Винс Флин
Самотният играч (39)

38.

Рап беше самотен боец до мозъка на костите си. В екип беше силен само ако бе водач и другите го следваха безпрекословно. В занаят, изтъкан от егоцентризъм, за него бе по-лесно да работи сам. Никога не се чувстваше виновен и не се извиняваше за поведението си. Резултатите говореха вместо него. Неговото правителство го беше изпращало на десетки опасни мисии и той беше постигнал основната цел във всяка от тях.

Стиснал силно телефонната слушалка в ръка, той рече:

— Айрини, в момента наистина съм много зает.

— Знам, но искам да ме държиш в течение.

— Има най-малко четирима души в къщата ми — тросна се Рап, — които очевидно не съм канил. Мисля, че Анна може да е там, но не съм сигурен. Една кола току-що тръгна от къщата. Смятаме, че зад волана може да е Професора. Маркъс сигурно вече ти е казал всичко това. В момента съм затънал до шия в работа, Айрини. Ще ти се обадя, когато ми потрябва нещо. — И тресна слушалката. Обърна се към Дюмонд с почервеняло от гняв лице: — Ние сме на бойното поле, а не в Ленгли! Тук аз командвам и очаквам заповедите ми да се изпълняват дословно. — После продължи към Коулман: — Очаквам от теб съвети и имам нужда от тях, но когато е време да се действа, няма място за дебати. Ясен ли съм?

Коулман и Дюмонд кимнаха — Коулман, защото прекрасно разбираше, че е необходима ясна командна верига, а Дюмонд — от страх. Миг по-късно Дюмонд каза:

— Колата спира.

Рап извъртя рязко глава и погледна към монитора. Седанът спираше на една бензиностанция. Той се опита да отгатне къде се намира тя. Викна на шофьора отпред:

— Колко още има до Соломонс Айлънд Роуд?

— В момента стъпваме на него.

— Завий на юг, после веднага мини в лявото платно и се приготви да свиеш в бензиностанцията на „Ексън“. — Сетне се обърна към спътниците си: — Изключи част от светлините, Маркъс. Скот, кажи на момчетата, че има бензиностанция на „Стандарт“ отдясно, като минем по отбивката. Да паркират пред нея и да чакат, ако имаме нужда от подкрепа.

Микробусът намали и Рап провря глава при шофьора. Докато отбиваха вдясно по Соломонс Айлънд Роуд, погледна към отсрещната страна на пътя, където се намираше бензиностанцията на „Ексън“. Забеляза тъмносиния седан, паркиран пред магазина. Трябваше да мисли бързо. Шофьорът на техния микробус бе облечен в черен панталон и бяла риза с черна папийонка. Изглеждаше точно както би трябвало — като сервитьор от фирма за обслужване по домовете.

— Колко бензин имаме?

— Резервоарът е пълен на три четвърти.

— Имаш ли у себе си кредитна карта?

Мъжът се поколеба. Доста странен въпрос от човек, когото изобщо не познаваш!

— Да.

— Имаш ли връзка?

Шофьорът потупа лявото си ухо.

— Да, твоят човек ми има честотата.

Рап посочи към бензиностанцията:

— Спри до онези колонки там. Точно зад онзи „Краун Виктория“. Слез от колата и почни да зареждаш. Ще ти кажа какво да правиш по-късно.

Върна се отзад при Дюмонд.

— Можеш ли да ми покажеш магазина, Маркъс?

Дюмонд кимна. Четири секунди по-късно те гледаха изображението на магазина. Рап го потупа по рамото и отново си сложи слушалките.

— „Везни 3“, имаме колата. Моля, върнете се при къщата и ни информирайте при евентуални промени.

— Прието, „Дева 1“. Връщаме се при къщата.

Рап затвори вратата към шофьорския отсек и тримата се скупчиха пред екрана.

— Маркъс, всичко записваш, нали?

— Да.

Шофьорът на колата не се виждаше никъде в магазина, затова Рап каза:

— Дай ни поглед върху колата и провери регистрационния номер.

Камерата се фокусира върху задния номер на седана.

— Мамка му! — простена Коулман.

Рап реагира по същия начин.

— Какво има? — учуди се Дюмонд.

— Колата е с правителствен номер — поясни Скот.

— Нищо, пак го провери — каза Рап.

— Мич, това усложнява нещата.

— Може би, а може би не.

— Какво искаш да кажеш с това „може би“? Тук няма „може би“. Ако тоя е федерален агент, ще си имаме проблеми.

— Ще видим. Маркъс, покажи ни магазина.

Мъж с пясъчноруса коса, облечен в костюм, стоеше на касата.

— Това не е Професора — отбеляза Коулман.

— Има ли някой друг в магазина?

Дюмонд повъртя джойстика. След секунда отново фокусира картината върху мъжа на касата.

— Май че е сам.

Мъжът извади портфейл и подаде на касиерката пари. Рап стисна Дюмонд за рамото:

— Кажи на шофьора да се връща в микробуса.

Дюмонд предаде нареждането и след няколко секунди чуха вратата отпред да се затваря. Погледите им бяха приковани в екрана, докато наблюдаваха как мъжът в магазина взима кутия с четири стиропорови чаши. В едната си ръка държеше и бяла найлонова торба.

Рап заговори тихо:

— Кажи на шофьора да паркира вляво от седана.

Докато Дюмонд повтаряше заповедта, Рап свали слушалките и извади беретата със заглушител. Коулман направи същото. Когато шофьорът започна да мести микробуса, Дюмонд пренасочи камерата на покрива върху целта. Спряха тъкмо докато мъжът слагаше напитките върху покрива на колата си, за да си отключи вратата.

