Винс Флин
Самотният играч (21)

20.

Складът се намираше близо до Националната ботаническа градина, край Бланденсбърг. Когато сивият „Додж Дюранго“ се появи зад ъгъла, един от хората на Дюзър чакаше пред отворената врата на гаража. Ванът се скри в старата тухлена постройка. Мъжът отвън се огледа в едната и другата посока на улицата, след което затвори вратата на гаража.

Дюзър спря колата, но остави двигателя да работи. Когато излезе, до него застана човек с торба за смет. Дюзър хвърли картечния пистолет в торбата и отиде при задната част на дюрангото. Там лежеше Сандра Хикок. Куршумът беше раздробил красивото й лице. Той поклати глава. Отчасти беше доволен, че е мъртва. Беше почнала много да се налага. В края на краищата може би така беше най-добре, но в момента тя представляваше проблем. Той отстъпи от задната врата на колата и изкрещя заповедите си.

Хората му се хванаха за работа веднага. На дюрангото бяха сложени нови номера, а безжизненото тяло на Хикок беше вкарано в празен варел. Отгоре посипаха пясък, после запечатаха варела и го натовариха на една платформа с други осем варела. За по-малко от пет минути се бяха отървали от трупа и оръжието. Както и от дюрангото, което щеше да бъде разпродадено на части.

Питър Камерън използва времето, за да се успокои. Идиот беше, че позволи нещата да стигнат дотук. Случаят щеше да попадне в новините до един час. Бяха изстреляни близо сто куршума. Почти всичките от заглушени оръжия, но това нямаше да има значение, след като се появяха полицията и медиите. Двете паркирани коли изглеждаха, сякаш ги бе ударила някаква невъобразима градушка, а тялото на Марио Лукас беше надупчено от куршуми. Замисълът не беше такъв. Вийом беше прав за Дюзър. Този човек беше прецизен като парен чук.

Дюзър се приближи до Камерън с ново оръжие в ръка.

— Хайде да вървим да спипаме момичето.

— Не. — Камерън беше ужасен.

— Не се притеснявай за ченгетата. Те ще са достатъчно заети на първото местопрестъпление.

— Не. За днес стига толкова. — Той потърка слепоочията си и промърмори: — Ще покажат всичко по новините.

— Голяма работа. Не репортерите залавят престъпници, а ченгетата. Няма за какво да се тревожим. Всичките улики, които могат да ни свържат с убийството, току-що напуснаха склада от другата врата.

Камерън се изкуши да попита накъде са се отправили, но после размисли.

— Не. За днес свършихме.

— Какво ти става, по дяволите? — Дюзър пристъпи напред. — Трябва да продължим, докато изненадата е на наша страна.

— Не, няма. За последен път ти казвам… Свършихме за днес.

Дюзър изглеждаше така, сякаш искаше да удуши някого.

— Глупости! Тръгваме сега. Казвам ти, човече, ще трябва да се оправим с тях рано или късно, и по-добре да го направим още сега.

Камерън поклати глава. Не му се искаше отново да се излагат на показ. Дюзър усети, че има проблем, и каза:

— Виж, ти стой тук, а ние ще се погрижим. Искам Вийом да остане сам и да хукне да бяга.

Камерън помисли секунда.

— Не. Промяна в плановете. Аз също искам Вийом и момичето ще ни заведе при него веднага щом разбере за смъртта на Лукас. Ще държим Хуарес под наблюдение и после ще ликвидираме и двамата.

На Дюзър това му хареса.

— Добър план. Извинявай, че повиших тон. Просто съм малко превъзбуден в момента.

„Сигурно е от наркотика, който взе“, си каза Камерън, а на глас произнесе:

— Няма нищо. Погрижи се да не изгубите Хуарес. Тя е единствената ни следа към Жабока.

Минута по-късно Дюзър и Макбрайд се качиха в един „Форд Таурус“ и потеглиха. Може би трябваше да убие и тях. Не, каза си. Дюзър беше грубоват и див, но можеше да бъде контролиран.

