Винс Флин
Орион (5)

ГЛАВА 4

Рап си взе душ и се облече. Сложи си тъмносив еднореден костюм, бяла риза и вратовръзка в бургундскочервено. Излезе от къщата малко по-рано от необходимото. Докато пътуваше по Околовръстното, от източната част на града към западната, се опитваше да си припомни още веднъж детайлите от последната си мисия. Винаги се бе чувствал сигурен, че самоличността му се пази в строга тайна. Движеше се свободно из Вашингтон, без да го е страх, че ще го разпознае някой, който може би знае, че той не се занимава само с управлението на малка компютърна консултантска фирма. Единствените хора, с които поддържаше по-постоянна връзка, бяха неколцина състезатели по триатлон, които живееха в района на Балтимор-Вашингтон. От време на време тренираха заедно, но дори и това се прекрати преди няколко години, когато Рап се оттегли от спорта.

Докато се промушваше през натовареното движение, изреждаше наум подробностите от това, което се беше случило по време на последната му мисия в Германия. Именно там всичко започна да се обърква. Само преди месец Кенеди го беше повикала да изпълни една много деликатна задача. Германският индустриалец граф Хайнрих Хагенмилер, беше уличен в продажба на заводско оборудване с двойно предназначение на иракчаните. Оборудване, което беше жизненоважно за производството на ядрени оръжия. Работата на Рап беше проста, не като тези, които беше вършил преди. Той отлетя за Германия, където се срещна с двама съпрузи, Том и Джейн Хофман. Те бяха на мястото вече седмица и провеждаха наблюдение на графа. Представящи се за агенти от федералната криминална служба на Германия, БКР, те се промъкнаха в имението на Хагенмилер по време на парти, което графът организираше. Рап влезе в къщата заедно с Джейн Хофман, а съпругът й остана да чака отвън при колата.

Всичко вървеше по план. Графът изостави за малко гостите си и отиде с тях в кабинета си. Придружаваха го неговият адвокат и бодигардът му. В това нямаше нищо изненадващо. Рап уби графа с един добре премерен изстрел от 22-калибровия пистолет със заглушител „Люгер“, а после обезвреди и адвоката и бодигарда, без да му се наложи да ги убива. Когато се обърна към Джейн, за да я помоли да сложи белезници на адвоката, с изненада видя, че срещу него е насочено дулото на нейния пистолет. И тук всичко се разби на пух и прах. Тя стреля в гърдите му два пъти, куршумите го събориха на земята. Главата му се блъсна в библиотечната стълба. После всичко потъна в мрак.

Това, което Хофманови не знаеха, беше, че той има куршумоустойчива тъкан „Кевлар“, зашита в коженото яке. Когато се събуди, след почти пет минути, Хофманови ги нямаше, бодигардът беше мъртъв, а от раната в главата на Рап се беше образувала локва кръв. Следващият ход му хрумна инстинктивно. Да отклони вниманието и да изчезне. Той подпали кабинета, заличи собствената си кръв и открадна кола от паркинга на имението. Рап никога не отиваше на мисия, без да планира в подробности маршрутите си за бягство, в случай че нещо се обърка. Опитът му си каза думата и до обяд на следващия ден, без никаква помощ от Управлението, той беше в безопасност извън Германия.

За първи път в кариерата му в борбата с тероризма той се беше сблъскал с най-мръсната страна на занаята — възможността да е станал излишен и да искат да го премахнат неговите хора. В този свят излишните обикновено ги изтриваха от сметките. Рап не можеше да се сети за нищо по-лошо, освен да е предаден или от Стансфийлд, или от Кенеди. Той им имаше доверие. Повече, отколкото на всеки друг. За щастие след завръщането си в Америка той откри, че не те са го предали. Проблемът беше друг. Изтичане на информация. Някъде, по някакъв начин, някой беше разбрал за него и му беше подготвил капан. Стансфийлд и Кенеди откриха, че човек на име Питър Камерън е наел Хофманови, за да го убият. Рап тъкмо се готвеше да се изправи лице в лице с Камерън, когато го намери мъртъв в кабинета му.

