Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (10)

10
ТАЙНАТА НА НИК

Когато се събудих, беше вече съвсем светло.

Поаро все още седеше на същото място, където беше седял вечерта. Позата му беше същата, но изражението на лицето се беше променило. Очите му светеха с тоя странен котешки зелен блясък, който ми бе тъй добре познат.

Аз с мъка се изправих — чувствувах се целият скован и разбит. Спането на кресло не е нещо за препоръчване на човек на моята възраст. И все пак в това имаше поне едно хубаво нещо: събудих се не в това приятно състояние на сънен мързел, а с прояснена глава и ум толкова деен, колкото е бил при заспиването ми.

— Поаро — възкликнах аз, — вие сте измислили нещо!

Той кимна. След това се наведе напред и забарабани по масата.

— Отговорете ми на тия три въпроса, Хейстингс: Защо мадмоазел Ник не спи добре напоследък? Защо си е купила черна вечерна рокля, щом никога не носи черно? Защо каза снощи „Аз нямам за какво да живея… сега“?

Аз го зяпнах. Стори ми се, че тия въпроси нямат нищо общо с цялата работа.

— Отговорете на тия въпроси, Хейстингс, отговорете!

— Ами… колкото за първия, тя каза, че имала напоследък тревоги.

— Точно така. Какви тревоги е имала?

— А черната рокля… Ами, всеки търси малко разнообразие от време на време.

— За един женен човек показвате много слаби познания в женската психология. Ако някоя жена мисли, че един или друг цвят не й прилича, тя отказва да го носи.

— А последният… Ами че то е било естествено да го каже след това ужасно сътресение.

— Не, mon ami, не е било естествено да го каже. Да бъде съсипана от ужас пред смъртта на братовчедка си, да се упреква за това, да, всичко това е напълно естествено. Но другото, не. Тя говореше за живота с отегчение, като за нещо, което вече няма стойност за нея. Никога дотогава не беше проявявала подобно отношение. Била е предизвикателна, да, държала се е презрително, да, а после, когато не можеше да издържи повече, беше обзета от страх. От страх, забележете, защото животът беше сладък и тя не искаше да умре. Но отегчение от живота, не! Само това не! Дори преди вечерята не беше така. Тука, Хейстингс, имаме психологически прелом. И това е интересно. Кое е станало причина да промени възгледите си?

— Сътресението от смъртта на братовчедката й.

— Не знам. Сътресението й развърза езика. Но да предположим, че промяната беше настъпила преди това. Има ли нещо друго, което е могло да я предизвика?

— Не зная нищо друго.

— Помислете, Хейстингс! Използувайте сивото си вещество!

— Наистина…

— Кой е бил последният момент, когато имахме възможност да я наблюдаваме?

— Ами всъщност предполагам по време на вечерята.

— Точно така. След това я видяхме само да посреща гости, да проявява радушие: чисто официално държане. Какво се случи към края на вечерята, Хейстингс?

— Тя отиде да се обади по телефона — бавно казах аз.

— À la bonheur^[1]. Най-после го казахте. Отиде да се обади по телефона. И не се върна дълго време. Най-малкото двадесет минути. Това е много дълго за един телефонен разговор. С кого е говорила по телефона? Какво са й казали? Дали наистина е говорила по телефона? Трябва да узнаем, Хейстингс, какво е станало през тия двадесет минути. Защото там, или поне така съм убеден, ние ще намерим търсения ключ на загадката.

— Наистина ли мислите така?

— Mais oui, mais oui! От самото начало ви разправям, Хейстингс, че мадмоазел нещо премълчава. Тя смята, че то няма никаква връзка с убийството, но аз, Еркюл Поаро, не съм на същото мнение! Трябва да има връзка. Защото през цялото време нещо ми подсказваше, че липсва някакъв фактор. Ако не липсваше никой фактор, ами че тогава цялата работа щеше да ми е ясна! А понеже тя не ми е ясна — eh bien, тогава липсващият фактор е крайъгълният камък на загадката! Аз зная, че съм прав, Хейстингс. Трябва да узная отговора на тия три въпроса. И тогава… тогава… ще започна да разбирам…

— Добре — рекох аз и протегнах изтръпналите си ръце и крака. — Струва ми се, че е необходимо да се изкъпя и обръсна.

