Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (3)

3
СЛУЧАЙНОСТИ?

Именно от този миг разговорът се поведе в по-друг път. Досега Поаро и девойката бяха само водили някакъв безсмислен спор. Разделяше ги пропастта на годините. Неговата слава и репутация не значеха нищо за нея — тя принадлежеше към поколение, което познава само големите имена на своето собствено време. Ето защо неговите предупреждения не й правеха никакво впечатление. Той беше за нея само един доста смешен възрастен чужденец със забавна склонност към мелодрама.

А това отношение пречеше на Поаро. На първо място, от него страдаше суетността му. Той вечно твърдеше, че целият свят познава Еркюл Поаро. Сега пред него имаше някой, който не го познава. „Много хубаво за него — неволно си мислех аз, — но не съвсем благоприятно за гонената от него цел!“

Обаче щом се откри липсата на пистолета, работата тръгна по-другояче. Ник престана да се отнася към нея като към леко забавна шега. Тя все още гледаше на всичко леко, защото в нейните навици и убеждения беше да се отнася леко към всичко случило се, но в държането й настъпи явна промяна.

Тя се върна и седна върху облегалката на едно кресло и замислено се навъси.

— Странно — рече тя.

Поаро се завъртя към мене.

— Помните ли, Хейстингс, малкото хрумване, за което ви споменах? Е, то е било вярно, моето малко хрумване! Да предположим, че мадмоазел беше намерена да лежи застреляна в градината на хотела? Могла е да остане неоткрита няколко часа — оттам минават малко хора А до ръката й, току-що паднал от нея, собственият й пистолет. Без съмнение любезната мадам Елин щеше да установи чий е. Щяха да почнат без съмнение приказки за тревоги или безсъние.

Ник нервно се размърда.

— Това е вярно. Аз съм измъчена до смърт. Всички ми разправят, че съм много нервна. Да, щяха да казват всичко това.

— И да се произнесат, че това е самоубийство. На пистолета, за голямо удобство щеше да има отпечатъци само от пръстите на мадмоазел и никой друг… е, да, щеше да е много просто и убедително.

— Ужасно забавно! — каза Ник. Но по гласа й, както с удоволствие забелязах, не можеше да се заключи, че „ужасно се забавлява“.

Поаро прие думите й така, както бяха изказани:

— N’est-ce pas?^[1] Но вие разбирате, мадмоазел, че на това трябва да се сложи край. Четири неуспеха, да, но петият опит може да свърши успешно.

— Дайте насам катафалките с гуми на копелетата! — промърмори Ник.

— Но ние, моят приятел и аз, сме тука, за да предотвратим това!

Почувствувах се благодарен за думичката „ние“. Поаро има навика понякога да забравя за моето съществуване.

— Да — намесих се аз. — Не бива да се тревожите, госпожице Бъкли. Ние ще ви защитим.

— Това е ужасно мило от ваша страна! — каза Ник. — Мисля, че цялата тая история е просто чудесна. Безкрайно, безкрайно вълнуваща!

Тя все още продължаваше да се показва лекомислено безразлична, но в очите й, както ми се струваше, се четеше тревога.

— И първото нещо, което ще направим — каза Поаро, — е да устроим съвещание.

Той седна и приятелски й се усмихна.

— Да започнем с един банален въпрос, мадмоазел: имате ли врагове?

Ник със съжаление поклати глава.

— Боя се, че нямам — каза тя с тон на извинение.

— Bon^[2]. Ще оставим тая възможност настрана А сега да видим въпроса на киното, на детективския роман: кой ще спечели от смъртта ви, мадмоазел?

— Не мога да си представя — отговори Ник — Тъкмо затова всичко ми се струва толкова безсмислено. Освен да е заради тоя стар гълъбарник, пък и той е ипотекиран до керемидите, покривът тече и не вярвам да има каменовъглена мина или друго нещо вълнуващо, скрито в скалите.

— Казвате, че е ипотекиран, hien^[3]?

— Да. Наложи ми се да го ипотекирам. Виждате ли, на два пъти трябваше да се плаща данък за наследство, много скоро едно след друго. Първо умря дядо ми, точно преди шест години, а после брат ми. Това сложи капак на финансовите ми неблагополучия.

— А вашият баща?