В седмиците след смъртта на Камерън те научиха някои интересни подробности за бившия служител на ЦРУ, но попаднаха в задънена улица, когато трябваше да разберат за кого е работил той. Кенеди имаше специален екип вътре в Управлението, който започна да се рови из живота на Камерън с надеждата да открие кой го е наел и защо, но Рап си даваше сметка, че не може да очаква много от тях. Камерън беше убит от човека, който го беше наел. Рап беше убеден в това.

Мич Рап поиска да излезе от играта. Повече нямаше да има никакви обекти за ликвидиране, никакви убийства. Искаше да приключи завинаги със смъртта и да се заеме със създаването на живот. Той обичаше Анна повече от всичко на света. Съдбата се беше разпоредила той да спаси живота й и двамата да се влюбят един в друг. При мисълта да я загуби или да не прекара остатъка от дните си с нея той се чувстваше отвратително, което се отразяваше на професионалния му инстинкт. Той губеше форма, беше на път да откачи. По някаква ирония сега, когато беше готов да излезе от Екип „Орион“, не можеше да го стори. Точно в този момент имаше твърде много въпроси, на които искаше да получи отговори.

Трябваше да разбере кой е наел Питър Камерън и защо. Едно беше непрекъснато да се оглежда, докато пътува из Близкия изток, съвсем друго беше да го прави тук, в Съединените щати. Нямаше да може да създаде семейство, ако се тревожеше всеки път когато излизаше от дома си, че някой ще навреди на най-любимите му същества. Не, Рап разбираше, че трябва да доведе нещата докрай. Най-вероятно до кървав край.

Когато пристигна на предния вход на ЦРУ, той вече закъсняваше с пет минути за своята среща, назначена за десет часа. Докато се приближаваше към внушителния контролно-пропускателен пункт, той остана вляво, в колоната от коли на служители от Управлението. На бариерата спря колата си и показа фалшивите си документи на човек от охраната на ЦРУ в черна униформа. Мъжът беше въоръжен с картечен пистолет МР–5, провесен на гърдите му, и голям автоматичен пистолет в найлонов кобур на бедрото. Още дузина от колегите му обикаляха по периметъра, а имаше и други зад постройката с огледално бронирано стъкло и тухли, която беше маскирана отвън да изглежда като съвсем безобиден търговски обект край магистралата. Невидимите служители вътре носеха още по-големи оръжия плюс ръчен преносим ракетен комплекс LAW 80 в случай, че някое тежко превозно средство се опита да си пробие път до сградата на ЦРУ. Управлението се отнасяше към сигурността си много сериозно.

Мъжът провери документите на Рап и му махна да кара напред.

— Приятен ден, сър.

Рап кимна и продължи с колата, минавайки покрай яркожълтите бариери против нежелани моторизирани посетители. Тежките стоманени устройства бяха проектирани да изскочат в един миг и да спрат всякакво неразрешено проникване на територията на Управлението или пък евентуален терорист-камикадзе зад волана на кола, натъпкана с експлозив. Той паркира на място, предназначено за посетители на директора, и мина през една необозначена врата в малко фоайе. Там го чакаше друг пазач, който му направи жест да се качи в асансьора. Рап влезе сам вътре и вратите се затвориха. Асансьорът го качи от подземния гараж направо на седмия етаж, където се намираше кабинетът на директора. Когато вратата се отвори, там го чакаха двама едри мъже в костюми. По-ниският изгледа Рап от главата до петите и му махна да влезе в кабинета на административната секретарка на директора.

Рап се подчини мълчаливо и пристъпи в просторния кабинет. Жената зад бюрото стана и го изненада с думите:

— Добро утро, господин Рап. Искате ли да ви донеса нещо за пиене преди срещата?

— Едно кафе няма да е зле. — Запита се как ли секретарката е узнала името му.

— Сметана или захар?

— Не, благодаря, чисто.

Тя натисна бутона на един от трите телефона и каза:

— Доктор Кенеди, господин Рап е тук за срещата ви в десет часа.