След банята и след като се преоблякох, почувствувах се по-добре. Сковаността и умората след нощта, прекарана в неудобно положение, преминаха. Седнах на масата да закуся с чувството, че една чаша горещо кафе ще ме върне в нормалното ми състояние.

Попрегледах вестника, но нямаше почти никакви новини освен това, че сега вече окончателно се потвърждаваше смъртта на Майкъл Ситън. Безстрашният летец беше загинал. Зададох си въпроса, дали утре ще се появят нови заглавия. „Девойката, убита през време на фойерверк. Загадъчна трагедия.“ Нещо подобно.

Тъкмо бях свършил да закусвам, когато Фредерика Райс се приближи до масата ми. Беше облечена с проста рокличка от черен марокен с мека плисирана бяла якичка. Хубостта й изпъкваше сега още повече.

— Искам да видя мосьо Поаро, капитан Хейстингс. Знаете ли дали е вече станал?

— Ей сега ще ви заведа горе — отговорих аз. — Ще го намерим в гостната ни.

— Благодаря ви.

— Надявам се — заговорих й, когато напуснахме заедно трапезарията, — че сте могли поне малко да си поспите?

— Това беше потресаващо — замислено ми отговори тя. — Но, разбира се, аз не бях близка с нещастното момиче. Ако беше Ник, нямаше да е същото.

— Предполагам, че не сте се срещали с нея преди?

— Веднъж в Скарбъро. Тя дойде на обед с Ник.

— Това ще е страхотен удар за баща й и майка й — забелязах аз.

— Ужасен!

Но тя го каза с голямо безразличие. Рекох си, че трябва да е егоистка. За нея не беше съществено нищо, което не я засягаше лично.

Поаро беше свършил закуската си и четеше утринния си вестник. Той се изправи и поздрави Фредерика с обичайната си галска учтивост.

— Мадам — каза той. — Enchante^[2]!

И веднага притегли напред кресло за нея.

Фредерика му поблагодари с едва забележима усмивка и седна. Двете й ръце останаха на облегалките на креслото. Тя седеше съвсем изправена, загледана право напред. Не бързаше да заговори. Имаше нещо обезпокоително в нейното мълчание и отпуснатост.

— Мосьо Поаро — най-сетне започна тя. — Предполагам, няма никакво съмнение, че това… това печално нещо снощи е било част от същата история? Искам да кажа, че предполагаемата жертва е била всъщност Ник?

— Бих казал, мадам, че в това няма никакво съмнение.

Фредерика се поначумери.

— Животът на Ник е омагьосан — рече тя.

В гласа й прозвуча някаква странна скрита нотка, която не можах да разбера.

— Казват, че късметът е до време — забеляза Поаро.

— Може би. Положително няма смисъл човек да се бори с късмета.

Сега в гласа й звучеше само умора. След един-два мига тя продължи:

— Трябва да ви поискам прошка, мосьо Поаро. От Ник също. До снощи аз не вярвах. И през ум не ми е минавало, че опасността може да е… сериозна.

— Тъй ли, мадам?

— Сега виждам, че всичко трябва да бъде проучено… много грижливо. И мога да си представя, че кръгът от най-близките приятели на Ник не ще остане незасегнат от подозрението. Смешно, разбира се, но е така. Права ли съм, мосьо Поаро?

— Вие сте много умна, мадам.

— Онзи ден ми зададохте няколко въпроса относно Тависток, мосьо Поаро. Понеже рано или късно ще го откриете, нищо не ми пречи да ви кажа истината сега. Аз не съм била в Тависток.

— Не, мадам?

— Господин Лазаръс ме доведе в тоя край в началото на миналата седмица с колата си. Ние не искахме да даваме повод за излишни приказки. Спряхме се в малко селце, наречено Шелаком.

