Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Ера“, 2001

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. — Добавяне

24.

Старинният часовник в колониален стил в ъгъла обяви настъпването на двайсет и втория час. Сенатор Кларк седеше зад голямо, ръчно инкрустирано дъбово бюро в своя кабинет. В лявата си ръка държеше чаша „Каберне Совиньон“. Беше последната бутилка за шейсет долара от Макларън Вейл, Австралия. Кларк никога не си купуваше френски вина. Бяха прекалено скъпи, а и се произвеждаха от шепа сноби. Човекът, който буквално беше дошъл от другата страна на Стената, беше чувствителен, когато станеше дума за елитаризъм. В повечето случаи Кларк запазваше гледната точка за себе си. Няма смисъл да разкриваш слабите си страни на потенциалния противник. Държавният секретар Мидълтън беше типичен пример. Той беше непоправим елитарист. Като сенатор той беше гласувал за всеки либерален закон, отнасящ се до домашните животни. Дотолкова, доколкото не засягаше знатните особи със синя кръв от неговия аристократичен квартал. Мидълтън не знаеше, но Кларк не беше негов приятел. Кларк не само че не харесваше бившия си колега от Сената, едва го понасяше. Но възнамеряваше и да встъпи в конфронтация с него, когато дойде подходящият момент.

Кларк прочете паметната бележка, която един от помощниците му беше подготвил по нареждане на сенатора. В нея ставаше дума за липсата на достатъчно жилища за военните служители. Положението беше тежко. Мъжете и жените във въоръжените сили живееха мизерно, в условия, сравними с условията на живот на хората, зависими от социални помощи. Както можеше да се очаква, моралът страдаше, а бойната готовност беше понижена. Съкращенията във военния бюджет бяха стигнали твърде далеч. Това ще е неговата тема. Темата, с която ще се заеме. Новопроизведен офицер от въоръжените сили печелеше по-малко от шофьор на градски автобус във Вашингтон. Печелеше по-малко от средностатистическия държавен служител и много по-малко от учител. Това беше друг въпрос, който сенаторът щеше да повдигне. Беше му писнало от постоянното хленчене на учителските профсъюзи за малките им заплати. Ако изчислиш почивните им дни, болничните, семинарите, празниците и летните ваканции, им се събираше да работят по-малко и от две трети от годината. Военните бяха прекарани.

Учителският профсъюз беше като дупе и гащи с демократите. Нито той, нито който и да било от републиканците можеше да направи нещо. Не можеше да привлече гласовете им, каквото и да стореше. Затова поне можеше да ги критикува. Планът беше да отиде в Калифорния, Тексас, Флорида — във всички щати с голям електорат и военни бази с голям персонал. Ще настоява за десетпроцентно увеличение на заплатите на военните. На отделните щати ще им потекат лигите при мисълта за потенциално оживление на икономиката. В добавка ще настоява на храбрите мъже и жени от въоръжените сили да бъдат предоставени същите здравни привилегии като на останалите държавни служители. Болниците, фармацевтичните и застрахователните компании ще дадат пари за кампанията му. Ще се редят на опашка, за да получи всеки от тях своя дял. Заедно с другите поддръжници, които вече има, ще постигне значителен напредък пред другите кандидати.

Звукът на външния звънец го върна към неотложните дела. Много фактори играеха роля в избора за президент. Но нямаше по-важни от парите и личната репутация. Никой няма да гласува за теб, ако не те познава кой си. По дяволите, та в момента той не знаеше дали собствената му партия ще го номинира! Извън родния си щат Кларк беше относително непознат. Повечето хора го знаеха само като „оня едър сенатор“. Висок почти 193 сантиметра, той стърчеше с цяла глава над повечето си колеги. Кларк се надяваше картината да се промени. Нямаше по-ефективен способ един политик да стане популярен от предаваните по телевизията сенатски слушания.

На вратата на кабинета се почука.

— Влез! — извика сенаторът.

Питър Камерън се вмъкна вътре, като почесваше черната си брада. Кларк не си направи труда да стане. Вместо това покани госта си с жест да седне на стола срещу бюрото. Обикновено Кларк би му предложил и нещо за пиене, но ако се съди по тона, с който беше говорил Камерън по телефона, бе силно притеснен. Искаше първо да разбере каква е причината за тревогата на дребосъка. Отпи от виното и се наведе напред.

— Гледахте ли новините тази вечер?

— Хванах ги малко.

— Видяхте ли местния репортаж за един мъж, застрелян в Колидж Парк?

Кларк се наведе напред и остави чашата с вино. Убийството в Колидж Парк беше водещата новина по всеки местен телевизионен канал и по всяка вероятност щеше да попадне на първа страница на „Уошингтън Поуст“ утре сутринта. Бяха изстреляни над петдесет куршума. Повечето от тях — от оръжие със заглушител, повечето — поразили смъртоносно жертвата. Имаше няколко свидетели, според които беше застреляна жена, но полицията още не беше потвърдила. Претърсваха местните болници за постъпили с огнестрелни рани.

