Винс Флин
Орион (9)

ГЛАВА 8

Мериленд, вторник сутринта

 

Конгресменът Албърт Ръдин мина през мъжката съблекалня на Конгресния клуб с бяла хавлия, преметната на врата, и джапанки на краката. Тук банските бяха забранени. Хавлията беше само за бърсане. Шейсет и осем годишният политик от Станфорд, Кънектикът, не се срамуваше да се разхожда из съблекалнята гол, макар времето да си беше казало думата и гледката да не беше от приятните.

Обикновено Ръдин се занимаваше с фитнес в спортната зала в сградата на Конгреса, но днес искаше да поговори с един от колегите си от Сената, и то насаме. Ето защо беше настоял да се срещне с приятеля си в сауната на голфклуба. От ноември до март сауната беше празна, а точно това бе необходимо на Ръдин. Развитието на последните събития в живота му го беше накарало да преразгледа контактите си и да определи наново кой му е съюзник и кой не е. Ръдин отвори вратата на сауната и остави парата да излезе навън. Искаше помещението да е проветрено, за да не може някой да се прокрадне незабелязано до тях.

Доволен, че е сам, той влезе вътре и метна хавлията на пейката. Започна усилено да масажира отпуснатата си кожа. Конгресменът Албърт Ръдин беше опърничав старец, преживял тежка година в политическата си кариера. Най-гадната от дълго време. И за нещастията му вина имаше центристки настроеният президент, обърнал гръб на собствената си партия! Албърт Ръдин беше предан войник на Демократическата партия вече повече от трийсет години и подобно отношение към него просто не беше честно. Единственото, което се опитваше да прави, беше да си върши работата.

Ръдин беше председател на Конгресната постоянна работна комисия по разузнаването. Това беше единствената награда за цялостната му трудна и упорита работа. Не беше кой знае какво и не се ползваше с голяма слава във Вашингтон. Повечето от срещите на комисията се провеждаха при закрити врата. Ако Ръдин беше алчен като другите, щеше да поиска място в Правната или финансовата комисия. Но не беше. Поиска да ръководи комисията по разузнаването. Единствената му амбиция бе да служи на партията си. Това беше целта на живота на Албърт Ръдин — да постигне закриването на ЦРУ и разпускането му. В неговите представи нямаше по-голямо прахосване на пари от федералния бюджет, отколкото черната дупка, известна като Ленгли.

Харчеха милиарди за разузнаване всяка година, а какво получаваше в замяна правителството? Нищо. Прословутото ЦРУ не успя да предскаже две от най-важните събития през последните двайсет години: разпадането на Съветския съюз и нахлуването на Ирак в Кувейт. Понякога Ръдин имаше чувството, че ще откачи. Всичко беше очебийно. ЦРУ им беше давало години наред силно преувеличени доклади за съветската икономика и за военната им мощ и според Ръдин за това имаше само една причина. ЦРУ и Пентагонът заговорничеха срещу собственото си правителство. Не искаха да им съкратят бюджетите. Ето защо доста преувеличаваха силата и мощта на Империята на злото.

Ръдин избърса потта от лицето си и се изкашля. Обърна глава настрани и се изплю. „Рейгън е виновен за всички провали“, каза си за пореден път. Ако съществуваше някаква персонификация на дявола, за него това беше Роналд Рейгън. Ръдин беше убеден, че бившият президент е заговорничил с ЦРУ и Обединеното командване да надуват цифрите за Съветския съюз, за да получат желаните увеличения на бюджетите. След Рейгън беше наследникът му Буш, бивш директор на ЦРУ, който навремето беше подпомагал Саддам Хюсеин. От доверен съюзник маниакалният диктатор за миг се превърна във враг номер едно. Това беше още един пример колко двулично и некомпетентно е ЦРУ.