— Той се върна от войната като инвалид, после се разболя от пневмония и умря през 1919 година. Майка ми е умряла, когато съм била бебе. Аз живеех тука с дядо. Той и татко не се разбираха (не ми е никак чудно!), затова татко сметна за по-удобно да ме зареже и да тръгне да скита по света, без да мисли за никой друг. Джерълд, брат ми, също не се разбираше с дядо. Смятам, че и аз надали щях да се разбирам с него, ако бях момче. Спаси ме това, че бях момиче. Дядо все казваше, че съм издънка от стария корен и съм наследила неговия дух. — Тя се засмя. — Струва ми се, че е бил рядък стар грешник. Но имаше страхотен късмет. Хората тука казваха за него, че каквото и да допре, се превръщало в злато. Но беше комарджия и проиграваше всичко спечелено. Когато умря, не остави почти нищо освен къщата и мястото. Аз бях на шестнадесет години, когато той умря, а Джерълд на двадесет и две. Джерълд загина при автомобилна злополука точно преди три години и аз наследих имота.

— А след вас, мадмоазел? Кой е най-близкият ви сродник?

— Братовчед ми Чарлз, Чарлз Вайз. Той е адвокат тука в градчето. Напълно почтен и добър, но много скучен. Дава ми добри съвети и се мъчи да обуздае екстравагантния ми вкус.

— Той се занимава с вашите дела, а?

— Е, да, ако можете да го наречете така. Нямам много дела, с които да се занимава. Той ми уреди ипотеката и ме накара да дам под наем портиерската къщичка.

— А!… Къщичката. Тъкмо щях да ви питам за нея. Тя е дадена под наем?

— Да, на някакви австралийци. Казват се Крофт. Много сърдечни, знаете… и тъй нататък. Просто отегчително мили. Вечно ми носят кервиз, зелен грах и други такива неща. Възмущават се, че съм така изоставила градината. Направо досадни, поне той. Толкова дружелюбни, че не може да се опише. Тя е саката, горкичката, и лежи по цял ден на кушетката Но наема си плащат и това е най-важното.

— Откога са тука?

— О… близо шест месеца.

— Аха. Ами освен тоя братовчед… между другото, по баща или по майка!

— По майка. Майка ми беше Ейми Вайз.

— Bien! Та освен тоя братовчед, както казах, имате ли някакви други роднини?

— Много далечни братовчеди в Йоркшир също Бъкли.

— Никой друг?

— Не.

— Трябва да сте самотна.

Ник го загледа учудено.

— Самотна? Какво смешно хрумване! Знаете, аз не стоя тука много дълго. Обикновено съм в Лондон. Роднините обикновено са ужасно дотегливи. Вечно дотягат, във всичко се бъркат. Много по-забавно е да си самостоятелен.

— Мога да спестя изразите на съчувствие. Виждам, че сте съвременно момиче, мадмоазел. Сега членовете на домакинството ви.

— Колко громко звучи това! Елин е моето домакинство. И нейният мъж, който е нещо като градинар, немного добър. Плащам им страхотно малко, понеже им позволявам да държат тука детето си. Елин се грижи за мене, когато съм тука, а ако се случи да имаме гости, вземаме когото намерим да й помогне. Ще имам гости в понеделник. Тая седмица започват гребните състезания, нали знаете?

— В понеделник, а днес е събота. Да, да. А сега, мадмоазел, вашите приятели, например тия, с които обядвахте днес?

— Ами, Фреди Райс, русото момиче, е всъщност най-добрата ми приятелка. Има много нещастен живот. Омъжена е за едно животно, а не човек, което пие, взема наркотици и е изобщо мизерник, който не подлежи на описание. Преди една-две години трябваше просто да го напусне. Оттогава се е оставила да я лашка животът. Колко бих искала да получи развод и да се омъжи за Джим Лазаръс!

— Лазаръс? Търговецът на картини от Бонд Стрийт?

— Да. Джим е единственият му син. Къпе се в пари, разбира се. Видяхте ли колата му? И е луд за Фреди. Ходят навсякъде заедно. Ще останат един-два дена в „Маджестик“ и ще дойдат при мене в понеделник.

— А съпругът на госпожа Райс?

— Тоя нехранимайко? О, той е изчезнал от картинката. Никой не го знае къде е. Това поставя Фреди в ужасно неловко положение. Не можеш да се разведеш с мъж, когато не знаеш къде е.

— Evidemment^[4]!

— Бедничката Фреди — замислено каза Ник. — Тя има отвратителен късмет. Веднъж беше наредила всичко. Беше го спипала и му поставила въпроса ребром; той й казал, че няма нищо против, но просто нямал в джоба пари, за да заведе някоя жена в хотел, та да го хванат с нея. В края на краищата Фреди му наброила парички, той ги прибрал, духнал и оттогава до днес нищо не се знае за него. Ужасно подло, според мене!

— Боже мой! — възкликнах аз.

— Моят приятел Хейстингс е шокиран — забеляза Поаро. — Трябва да бъдете по-внимателна, мадмоазел. Той е изостанал от времената, разбирате, нали? Сега се връща от ония безбрежни и чисти простори и така нататък и тепърва ще трябва да понаучи езика на днешните дни.