— Видях репортажа.

Камерън неловко се намести в стола.

— Аз бях там.

— Защо?

— Наблюдавах нещата.

Кларк не каза нищо. Погледът му бе втренчен в немарливата брада на Камерън. Накрая попита:

— Защо не ми каза какво се е случило?

Камерън започна да се извинява, че не е могъл да проконтролира по-добре Дюзър и хората му. Сетне мина на описанието на събитието в хронологична последователност. Потвърди, че жената, спомената в репортажа, е била застреляна и че са се отървали от трупа й, както и от всички използвани оръжия и коли. Погледнато откъм положителната му страна, мускулестата сила зад Гюс Вийом, Марио Лукас, вече не представляваше заплаха.

Кларк успя да запази спокойствие и да изслуша събеседника си, без да го прекъсва. Въпреки че много искаше да зададе на Камерън един-единствен въпрос. Когато Камерън свърши, Кларк попита само:

— Ти какво правеше там?

— Не разбрах?

— Какво правеше в колата? Защо се излагаш на открито по подобен начин?

Камерън се обърка. Кларк имаше предвид, че някой може да го е видял.

— Знаех, че ще е по-сложно, и исках да се уверя лично, че Дюзър няма да оплеска нещата.

Кларк почувства нужда да пийне от виното. Помисли си, че може би Камерън не му казва истината. Този човек беше воайор — личеше му отдалеч. Внезапното му желание да участва в събитията вещаеше опасност. Камерън беше единственият човек, който свързваше сенатора със събитията от последните пет дни. Отпи втора глътка и докато скъпата червена течност се плъзгаше по гърлото му, реши, че Камерън трябва да изчезне. Кларк не знаеше как ще му намери заместник, но в края на краищата щеше да намери. Професора се беше превърнал в твърде голяма слабост. Сенаторът трябваше да уреди неговото изчезване, но дотогава ще се държи с него, сякаш нищо не се е случило.

— Питър, ти свърши много добра работа. Искам да внимаваш, да останеш жив и да не попаднеш в затвора. — Сенаторът се намръщи. — Никакви самоинициативи повече! Ти си твърде ценен, за да рискуваш така. Остави други да вършат мръсната работа.

— Да, сър. — Камерън въздъхна от облекчение и добави: — Има и още нещо.

— Хубаво или лошо?

— Мисля, че ще ви хареса — отвърна Камерън с усмивка. Извади малък касетофон от джоба си. — По-рано тази вечер един от хората ми прехвана този разговор. — И натисна копчето.

 

— Анна Райли на телефона.

— Скъпа, аз съм. Добре ли си?

 

Качеството на записа беше добро. Кларк се приведе напред и се облакъти на бюрото.

— Дали е това, за което си мисля?

Камерън кимна.

 

— Мичъл.

— Скъпа, аз съм, но не мога да говоря дълго. Всичко наред ли е?

 

По гърба на Кларк пробягаха тръпки от вълнение. За първи път чуваше гласа на Мич Рап. След като го беше изучавал внимателно в продължение на месеци, сега за първи път почувства присъствието му. Гласът беше дълбок и малко дрезгав, точно както очакваше сенаторът. Кларк изслуша с интерес записа докрай и накара Камерън да му го пусне още два пъти. Запомни наизуст всяка дума. В главата му се оформи план.

— Искам да влезеш в апартамента на момичето — започна бавно. — Виж дали си води дневник. Ако да, копирай го. Ако има някакви компютърни дискове или дискети — също. Разбери какви книги чете, за какви списания е абонирана, дали взима някакви лекарства. — Замълча за малко. — Виж дали можеш да се сдобиеш със здравния й картон. Искам да знам за нея колкото е възможно повече и искам информацията до утре вечерта.

— Може да е малко трудно.

Кларк не искаше да чува подобен отговор. Не и когато Рап беше толкова близо.

— Питър, плащам ти добре. Не приемам никакви извинения. Искам информацията до утре вечер. — И тъй като гледаше да не отчуждава от себе си нито приятелите, нито враговете си, добави с топла усмивка: — Когато всичко свърши, ще се постарая да те възнаградя много добре, Питър. Така, че може да решиш направо да се пенсионираш. — Кларк вдигна чашата като за тост.

Камерън кимна.

— Ще се постарая.

Все още с усмивка на лицето, Кларк реши да наеме човек, който да премахне Камерън. Не се знаеше кога точно ще се наложи да се отърве от него.