Ръдин беше прав. Знаеше го до мозъка на костите. Другите грешаха. Дори членовете на неговата партия му бяха обърнали гръб заради проклетия Томас Стансфийлд и президента Хейс. Поне Стансфийлд вече беше мъртъв. Но това не решаваше проблемите. Сега имаше насреща си Кенеди. Трябваше да измисли начин да я спре. Не можеше да позволи тя да оглави Управлението. Трябваше му директор, на когото да има доверие. Директор, който да сътрудничи на неговата комисия, когато организира слушанията. Трябваше му човек, който да почисти къщата.

Кенеди не беше такъв човек. Но ръцете му бяха вързани. Само преди няколко седмици беше преглътнал най-тежката обида от президента Хейс. Останалите от ръководството на партията също присъстваха. За Ръдин всичко това беше нечестно и незаконно. Единственото, към което се стремеше, беше да възпре Томас Стансфийлд да предаде управлението на ЦРУ на Айрини Кенеди. Така един лъжец щеше да бъде заместен с друг, а Ръдин вече беше лъган достатъчно. Томас Стансфийлд беше приживе може би най-умелият лъжец, който беше виждал Вашингтон. Беше лъгал комисията на Ръдин през по-голямата част от двете десетилетия на поста си и Ръдин благодареше на Бог всяка сутрин, че го е отървал от Стансфийлд.

Но смъртта на стария шпионин нямаше никакво значение, тъй като президентът обяви за негов наследник доктор Кенеди. Ръдин се беше опитал да го предотврати. През последните дни на Стансфийлд Ръдин се беше срещнал със сенатор Ханк Кларк, председателя на Сенатската комисия по разузнаването, и с държавния секретар Чарлз Мидълтън. Мидълтън беше добър приятел — демократ, който споделяше загрижеността на Ръдин за ЦРУ. Управлението бе водено от побеснели хора, бе се превърнало в служба, която постоянно пречеше на нормалните дипломатически отношения и преговори. В интерес и на Мидълтън беше да заместят Стансфийлд с някой, който не е лоялен към самото ЦРУ. Общият враг ги сближи и ги наведе на решението да се срещнат със сенатор Кларк. Кларк все пак беше републиканец и оглавяваше единствената комисия, която трябваше да потвърди или отхвърли кандидатурата на Кенеди. Той беше главният коз в усилията им да провалят кариерата й. Кларк беше единственият републиканец, на когото Ръдин можеше да разчита като на приятел, единственият, когото можеше изобщо да търпи.

Ръдин сметна, че ще могат да се споразумеят с Кларк. Да му обяснят защо е и в негов интерес, в интерес на републиканците като цяло, да разбият на пух и прах кандидатурата на Кенеди, преди да стигне до комисията. Кларк се държа дружески, но крайно неотстъпчиво и това накара Ръдин и Мидълтън да променят намеренията си. Първият ход на Ръдин беше да повика Кенеди да даде показания пред неговата комисия, за да я улови в лъжа. В същото време държавният секретар Мидълтън започна да използва своите източници и влияние, за да подкопае подкрепата за Кенеди.

Катастрофата стана, когато по някакъв начин президентът разбра какво замислят те. Нещо, което Ръдин не знаеше, беше, че държавният секретар Мидълтън и президентът Хейс изобщо не бяха в добри отношения. Очевидно двамата бяха сключили тактически съюз по време на предизборната кампания. Мидълтън, сенатор по това време, беше трети по гласове след три последователни тура на вътрешнопартийните избори. Той беше отишъл при Хейс и му беше предложил да се оттегли от състезанието и да предложи подкрепата си за него. Като всички неща в политиката, предложението на Мидълтън беше свързано с някои искания. Не, той не пожела да стане вицепрезидент. Държавен секретар за него беше много по-бляскав пост. Ако се стигнеше дотам, винаги можеше да се дистанцира от президента Хейс.