— Ами че тука няма нищо, от което да се шокира — каза Ник и отвори много широко очи. — Искам да кажа, че всички знаят, нали, че има такива хора. Но аз го наричам мръсен номер въпреки всичко. Бедничката Фреди се видя тогава толкова натясно, че не знаеше накъде да се обърне.

— Да, да, не е много красива история. Ами другият ви приятел, мадмоазел. Добрият капитан Чаленджър?

— Джордж ли? С Джордж се познаваме от памтивека… най-малко от пет години насам. Приятен чешит е той, Джордж.

— Той иска да се омъжите за него, нали?

— От време на време казва такова нещо, наистина. В малките часове или след втората чаша портвайн.

— Но вие оставате жестокосърдечна.

— Какъв смисъл има Джордж и аз да се оженим? И двамата нямаме пукната пара. И така човек се отегчава с Джордж! От „добрата стара школа“, дето все дърпат всичко на своя страна. Освен другото той е вече на четиридесет години.

Тая забележка ме накара леко да трепна.

— Всъщност той е с единия крак в гроба — каза Поаро. — О, не ме гледайте мене, мадмоазел! Аз съм дядо, аз съм нищо. А сега разкажете ми нещо повече за тия случайности. Например за картината.

— Тя е вече закачена отново, на нов шнур. Можете да дойдете и да я видите, ако желаете.

Ник ни поведе от стаята и ние я последвахме. Въпросната картина беше живопис с маслени бои в тежка рамка. Висеше точно над възглавието.

— Ще ми позволите ли, мадмоазел — промърмори Поаро, свали обувките си и се качи на леглото. Той разгледа картината, шнура и внимателно провери тежестта. Сетне с красноречива гримаса слезе на земята.

— Да ти се стовари това на главата… не, нямаше да е много хубаво. Шнурът, с който е била закачена, мадмоазел, също такъв ли беше, телена жица?

— Да, но не толкова дебела. Тоя път сложих по-дебела.

— Лесно за разбиране. Ами разгледахте ли мястото на пречупването, протъркани ли бяха двата края?

— Мисля да, но не съм обърнала особено внимание. Пък и защо ли?

— Точно така. Както казвате, защо ли? Въпреки всичко много бих искал да видя това парче тел. Дали е някъде тука из къщата?

— То си беше на картината. Предполагам, че човекът, който е сложил новия тел, е просто изхвърлил стария.

— Жалко! Много бих искал да го видя.

— Вие, май, все пак не мислите, че е било само една случайност? Положително не е могло да бъде нещо друго.

— Може да е било случайност. Няма възможност да се установи. Но повредата на спирачките на колата ви, това не е било случайност. А и камъкът, който се е търколил от скалите… бих искал да видя мястото, където е станало това нещо.

Ник ни заведе в градината и там — до ръба на скалите. Морето блестеше синьо в краката ни. Камениста пътека водеше надолу по самите скали. Ник описа точно къде беше станала случката и Поаро замислено кимна. После запита:

— Колко входа има към градината ви, мадмоазел?

— Имаме главния вход покрай портиерската къщичка. И вход за доставчиците: една вратичка на половината от тоя тесен път. После има порта ей тука, на ръба на скалите. Тя извежда на една криволичеща пътека, която се качва от тоя плаж до хотел „Маджестик“. И после, разбира се, може да се мине направо в градината на „Маджестик“ през една пролука в живия плет — това е пътят, по който минах тая сутрин. Да се мине през градината на „Маджестик“ е най-прекият път към града изобщо.

— А вашият градинар къде работи обикновено?

— Ами обикновено чопли в зеленчуковата градина или пък седи в бараката за правене на консерви и се преструва, че точи градинските ножици.

— Сиреч, от другата страна на къщата?

— Да.

— Тъй че, ако някой дойдеше тука и бутнеше някой камък, надали някой щеше да го забележи.

Ник изведнъж потреперя.

— Мислите ли… наистина ли мислите, че е било така? — попита тя. — Аз някак си не мога да го повярвам. Струва ми се съвършено несериозно.

Поаро отново извади куршума от джоба си и го погледна.

— Това не е било несериозно, мадмоазел — меко промълви той.

— Трябва да е бил някой луд.

— Възможно. Това е интересна тема за разговор след вечеря: дали всички престъпници са наистина луди? Може и да има някаква деформация в сивото им вещество, да, много е вероятно. Но това е грижа на лекаря. Що се отнася до мене, аз имам да върша друга работа. Аз трябва да мисля за невинните, а не за виновните — за жертвата, а не за престъпника. Сега ме занимавате вие, мадмоазел, а не неизвестният ви нападател. Вие сте млада и хубава, слънцето грее и светът е приятен, пред вас има живот и любов. Ето за какво мисля аз, мадмоазел. Кажете ми, тия ваши приятели госпожа Райс и господин Лазаръс, тука ли са? Откога?

