Винс Флин
Орион (16)

ГЛАВА 15

Анна се въртеше в средата на стаята, с разперени ръце и глава, вдигната към прочутия ръчно изписан таван на монашеската килия от петнайсети век. Не можеше да повярва, че това не е музей, а тяхната хотелска стая. Рап беше доволен от реакцията й. Напомняше му на малко момиченце. Налегна го тъга, че е пропуснал толкова много от нейния живот. Емоциите му бяха ирационални, знаеше. Нямаше как да са се познавали в детството си. Тя беше израснала в Чикаго, а той — във Вирджиния. Освен това, ако се бяха запознали още тогава, сега със сигурност нямаше да са заедно.

Анна излезе на малкото балконче с изглед към вътрешния двор. Мич я последва. Обхвана я през кръста. Останаха така, загледани към идеално поддържания двор. Анна протегна ръка и докосна лицето на Мич. Изви глава и го целуна дълго. Когато устните им се разделиха, Анна каза:

— Толкова много те обичам…

— Аз също. — Той я притисна към себе си, започна да я целува по врата. След малко я поведе към огромното легло.

— Какво правиш? — попита Анна игриво.

— Опитвам се да те прелъстя.

Тя се изскубна и го бутна на леглото. Мич се отпусна на мекия матрак. Протегна ръка към Анна. Тя поклати глава.

— Хайде, скъпа! — примоли се той.

— Нее. В Милано сме само за ден и половина и аз нямам намерение да прекарам това време в леглото.

— Защо?

— Не ми задавай глупави въпроси.

— Хайде — подкани я той. — Няма да се бавим много.

— Ти сигурно.

Рап се засмя.

— Хайде… Бъди добро момиче.

— Това няма нищо общо с доброто поведение. Просто съм реалистка. Ако дойда в леглото сега, ще правим секс и после ти ще заспиш. Не искам да спя точно сега. Искам да излезем и да разгледаме града. — Тя тръгна към банята. — Освен това, когато те карам да чакаш, си по-послушен.

Рап се загледа в стенописите на тавана.

— Ще трябва да измисля нещо. — Той изстена демонстративно и стана от леглото. Като сваляше една по една дрехите си, се запъти към банята.

Анна се извърна от огледалото.

— Толкова ли не можеш да почакаш?

— Много ти се ще — ухили се той и се мушна под душа.

След като се изкъпа, Рап се върна в спалнята и си облече чисти дрехи. Застанал над отворения куфар, се замисли как ще е най-добре да изиграе следващия си ход. Изкушаваше се да сглоби пистолета и да го мушне в специално ушития джоб на коженото яке, но разбираше, че така само ще си навлече неприятности. Анна щеше да го обгърне с ръце и да го опипа за оръжие. Беше й навик, поне в Америка. Бе израснала в къща, пълна с пушкала. Както всички добри чикагски ченгета, баща й и двамата й братя носеха пистолети и когато не бяха на работа.

Най-добре щеше да постъпи, ако си признаеше, че е въоръжен. Но пък не беше сигурен дали стаята не се подслушва, а никак не му се искаше да забърква и нея в това. Реши да й каже, когато излязат от хотела. Вдигна куфара и го занесе в гостната. Сложи го на дивана и извади сешоара, флакона с пяна за бръснене и радиото. За по-малко от две минути сглоби оръжието и го мушна във вътрешния джоб на коженото си яке.

Отидоха в „Ла Веранда“, за да хапнат нещо набързо. Бяха сами в заведението. Още не беше станало време за обяд. Анна си поръча супа, а Мич — сандвич с телешка пържола, заради което приятелката му го изгледа загрижено.

— Не те ли плаши поне малко „лудата крава“?

Рап завъртя очи.

— Да не е избягала някоя?

Анна се засмя.

— Знаеш какво имам предвид!

— Да, знам и оценявам загрижеността ти за мен, но има по-големи шансове да ме удари гръм, отколкото да се разболея от болестта „луда крава“.

Анна реши да смени темата.

— Кога ще отидеш да свършиш онази работа? — попита.