Мидълтън така и не прие мисълта, че след като е министър на външните работи на САЩ, негов шеф е президентът. Арогантният политик беше хванат в нечестни игри няколко пъти и предупреден да не си пъха носа в работите на другите министерства. Хейс много категорично му беше казал да стои настрани от ЦРУ. Както Ръдин по-късно разбра, очевидно Хейс беше научил, че Мидълтън е пренебрегнал заповедите му и се е опитвал да подкопае кариерата на Айрини Кенеди. На президента му беше дошло до гуша. Той повика Мидълтън в Белия дом и го принуди да подпише оставката си.

Мидълтън не беше единствената персона, на която Хейс беше сърдит. Буквално минути по-късно Ръдин беше съпроводен до Оперативната зала от говорителя на Белия дом. Когато президентът влезе в залата, Ръдин разбра, че предстои нещо ужасно. Не беше предполагал, че Хейс е способен на такъв гняв. Пламна скандал. Хейс заяви на Ръдин, че кого той ще номинира за директор на ЦРУ, не му влиза в шибаната работа и че ако чуе, че някой отново следи дейността му, ще използва цялата си власт и пълномощия да го лиши от председателството на комисията и да се погрижи да претърпи унизителна загуба при следващите избори за Конгреса. След срещата Ръдин бе като в шок.

Онази вечер му се обадиха по телефона. Човекът на другия край на линията го информира, че Мидълтън се е самоубил. Обзе го ужас. Албърт Ръдин беше във Вашингтон достатъчно дълго, за да си дава сметка, че Чарлз Мидълтън не би сложил край на живота си от подобно притеснение. Вярно, той беше суетен и надменен, но какво от това? Да сложиш край на живота си само защото са те принудили да си подадеш оставката? Ако Хейс се беше забъркал в неприятности като президент, тогава оставката на Мидълтън щеше да го издигне в очите на другите. Те щяха да си помислят, че разумният политик е избрал подходящия момент да се оттегли. Тук имаше и нещо друго, а в представите на Албърт Ръдин това друго отново беше Томас Стансфийлд. Конгресменът беше абсолютно уверен. Мидълтън беше убит. Убит от Стансфийлд за нещо, което беше сторил или се беше опитал да стори. Това беше последното предупреждение на стария преди смъртта му към всички врагове. „Не се забърквайте с Айрини Кенеди.“

В седмиците след „самоубийството“ на Мидълтън Ръдин не беше споделял с никого подозренията си. Но сега, когато Стансфийлд беше мъртъв, той възнамеряваше да започне своето лично разследване. Така трябваше. В края на краищата Ръдин никога не се отказа да се бори срещу ЦРУ. Собствената му партия му беше обърнала гръб. Бяха повели доста центристка политика, откакто онова самодоволно копеле Хейс пое нещата. Вярно, рейтингите им бяха високи и продължаваха да се покачват, но това можеше да се промени за един ден. Той трябваше да бъде верен на изконните ценности на партията. ЦРУ трябваше да се обуздае — дори ако това му струваше кариерата. Ако се задържеше на гребена на вълната, рано или късно щеше да накара Хейс да си плати за всичко.

Вратата на сауната се отвори и в рамката се показа силуетът на едър мъж в бяла хавлия. Сенатор Ханк Кларк, по природа по-умерен от колегата си от Конгреса, беше увил хавлията около кръста си. Кларк прекрачи в горещото и влажно помещение.

— Добро утро, Албърт. — Преди да седне, Кларк затърси евкалиптовата бутилка. Намери я върху пейката и след като я разклати, напръска около генераторите на пара.

— Не е останало много — промърмори Ръдин.