— Фреди пристигна по тия места в сряда. Гостувала е една-две нощи у някакви хора, близо до Тависток. Тука е от вчера. А Джим е обикалял наоколо, предполагам.

— А капитан Чаленджър?

— Той е в Девънпорт. Идва тука с колата, щом може да се измъкне, повечето в събота и неделя.

Поаро кимна. Ние се връщахме към къщата. Настъпи мълчание и после изведнъж той каза:

— Имате ли някоя приятелка, на която можете да се доверите, мадмоазел?

— Да, Фреди.

— Някоя друга освен госпожа Райс.

— Ами… не знам. Сигурно имам. Защо?

— Защото искам някоя приятелка да дойде да живее с вас… незабавно.

— О!

Ник като че ли се сащиса. Замисли се и помълча една-две минути. После каза колебливо:

— Например Маги. Предполагам, че бих могла да я накарам да дойде.

— Коя е Маги?

— Една от йоркширските ми братовчедки. Те са голямо семейство. Бащата е свещеник, знаете. Маги е горе-долу на моята възраст и обикновено я каня по едно или друго време през лятото. Но тя е скучна компания — от тия болезнено непорочни момичета с фризура, която е станала модна съвсем случайно. Нямах намерение да я каня тая година.

— Напротив. Вашата братовчедка, мадмоазел, ще бъде тъкмо на място. Тя е точно това, което имах пред вид.

— Добре — с въздишка се съгласи Ник. — Ще й телеграфирам. Наистина не знам кого друг бих могла да повикам сега. Всеки вече си е наредил по нещо. Но ако няма някоя екскурзия на черковния хор или някой ден на майката, тя ще дойде.

— Можете ли да наредите така, че да спи във вашата стая?

— Предполагам.

— Няма ли да помисли, че това е странно желание?

— О, не! Маги никога не мисли. Тя само върши ревностно, разбирате? Християнските деяния, с вяра и прилежание Добре, ще й телеграфирам да дойде в понеделник.

— Защо не утре?

— С неделните влакове? Тя ще помисли, че съм на умиране, ако поискам такова нещо. Не, да кажем в понеделник. Ще й разправите ли за ужасната участ, надвиснала над главата ми?

— Nous verrons^[5]. Вие все още се шегувате с това? Много сте смела. Радвам се да го видя.

— Все пак това е малко развлечение — каза Ник.

Нещо в тона на гласа й ми направи впечатление и аз я изгледах с любопитство. Имах чувството, че е премълчала нещо. Бяхме влезли отново в гостната. Поаро попипваше вестника на кушетката.

— Чели ли сте това, мадмоазел? — запита неочаквано той.

— „Седмичния преглед“ ли? Не сериозно. Отворих го да видя приливите. Там ги дават всяка седмица.

— Разбирам. Между другото, мадмоазел, правили ли сте някога завещание?

— Да. Преди около шест месеца. Точно преди да ме режат.

— Qu’est-ce que vous dites^[6]? Преди да ви режат?

— Да ме оперират. От апандисит. Някой каза, че трябвало да направя завещание и аз направих. Това ме накара да се почувствувам много важна.

— И какво е гласяло това завещание?

— Аз оставях Крайната къща на Чарлз. Нямаше кой знае какво друго за оставяне, но каквото и да имаше аз го завещах на Фреди. Май не беше изключено това… как му викат… пасивът да надхвърли актива.

Поаро разсеяно кимна.

— Ще трябва вече да си вървя. Au revoir^[7], мадмоазел. Пазете се.

— От какво? — попита Ник.

— Вие не сте глупава. Да, тъкмо това е слабото място — от какво трябва да се пазите? Кой може да го каже? Но не губете самообладание, мадмоазел. След няколко дни аз ще открия истината.

— А дотогава пазете се от отрова, бомби, револверни изстрели, автомобилни злополуки и стрели, натопени в тайната отрова на южноамериканските индианци — довърши, без да се замисли, Ник.

— Не се подигравайте сама на себе си, мадмоазел — каза мрачно Поаро.

Той се спря пред вратата.

— Между другото — попита той, — каква цена ви предложи господин Лазаръс за портрета на дядо ви?

— Петдесет лири.

— А! — рече Поаро.

Той се обърна и втренчено изгледа тъмното навъсено лице над камината.

— Но както ви казах, нямам никакво желание да продам стареца.

— Да — замислено кимна Поаро — Да, аз ви разбирам.