— Благодаря ти, Доти. Прати го при мен.

Доти стана иззад бюрото и наля на Рап кафе в синя фирмена чаша на Централното разузнавателно управление. После го въведе в кабинета на доктор Кенеди и затвори вратата след него.

Кенеди седеше в другия край на дългото помещение, сред купчина кутии с папки, натрупани върху конферентната маса. Рап беше идвал тук два пъти досега и се огледа, за да види какво се е променило след смъртта на Стансфийлд. Изглежда, почти всичко си беше на мястото. Фотографиите на стария шпионин и наградите му още си висяха на стената. Запита се дали това е пропуск, или Кенеди не искаше да се разделя със своя учител.

Кенеди взе сакото си от един стол и го облече. Стилният сив костюм й отиваше. На цвят бе като костюма на Рап. „Униформеното“ им облекло щеше да накара последователите на Джордж Оруел да се заядат.

— Извинявай за бъркотията. Преместиха всичко от стария ми кабинет, докато бях на погребението. — Кенеди тъжно се усмихна. — Заповеди на Томас. Дори и от гроба той продължава да ръководи парада. — Тя протегна ръце към Рап.

Той я прегърна през кръста и я целуна по страната.

— Аз се извинявам, че не можах да дойда на погребението, но нещата са малко…

— Няма нужда да ми обясняваш. — Кенеди го прегърна силно. — Още не си свикнал да се показваш пред повече хора. Томас най-добре щеше да те разбере.

— Е, нали знаеш, аз много уважавах и почитах стария чешит.

Айрини го пусна и посочи канапето.

— Той също хранеше огромно уважение към теб, Мич. — Тя седна на кожения стол. — И ти го знаеш.

Рап пренебрежително махна с ръка. Както винаги — четки.

— Да, така е. Веднъж ми каза, че през всичките години, в които е бил в занаята, за него ти си най-добрият. — Кенеди се облегна назад. Страшно много искаше той да дойде при нея и да продължи да работи в Центъра за борба с тероризма. Фактът, че Рап разбираше философията на Близкия изток, терористичните ядра и начина, по който те действаха, го правеше безценен за Центъра. Но не можеше да му попречи да се оттегли от активните операции. Никой не оставаше да работи в този бранш завинаги. Работата отнемаше твърде много от човек, физически и психически. Всъщност тя започна да обучава замяната на Рап още преди четири години и младият мъж досега се справяше чудесно. Сега обаче с нейните нови задължения като директор нямаше как да продължи да ръководи „Орион“. Не можеше да се довери за деликатните мисии на екипа на друг освен на Мич Рап.

Освен всичко й трябваше човек вътре в Управлението, който да пази гърба й. Провалената операция в Германия все още й държеше влага. Някой там отвън знаеше неща, които бяха засекретени. Той или те или работеха в Управлението, или имаха човек вътре. Кенеди предполагаше, че е по-скоро второто, и по този въпрос със Стансфийлд бяха единодушни. Преди смъртта си той я беше предупредил, че в Германия Рап не е бил крайната цел. Да, някой искаше смъртта му, но не и заради отмъщение. Рап трябваше да бъде намерен мъртъв до граф Хайнрих Хагенмилер. Планираше се скандалът да компрометира Управлението и според проницателния анализ на Стансфийлд — в крайна сметка да прекъсне кариерата на Айрини Кенеди, а може би и на президента. Наградата, както се изрази Стансфийлд, беше директорският пост в ЦРУ. Някой, по неизвестни причини, не искаше Кенеди да поеме ръководството на най-мощната разузнавателна служба.

— Как е Томи? — попита Рап.

— Добре. Расте като върлина. Оня ден ме пита за теб. Трябва да дойдеш да го видиш.

— Знам. — Рап направи гримаса. — Но напоследък нещата бяха доста трудни. Последното, което бих искал, е да прехвърлям моите проблеми върху него.

Кенеди оцени загрижеността му и му го каза. Щяха да обсъждат истинския проблем малко по-късно.

— Как е Анна?

— Много добре.

