Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (5)

5
ГОСПОДИН И ГОСПОЖА КРОФТ

Тая вечер в хотела имаше танци. Ник Бъкли вечеряше с приятелите си и весело ни махна с ръка за поздрав.

Беше облечена със свободна рокля от ален шифон, която се влачеше по пода. От тая рокля се издигаха бялата и шия, раменете и малката и дръзка тъмнокоса главичка.

— Прелестно дяволче — забелязах аз.

— Пълна противоположност на приятелката й, а?

Фредерика Райс беше облечена в бяло. Тя танцуваше с отпусната морна грация, която безкрайно много се различаваше от живостта на Ник.

— Много е красива — обади се неочаквано Поаро.

— Кой? Нашата Ник?

— Не, другата. Дали е лоша? Или е добра? Или е просто нещастна? Човек не може да реши. Тя е загадка. Може да не представлява изобщо нищо. Но казвам ви, приятелю, тя е allumeuse^[1].

— Какво искате да кажете? — попитах го с любопитство.

Поаро с усмивка поклати глава.

— Рано или късно ще го почувствувате. Помнете ми думата.

Изведнъж, за моя изненада, той стана. Ник танцуваше с Джордж Чаленджър. Фредерика и Лазаръс току-що бяха спрели да танцуват и бяха седнали на масата си. После Лазаръс стана и излезе. Госпожа Райс остана сама. Поаро се запъти направо към нейната маса. Аз го последвах.

Той не си послужи със заобикалки и заговори направо по въпроса.

— Ще ми позволите ли? — Той сложи ръка върху облегалката на един стол и се отпусна на него. — Много бих искал да поговоря с вас, докато приятелката ви танцува.

— Да? — гласът й прозвуча хладно, равнодушно.

— Мадам, не зная дали вашата приятелка ви е казала, но и да не е, ще ви го кажа аз. Днес е било направено покушение върху живота й.

Големите й сини очи се разшириха от ужас и изненада. Зениците, големите черни зеници се разшириха също.

— Какво искате да кажете?

— Срещу мадмоазел Бъкли е бил даден изстрел от градината на тоя хотел.

Изведнъж тя се усмихна — това беше лека съжалителна и недоверчива усмивка.

— Ник ли ви го каза?

— Не, мадам, случайно видях това със собствените си очи. Ето куршума.

Поаро й го подаде и тя се поотдръпна.

— Но тогава… но тогава…

— То не е плод на въображението на мадмоазел, нали разбирате? Това мога да ви гарантирам. А има и друго. През последните два-три дни са станали няколко много странни произшествия. Трябва да сте чули… не, може и да не сте. Вие сте тука едва от вчера, нали?

— Да… от вчера.

— Преди това сте гостували у приятели, както чух. В Тависток?

— Да.

— Интересно, мадам, как се казват приятелите, на които сте гостували?

Госпожа Райс повдигна вежди.

— Има ли някакво основание, поради което да е необходимо да ви го кажа? — попита тя студено.

Поаро веднага разигра наивно учудване.

— Хиляди извинения, мадам! Показах се извънредно malfidroit^[2]. Но понеже и сам аз имам приятели в Тависток, въобразих си, че може да сте ги видели там… Бюканън, това е името на моите приятели.

Госпожа Райс поклати глава.

— Не си ги спомням. Не вярвам да съм се запознавала с тях. — Сега гласът й прозвуча съвсем дружелюбно — Хайде да не говорим за разни отегчителни хора. Кажете ми още нещо за Ник. Кой е стрелял в нея? Защо?

— Не зная кой… поне засега — отговори Поаро. — Но ще узная. О, да, ще узная! Аз съм, знаете ли, детектив. Казвам се Еркюл Поаро.

— Много прочуто име.

— Мадам е твърде любезна.

Тя каза бавно:

— Какво искате да направя аз?

Струва ми се, че с това изненада двама ни. Не бяхме очаквали точно това.

— Ще ви помоля, мадам, да бдите над приятелката си.

— Добре.

— Това е всичко.

Той стана, бързо се поклони и ние се върнахме на нашата маса.

— Поаро — заговорих аз, — не си ли разкривате картите прекалено много?

— Mon ami, какво друго мога да правя? Може да не е хитро скроено, но цели безопасност. Не мога да поемам рискове. Но поне едно нещо стана съвсем ясно.

— И какво е то?

— Госпожа Райс не е била в Тависток. Къде ли е била? А, аз ще го узная. Никой не може да укрие някакви сведения от Еркюл Поаро! Вижте… хубавият Лазаръс се е върнал. Тя му разправя. Той поглежда към нас. Той е умен, тоя мъж. Забележете формата на главата му. Ах, как бих искал да зная…

— Какво? — попитах аз.