Конгресменът измънка и още нещо, но Кларк не го разбра, нито пък го интересуваше. Албърт Ръдин беше патологичен мърморко и Кларк се беше научил кога да го игнорира. Всъщност беше се научил да игнорира повечето от дразнещите навици на Ръдин. Сенаторът остави бутилката и отпусна едрото си тяло на пейката срещу Ръдин. Облегна се назад, протегна ръце и подпря гръб на горната пейка. След като изпусна блажен стон на удоволствие и вдиша дълбоко от евкалиптовите пари, той попита:

— Какво си намислил, Албърт, защо се срещаме в сауната? Как се реши да напуснеш съблекалнята? — Кларк не можеше да потисне желанието си да се посмее. Беше измислил тази реплика на път за клуба. Знаеше, че думите ще подразнят Ръдин. Този човек нямаше абсолютно никакво чувство за хумор.

— Не намирам шегата за остроумна.

Кларк спря да се смее.

— Извини ме, Албърт, но не можах да се удържа. Никога преди не си ми определял среща в сауната.

Парните генератори се включиха и съскането им заглуши последвалото мърморене.

— Трябва да ме извиниш, напоследък съм се превърнал в истински параноик — повиши глас Ръдин.

— Че защо?

— Знаеш защо. — Ръдин се поколеба дали да сподели подозренията си за смъртта на Мидълтън. Реши да опипа почвата: — Видях те по телевизията в Белия дом на следващия ден. Как можа да седнеш до оня лицемер?

— Кой лицемер? В тоя град ги има доста.

— Най-големия. Хейс! — изплю Ръдин.

— Стига, Албърт. Има и по-големи лицемери от Робърт Хейс.

— Не и в моя списък.

Кларк поклати глава.

— И как можа да дадеш съгласието си Айрини Кенеди да стане директор на ЦРУ? Как? — Ръдин вече се гневеше не на шега.

— Албърт, колко пъти трябва да ти обяснявам, че за мен доктор Кенеди не е лош избор?

— Боже Господи! Не мога да повярвам, че говориш сериозно. Какво ти предложи Хейс в замяна?

— Не ми харесва този намек, Албърт. Нищо не ми предложи. Мисля, че имаш нужда от опреснителен курс по конституционно право.

— Какво означава това?

— Означава, че си в този град достатъчно дълго. — Кларк повиши малко глас, за да покаже на Ръдин, че не е добре да го дразни. — Означава, че президентът има правомощията да назначава. Казано е много ясно в конституцията.

— Знам — сопна се Ръдин. — Чел съм я. Основният принцип, който е залегнал в нея, е принципът на разделението на властите. Президентът има власт да назначава и номинира, Сенатът има власт да утвърждава. Фундаменталният принцип е разделение и равнопоставеност — изсъска Ръдин. — Имаш пълното право, не, длъжен си да блокираш кандидатурата на Айрини Кенеди.

— В Сената имаме един друг принцип, с който ти и приятелите ти от Конгреса не сте запознати. Нарича се „благоприличие“. Когато президентът назначи някого на даден пост, ние почти винаги го подкрепяме, освен ако няма някаква злоупотреба с властта. Например скрит в килера скелет.

— Е, мисля, че не би било зле да погледнете в килера на Кенеди — там е пълно със скелети.

— И какви са доказателствата ти?

Ръдин се наведе напред.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Тя се е забъркала в толкова мръсни афери, че направо от ушите й излизат нечистотии.

На Кларк много му се искаше да разбие слабите аргументи на Ръдин, но трябваше да потисне желанието си. Целта му беше да накара Ръдин да стане още по-решителен. Да не му дава повод за размисъл. Но в същото време конгресменът не знаеше, че го манипулират. Кларк беше свършил великолепна работа. Той беше човекът, казал на президента Хейс, че Ръдин и Мидълтън заговорничат срещу него и оспорват избора му за директор на Централното разузнаване. За щастие на Кларк Ръдин нямаше и най-малка представа как приятелят му от Сената го беше предал. Неговата патологична параноя към Томас Стансфийлд бе причина да приписва почти всяко лошо събитие на вече покойния ветеран.

Кларк също се приведе напред. Двамата политически мъже се вгледаха напрегнато един в друг.

