Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (20)

20
„Й“

Всичко стана така неочаквано, че за миг никой не можеше да разбере какво е станало.

После с яростен вик Поаро се втурна към прозореца Чаленджър изтича заедно с него.

След миг те се появиха наново с безжизненото тяло на някакъв мъж в ръце. Когато го положиха внимателно на голямо кожено кресло и можеше да се види лицето му, от мене се изтръгна вик:

— Лицето… лицето на прозореца!

Това беше човекът, когото бях видял да наднича в стаята ни предишната вечер. Познах го веднага. И ми стана ясно, че както Поаро ме беше обвинил, наистина бях преувеличил, когато го бях нарекъл „кажи-речи нечовешко“.

Но все пак в това лице имаше нещо, което оправдаваше впечатлението ми. Беше лице на пропаднал човек, на човек, у когото не е останало нищо човешко.

Бледо, безволно, покварено, то приличаше повече на маска, сякаш всичко духовно го беше напуснало много отдавна.

По едната му буза се стичаше кръв.

Фредерика бавно се приближи и спря пред самото кресло.

Поаро се изправи между нея и непознатия.

— Вие сте ранена, мадам?

Тя поклати глава:

— Куршумът само одраска рамото ми, нищо повече.

Сетне меко го отстрани с ръка и се наведе напред. Очите на непознатия се отвориха и той я видя да го гледа.

— Надявам се, че тоя път ти видях сметката — ниско и злобно изръмжа той, но след това гласът му изведнъж се промени и се превърна в детски хленч. — Ах, Фреди, аз не исках! Аз не исках! Ти винаги си била толкова добра към мен…

— Хайде, недей…

Тя коленичи до него.

— Аз не исках…

Главата му клюмна. Изречението остана недовършено.

Фредерика вдигна очи към Поаро.

— Да, мадам, той е мъртъв — благо промълви той.

Тя бавно се изправи и постоя наведена над умрелия.

С едната си ръка докосна челото му, сякаш с жалост. Сетне въздъхна и се обърна към всички ни.

— Той беше мой съпруг — тихо рече тя.

— „Й“ — промърморих аз.

Поаро долови забележката ми и кимна в знак на съгласие.

— Да — тихо потвърди той. — Винаги съм имал чувството, че съществува „Й“. Аз ти го казах още в самото начало, нали?

— Той беше мой съпруг — повтори Фредерика. В гласа й звучеше безкрайна умора. Тя се отпусна на стола, който й донесе Лазаръс. — Струва ми се, че сега бих могла да ви разкажа всичко. Той беше… съвършено пропаднал. Беше наркоман. Той ме научи да вземам наркотици. Откакто съм го напуснала, се боря с тоя навик. Мисля… най-после… почти съм се излекувала. Но беше много… трудно. Ах, ужасно трудно! Никой не може да си представи колко трудно! Аз все не можех да се отърва от мъжа си. Той току изникваше отнякъде и ми искаше пари… със заплахи. Своеобразно изнудване. Ако не му дам пари, щял да се самоубие. Това беше вечната му заплаха. После започна да заплашва, че ще ме застреля. Беше неуравновесен. Ненормален, луд… Предполагам, че той е застрелял Маги Бъкли. Не е искал да убие нея, разбира се. Трябва да е мислил, че съм аз. Предполагам, че е трябвало да го кажа. Но в края на краищата аз не бях сигурна. А тия странни покушения върху Ник ме караха да мисля, че може всъщност и да не е той. Може да е бил някой съвсем друг. А после, един ден видях нещо писано от него върху откъснато парченце хартия на масата на мосьо Поаро. Беше част от писмо, което беше пратил на мене. Тогава разбрах, че мосьо Поаро е по неговите следи. Оттогава смятах, че всичко е само въпрос на време… Но не мога да разбера тая работа с бонбоните. Защо може да е искал да отрови Ник? От друга страна, не виждам как е могъл да има пръст в тая история. Аз съм си блъскала и блъскала ума…

Тя закри лицето си с двете ръце, после ги свали и завърши с някаква странна трогателност:

— Това е всичко…