— Това, което ще зная е понеделник — избягна прекия отговор Поаро.

Изгледах го, но той замълча. После въздъхна.

— Вие вече не сте любопитен, приятелю. Едно време…

— Има известни удоволствия — студено отговорих аз, — които за вас е много полезно да си спестите.

— Имате пред вид?…

— Удоволствието да отказвате да отговаряте на въпроси.

— Ah, c’est malin^[3].

— Точно така!

— Е, добре, добре — промърмори Поаро. — Силният мълчалив мъж, възлюбеният на романистите от века на Едуърд.

В очите му блеснаха старите пламъчета.

Малко след това край масата ни мина Ник. Тя се отдели от партньора си и се спусна към нас като пъстра птичка.

— Танци пред прага на смъртта — безгрижно подхвърли тя.

— Това е ново усещане, мадмоазел?

— Да. Доста забавно.

Тя отново се отдалечи, като ни махна с ръка.

— Защо трябваше да го каже — бавно забелязах аз. — „Танци пред прага на смъртта.“ Не ми харесва…

— Знам. Твърде близко до истината. Не й липсва смелост на малката. Не, не й липсва. Но за нещастие това, от което има нужда в тоя момент, не е смелост. Предпазливост, не смелост — voilà c’est qu’il nous faut^[4]!

 

Следващият ден беше неделя. Ние седяхме на терасата пред хотела и изведнъж към единадесет и половина Поаро скочи на крака.

— Елате, приятелю. Ще направим малък опит. Аз установих, че господин Лазаръс и мадам са излезли с колата, а с тях и мадмоазел. Пътят е свободен.

— Свободен за какво?

— Ще видите.

Ние слязохме по стъпалата и минахме през неголяма морава при портичка, която излизаше на лъкатушещата пътека, водеща долу към морето. Една двойка по бански костюми идваше нагоре. Те ни отминаха със смях и приказки.

Когато двойката се отдалечи, Поаро отиде при оградата, където едва се забелязваше малка вратичка на ръждясали панти и надпис с позаличили се букви: „Крайната къща. Частен имот“. Наоколо не се виждаше никой. Ние тихо отворихме вратичката и влязохме.

След една-две минути се озовахме на тревистата площ пред къщата. Тука също не се виждаше никой. Поаро отиде до ръба на скалата и погледна надолу. Сетне се запъти към къщата. Стигащите до пода френски прозорци към верандата бяха отворени и ние влязохме направо в гостната. Поаро не се забави тука. Той отвори вратата и мина в хола. Оттам се заизкачва по стълбите, а аз подир него. Той влезе право в спалнята на Ник, седна на крайчеца на леглото и ми кимна и намигна.

— Виждате ли колко е лесно, приятелю! Никой не ни видя да влизаме. Никой не ще ни види, когато си тръгнем. И бихме могли без всякаква опасност да свършим една или друга задачка. Например бихме могли да прегънем тела на някоя картина така, че да се скъса докрай само след няколко часа. Но да предположим, че случайно имаше някой пред къщата и ни видеше да влизаме. Тогава щяхме да имаме съвършено естествено извинение… в случай че ни познават като приятели на домакинята.

— Искате да кажете, че можем да изключим външни лица?

— Точно това искам да кажа, Хейстингс. На дъното на тая работа не се крие някой заблудил се умопобъркан. Трябва да търсим човек, по-близък до домакинята.

Поаро тръгна да излиза и аз го последвах. И двамата мълчахме. Струва ми се, че и двамата не бяхме спокойни.

И после, при завоя на стълбището, изведнъж и двамата рязко спряхме. Един мъж се качваше по стъпалата.

Той също спря. Лицето му беше на сянка, но по позата личеше, че се е намерил в чудо. Той заговори пръв, с висок, доста заплашителен тон:

— Бих искал да зная какво, по дяволите, търсите тука?

— А! — каза Поаро. — Мосьо… Крофт, ако се не лъжа?

— Това е моето име, но какво…

— Няма ли да влезем в гостната да поприказваме? Мисля, че ще е по-добре.

Мъжът отстъпи, рязко се завъртя и заслиза, а ние — по стъпките му. В гостната, след като затвори вратата, Поаро леко се поклони.

— Ще трябва да ви се представя. Еркюл Поаро, на вашите услуги.

Лицето на непознатия малко се проясни.

— А! — каза той бавно. — Вие сте тоя детектив. Чел съм за вас.

— В тукашния вестник?

— Как? Чел съм за вас още когато бях в Австралия. Вие сте французин, нали?

— Белгиец. Няма значение. Това е моят приятел, капитан Хейстингс.

— Много ми е приятно. Но слушайте, какво ви е прихванало? Какво търсите тука? Да не би… нещо да не е наред?