— Говори ли с нея за нашето предложение за работа?

— Да.

— И… какво каза тя?

— Ами, по-добре е, отколкото да не правя нищо, но май не одобрява идеята да се занимавам с подобни неща в по-далечно бъдеще.

— Да работиш за ЦРУ ли?

— Да. Знаеш я, нали е журналистка. Никога няма да ми го признае, но те ни смятат за банда фашисти.

Кенеди кимна с разбиране и отметна къдрав кичур от кестенявата си коса зад ухото. После се усмихна:

— А пък те всички са банда комунисти.

— Да, до голяма степен. Но предпочитат да се наричат социалисти, след като с комунизма не стигнаха доникъде. — Той се засмя на плоската си шега; Кенеди също.

Айрини се питаше доколко ли ще им се наложи на Мич и Анна да правят компромиси с професиите си. Представяше си как колегите на Анна се подиграват с приятеля й от ЦРУ. Неколкократно във въображението й изникваше ужасна сцена, в която някой устат репортер, обърнал повечко чашки шардоне, решава да демонстрира интелектуалното си превъзходство, като вземе на присмех кариерата на Мич. Сценарият винаги свършваше по един и същ начин. Мазникът биваше проснат на пода, около него имаше локва кръв, а носът му вече не беше по средата на лицето му.

Кенеди прогони картината от съзнанието си и се върна на темата.

— Виж, няма да ти напомням какво каза на Томас, преди той да си отиде. Не мисля, че беше много честно да упражнява натиск върху теб. Знам, имаш резерви за връщането си на работа тук, в Ленгли, но искам да разбереш, че ще бъдеш безценен за Центъра за борба с тероризма. — Тя сведе поглед за секунда и добави: — И, Мич, твоята помощ ще ми бъде от голяма полза.

Рап си даваше сметка, че няма да може да й откаже, когато го помоли лично. Но нищо не пречеше да се опита.

— Напоследък доста мислих по въпроса. Изслушай ме за минута. Години наред работих извън Управлението и бях много ефективен. Не съм сигурен, че няма да е по-добре за мен да остана извън полезрение и да продължа да помагам по по-деликатен и невидим начин.

Кенеди беше обмисляла този вариант заедно със Стансфийлд. Никой от тях не харесваше идеята заради проблемите с поддръжката, която тя създаваше. Кенеди и Рап се нуждаеха от официално прикритие, за да могат да разговарят в офиса й насаме винаги когато възникнеше необходимост.

— Още не сме ти изредили всичките изисквания на новата ти длъжност — каза тя. — Ти няма да бъдеш само обикновен анализатор в ЦБТ. — Тя направи пауза. — Искам да оглавиш и ръководиш от мое име Екип „Орион“.

Рап беше изненадан.

— Сериозно ли? — Това, което не каза и което леко го притесняваше да си признае, беше, че не бе склонен да приеме работата, защото се страхуваше да не потъне в бумащина. Никога преди не се беше занимавал с подобно нещо и точно сега не му се започваше. Рап си го знаеше по-добре от всекиго. С изключение може би на Кенеди. Той беше вълк-единак, свикнал да действа под минимален контрол и с минимална намеса отвън. Не беше екипен играч. Но шансът да ръководи „Орион“ беше изключително привлекателен за него.

— Ще ми трябваш близо до мен — каза Кенеди. — Както знаеш от собствен опит, повечето от решенията тук трябва да се взимат в много кратки срокове.

— С удоволствие бих оглавил „Орион“, но не ми се работи много в ЦБТ.

— Защо?

Той сви рамене.

— Просто не горя от ентусиазъм да прекарвам дните си зад бюро. Знам достатъчно за Центъра, за да си давам сметка, че ще свърша… — Затърси подходящия израз. — Ще съм затрупан със служебни срещи цял ден. Това направо ще ме побърка. Ще свърша като някой бюрократ, който само си клати краката.

Кенеди се усмихна. Може би и това нямаше да му се размине.

— Това не ме притеснява. Да, може би ще трябва да сдържаш нрава си и да внимаваш какво говориш, но, Мичъл, ти си свикнал. Когато действаше под прикритие, също не можеше да казваш каквото ти е на душата.