— Много бързо посочваш виновниците, Албърт. Вярно, в моите прерогативи като сенатор е да потвърдя или блокирам кандидатурата на президента, но май ти убягва фактът, че твоята комисия пък има правомощията да разследва Кенеди.

Кларк се вгледа в хлътналите очи на Ръдин. Сенаторът знаеше, че Ръдин няма избор и ще отстъпи. Нямаше къде другаде да отиде, а Кларк щеше да го отведе точно там, където искаше.

Ръдин премигна, когато капка пот падна от веждата направо върху дългия му нос. Капката се задържа на върха за момент, после се отрони. Ръдин се облегна назад и размаха ръце.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Казах ти какво се случи. Казах ти какво мислят президентът и ръководството на партията. Ако го направя, свършен съм. Кариерата ми приключва. Ще ме лишат от председателското място в комисията и никой никога няма да чуе за мен.

Кларк чувстваше, че кулминацията наближава.

— Не мога да повярвам, че са успели да ти затворят устата.

— Ти не беше там! Хейс ме заплаши! Каза, че лично ще се погрижи да загубя следващите избори.

— Успокой се, Албърт. Мисля, че не виждаш цялата картина.

— Че какво бих могъл да изпусна? Говорителят на Белия дом ме вкарва в лимузината си, замъква ме в Белия дом, там ме причаква цялото ръководство на моята партия и самият президент ме заплашва. — С гримаса на лицето Ръдин добави: — Моля те, кажи ми какво изпускам.

Кларк се изкушаваше да напомни на Ръдин, че той сам си го беше изпросил, но реши, че не е в интерес на основната задача.

— Албърт, мисля, че се подценяваш. Кога за последен път срещу теб имаше истинско предизвикателство на вътрешнопартийните избори? Преди десет години?

— Осем.

— Кога за последно моята партия беше предизвикателство за теб?

— Отдавна.

— Така че как президентът ще попречи да те изберат за осемнайсети мандат?

— Вътре в моята партия нямах конкуренция, защото просто нямах алтернатива. Но ако президентът натисне хората, ръководещи демократите в родния ми щат Кънектикът… ако обещае да налее много пари в техните каси, те ще ме изхвърлят, без да им мигне окото.

— Може би, но това е рисков ход за президента. Гласоподавателите не харесват, когато големите клечки от Вашингтон се бъркат в местната политика. Можеш да разгърнеш цяла кампания в медиите, че президентът провежда лична вендета срещу теб. Ако го изиграеш добре, ще се представиш като невинна жертва на политиката на Белия дом. Местните гласоподаватели и медиите много ще харесат историята ти.

Ръдин светкавично обмисли идеята и реши, че може и да проработи. Може би не беше в чак толкова безизходно положение все пак.

— А ако говорим за настоящето? Ако проведа разследване, ще ми откъснат топките.

— Може да се окаже много късно за тях да сторят каквото и да е, когато медиите надушат историята. — Кларк скръсти ръце на гърдите си.

Настъпи мълчание.

— Това ще е рискована игра — произнесе Ръдин.

Кларк виждаше как думите му постигат търсения ефект. Време беше да го включи в действие.

— Албърт, познавам те като много достоен човек. Не винаги съм съгласен с твоите виждания за политиката, но Ти остана верен на партията си и в най-тежките за нея времена. Честно казано, мисля, че не заслужаваш така да се отнасят с теб. Когато един президент заплашва, не е хубаво.

— Защо не му го кажеш на него?

Кларк поклати глава.

— В този град трябва да водим наши собствени битки. Като републиканец никой няма да приеме добре мнението ми. Ти винаги си бил човек на принципа и разума и не мисля, че трябва да се променяш. — Сенаторът потърси по лицето на Ръдин признаци, че е налучкал правилния тон. Удовлетворен от видяното, пристъпи към финалния си, убийствен ход: — Албърт, трябва да следваш разума си. Ако искрено смяташ, че Айрини Кенеди е корумпирана — той се поколеба, сякаш му беше тежко да дава подобен съвет, — ако наистина е толкова аморална, колкото мислиш, тогава нямаш друг избор.