 

 

Рап преспа през нощта върху канапето на Маркъс Дюмонд, здраво стиснал в ръка 9-милиметровия пистолет „Берета“. Реши, че трябва да посвети Маркъс в операцията. Трябваше му помощ. Оставаше един много важен въпрос. Айрини Кенеди ли е пратила Хофманови да го убият? Интуицията му подсказваше, че не е така. Познаваше Айрини от повече от десет години и тя беше жената, на която можеше да се довери най-много. Но в тази параноична професия можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен за някого…

На Рап му се искаше да вярва, че Кенеди няма нищо общо с бъркотията. Трудно би го преглътнал, ако е замесена. Тя беше не само най-логичното обяснение за случилото се, но едва ли не и единственото. Тя беше връзката между Хофманови и него.

Двамата седяха на масата в кухнята на Дюмонд. Апартаментът беше с прилични размери и една спалня. В кухнята имаше малък кът за ядене, а трапезарията беше превърната в офис. Една висока два и половина метра масивна дъбова врата, поставена като плот върху две парчета талашит, служеше за бюро. Отгоре бяха сложени три компютърни монитора, мишки, клавиатури, скенери и няколко неща, които Рап не беше виждал преди. Стените бяха украсени със сложени в рамка плакати на няколко герои от комиксите за „X мен“. Рап беше само с четири години по-голям от Дюмонд, но сякаш бяха живели в различни епохи. Дюмонд живееше със съвремието, яхнал вълните на киберпространството.

Маркъс ядеше, докато Мич го инструктираше.

— Гледай да не задействаш никакви аларми, докато се ровиш.

Дюмонд го погледна, а по брадичката му потече мляко.

— Успокой се, Мич, с това си изкарвам хляба. — Работата на Дюмонд беше една осъществена мечта. Макар че първоначално го санкционира, сега американското правителство му плащаше, за да се занимава с хакерство.

— Да, но тук е по-различно. Този път ще трябва да проникнеш във файлове на Ленгли и Пентагона.

Дюмонд се усмихна с пълна уста. След като преглътна, отвърна:

— Няма нищо по-различно.

Рап го изгледа. Отдалеч си личеше, че Дюмонд е тарикат.

— Говоря ти сериозно, Маркъс.

— И аз. Обикновено влизам в мрежата на Пентагона поне веднъж на ден.

— А на Ленгли?

— Непрекъснато съм в нея.

— А местата, в които нямаш работа?

— Надниквам от време на време.

— Колко често?

— Всеки ден. — Дюмонд пъхна поредната лъжица в устата си.

— Айрини знае ли?

— Не… не винаги.

Рап поклати глава като притеснен баща.

— Маркъс, за твое добро ти казвам, по-добре внимавай. Отвориш ли личните файлове на някой, на който не трябва, просто изчезваш внезапно. — Рап щракна с пръсти.

— Как ще ме хванат, като дори не знаят, че съм бил там? А?

— Маркъс, известно ми е, че си добър, но никой не е съвършен. Ако продължиш да вършиш подобни работи, ще те хванат. — Дюмонд се усмихна и поклати глава в знак, че не е съгласен с казаното. Рап вдигна показалец: — Маркъс, не се шегувам! Играеш много опасна игра и рано или късно някой ще ти хване дирите. А когато това стане, ще трябва да се сбогуваш, но не е работата, а с живота ти. — Рап обърна пръста към себе си. — ЦРУ и Пентагонът имат десетки като мен. Хал хабер си нямат от компютри, но много добре знаят как да убиват неудобните.

— Добре де, добре — измърмори Дюмонд. Стана и изсипа в кофата за боклук купата с мляко и зърнени храни. Апетитът му бе изчезнал.

Няколко минути по-късно двамата излязоха от блока. Дюмонд мина отпред и се упъти към Ленгли, а Рап мина отзад и пое към складовото помещение в гористите покрайнини. Мич вървя осем пресечки до Уискънсин Авеню, откъдето взе метрото в северна посока. Беше облечен с дрехите от предишната вечер — бейзболната шапка, шортите и сините кецове. Това облекло щеше да му свърши работа, докато стигне до склада. Влакът в метрото беше сравнително празен, тъй като повечето хора пътуваха за работа към центъра, а той беше тръгнал в обратна посока. Беше поставил раницата си на празната седалка до него и подпрял ръката си върху нея. Влакът плавно се поклащаше, докато минаваше през тунел. Малко по-късно излезе на повърхността и ярката слънчева светлина блесна в прозорците.