Рап рязко отвори вратата и скочи на асфалта откъм гърба му. Мъжът понечи да се извърне, Рап вдигна лявата си ръка и стовари дръжката на пистолета върху жертвата си. Хладната стомана уцели тила на мъжа, той се олюля. Рап го хвана под мишницата, Коулман го сграбчи от другата страна. Замъкнаха го в микробуса и го пуснаха на пода. Рап го пребърка за оръжие. Откри кобур с пистолет на глезена. Коулман извади другия пистолет от раменния кобур и взе ключовете от колата му.

— Какво да правя с возилото? — обърна се към Рап.

— Карай след нас. Малко по-надолу по пътя има промишлен район.

 

 

Промишленият район бе изпъстрен с двуетажни офиссгради и складове. Микробусът и седанът свиха навътре. От другата страна на улицата имаше магазин с бар. Хакет и Стробъл паркираха пред бара и започнаха да наблюдават улицата. Когато Коулман отвори страничната врата на микробуса, съзря Мич Рап, затиснал с колене ръцете на пленника им, опрял дулото на пистолета в дясното му око.

— Посочи ми една-единствена причина да не те убивам! — процеди Рап.

Коулман се качи и затвори вратата.

— Какво казват личните му документи?

— Нямах време да ги прегледам. Бяхме увлечени в разговора, нали? — Той натисна по-силно заглушителя в окото на пленника. — Специален агент Сейлъм от ФБР — прочете Рап и впери яден поглед в мъжа. — Би ли ми казал какво, по дяволите, правеше в моята къща?

— Не знам за какво говориш.

Рап се обърна към Коулман и кимна към Дюмонд:

— Дай му документите да ги провери. — А на жертвата си каза: — Не ме карай да повтарям. Какво правехте в моята къща? Онази край залива, от която излезе само преди пет минути?

Единственото отворено око на пленника се въртеше трескаво.

— Казвам ти, не знам за какво говориш!

— Последен шанс. Кажи ми за какво бяхте в къщата ми и какво правихте с Анна Райли.

— Нали ти казах, нямам и най-малка представа за какво говориш. Знаеш ли какви неприятности ще си навлечеш, задето си отвлякъл федерален…

Рап стисна десния му показалец. Мъжът изкрещя. Рап отмести цевта от окото му и я пъхна в устата му. Пленникът започна да се задушава.

Търсейки потвърждение в погледа му, Рап изсъска:

— Познаваш ли моя приятел Марио Лукас? Здравеняка, когото застреля в Колидж Парк? — Забеляза как мъжът трепна. Извърна се към Дюмонд: — Нещо за регистрационния номер?

— Нищо. Няма никакви данни. Сега проверявам името.

— Този не е никакъв федерален агент, Скот!

— Мисля, че си прав. — Коулман се обърна към пленника: — Не ни карай да прибягваме до по-радикални мерки.

Рап извади пистолета от устата му. Мъжът се изплю.

— Вие двамата вземете да си го начукате! Загазили сте здравата!

Коулман се усмихна.

— Много оригинално, няма що. — Протегна се и стисна пръста, който Рап бе счупил, и също го огъна рязко. Мъжът изпищя. Рап отново пъхна цевта в устата му.

— Не е федерален — обади се Дюмонд. — Няма го в базата данни.

— Какво ще кажеш за свое оправдание? — изрева Рап.

Мъжът си пое въздух.

— Аз… работя под прикритие! — заекна.

— Да бе, точно така, боклук такъв. Ти си агент на ФБР под прикритие, който се представя за агент на ФБР. — Рап премести беретата в лявата си ръка и сграбчи здравия показалец на пленника. Изобщо не си направи труда да му задава въпроси. Скърши пръста като суха клонка.

Мъжът изкрещя.

— Добре… добре! Какво искате да знаете?

— Анна Райли в къщата ли е?

— Да.

— Къде е?

— Горе, на втория етаж.

— Добре ли е?

— Да.

— Само не ме лъжи. Вие пипахте ли я?

— Не, кълна се, не сме.

— Защо е там?

— Не знам. — Рап не хареса отговора и се зае със следващия пръст. Преди да го стисне, онзи извика: — Казахме й, че я водим там, за да се срещне с теб.

— Чия беше идеята?

— Не знам. Аз съм само обикновен войник. Казват ми какво да правя и аз изпълнявам.

Коулман се наведе.

— Професора ли даде заповедта?

— Да, мисля, че да.

— Той в къщата ли е?

Мъжът поклати глава. Лицето му бе изкривено от болка.

— Беше, но си тръгна.

— Колко хора сте там? — попита Рап.

— Не знам.

Рап сграбчи следващия пръст и го изви. Мъжът изкрещя и се опита да се освободи, но Рап го държеше здраво. Повтори въпроса:

— Колко хора имате във и извън къщата?

— Още двама.

— Знам, че ме лъжеш, и започва да ми писва! — Рап извърна глава към Коулман. — Да го очистим. Не ни трябва повече.

— Още четирима са!

— По-добре не ме лъжи, защото ще те избавя от нещастието ти още сега.

— Кълна се, че казвам истината! Само не ме убивайте!

Рап изгледа мъжа с проницателния си поглед. Чувстваше, че му казва истината, но човек никога не може да бъде сто процента сигурен. Обърна се към Коулман:

— Доведи момчетата. Имам идея.