Ръдин оброни глава.

— Но това ще е равнозначно на политическо самоубийство! — изстена. В тона му звучеше молба.

О, толкова близо беше! Трябваше да стъпва много внимателно.

— Пътят е един. Подай топката на медиите и свикай слушанията. Президентът няма да посмее да предприеме нищо.

— Как, за Бога, ще накарам медиите да се захванат с това? От толкова време повтарям за злоупотребите в Ленгли, че никой от журналистите вече не ми обръща внимание! Трябва ми помощ. Твоята помощ! При утвърждаването трябва да я заковеш.

— Няма начин. — Кларк поклати енергично глава. — Ще го кажа за последен път, Албърт. Харесвам доктор Кенеди. Мисля, че ще свърши добра работа. Ако ти смяташ, че е толкова лоша, тогава от теб зависи да докажеш на всички ни, че не е читава.

— Ама аз не мога… — подвикна Ръдин. После се овладя. — Знам много, но не разполагам с конкретни доказателства, които да дам на пресата. Само трябва да й зададете някои въпроси, които аз ще подготвя, и ти гарантирам, че ще я загробим.

„Размечтал си се“, каза си Кларк. Айрини Кенеди не беше от хората, които се огъват лесно. Сенаторът повиши глас:

— Албърт, аз няма да участвам в това. Ако искаш да я извадиш от играта, действай. Тук съм като твой приятел. Не се опитвай да ме убедиш да я нападна като председател на комисията пред камерите, след като съм дал думата си на президента.

— Разбирам позицията ти — заотстъпва Ръдин, — но какво да правя? Когато разбрах, че копелето Стансфийлд има рак, подскочих от радост. Помислих си, най-накрая ще можем да разчистим онова гнездо на плъхове. А сега това… прекалено е! Дал съм твърде много от живота си на публичната кауза. Не мога да седя безучастно и да гледам как продължават да въртят далавери.

Последва дълга пауза. Накрая Кларк реши, че Ръдин е готов.

— Жал ми е за теб, наистина… — проточи той. — Но как да постъпя, като съм дал дума? — Сенаторът извърна поглед, сякаш се бореше със себе си, за да вземе трудно решение. — Има едно нещо, което мога да направя и което ще ти е в помощ. — Кларк замълча, за да види колко е амбициран Ръдин. На лицето му бе изписано, че с готовност ще приеме каквото и да му предложи неговият приятел.

— Познавам човек, който умее забележително добре да се рови в подобни неща. — Кларк съсредоточено изгледа колегата си в очите. — Неща, в които другите избягват да се бъркат. Ще му кажа, че искаш да си поговорите.

— Скъпо ли взима?

Кларк едва доловимо изстена. Ръдин беше най-големият скъперник, когото познаваше. В интерес на истината неговият човек беше скъп, но Кларк имаше намерение да финансира начинанието.

— Всъщност има доста сносни тарифи. — И с широка усмивка на лицето Кларк добави: — Или поне така знам.

— Кога мога да се срещна с него?

— Ще гледам да се отбия в офиса му още днес следобед. Но не мога да обещая нищо. Той е много зает човек.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Нямам много време.

Кларк кимна.

— И още едно нещо, Албърт. Не ме забърквай в това. Просто ти давам името на мой познат. Какво ще правиш оттук нататък, си е твоя работа.

— Не се тревожи, Ханк. Никога няма да забравя, че беше до мен в най-тежките ми моменти.

Със стеснителна усмивка Кларк отвърна:

— Няма нищо. Нали затова са приятелите. — Вътрешно сияеше. На Ръдин щеше да му се даде само толкова информация, колкото да стигне за свалянето на Айрини Кенеди от директорския пост на ЦРУ. Демократическата партия нямаше да разбере нищо.