Единственият друг човек във вагона извади мобилен телефон и заговори. Рап прокара длан по един от външните джобове на раницата и го потупа. Дюмонд му беше дал цифрово закодиран телефон. Каза му, че може да го използва безопасно когато и колкото си поиска. Но Рап, винаги настроен скептично, възнамеряваше да го употреби пестеливо, и то само в продължение на няколко минути.

Искаше да види Анна. Погледна през прозореца. Знаеше, че не трябва да постъпва така, но не можеше да се противопостави на желанието си. Поне да чуе гласа й. Извади телефона и го включи. Бързо набра служебния й номер и зачака. След третото позвъняване се включи телефонният й секретар. Мич чу гласа й и след сигнала затвори. Настроението му падна. Не само защото не успя да открие Анна. За първи път в живота си Рап беше изпълнен със съмнение. Съмнение дали просто да не зареже всичко и да се махне. Дали ще му позволят изобщо да се махне? Толкова близо беше до целта! Защо изобщо трябваше да се заема с последната мисия? Защо не беше отказал!? Вдигна бейзболната си шапка и прокара ръка по късата си коса. Знаеше отговора на тези въпроси, но не искаше да се примири с него. Единственото, което желаеше, беше Анна. За да остави всичко това зад гърба си и да заживее нормален живот.

 

 

Айрини Кенеди влезе в конферентната зала на седмия етаж на щабквартирата на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, и сложи бележника си на масата. Обядът щеше да почака. Срещата беше по-важна. Залата се намираше в съседство с офиса на директора. Семпла и функционална, тя беше обзаведена с голяма махагонова маса и десетина кожени стола. Всяка сутрин я проверяваха от Службата за сигурност на Отдела по администрацията — гестапото на ЦРУ, както любовно го наричаха служителите на Управлението. Зад завесите бяха скрити малки устройства, които караха прозорците да вибрират и правеха невъзможно подслушването с параболични микрофони. По напълно разбираеми причини ЦРУ се отнасяше към сигурността си сериозно. На малко места й беше придавано такова значение, като на директорския седми етаж.

На масата бяха седнали още петима души. Всички мълчаха. Макс Салмън, най-стария в групата, не го беше грижа за останалите освен за Айрини Кенеди. За него те бяха опасни мелези — всеки от тях смес от бюрократ, политик и юрист. И всеки почти неспособен да вземе правилно решение. Те оглавяваха три от отделите на Управлението, а Салмън ръководеше четвъртия. Като заместник-директор на „Операции“ Салмън отговаряше за шпионите. Именно неговите хора се занимаваха с тайни операции, вербуваха агенти както от приятелски, така и от неприятелски страни, занимаваха се с контрашпионаж и преследваха терористите. Неговите хора бяха войниците от фронтовата линия, оперативните офицери, тези, които излизаха на бойното поле, цапаха си ръцете и поемаха реалните рискове. Салмън се беше запознал със Стансфийлд в Европа, а после, когато Стансфийлд се беше издигнал в кариерата, заядливият Салмън го беше последвал. Той беше прекият началник на Кенеди, макар че тя често докладваше направо на Стансфийлд.

Другите двама също бяха заместник-директори. Чарлз Уъркман ръководеше отдел „Разузнаване“. Неговите подчинени бяха книжните червеи, гениите с висок коефициент на интелигентност, които обработваха всеки ден огромните потоци от информация. Рейчъл Ман беше началник на „Наука и технологии“, а Стивън Бауман — на „Администрация“.

От тримата Салмън най не харесваше Уъркман. На второ място беше Бауман. Да се каже, че Бауман мрази Ман, щеше да бъде нечестно. При по-различни обстоятелства сигурно би я харесал. Беше много умна и в повечето случаи се стараеше да избягва политическите удари в гърба, благодарение на които вирееха Уъркман и Бауман. Но в крайна сметка всеки се нуждаеше от допълнителни средства и искаше да ги вземе от „Операции“. Салмън прекрасно разбираше, че ако терористите не се бяха активизирали напоследък, бюджетът на неговия отдел щеше да бъде в окаяно състояние.