— Струва ми се, на около седем мили оттука, мадам?

— Да, горе-долу.

В гласа й звучеше все същата тиха далечна умора.

— Мога ли да бъда нескромен, мадам?

— Нима има такова нещо… в днешните времена?

— Може да сте права, мадам. Откога сте близка с мосьо Лазаръс?

— Ние се запознахме преди половин година.

— И вие… вие го обичате, мадам?

Фредерика повдигна рамене.

— Той е богат.

— Oh la, la^[3]! — възкликна Поаро. — Вие казахте нещо много грозно!

Това като че ли малко я поразвесели.

— Не е ли по-добре да го кажа сама, отколкото да ви накарам да го кажете вие зарад мене?

— Ами… разбира се, съществува и тая възможност. Мога ли да повторя, мадам, че сте много умна.

— Скоро ще ме дипломирате — рече Фредерика и стана.

— Няма ли нещо друго, което бихте искали да ми кажете, мадам?

— Май че няма, не. Смятам да занеса малко цветя на Ник и да я видя как е.

— О, това е много aimable^[4] от ваша страна. Благодаря ви, мадам, за вашата откровеност.

Тя го изгледа изпитателно, като че ли понечи да заговори, после промени решението си и излезе от стаята, като ми се усмихна леко, когато й отворих вратата.

— Тя е умна — забеляза Поаро. — Да, но и Еркюл Поаро не пада по-долу!

— Какво искате да кажете?

— Че е много хубаво и удобно да ми тика под носа богатството на мосьо Лазаръс…

— Трябва да призная, че това направо ме отврати.

— Mon cher, вие винаги реагирате правилно на погрешно място. Засега най-важното не е добрият или лошият вкус. Ако мадам Райс има предан приятел, който е богат и може да й даде всичко, от което тя има нужда, тогава явно мадам не би имала причина да убива най-добрата си приятелка зарад някакви си там грошове.

— О! — проточих аз.

— Precisement! „О!“

— Защо не й забранихте да отиде в болницата?

— Защо ще си разкривам картите? Да не е Еркюл Поаро тоя, който забранява на мадмоазел Ник да се види с приятелите си? Quelle idee^[5]! Това са лекарите и сестрите. Тия отегчителни сестри! Знаят само правила и разпоредби и „лекарски предписания“!

— Не ви ли е страх, че може в края на краищата да я пуснат? Ник може да настои.

— Никого няма да пуснат, драги ми Хейстингс, освен вас и мене. А щом вече сме заговорили за това, колкото по-бързо тръгнем нататък, толкова по-добре.

Вратата на гостната се отвори внезапно и вътре се втурна Джордж Чаленджър. Почернялото му лице пламтеше от негодувание.

— Слушайте, мосьо Поаро! — започна той. — Какво значи това? Обадих се по телефона в тая проклета болница, където е Ник. Питах ги как е тя и кога мога да се отбия да я видя. И ми казаха, че лекарят забранил всякакви посещения. Искам да зная какво значи това! Да кажа направо: ваша работа ли е това? Или Ник е действително болна от сътресението?

— Уверявам ви, мосьо, че не съм аз тоя, който установява реда в болниците. Не бих посмял. Защо не се обадите на добрия доктор… как му беше името?… Ах, да, Грейъм.

— Обадих му се. Казва, че състоянието й се подобрява нормално за случая — обикновените глупости. Но аз зная всичките им номера: вуйчо ми е доктор на Харли Стрийт. Невролог. Психоанализа и тъй нататък. Отпращането на роднини и приятели с утешителни думи. Всичко това ми е известно. Не вярвам Ник да не може да види никого. Струва ми се, че вие сте на дъното на цялата тая работа, мосьо Поаро.

Поаро му се усмихна по най-благ начин. Всъщност винаги ми е правило впечатление, че Поаро има слабост към всеки влюбен.