 

 

Клубът се намираше на 695-а улица в Дъндалк. Центърът на Балтимор беше на шест километра в западна посока. Това беше фитнесклуб и се казваше „Балис Тотъл“ — един от стотиците из цялата страна. Затова и Гюс Вийом се беше записал в него. Гъвкавост и анонимност. В „Балис“ той беше само един от милионите, опитващи се да водят никога несвършващата битка с пълнеенето и обездвижването. Вече двайсет и шест минути се упражняваше и обилно се потеше. Беше капнал. На стената пред него бяха монтирани осем телевизора. Те предаваха Ем Ти Ви, Ви Ейч Уан, И Ес Пи Ен, Си Ен Ен, Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и „Фокс“. Вниманието на Вийом обаче беше съсредоточено върху един брой на списание Conde Nast Traveler, отворен на стенда до него. Истинската работа на Вийом — или фалшивата, в зависимост от какъв ъгъл се погледне — беше да пътува и да пише статии. Отпечатваха материалите му под името Марк Гизе, а неговата специализация беше в районите на Южна Франция и Френска Полинезия. Професията му позволяваше много пътувания в чужбина и солидни трийсет до петдесет хиляди долара годишно законни приходи. Другите предимства бяха очевидни: можеше да отседне в някой от най-престижните хотели безплатно и да остане дотогава, докато пише суперлативи за домакините си.

Клубът беше доста спокоен. Вийом избягваше да идва в часовете между единайсет сутринта и девет вечерта. Тази вечер имаше един човек, упражняващ се на пътечката за бягане, и две жени, които си говореха на степъра. Вийом беше избрал Балтимор за живеене, защото се намираше достатъчно близо до Вашингтон, та да е в готовност, и достатъчно далече, за да не се натъква на неприятни хора, когато се мотае наоколо. Много си мислеше за Питър Камерън, откакто се върна от Колорадо. Имаше нещо странно в този човек. Общо взето, не можеше да му се има доверие.

Вийом и хората му обикновено не ги наемаха да убият някого. По-често се занимаваха със събиране на разузнавателна информация: проникване в офиси посред нощ, копиране на компютърни харддискове, подслушване на телефони и поставяне на „бръмбари“. Най-честите им клиенти бяха адвокати и бизнесмени. Знаеше кои са те, но малцина от тях знаеха кой е той. Правилата бяха прости. Вийом имаше мрежа от чуждестранни банкови сметки, които използваше за хонорарите си. Обикновено му изпращаха име на обекта и типа на търсената информация. Той посочваше на клиента цена. Ако клиентът се съгласеше, превеждаше половината от хонорара на една от сметките. Когато Вийом предадеше желаните сведения, превеждаха останала половина. Всичко минаваше много просто.

Докато не се появи Питър Камерън. Той настоя за лична среща. За да разсее страховете на Вийом, предложи да плати двойно по-високо възнаграждение. Едва на 52, Вийом мислеше вече да се оттегли. Имаше обаче едно препятствие. Искаше да е напълно подсигурен и да няма никакви финансови проблеми. Начинът на живот, който той си представяше, изискваше поне два милиона долара. Когато Камерън му спомена за двоен хонорар, изкушението беше твърде силно, за да му устои.

Сега се питаше дали няма да е добре да си вземе това, което има, и да изчезне, поне за известно време. Трябва да предупреди другите. Да им каже за момента да стоят тихо. Или да предприемат дълго пътуване. Вече беше предупредил Лукас и Хуарес да внимават. При положение че Камерън се замисляше за Дюзър, нещата можеше да загрубеят.

Трийсетте минути минаха. Вийом спря да върти педалите и затвори списанието. Беше взел решение. Лукас и Хуарес се нуждаеха от ваканция. Имаше и още двама в екипа му, но — за тяхно щастие — Камерън дори не знаеше за съществуването им. Вийом слезе от уреда и погледна към редицата от телевизори над него. Започваха местните новини. Изглежда, цели три канала стартираха емисиите си с една и съща вест. Вийом замръзна, когато прочете „Колидж Парк“ на екрана. Звукът беше намален докрай, но на екрана долу вървяха надписи. Репортерка, застанала пред жълта полицейска лента, ограждаща местопрестъплението, сочеше зад гърба си към две паркирани коли. Вийом се зачете. Сто изстреляни куршума… един убит със сигурност, може би двама. Полицията издирва сребрист микробус. На екрана се появи шофьорска книжка, издадена в Мериленд. Каналът обяви, че името на жертвата е Тод Шърман. Но Гюс Вийом знаеше по-добре. Обърна се и тръгна към изхода. Фотографията върху шофьорската книжка беше на Марио Лукас.

Вийом се усмихна насила и каза довиждане на служителката зад бюрото. Целият гореше. Лукас му беше приятел от дълго време. Грижеше се за Марио и Марио се грижеше за него. Марио беше мускулите, а Гюс — мозъкът. Поотделно бяха добри, заедно бяха най-добрите. Вийом реши да бяга. Бяха се споразумели още преди години — ако единият умре, другият получава всичките пари. Пенсионната сметка на Вийом току-що беше надхвърлила двата милиона. Можеше да изчезне и никога да не се върне. Но това означаваше на онзи самодоволен негодник Камерън да му се размине. Вийом прекоси паркинга, за да стигне до колата си. Най-напред трябваше да предупреди Хуарес. След това щеше да реши какво да прави с Камерън. Когато отвори вратата на колата, беше обладан от мъката по загубения си приятел и омраза към човека, когото почти не познаваше.