Салмън скръсти ръце върху издутия си корем и се запита колко ли още ще може да издържи. Дните му бяха преброени. Работеше в Управлението от 1964 г. Първо в Камбоджа, а после в Лаос. Там вършеше за правителството неща, които все още бяха строго засекретени. След Виетнам се премести в Европа, където работи в няколко посолства, преди да стане ръководител на резидентурата в Берлин. Когато Стансфийлд бе назначен на поста директор, той се сети за Салмън и го включи във вътрешния си кръг от хора. Сега, когато Стансфийлд беше на смъртно легло, нещата не изглеждаха розови. Единствената причина, поради която Салмън продължаваше да се примирява с всичките глупости, беше чувството му за дълг пред хората на невидимия фронт. Той трябваше да ги пази. Трябваше да държи тези бюрократи по-далеч от тях. Имаше и друга причина. Стансфийлд го беше помолил да наглежда нещата, но най-вече искаше старият му приятел да пази тила на Айрини Кенеди.

Вратата на кабинета на директора се отвори и в залата влезе Джонатан Браун. Заместник-директорът на централното разузнаване, или ЗДЦР, както беше известен още, беше вторият по значение човек в Управлението. На теория четиримата заместник-директори докладваха на него, а той докладваше на директора, но Салмън никога не беше спазвал установения административен ред. Отиваше направо при директора, когато имаше проблем. Браун и без това се дразнеше от подобни действия. Салмън знаеше, че в мига, в който си отиде Стансфийлд, той щеше да изхвърчи оттук. Дотогава щеше да държи вниманието на бюрократите съсредоточено върху него, а не върху Кенеди.

Браун седна на челното място на масата и погледна към присъстващите с обичайния си стряскащ блясък в очите. Поради изключителната важност на задачите, по които Кенеди работеше, тя рядко докладваше лично на ЗДЦР. Кенеди нямаше проблеми с Браун. Човекът имаше достатъчно талант за тази работа. При малко по-различни обстоятелства дори би могъл да бъде добър директор на Централното разузнаване. Но в крайна сметка той беше външен за системата, бивш федерален прокурор и съдия. Дължеше поста си в ЦРУ на шепа политици от Капитолия, които лобираха за него. Той беше лоялен към тях, а не към Управлението.

Кенеди беше викана на тези срещи, макар не винаги да го искаше. В рамките на четирите отдела имаше трийсет и няколко служби или групи. От тях Центърът за борба с тероризма беше удостояван с най-голямо внимание. Кенеди доста добре разбираше защо е била повикана толкова спешно, за да присъства на тази среща, и затова никак не гореше от ентусиазъм. В ЦРУ трябваше да има разделение на задачите, а не подобна откритост. Ако Браун искаше да говори за Германия, не трябваше да вика началниците на „Наука и технологии“ и „Администрация“ на срещата.

Браун се изкашля и започна с внимателно подбирани думи:

— Току-що ми се обади председателят Ръдин. — Изглеждаше силно притеснен. — Той иска да му предоставим всичко за случилото се в Германия миналия уикенд.

Убийството на граф Хайнрих Хагенмилер се беше раздуло до невероятни размери само за няколко дена. Дори и в иначе мълчаливите среди в Ленгли случаят беше обсъждан почти от всеки. Тримата главни заподозрени бяха Съединените щати, Израел и Ирак. Но от известно време към списъка бяха прибавени британците, французите и дори германците. Британците бяха добавени просто защото са британци и вършат подобни неща по-отдавна и по-добре, отколкото който и да е друг. Французите — защото стана известно, че Хагенмилер ги е отрязал от сделката. И германците, гласеше мълвата, защото Хагенмилер бил за тях неприятен проблем. Кенеди нямаше нищо против тези спекулации. Колкото повече бяха, толкова по-добре. В края на краищата такъв беше замисълът на операцията — да се изпрати послание към всички, които имат вземане-даване със Саддам.

Браун се обърна към Кенеди.

— И той би искал да те изслуша преди комисията утре сутринта, Айрини.

Салмън изпусна стон, а Кенеди отвърна:

— Добре. Ще иска ли нещо по-специално?

— Не каза. Просто ме помоли да ти напомня, че ще даваш показания под клетва. — Браун изрече последните думи с цялата достопочтеност на бивш федерален съдия.

