стъпи на малката платформа, а Муни след него.

— Да видим дали ще ви пуснат заедно — рече някой.

— Защо да не ги пуснат? — отговори друг. — Между нас има и четириноги, и многоглави.

И сякаш за да потвърди това мнение, вратата о плъзна встрани и направи път на двамата мъже да влязат в залата.

— Е, сега какво ще правим? — попита Кап, след като вратата се върна обратно.

— Много просто — отговори Дав. — Ще извоювам свободата си. Онова удобно кресло, поставено пред миличкото електронно чудовище, те очаква.

— А ти каква роля ще изпълняваш тук?

— Ще ти бъда асистент, ще те насърчавам и ако по желаеш, мога да ти предложа нещо за пиене. Какво искаш? Мляко, шира, има двадесет и осем вида еликсир има и згромб… Аз например в твоя чест ще изпия един еликсир… Да видим дали има! Един еликсир, моля.

След няколко секунди от стената се подаде поднос и предложи на Дав поръчаното питие.

— Бре, каква дяволия! — засмя се капитанът и се приближи до хранителния автомат. — Хвърли и на мене един згромб! — Плочката отново се показа и едно приспособление метна чашата със згромб върху Кап. — Полудял ли е? — викна изпръсканият с оранжева течност Муни.

— Нали му поръча да ти хвърли един згромб? — отвърна Дав и едва се сдържа да не се усмихне. — Роботът изпълни желанието ти. — Трябваше да кажеш само: искам един згромб. — Подаде му питието и добави: — Пий и почвай да играеш!

Капитанът разярен изпи чашата и седна до масата от оникс:

— Да, ще играя. Много си важен. Мислиш, че не мога да измъкна равна игра от едно животно! Но какъв е този глупав начален ход? През живота си не съм виждал такова нещо.

След двадесет хода капитанът беше в нокаут, според един израз, останал от древността.

— Дай ми още един згромб! — с мрачен глас каза на Дав. — А след като утоли жаждата си, заяви: — Тази машина играе глупаво… Само луд човек като тебе може да я разбере. И понеже се опита да ми се подиграеш, ще те накажа. Смятах да ти отстъпя наградата за „Сарпаканта“, но размислих. Вземи каквото искаш от гробището, обаче „Сарпаканта“ остава за мен. Сега направи необходимото и ме изведи оттук!

— Виж какво, Кап — заговори Дав със сериозен глас, макар че се усмихваше като дете, което е направило някаква лудория, — не съм ти се подиграл, но трябваше да се убедиш сам, че не е толкова лесно излизането от тази дупка. Помисли: то съществува от векове и само шестнадесет души, а с мене — седемнадесет са постигнали равна игра. А що се отнася до „Сарпаканта“ и до… съкровищата, струпани около него, никак не ме интересуват. Доказателство за това е, че даже не съм ги забелязал. Те за мене не съществуват. А сега ме остави да играя!

— Надявам се, че няма да ме държиш цяла вечност в тази клетка — измърмори Муни и с любопитство се приближи до автомата.

При втората партия, която започна с ход от a2 на a4, Дав искаше да изпробва способността на машината да се самоусъвършенствува (а в последна сметка силата на Ким Керим да навакса „изгубеното време“) и прибягна към ново превъплъщаване на позицията, чрез която дванадесетият шампион на планетата Земя раздруса Фишер; вървеше по собствен път към фазата, която по негово мнение щеше да му осигури позиционно превъзходство; при деветия ход неговият противник игра по-различно от предишната среща, но Дав в същност очакваше това и се впусна в един вариант, грижливо подготвен. Успя да отбие контраатаката на белите, дори спечели известно предимство, обаче развръзката на борбата още беше далечна и неясна.

— Повече от пет часа играете — дръпна го Кап за рамото в един от най-вълнуващите моменти. — Наситих се вече на згромб. Искам да хапна нещо.

— Добре — отегчено рече Дав, който бе разбрал, че е излишно да се бори повече за победа, а само за равна игра, защото Муни беше до него и му пречеше. Той отново ускори края чрез рязко опростяване на играта. — Иди и яж. Поръчай си ядене, както си поиска згромб.