— О, така значи. Ще трябва да се държа, сякаш съм проникнал в тила на врага. — Рап се изхили. — Имаш ли изобщо представа на какъв стрес бях подложен тогава? Не можех да се отпусна нито за секунда!

— Мисълта ми е, че ти си способен поне малко да се сдържаш.

— Напълно съм способен, но моята мисъл е — Рап заби показалец в гърдите си, — че не знам дали наистина го искам. — Обърна се и погледна през прозореца към сивото утринно небе. — Не знам какво точно искам да правя.

Кенеди го наблюдаваше изпитателно.

— Какво друго би могъл да вършиш? — попита накрая.

— Не знам. — И почти веднага се върна в мислите си към разговора с Анна. — Може би ще си остана вкъщи и ще гледам децата.

— Какви деца?

— Децата, които възнамерявам да имам някой ден.

— Не трябва ли първо да се погрижиш за нещо друго?

— Като например?

Кенеди се усмихна широко:

— Като например да се ожениш.

— Ах, да. Работя по въпроса. — Рап също се усмихна. Айрини не можа да скрие радостта си. Мич заслужаваше малко щастие.

— Няма ли да споделиш с мен подробностите?

— Първо трябва да ги споделя с друг.

— Разбира се. — Кенеди замълча, сетне се върна към основната тема на срещата: — Не се притеснявай от скучната работа, която се върши тук всеки ден. Ще мога да те освободя от по-голямата част от нея. А което не мога… е, ти сам знаеш как да се оправяш. Сигурна съм, че от време на време ще ми се налага да изглаждам някои неща, но това трябва да се очаква. — Заговори по-бързо, беше сигурна, че ще го убеди: — Ще ти дам стартова годишна заплата шейсет хиляди, като ще получаваш още сто и петдесет хиляди за ръководството на Екип „Орион“. Ще бъдеш освободен от данъци, разбира се, и парите ще се превеждат на твоя сметка в някоя офшорна банка.

Рап кимна. Парите нямаха основно значение в случая, но поне беше приятно човек да знае, че трудът му ще бъде възнаграден.

— Какъв ще е официалният ми пост?

— Мисля по това. Лесно можем да те сложим в ЦБТ като анализатор, но ми се ще да ти дам малко повече пълномощия. Може би специален помощник на директора на Централното разузнаване по близкоизточните въпроси.

— Все пак трябва да го обмисля. Кога искаш да започна?

— Днес.

— Няма да стане. Трябва ми време да се погрижа за някои неща, а пък и с Анна ще ходим в Италия за седем дни.

Тази новина никак не се хареса на Кенеди. Тя се изправи и отиде до бюрото си. Взе една видеокасета, върна се при Рап и я пъхна във видеокасетофона. С дистанционното в ръка отстъпи малко от телевизора и натисна бутона.

На екрана една жена излизаше от асансьор и тръгваше по някакъв коридор. Рап вече беше гледал записа десетки пъти. Жената изглеждаше доста невинно, с руса коса до раменете, малко по-висока от средния ръст. Тялото й бе скрито под широка рокля. Лицето й не се виждаше от големите слънчеви очила и бретона. Освен това тя внимаваше да не се обръща към охранителната камера. Беше професионалистка. Когато стигна до средата на коридора, жената спря и почука на вратата на един от кабинетите. Сградата беше Фънгър Хол и се намираше в студентското градче на университета „Джордж Вашингтон“. Вратата се отвори. Не можеше да се види при кого влиза, но и Рап, и Кенеди знаеха, че това е кабинетът на Питър Камерън — човека, който се беше опитал да организира убийството на Мич в Германия.

Кенеди натисна бутона за бързо превъртане и стигна до кадъра, на който коридорът вече беше празен. Изведнъж русокосата жена отново се появи и се отправи в противоположна посока. Тъкмо когато стигна до вратата, водеща към стълбите, вратите на асансьора се отвориха и оттам излязоха двама мъже. Жената бързо се обърна назад и хвърли поглед към тях. Кенеди спря записа на стопкадър и увеличи изображението на лицето.