Салмън се изсмя подигравателно.

— Каква шега!

На Браун реакцията не му хареса.

— Някакъв проблем ли има, Макс?

— Да. Ръдин е проблемът.

— Моля? — Браун, изглежда, днес беше по-сериозен от друг път.

— Председателят Ръдин е комплексиран дребен човечец, който още от раждането си е обсебен от мисълта за Управлението.

Заместник-директорът Браун не сметна коментара за смешен и останалите трябваше да потиснат смеха си, породен от цветистия и точен анализ на Салмън. Кенеди, както винаги, запази неутрално изражение на лицето.

— Ще те помоля да проявиш малко повече уважение към конгресмена от Кънектикът.

Това накара Салмън да се изсмее още по-силно.

— Конгресменът и аз се мразим от години. Ако започна да го уважавам сега, той много ще се обърка и разстрои.

Браун реши да мине в настъпление. Погледна към Чарлз Уъркман, заместник-директора на „Разузнаване“, и започна:

— Искам доклад на бюрото си до пет часа. Всичко, което имате за случилото се в Германия. — Уъркман прилежно отвърна, че лично ще се погрижи за това. Браун се обърна отново към Салмън: — Вярно ли е, че сме държали Хагенмилер под наблюдение?

Салмън вдигна рамене.

— Тази информация се дава при необходимост да се знае.

Лицето на Браун се изчерви при тази проява на арогантно неуважение.

— Аз имам необходимост да я знам и очаквам доклада ти до пет часа на бюрото ми.

Салмън не се успокои:

— Няма да ти дам никакъв доклад, докато директорът Стансфийлд не ми нареди.

— Чуй ме, Макс. Не съм ти направил нищо лошо, за да се държиш така с мен. Аз съм заместник-директор и в момента имам пълните права на изпълняващ длъжността директор. Щом ти казвам, че искам доклад на бюрото си до пет, значи го искам до пет.

Салмън отстъпи само педя назад:

— Джонатан, не искам изобщо да те обидя, но се занимавам с тази работа много по-дълго от теб. В основата на тази служба е философията да се знае само при необходимост. Когато директорът Стансфийлд ми нареди, че трябва да го знаеш, ще ти го кажа.

— Макс, директорът Стансфийлд няма да е вечно наблизо, за да те защитава. А когато си отиде, ще видиш къде зимуват раците.

Салмън стана.

— Да, но дотогава, Ваша чест… можете да ми целунете големия бял задник. — Заместник-директорът по операциите се обърна и излезе с широка усмивка на лицето си.

Настъпи неловко мълчание. Сетне Кенеди се обърна към Браун:

— Сър, искам да се извиня за Макс. Напоследък е под голям стрес и напрежение. Както знаете, той и директорът Стансфийлд са много близки. Мисля, че Макс понася влошеното му здраве много тежко.

— Няма защо да се извиняваш заради него. — Браун оценяваше думите на Кенеди. Тя беше един от най-компетентните професионалисти, с които той беше работил. За нещастие обаче щеше да бъде принесена в жертва при тази бъркотия.

— Знам, но не го приемайте лично. Макс е много хаплив и на всичкото отгоре не храни добри чувства към конгресмен Ръдин.

— Да, знам. Бъди сигурна, е и Ръдин му отвръща със същото. — Браун погледна записките си и добави: — Държа да бъдеш напълно искрена пред комисията утре. Последното, което искаме, е кариерата на директор Стансфийлд да завърши омерзително.

Кенеди кимна, но вътре в себе си се опита да разгадае истинските намерения на Браун. Стансфийлд беше пуснал слуха, че ще живее още шест месеца, най-много година. Кенеди знаеше, че ще е късметлия, ако изкара и месец. Загрижеността на Браун нямаше нищо общо с репутацията на Томас Стансфийлд. Той се притесняваше за собствената си кариера. Скандалите във Вашингтон бяха храна за медиите. Когато журналистите се захванеха, за потърпевшите чувството беше подобно на мъчителна смърт, като агонията продължаваше месеци, дори години. Не Стансфийлд, а Браун щеше да се окаже на прицел, ако започнеше разследване на Конгреса. След подобно кръвопускане малцина успяваха да запазят кариерата си.