Адриан Рогоз
Цената на бездната (5)

Подтикван от сходството със себеподобни биоформи, Дав веднага се запъти към една от групите хуманоиди. Посрещна го не много висок човек, облечен в спортни дрехи, съставени от отделни модули, каквито носеха и неговите другари. Следователно в този въздух можеше да се диша.

— Добре дошъл! — рече му той на третия галактически език и в единственото му око без вежда проблесна усмивка, която се стори на Дав подозрителна. Лицето му беше мораво и набраздено от дълбоки бръчки. — Предполагам, че когато си попаднал в капана, не си очаквал да намериш тук такъв панаир…

— Може и да съм очаквал — отговори Дав. — Ти откъде си?

— От планетата Глаф, принадлежаща към системата Саргами…

— Ние я наричаме Прокион…

— Това значи, че идваш от…

— Не, аз съм КМ^[1], но родителите ми са дошли от планетата Земя.

Останалите хуманоиди също се приближиха до Дав и той видя, че и техните лица са като на старци.

— Изглежда, отдавна сте тук.

— Последният от нас, който попадна в това подземие, дойде преди петнадесет години. Обаче Крумх — ето онзи старец, който седи в креслото — е пристигнал преди тринадесет десетилетия… И той като тебе е един КМ и е тук от малък.

— За него този ад е бил нещо като сиропиталище — ухили се някакъв индивид със зеленикава трапецовидна глава и увиснали уши.

— Защо не съблечеш тези звездни дрипи — попита някакъв дългоран, по чието птиче лице Дав предположи, че е от планетата Капела. — Няма нужда — продължи той, когато забеляза, че Дав проверява своя атмоскоп. — Всички простосмъртни от разновидността XX превъзходно дишат в тукашния въздух. — И докато Дав сваляше шлема си, добави с почти човешко високомерие: — Ясно е, че тази бърлога я измислил някой от нашите!

— Не сте ли опитали да излезете от кафеза? — огледа ги Дав и заговори в техния стил. Не му отговориха.

— Значи, не сте успели. — Всички злобно се изсмяха.

— А тези маси за какво служат?

— Това са шахматни маси. Никога ли не си чувал за тази игра? — отново се засмяха те с някаква отчайваща веселост. Сподавено се изкиска и старецът в креслото.

— Чувал съм — засмя се и Дав. — Именно заради шаха кацнах тук. За разлика от вас аз не паднах в капана, а дойдох нарочно, за да играя шах. Разбирате ли?

Смехът им секна, но след няколко минути отново екна оглушително. По сбръчканото лице на старика се стичаха сълзи, най-после с мъка изрече:

— Този човек е луд!

— Може и да си прав, старче — каза Дав. — Впрочем така ме наричат — безумеца на въздушното пространство.

— Добре, безумецо! — добави Крумх, който имаше вид на мъдрец и от останалите същества с човешки образ най-много приличаше на Дав — Нищо по-лесно от това да опитаме. Отведете ме до масата! — заповяда той.

— Откъде си? — попита го Дав, докато подреждаше фигурите си.

— Епсилон от Еридан наричате вие Слънчевата система, откъдето са дошли родителите ми. Играй ти с белите. Когато съм попаднал тук, съм бил на две-три години. Добре премести, но сме едва в началото на играта. Мога да твърдя, че нищо друго не съм правил през живота си, освен да играя шахмат. Научиха ме да играя както децата по другите планети учат занаят за цял живот. Не мисля, че последният ти ход беше добър. Вероятно умът ми е бил подходящ за такова занимание защото в началото много рядко някой ме побеждаваше а по-късно никой вече не беше в състояние. Добре се справи. Това значи, че си по-опасен, отколкото изглеждаш. Тогава защо не играеш по-агресивно?

— Защото ми прави удоволствие да играя с тебе — усмихна се Дав.

— Да играеш или да си играеш?

— И едното, и другото.

— Не бързай да се радваш. Не си ли задаваш въпроса, защо все пак не съм се осмелил да вляза в залата където се играе на живот и смърт?

— Не, защото засега не познавам правилата на другата игра.

— Спри за миг! Много са ти прикрити маневрите Наистина ли смяташ, че можеш толкова бързо да ме сразиш? Но нека се върнем на нашия разговор. Не става дума за друга игра, а за друг противник: една необикновена машина или човек със страшен ум, защото зад машината вероятно пак човешки ум стои. Обаче никой нищо не знае, защото никой не се е върнал оттам.

Старикът посочи с ръка сводестия вход насред стената в дъното на огромното помещение.

— Много ли смелчаги са влезли да опитат?

— Много, но никой не се е върнал да разкаже какво му се е случило.

— Говори се, че все пак неколцина са се спасили. Успях да срещна само един от тях, също вече стар човек малко смахнат и пияница.

— Значи знаят за тази планета и не са помислили да ни спасят?!

— Носят се най-различни слухове. Но никой не вярва в тях.

— А ти как си повярвал?