— Зависи кое наричате „не наред“.

Австралиецът кимна. Беше хубав мъж въпреки плешивата си глава и напредналата възраст. Имаше великолепно телосложение. Лицето му беше тъповато, с доста издадена долна челюст — грубо лице, казах си аз. Пронизващата синевина на очите беше най-забележителното нещо на това лице.

— Вижте какво — заговори той. — Дойдох тука да донеса на малката госпожица Бъкли една шепа домати и краставица. Тоя неин работник за нищо не го бива, безделник, нищо не иска да отгледа. Мързеливо псе! Майка и аз… ами то просто яд ни хваща и смятаме, че като съседи трябва да направим, каквото можем! Доматите ни са много повече, отколкото можем да изядем. Съседите трябва да си помагат, не сте ли съгласни? Аз влязох, както винаги, през стъклената врата и оставих кошницата. Тъкмо вече щях да си тръгна, когато чух крачки и мъжки гласове над главата си. Това ми се видя чудно. Ние нямаме много разправии с крадци по тия места, но в края на краищата и то е възможно. Рекох си да проверя дали всичко е наред. Тогава ви срещнах да слизате двамата по стълбите. Това малко ме постресна. А сега ми казвате, че сте прочутият детектив. Какво е станало?

— Много просто — усмихна се Поаро. — Онзи ден през нощта мадмоазел преживяла доста тревожно произшествие. Една картина паднала на леглото й. Може да ви е разказала за това?

— Да, разказа ми. Цяло чудо, че се е спасила!

— За да бъдем сигурни, обещах да й донеса специална верижка: няма смисъл да се повтарят подобни случки, нали? Тя ми каза, че щяла да излезе тая сутрин, но аз мога да дойда и да измеря колко дълга трябва да бъде верижката. Voilà, това е цялата работа.

Крофт дълбоко въздъхна.

— Това ли е всичко?

— Да, вие сте се уплашили за нищо. Ние сме много изпълнителни по отношение на законите, моят приятел и аз.

— Не ви ли видях вчера? — бавно рече Крофт. — Снощи. Вие минахте край нашата къщурка.

— А, да! Вие работехте в градината и бяхте толкова учтив да ни кажете „добър ден“, когато ние минахме.

— Точно така. Гледай ти, гледай! И вие сте тоя господин Еркюл Поаро, за когото съм чувал толкова много? Кажете, зает ли сте, господин Поаро? Защото, ако не сте, бих искал да дойдете с мене сега да пием по чашка сутринен чай, по австралийски, и да се запознаете с моята бабичка. Тя знае за вас от вестниците.

— Много сте любезен, господин Крофт. Ние нямаме никаква работа и ще дойдем с голямо удоволствие.

— Чудесно!

— Вземахте ли правилно мярката, Хейстингс? — обърна се към мене Поаро.

Аз го уверих, че съм взел точната мярка, и ние придружихме новия си познат.

Крофт беше бъбрица и ние скоро се уверихме в това. Той ни разправи за родното си място близо до Мелбърн, за ранните си борби с живота, как се запознал с жена си, за общите им усилия и как най-сетне сполучил и забогатял.

— И веднага решихме да попътуваме — разказваше той. — Винаги сме искали да дойдем в старото отечество. Ето че дойдохме. Дойдохме в тоя край на света, опитахме се да намерим някои от роднините на жена ми — коренът им е оттука. Но не можахме да им открием дирите. Тогава направихме едно пътуване из Европа: Париж, Рим, италианските езера, Флоренция — навсякъде. Когато бяхме в Италия, преживяхме железопътна злополука. Нещастната ми жена пострада доста тежко. Жестока съдба, нали? Водих я при най-добрите лекари и всичките повтарят все същото: няма друг лек освен времето — време и лежане. Някаква повреда на гръбнака.

— Какво нещастие!

— Лош късмет, нали? Какво можехме да направим! А тя имаше само едно-едничко желание: да дойде тука. Все й се струваше, че ако си имаме своя къща — нещо мъничко, — всичко щяло да се нареди. Изгледахме сума стари съборетини и най-после имахме късмета да намерим тая къщурка. Хубаво и тихо, и закътано настрана няма да минават автомобили, нито съседи с грамофони. Аз веднага я наех.

С последните му думи ние пристигнахме при самата къщурка. Той извиси глас в проточено „Ку-уи!“ и в отговор долетя друго „Ку-уи!“^[5].

— Заповядайте — покани господин Крофт.

Той мина през отворената врата и се качи по невисока стълба в уютна спалня. Там на една кушетка лежеше пълна жена на средна възраст с хубави прошарени коси и много мила усмивка.