— Опитах да го сторя горе в спалнята, но ти ме отряза — сериозно изрече той.

— О! — Тя се усмихна. — Виждам, че днес си в много добро настроение.

— Просто съм влюбен. Това е всичко.

— Не можеш ли да бъдеш сериозен само за минута?

— Абсолютно. — Рап взе франзелата и отхапа от нея.

— Кога ще се срещнеш с онзи човек?

Рап отхапа още веднъж от франзелата и отговори:

— Ще се опитам да установя контакт днес следобед.

— Това ще се отрази ли на плановете ни за вечерта?

— Не би трябвало — отвърна Мич колебливо.

— О! — Анна му отправи поглед, в който се четеше неприкрито разочарование.

— Скъпа, не си справедлива. Казах ти, че трябва да се погрижа за това. После ще направим една чудесна обиколка, но първо трябва да свърша тази работа. — Той отново отхапа от франзелата и изчака тя да му даде знак, че не е разстроена. Когато Анна се усмихна, взе ръката й и добави: — А пък и имам предчувствието, че ще си скапана до довечера.

Щом се нахраниха, Рап си поръча двойно капучино, за да се освежи. Пътуванията го уморяваха повече, отколкото плуване на петкилометрова дистанция. Анна също си поръча капучино. Донесоха им го в пластмасови чашки. Рап плати сметката и излязоха от хотела.

Денят беше топъл и слънчев. Температурата беше петнайсет градуса. Само за разходка. Анна беше облечена доста по-стилно от Мич. Все пак Милано е модната столица на света.

Рап поведе Анна на север. Завиха надясно и излязоха на Виа Санта Андреа. И тук за първи път посещението на готическата катедрала беше оставено на втори план. Първата модна къща, която видяха, беше „Ермес“, следваше „Фенди“. Рап добре познаваше улицата и ефектът върху Анна беше точно такъв, какъвто го беше планирал. Сигурно щяха да им трябват няколко часа, докато стигнат до следващата пресечка. Тепърва им предстоеше да разгледат магазините на „Прада“, „Москино“, „Шанел“, „Джанфранко Фере“ и „Джорджо Армани“. Само „Прада“ щеше да им отнеме два часа.

Анна спря пред „Ермес“. Не можеше да реши как да постъпи. Най-накрая погледна към него и каза:

— Искам да влезем само за няколко минути.

Рап се засмя гръмко.

— Комерсиализмът надделя над католицизма. Майка ти ще бъде много разочарована.

Анна го изгледа кръвнишки.

— Ще ни отнеме само минута.

— Не се притеснявай, мила. Имаме цял ден. И утре можем да разгледаме катедралата.

Рап отвори пред нея вратата на магазина и й направи жест да влезе. Преди да я последва, погледна към „Армани“. Донатела сигурно в момента се намираше някъде в сградата. Или поне трябваше да е там. Рап беше накарал Маркъс Дюмонд да направи малка проверка. Дюмонд, компютърният гений на Центъра за борба с тероризма, беше проникнал в мрежата на „Армани“ и с помощта на лингвистичните умения на Рап двамата узнаха, че Донатела по програма трябва да е в Милано тази седмица. Рап беше запомнил цялата й програма за двата дни, в които щеше да е в Милано. Погледна часовника си. Още половин час пазаруване и ще се измъкне.

Розентал накара Сунберг да паркира колата на няколко пресечки встрани и двамата отидоха пеша до кафето. Когато завиха по „Санта Андреа“, Розентал се зарадва да види Давид Янта, седнал на една малка дървена маса. Янта говореше с две ослепително красиви жени, като постоянно ръкомахаше. Без съмнение красавиците бяха манекенки. В града беше пълно с хубави момичета. Розентал реши, че Янта иска да осигури на екипа малко секс, докато трае операцията. Освен това беше възхитен от професионализма на подчинения си. В техния занаят нищо не се набиваше повече на очи, отколкото сам мъж на маса в заведение.