— Нали каза, че съм луд! — усмихна се Дав.

— Луд или не, но се възползва от разговора, за да ме притиснеш — измърмори Крумх. — Ето как ще ти отговоря аз.

— Страшно играеш, дядка! — възкликна Дав. — Защо не си се опитал да се спасиш?

— Може би съм се страхувал — изстена старецът.

— Страх от машината ли?

— От машината, а може би и от външния свят. Умея само да играя шах. Дори да бях се спасил, какво щях да правя? Нищо не разбирам от космически кораби… Горе щях да умра. Тук ни дават и ядене, и пиене, а тези, които са от друга биологическа категория, получават необходимите за дишането газове… Тук имам всичко, което ми трябва, за да преживея. Навърших сто и тридесет години и ще поживея още няколко десетилетия… Започна да усложняваш страшно много играта. Внимавай да не паднеш в собствените си уловки. А що се отнася до този човек, не е изключено да е казал истината. Струва ми се, че четирима от тези, които бяха в плен заедно с мене, успяха да се избавят.

— Какво ти дава основание да вярваш в това?

— Там има две врати.

— Нищо не се вижда.

— Сега не, но щом някой влезе, стената става прозрачна.

— И как може да се влезе в другото помещение?

— Стъпваш на малката платформа пред входа и вратата се отваря автоматично. Този ритуал се предава от поколение на поколение, защото вероятно постройката съществува от няколко столетия…

— От няколко столетия? А тези, които умират?

— Тях ги поставят в онези ниши, ей там, а останалото е работа на машината. Ама че ход! Къде искаш да стигнеш?

Почти през цялото време разговаряха и непрекъснато местеха фигурите. Изведнъж старецът се замисли.

— Каза ми, че там имало две врати — настоя Дав.

— Да говорим по-малко и да играем по-внимателно — изхриптя Крумх. — Така… най-после разбрах… Намерението ти беше нечувано, обаче не прояви достатъчна ловкост. Ако този твой ход не беше толкова странен, щеше да ме измамиш… Ха, ха, ха! — Сияещият старик се размърда в креслото. — Можем да продължим. Да, има две врати. Само четири пъти се е отворила вратата вдясно. След всяка нещастна среща се отваряше лявата врата.

— А ти откъде знаеш как са протекли партиите?

— „Екранът“ свети през цялото време, докато играчът е в помещението, а щом стане от масата, с един поглед мога да преценя как е завършила играта. Всеки път, когато се отваряше дясната врата, борбата завършваше наравно. Какво правиш? Ще загубиш, ако играеш така.

— Подарявам ти тази партия, старче. Ти я заслужаваш.

— Пак ме заставяш да губя времето си с астрономически изчисления.

— Не те заставям, обаче ти не щеш да отстъпиш…

— Наистина ли се надяваш да ме победиш?

— Не знам. Играеш превъзходно и за да спечеля, трябва да атакувам там, където предполагам, че си по-слаб: тласкам те към лабиринта на вариантите.

— Тласкаш ли? Ти ме блъскаш! Но почакай, момче, никой не може да ме принуди да взема топа ти…

Дав се засмя, пригласяха му и зяпачите, които не бяха много силни играчи, обаче разбраха, че старецът не е така самоуверен, както преди малко.

— И после?

— И после — ето! Местя тази невинна пешка…

— Не, аз питах за двете врати, за четирите равни игри и за пияницата Гутрие, който се е похвалил, че е победил машината.

— Лъже! — възмутено извика Крумх. — Никой, не е побеждавал досега машината. Поне от сто и тридесет години насам. Можеш ли да ми опишеш онзи тип?

— Би ли го познал? — Дав извади от джоба си микрофилма, който направи в онова наколно свърталище. Старецът дълго го разглежда, после измънка:

— Мисля, че си спомням мутрата му. Но той лъже.

— Значи, е постигнал равна игра…

— Да. После излезе от помещението през дясната врата и след няколко часа нашата пещера се разтърси като при излитане на космически кораб. И при твоето пристигане усетихме вибрациите от кацането… Пак ми хвърляш прах в очите! Сега ми отстъпваш дамата.

— Погледни добре! Нямаш друг изход, трябва да я вземеш.

— Тъй, изглежда — отвърна мрачно другият, — но ако я взема, ще засилиш атаката и вече нямам шансове за победа.

— Това, което ми разказа, е безкрайно интересно! Приемаш ли реми, старче?

— Приемам, върви по дяволите! През целия си живот не съм играл по-странна партия. Сега какви намерения имаш?

— Да направя това, което ти не си сторил: да вляза в клетката на звяра.

— Казах ти, че животът навън не е имал никаква стойност за мен.

— Липсва ти фантазия. Опитвали ли сте двама души да влезете там? Да речем, ти и още някой, който не умее да играе шах, но може да управлява космически кораб…

— Откакто живея тук, никому не е минало през ума такова нещо.

— Но сега би могло.