— Виж за това не бях се сетил! — засмя се Кап. — Мислех, че тази дяволия е само за напитки. Та нали няма да стоим тук години наред!

— Години не, но седмици са прекарали мнозина, преди да се спасят или да бъдат разложени на съставните си елементи.

— Напразно ми говориш за отвратителни неща — захили се Кап. — Няма да ми убиеш апетита. Ти няма ли да хапнеш?

— Не. И ако имаш желание по-скоро да се видиш навън, остави ме да се съсредоточа!

Изминаха още около два часа до момента, в който Муни чу Дав да възкликва: реми!

Дясната врага се плъзна веднага за най-голяма радост на капитана.

— Браво, моето момче! Не напразно те нахоках, добре се справи… Е, сега те оставям. Чака ме „Сарпаканта“. И си отбележи, че сръднята ми мина. Грижи се за Умна! И бъди внимателен, не бързай! Не е необходимо. До вашето излизане ще се опитам да инвентаризирам най-ценните богатства.

Щом се затвори врата, ескалаторът понесе Муни към изхода. Когато остана сам, Дав направи знак на Умна да влезе в залата с шахматната машина. Както след първата партия, помещението започна да вибрира от странен шум като от двигатели или разместване на земни пластове.

— Какво бучи така? — попита Дав, без да чака отговор.

— Зареждам се с енергия — долетя обяснението, което беше доста хумористично за една машина. — Това е моят згромб.

Дав се изненада, когато видя, че влиза Крумх със своето подвижно кресло, но в същност той беше седнал в скута на Умна.

— Ето я опашчицата на това двуглаво създание! — весело я посрещна Дав.

— За втори път измамихме Ким Керим — прошепна Крумх, а двамата младежи му помогнаха да седне във фотьойла до масата от оникс. — А сега… кой ще излезе пръв: главата или опашчицата?

Дав и Умна се погледнаха съзаклятнически и отговориха едновременно:

— Главата!

— И аз смятам, че е за предпочитане да изляза пръв… Докато дойдете вие, ще имам време да помисля за новото си положение… — После се обърна към Дав: — А щом вече извърших това безумие, бих искал да изиграя и аз няколко партии…

— Щом искаш! Имаме на разположение още… двадесет, защото машината поднови играта с a3. Прав е бил Гутрие…

— Аха! Ще изреди всички ходове до h4?

— Така изглежда. При втората партия белите откриха с a4. Не си ли уморен?

— Не. Спах много, преди да вляза…

Тогава чуй какво ще ти предложа. Докато ние поспим, опитай се да постигнеш реми. А когато видиш, че се отваря вратата вдясно, събуди ни! Обаче не играй много партии…

— Какво значение има! Забелязал съм, че след равна игра, партиите се подхващат отново…

— Никога не можеш да знаеш как ще постъпи тази машина, която — вече се убедих — се учи от собствените си грешки. Ние я измамихме, но не е изключено следващия път да не ни провърви. И не забравяй, че я ръководи Ким Керим… един опасен безумец.

Дав и Умна се уединиха в една от нишите на стената. Той забеляза развеселен, че при изречената заповед сега, когато го придружаваше Умна, площта в нишата беше двойно по-голяма от тази за един човек. „Току виж, че Ким Керим е искал да ми достави удоволствие… А по-вероятно е чудовището да ни смята за един човек.“

Тази последна тяхна любовна среща различно отекна в душите им. След като отминаха страховете й, Умна се подчини на повелителния повик на бъдещето, на вродения стремеж за продължаване на рода, който ръководи съдбата на всяка жена. А Дав беше обхванат от разкъсващото и сладко усещане за невъзвратимост. Той позна душевни състояния, които се сродяваха единствено със смущението пред ограничените човешки възможности в сравнение с космическата безкрайност или на човешката безкрайност в сравнение с онази безкрайност, която е невъобразимо по-голяма. Митът за непобедимостта му, който сега се свеждаше до обикновеното си значение, до постигането на равна игра, привидно придаваше на чувствата им други отсенки.