— Слушайте какво ще ви кажа сега, mon ami — каза той. — Пуснеш ли един гост, не можеш да върнеш другите. Разбирате ли? Или всички, или никой. Ние желаем безопасността на мадмоазел, вие и аз, нали? Точно така. Тогава ви е ясно, че трябва да е никой.

— Схващам — рече бавно Чаленджър. — Но тогава…

— Шшт! Няма да говорим повече. Ще забравим дори и това, което сме казали. Предпазливост, крайна предпазливост, това е, което е необходимо засега.

— Аз зная да си затварям устата — каза тихо морякът.

Той се запъти към вратата, но се спря да каже:

— Върху цветята няма ембарго, нали? Стига да не са бели.

Поаро се усмихна.

— А сега — каза той, щом вратата се затвори подир буйния Чаленджър, — докато мосьо Чаленджър и мадам, а може би и мосьо Лазаръс се сблъскат един с друг в цветарницата, ние двамата с вас спокойно ще отидем в болницата.

— И ще поискаме отговор на трите въпроса? — попитах аз.

— Да. Ще поискаме. При все че всъщност аз зная отговора.

— Какво? — възкликнах аз.

— Да.

— Че кога го открихте?

— Докато закусвах, Хейстингс. Той просто блесна в ума ми.

— Кажете ми го.

— Не. Ще ви оставя да го чуете от мадмоазел.

След това, сякаш за да отвлече мислите ми, побутна към мене някакво отворено писмо.

Беше съобщение от експерта, когото Поаро беше изпратил да прегледа портрета на стария Никълъс Бъкли. Той с положителност твърдеше, че картината струвала не повече от двадесет лири.

— Е, поне едно нещо се изясни — каза Поаро.

— В тая миша дупка няма мишка — заключих аз, като си спомних тая метафора на Поаро при един от старите му случаи.

— О, вие не сте го забравили! Не, както казвате, в тая миша дупка няма мишка. Двадесет лири, а мосьо Лазаръс й предложил петдесет. Каква грешка в преценката на един видимо проницателен млад господин1 Но хайде, хайде, трябва да тръгваме.

Болницата беше високо на хълма с изглед към залива. Посрещна ни прислужник с бяла престилка. Бяхме поканени в малка стаичка на долния етаж и след малко при нас влезе будна наглед сестра.

Един поглед към Поаро като че ли и беше достатъчен. Беше явно получила нареждания от доктор Грейъм заедно с най-подробно описание на дребничкия детектив. Дори се помъчи да прикрие усмивката си.

— Госпожица Бъкли прекара нощта много спокойно — каза тя. — Ще се качите горе, нали?

Ние намерихме Ник в приветлива стая, огряна от слънце. На тясното желязно легло тя приличаше на уморено дете. Лицето й беше бледо, очите — подозрително зачервени, видът й бе безразличен и отпаднал.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — промълви тя с безизразен глас.

Поаро стисна ръката й с двете си ръце.

— Дерзайте, мадмоазел! Винаги има за какво да се живее.

Тия думи я стреснаха. Тя го погледна в лицето.

— О! — рече тя. — О!

— Няма ли да ми кажете сега, мадмоазел, кое ви е толкова тревожило напоследък? Или искате сам да се досетя? И мога ли да ви поднеса, мадмоазел, най-искрените си съболезнования.

Лицето й пламна.

— Значи, вие знаете? Е, сега вече няма значение кой знае. Сега, след като всичко е свършено. Сега, след като няма да го видя никога вече!

Гласът й секна.

— Бъдете твърда, мадмоазел!

— Не ми е останала вече никаква твърдост. Изразходвах я до сетната капка през тия няколко седмици. Надявах се, надявах се, дори и напоследък се надявах въпреки цялата безнадеждност.

Аз се облещих. Не можех да разбера нито една дума.

— Погледнете нещастния Хейстингс — каза Поаро. — Той не знае за какво говорим.

Тъжните й очи се срещнаха с моите.

— Майкъл Ситън, летецът — обясни тя. — Аз бях негова годеница… и той е мъртъв.