— Искаш да влезем заедно?

— Защо не? Аз непременно ще отида. Сам твърдиш, че равната игра отваря вратата вдясно. Не се съмнявам, че ще успея да постигна реми. Зад машината — пак ти ми го каза — стои човешки ум. А досега нито един човек не е успял да ме победи. — Дав се надигна от стола. — Впрочем убеден съм, че и ти можеш да постигнеш реми. Я ми кажи, на колко партии има право този, който се осмели да влезе?

— Не съм ги броил.

— Защо? Би било интересно да се знае…

— Мислиш ли? Защо ли не съм ги преброил?

— Защото си бил убеден, че никога няма да играеш с машината.

— Не само заради това… Не, не поради това. Сега вече знам: този, който играе в „клетката“, така закрива шахматната дъска, че е невъзможно да следиш ходовете му, случайно можеш да зърнеш нещо, когато стане от масата. Само последните позиции можеха да ми подскажат нещо, и то в редките случаи на равна игра.

— Все пак не си ли спомняш? Десет партии играеха ли се?

— Може би и повече…

— Гутрие твърди, че максималният брой на игрите бил двадесет.

— Пак е излъгал.

— Убеден ли си?

— Да. Той не е имал възможност да разбере какъв е максималният брой на игрите. Да предположим, че е постигнал реми при двадесетата партия. Щом като след това е офейкал, откъде може да знае дали други не са стигнали до същия резултат при петдесетата партия?

— А смяташ ли, че някой е изиграл толкова партии?

— Не. Искам само да кажа, че никой нищо не знае и че твоят пияница чисто и просто лъже.

— Не е изключено, но този лъжец все пак е влязъл в умъртвяващото светилище. Е, ще ме придружиш ли?

Старецът не отговори. Гледаше омаян стената зад Дав. Като опарен Дав се обърна, видя, че входът е осветен като екран и се спусна към него. Отвъд стената беше главоногото създание, което срещна при кацането си на Техом.

Дав почука на прозрачната стена, за да привлече вниманието му; после удари силно с един метален предмет; напразно се мъчеше: стената, която разделяше двете помещения, имаше необикновена якост и даже обезшумяваше ударите. Астронавтът с тяло на октопод стоеше с гръб към тях и закриваше шахматната маса.

Смешно раздвижи едно от пипалата си. Хладнокръвно любопитство завладя Дав: пред погледа му се бореха два свята.

По ръцете на астромекотелото (все пак бяха ръце щом принадлежаха на мислещо същество) започнаха да святкат фотоочи. След това странното създание подскочи, сякаш се разгневи от нещо, и се дръпна встрани от мястото, на което стоеше дотогава, а това позволи на Дав да види шахматната дъска. С един поглед прецени нелепото разположение на фигурите… Октоподът не познаваше тази игра!

Отвъд масата беше машината: тя имаше вид на първобитен човек. Глава като куб, туловище като паралелепипед и увиснали ръце. Светещите й сетива, които заместваха очите, също проблясваха някак учудено После нещата се ускориха. Главоногото бързо измъкна от джоба си малък предмет и шибна с лазерен лъч лицето, гърдите и крайниците на машината. В същия миг тя хвърли ослепителна светлина и преди още стаята да се изпълни със зеленикавовиолетов дим, вратата вляво се отвори. После екранът бавно угасна и вече нищо не можеше да се долови от драмата, разиграла се зад стената.

— Разбра ли нещо?

— Една основна подробност — отговори Дав.

— Каква? Че никой не може да победи чудовището?

— Не. Познах шахматната дъска от оникс.

— Ти бълнуваш!

— Напротив! Започвам да разбирам как стоят нещата: машината е дело на Ким Керим. — И като видя изуменото лице на стареца, Дав продължи: — Ким Керим е един от върховете в шахмата, каквито са били феноменалният Алехин или Аруариа…

— Не съм чувал за тях. А откъде познаваш шахматната дъска?

— Във всички музеи, посветени на шахмата, има по едно копие.

— Възможно е и дъската, която видя преди малко, да е копие.

— Да, разбира се, но тази е оригиналът… Е, ще дойдеш ли с мене?

— Да не мислиш, че ме е стреснала сцената, на която присъствахме.

— Но все пак от нещо се боиш…

— От външния свят. Знаеш ли, чувал съм, че когато извадят от дъното на морето някои животни на повърхността, те умират веднага…

— Аз ще вляза… Нали затова съм дошъл.

— Опитвам се да те разбера… Ако успееш, ще се върнеш ли пак?

— Непременно. За да ти разкажа какво се е случило там…

Въображаема залязваща луна надникна в помещението, измамвайки го с недействителна нощ. Дав се усамоти в една от нишите в стената и заспа веднага щом затвори очи. Сънува дълга шахматна партия, сякаш започнала още в началото на света. Никой не можеше да му каже в какво се състои първата награда, но нещо неясно го караше да вярва, че тя е огромна, може би неизмерима…