Винс Флин
Самотният играч (32)

31.

Камерън почеса брадата си. Опитваше се да измисли какво да предприеме. Беше застанал върху рампата на паркинга в университета „Джордж Вашингтон“. След като приключи телефонният разговор с Рап, трябваше да вземе решение: да използва собствената си кола или да намери друг транспорт. Докато се криеше зад бетонния стълб на рампата, си припомни разговора, за да разбере как го е открил Рап. Нещо му хрумна. Рап не го назова с истинското му име. Само го нарече Професора. Опита се да се постави на негово място. Ако беше Рап, Камерън щеше да използва истинското име на човека, а не псевдонима му. Дори нямаше да се обажда по телефона, а щеше направо да цъфне на вратата и със сила да го принуди да каже истината.

Камерън реши, че е бил Вийом. Тази хлъзгава малка жаба се беше свързала с Рап и му беше дала номера му. Това беше единствената логична версия. Иначе Рап досега да го е хванал. Камерън провери колата за проследяващи устройства и потегли от паркинга. Насочи се към Капитолия. Обикновено десетминутният маршрут му отне четирийсет и пет минути, защото заобиколи отдалеч. Когато накрая спря в подземния гараж на Харт Билдинг, беше убеден, че никой не го е проследил.

Сенатор Кларк влезе в малката стая и затвори херметичната и звукоизолирана врата след себе си. Беше облечен в светлосиня риза с бяла яка и скъпа златиста копринена вратовръзка. Беше оставил сакото си в по-голямата конферентна зала. Никак не се радваше, че са го прекъснали, но не го показа.

Остана прав.

— Какво има, Питър?

— Нищо, с което да не можем да се справим — отвърна Камерън не много уверено.

Сенаторът внимателно го изгледа.

— Подробности, ако обичаш.

— Тази сутрин по телефона ми се обади Мич Рап.

Кларк се ококори.

— Сериозно ли?

— Да, но не искам да ви тревожа прекалено много. Името ми не му е известно.

Кларк не знаеше дали да вярва на Камерън.

— Как те е открил?

— Вийом ме е издал. — Камерън пропусна да каже на Кларк, че това беше само негова догадка.

Сенаторът си пое дълбоко дъх и се втренчи в бялата стена.

— Май каза, че Вийом няма да е проблем, щом едрият му приятел си отиде.

— Няма да бъде. — Камерън излъга и отново пропусна да спомене за разговора си с Вийом по-рано през деня.

— Е, мисля, че като е дал на Рап номера ти, ни е създал проблем.

— Не е точно така. — Камерън извади телефона. — Няма как да ме открият чрез него. Купих го под фалшиво име и платих с кредитна карта, която не може да ги доведе до мен. Вийом не знае истинското ми име. Нищо не знае за мен.

Кларк се постара да запази самообладание. Никоя от новините не беше добра.

— Не се ли чувстваш поне малко уплашен от Рап?

— Не — излъга Камерън. — Мога да се оправя с него.

— Не съм сигурен. — Сенаторът извърна поглед и добави полугласно: — Може би трябва да накарам някой друг да се погрижи за него.

— Не, мога да се оправя.

— Сигурен ли си? — Сенаторът го изгледа.

— Да.

— Как вървят нещата с момичето?

— Имаме цялата информация, която искахте.

— Добре. — Кларк седна на малката маса. Камерън го последва. — Вземете момичето. И то тихо! Рап появи ли се в къщата си вече?

— Не и мисля, че няма да отиде там, докато не се опита да уреди този въпрос.

Кларк поседя мълчаливо известно време, мислеше как да продължат. Сетне се зае да излага плана си. Неговото внимание към детайлите беше изумително. Дотам, че Камерън почувства необходимост да си води записки, но знаеше, че не бива. След десет минути, в които Кларк говори, а Камерън слуша, срещата приключи.

След като изпрати помощника си с много точни инструкции, Кларк остана в малката зала сам няколко минути. Трябваше да си събере мислите, преди да се върне на другата среща. Докато седеше така, се сети, че е забравил нещо. Това щеше да е краят на неговите отношения с Камерън. Без значение дали той щеше да успее с Рап, или не, беше се превърнал в много слабо място.

Кларк беше получил потвърждение от човек на име Полковника, че е приел договора за Камерън и вече пътува за Вашингтон. Когато се прибере у дома, ще трябва да накара Полковника да почака, докато не се разреши въпросът с репортерката. Изключено беше да позволи на Рап да се докопа до Камерън.

 

 

Анна Райли беше уморена. Току-що беше свършила с последната новинарска емисия и се приготвяше да се прибира вкъщи. Дъждът накрая беше спрял. При първите две включвания беше стояла с чадър пред северната стена на Белия дом. Ужасното време се отразяваше на настроението на хората, включително и на нейното. Седмицата се точеше мудно, днес беше едва сряда. Искаше само да се прибере вкъщи, да се сгуши в леглото и да заспи. Хубаво щеше да е, ако Мич се беше върнал, но се съмняваше, че ще има този късмет.