Когато наближиха, Янта се изправи и ентусиазирано представи двамата си колеги на красавиците. Легендата и имената бяха разновидност на тези, които винаги използваха. Работят за международна телекомуникационна компания със седалище в Париж. Дошли са в Милано за търговски преговори с корпорацията „Пирели-Армстронг“.

Янта поръча още кафе и извади нова кутия цигари. Всички запалиха. Никой не сваляше слънчевите си очила. Това е Милано. Да изглеждаш шик, е в реда на нещата. Янта продължи да забавлява манекенките с невероятни истории. Розентал се забавляваше, докато го наблюдаваше. Янта беше най-големият природен талант по баламосване и надлъгване, когото познаваше. Той можеше да заговори който и да е непознат. Беше малко надут, което използваше като предимство — самоиронизираше се и караше събеседниците си да се отпускат в негово присъствие. Най-често жените се хващаха на въдицата му. Янта обичаше да повтаря, че просто следва душевните им инстинкти — като някой природен лечител. Розентал си каза, че разковничето по-скоро е в способността му да ги накара да свалят гарда, както и да ги разсмива. Каквото и да беше, определено имаше ефект.

Разговорът беше в разгара си, Розентал се преструваше, че му е интересно. В действителност от време на време той поглеждаше от другата страна на улицата, към сградата на Модна къща „Армани“. Залата за ревюта се намираше на първия етаж, а офисите — на горните етажи. Някъде на третия етаж беше кабинетът на Донатела Ран. Досието, което Фридман му беше дал, съдържаше всичките по-важни аспекти на живота й. Апартаментът й беше разположен само на няколко пресечки оттук, в приятен и изискан квартал на Милано, на източната страна на Джардини Публичи. Всеки ден тя отиваше на работа пеша. През лятото прекарваше по няколко дни в малката си вила на брега на езерото Комо, а през зимата отиваше да кара ски в Швейцарските Алпи или пък заминаваше на почивка в Гърция. Работата й изискваше доста да пътува. Всеки месец тя посещаваше поне по веднъж Париж и Ню Йорк.

Беше перфектната убийца. Великолепна жена, която Институтът^[1] можеше да използва при най-различни случаи, за да изкуши врага и да го накара да се отпусне.

Розентал предполагаше, че са я използвали да съблазнява и после да изнудва доста влиятелни мъже през годините. Досието, което бе получил от Фридман, беше до такава степен прочистено, че не съдържаше никаква информация за оперативните задачи на жената, но Розентал добре си представяше колко и какви са били. Беше виждал такива като нея и преди. Апетитни примамки за враговете.

Едно не даваше мира на Розентал. Там, в кабинета си, старецът му беше казал, че тази жена е убила повече хора, отколкото те двамата, взети заедно. По най-груби оценки това правеше над двайсет души — доста голям брой за всеки в техния занаят и нечуван за жена. Розентал реши по време на полета си за Рим, че старецът най-вероятно е пропуснал да каже думата „помогнала“. „Помогнала е да убият повече хора, отколкото ние с теб, взети заедно.“ Това имаше предвид той.

В края на краищата жената е била манекенка, пристрастена към хероина, когато Фридман я е вербувал. Нищо в досието й не даваше ясно да се разбере, че Донатела Ран е опитен професионален убиец. „Не — каза си Розентал. — Тя не е нищо повече от едно добре платено момиче на повикване, което се е разприказвало. Или това, или пък на Фридман услугите й са му се сторили прекалено скъпи.“ При тази мисъл лицето на Розентал се изкриви.

Реши да остави любопитството си на заден план. Фридман беше заповядал жената да бъде ликвидирана и това му стигаше. Какво беше сторила, за да заслужи суровата си присъда, не го интересуваше. Розентал беше влизал в битки заради Фридман много пъти и щеше да продължи да го прави, без да задава излишни въпроси. Този човек беше истински патриот и Розентал никога нямаше да го подведе. До полунощ работата щеше да бъде свършена. Проблемът на Израел щеше да бъде решен, а светът изобщо нямаше да заподозре, че агенти на МОСАД имат пръст в смъртта на красива италианска манекенка.