— Знаеш ли кой е това, майко? — обърна се към нея господин Крофт. — Изключителният, известен по целия свят детектив, господин Еркюл Поаро. Водя го направо тука да си побъбри с тебе.

— Това е толкова вълнуващо, че не зная какво да кажа! — възкликна госпожа Крофт и горещо разтърси ръката на Поаро. — Чела съм за тоя случай със „Синия Експрес“, да, да, и как се случило вие да сте там, и много нещо за други ваши разкрития. Откакто ме сполетя това с гръбнака, май че съм прочела всичките детективски истории, които може да се намерят. Като че ли нищо друго не кара времето да минава толкова бързо Бърт, скъпи, викни на Едит да донесе чая.

— Ей сега, майко.

— Тя е нещо като болногледачка тая Едит — обясни госпожа Крофт. — Идва всяка сутрин да ме подреди. Ние не си създаваме грижи със слуги. Няма да намерите по-добър готвач и камериер от Бърт и той си запълва времето с това и с градината.

— Ето готово! — провикна се господин Крофт, като се появи отново с табла. — Ето го и чая. Днес е голям ден за нас, майко.

— Сигурно сте отседнали в града, господин Поаро? — попита госпожа Крофт, като се наведе малко напред и се зае с чайника.

— Ами да, мадам, дошъл съм на почивка.

— Но аз като че ли четох, че сте се оттеглили от работа… че сте на почивка изобщо.

— Ах, мадам, не бива да вярвате всичко, което прочетете във вестниците.

— Е, да, и то е вярно. Значи, все още си работите?

— Когато се натъкна на случай, който ме интересува.

— Да не сте и тука по работа? — запита с хитринка господин Крофт. — Това, дето го наричате почивка, може да е само част от играта.

— Не бива да му задаваш неудобни въпроси, Бърт — каза госпожа Крофт. — Иначе няма да дойде пак. Ние сме прости хора, господин Поаро, и вие ни доставяте голяма радост с посещението си у нас днес, вие и вашият приятел. Вие не можете да разберете колко приятно ни е това.

Удоволствието й бе тъй естествено и тъй откровено, че направо ме трогна.

— Това с картината не беше хубава работа — забеляза господин Крофт.

— Нещастното момиченце можеше да загине — допълни с дълбоко съчувствие госпожа Крофт. — Тя е същински живак. Раздвижва цялото имение, като дойде. Тука наоколо не я обичат много, доколкото съм чула. Но то си е така в тия затънтени английски градчета. Когато някое момиче е живо и весело, не им се харесва. Не ми е никак чудно, че не остава тука за по-дълго. А пък тоя неин братовчед с дългия нос има толкова малък шанс да я убеди да се установи тука завинаги, колкото и да… да… е, да направи не знам какво.

— Няма да клюкарствуваш, Мили — каза мъжът й.

— Аха! — обади се Поаро. — Ето откъде духал вятърът. Вярвам, че мадам не бърка! Значи, мосьо Чарлз Вайз е влюбен в малката ни приятелка?

— Луд е за нея — потвърди госпожа Крофт. — Но тя не иска да се омъжи за провинциален адвокат. И аз не я упреквам. Пък и той не представлява кой знае какво. Бих искала да се омъжи за тоя симпатичен моряк… как му беше името… Чаленджър. Много модни бракове биха излезли по-лоши от тоя. Той е по-стар от нея, но какво от това? Здрава ръка, ето какво й трябва. Обикаля цялата страна, та чак и Европа, съвсем сама с тая странна госпожа Райс. Тя е сладко девойче, господин Поаро, това го зная добре. Но ме е страх заради нея. Напоследък никак не ми изглежда щастлива. Има, дето му викам аз, изтормозен вид. И това ме тревожи! Аз си имам основания да се интересувам от това момиче, нали, Бърт?

Господин Крофт доста неочаквано стана от стола си.

— Няма защо да се впускаш в тия работи, Мили — рече той. — Не знам, господин Поаро, не бихте ли искали да видите няколко снимки от Австралия?

Остатъкът от посещението ни мина без всякакви събития. След още десетина минути се сбогувахме.

— Мили хорица — казах аз. — Толкова прости и скромни. Типични австралийци.

— Харесаха ли ви?

— На вас не ви ли харесаха?

— Бяха много приятни… много дружелюбни.

— Е, че какво тогава? Виждам, че има нещо.

— Бяха може би съвсем мъничко прекалено „типични“ — замислено отговори Поаро. — Тия викове „Ку-уи“, това настояване да ни покажат снимки не беше ли всичко това може би малко прекалено добре изиграна роля?

— Ей че сте подозрителен стар тип!

— Прав сте, mon ami. Аз подозирам всички и за всичко. Страх ме е, Хейстингс, страх ме е.