Беше казала на Лиз за разговора си с Мич. Тепърва трябваше да й съобщи за кого работи той и с какво се занимава. Лиз наистина беше добра приятелка и не беше настоявала много. Макар Лиз О’Рурк да изглеждаше успокоена от новината, че Мич е говорил с нея, същото не можеше да се каже за съпруга на Лиз. На Майкъл изобщо не му харесваха събитията от последната седмица и Анна все още се притесняваше, че той може да използва връзките си и да започне да рови.

Докато вървеше към северозападния портал, тя реши да преспи тази вечер в апартамента. Достатъчно беше тормозила Лиз и Майкъл О’Рурк. Те не заслужаваха подобен стрес в живота си — чакаха първото си дете все пак! Мич се беше обадил и я бе уверил, че всичко е наред. Щом той не беше притеснен, тя можеше да се отпусне малко.

Когато приближи първия портал, Райли сложи идентификационната си карта пред сензора и бравата се отключи автоматично. Тя си отвори и помаха за довиждане на униформените служители от Тайните служби, докато минаваше покрай къщичката на охраната. Повтори процедурата на следващия портал и излезе на тротоара на Пенсилвания Авеню. Пое на запад, като си представяше как си взима хубава гореща вана. После може да се обади на родителите си в Чикаго, за да ги пита как са.

Винаги имаха достатъчно интересни истории за племенниците й. В момента сметката беше поравно. Три момчета и три момичета, както и две бъдещи, неизвестно какви. Райли и майка й искаха момичета. Анна беше израсла с четирима братя. Трима от тях бяха женени, а четвъртият в момента търсеше втора съпруга. Райли трябваше да отиде да ги види. Не беше ходила почти три месеца при близките си. Твърде дълго време. Може би, когато Мич се върне, ще идат заедно. Семейството й се беше запознало с него миналото лято и много добре се разбираха.

Дори не забеляза двамата мъже. Духом беше на хиляди километри оттук, потънала в спомени за миналата ваканция, прекарана на езерото Пойган с бъдещия й съпруг. Изведнъж се сепна. Мъжете я наблюдаваха. Единият рече студено:

— Госпожо Райли, аз съм специален агент Пелачък от ФБР. Това е специален агент Сейлъм. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

Райли отстъпи крачка и се огледа. Белият дом беше само на пресечка оттук. Не нервничеше, по-скоро проверяваше някой от колегите й репортери да не я забележи.

— Мога ли да видя значките ви?

Без колебание двамата извадиха удостоверенията си за самоличност. Райли ги огледа, без да знае как точно изглежда документът на агент от ФБР, освен доколкото беше виждала по телевизията. Снимките съвпадаха. И двамата изглеждаха на тях достатъчно смешно. Райли им ги върна и попита:

— За какво искате да говорим?

— Не мога да ви кажа тук. — Мъжът неловко се огледа.

— По-добре ще е да ми кажете. — Райли решително скръсти ръце на гърдите си.

Мъжът се наведе напред и прошепна:

— Свързано е с вашия приятел.

— Моля? — отново отстъпи Анна.

Мъжът махна с ръка, искаше да й покаже, че няма от какво да се страхува.

— Не е това, което си мислите. Поводът е приятен. — Той се усмихна.

— Какво?

— Наистина не мога да говоря за това тук, на улицата. — Райли изглеждаше уплашена. Мъжът отново се наведе и прошепна: — Той иска да ви види.

— Къде е той?

— Не мога да ви кажа. В безопасност е и иска да ви види.

— А ако откажа?

— Ако откажете, ще докладваме, че сме се опитали, но вие не сте се съгласили. Какво толкова! Той трябва да свърши до две седмици и тогава ще можете да го видите.

Две седмици!

Тя не знаеше дали ще издържи и два дни.

— Ще дойда с вас, но трябва да се обадя по телефона. Чакат ме.

— Добре, но ще ви помолим да не споменавате името му по неподсигурен срещу подслушване телефон.

— Няма проблем.

— Добре. Колата ни е там.

Райли отиде с тях до седана, паркиран само на няколко метра. Вярна на журналистическата си мнителност, тя провери номерата и с облекчение установи, че са правителствени. Седна отзад и извади мобилния си телефон. След няколко позвънявания се обади Лиз О’Рурк:

— Ало.

— Лиз, аз съм. Мисля, че всичко се връща по местата си.

— Сигурна ли си?

— Да. Не се тревожи.

— Значи си говорила с него пак.

Райли погледна през предното стъкло, докато колата влизаше в пътния поток.

— Не… не точно. — Не знаеше какво да разкрие и какво не на приятелката си. — В момента пътувам, за да се срещна с него.

— Това хубаво ли е?

— Да, ще ти се обадя утре сутринта.

— Добре. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

— Непременно, Лиз, и… благодаря ти за всичко. Извини ме пред Майкъл, моля те.

— Не се притеснявай. Няма за какво да се извиняваш. Достатъчно му е, че отново ще спи в леглото ни.

Анна се засмя.

— Лиз, супер си. Обичам те.