— Някаква идея коя е тя?

Рап се вгледа в едрозърнестия образ. Той си спомняше всичко много добре. Бяха минали по-малко от две седмици, откакто беше излязъл от онзи асансьор заедно със Скот Коулман. Само мигове преди това бяха установили самоличността на човека, който не беше успял да убие Рап в Германия и който после се беше опитал да го примами в капан в собствения му дом. Човекът беше Питър Камерън и когато Рап и Коулман влязоха в кабинета му, той вече беше мъртъв. Някакъв остър предмет беше промушен през ухото му направо в мозъка. Смъртта на Камерън беше изключително болезнена, но много бърза.

В отговор на въпроса на Кенеди той поклати глава и отвърна:

— Не. — Беше лъжа. В мига, в който откриха трупа на Камерън, той веднага се сети кой го е сторил. Начинът, по който тя се движеше, и способът, по който Камерън беше ликвидиран — всичко това наведе подозренията му към един-единствен човек. Името й беше Донатела Ран и Рап й беше задължен за много неща.

— Накарах Маркъс отново да прерови списъка на известните професионални убийци.

Рап се престори на безразличен и само кимна. Кенеди седна и посочи екрана.

— Сега тя е единствената ни връзка. Някой е наел Питър Камерън, който да се погрижи ти да не се върнеш от Германия. Искали са да компрометират ЦРУ. Искали са да извадят на показ Екип „Орион“ и ако ходът на мислите ни е верен, твоето мъртво тяло е щяло да бъде предостатъчно доказателство за това. Който и да стои зад цялата работа, знае неща, които не му се полагат да знае.

— И какво точно искаш от мен да направя?

С искрена усмивка Кенеди отвърна:

— Искам да отидеш в Италия и да предложиш на Анна да се ожените. — Тя замълча и се наслади на изненадата, която се изписа на лицето му. — И после да се отбиеш в Милано и да попиташ твоята стара приятелка Донатела Ран кой я е наел да убие Питър Камерън.

Усмивката на Рап се стопи. Предпочете да замълчи и да остави Кенеди да изиграе следващия си ход. Тя стана и отиде до сейфа зад бюрото си. Върна се и пъхна в ръката му папка.

— Всичко е тук. По-голямата част вече я знаеш. Някои неща ще видиш за първи път, а някои може да поискаш да поправиш. Ти я познаваш по-добре, отколкото който и да е друг в тази сграда.

Той погледна досието на Донатела. Беше доста дебело, поне пет сантиметра. Подхвърли го обратно на масата, без да го отвори.

— Как разбра?

— Интуиция на професионалист. А пък и накарах Маркъс да се порови. В базата данни на митниците пише, че е пристигнала в Ню Йорк ден преди да бъде убит Камерън. — Тя наклони глава провокативно и го попита: — А ти защо не ми каза?

— Не бях сигурен — сви рамене Рап.

— Има ли нещо общо с факта, че поддържаше връзка с нея?

Той помисли секунда и отвърна:

— Не знам. До известна степен може и да има… но… — Рап не можа да обясни и се отказа.

Кенеди го притисна:

— Но какво?

Мич уважаваше много Айрини, затова внимателно си подбра думите:

— Сега имаш достатъчно други проблеми, за които да се тревожиш. Исках да се заема със случая сам и да се убедя напълно, преди да ти разкрия информацията.

— Нямаш ми доверие. — Кенеди го гледаше в очите.

Той извърна глава:

— Не, имам ти.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че в твоята кантора има изтичане на информация. — Рап седна на ръба на канапето. — Никой не трябваше да знае, че отивам в Германия, но някой разбра. Познавам Донатела. На мен ще ми каже всичко. Ако наистина тя е убила Камерън, ще го разбера. Ако изпратиш някой друг да я доведе, ще умре или той, или тя, а това е последното, което ни е нужно в момента.

Кенеди трябваше да си признае, че Мич има право.

— Искаш ли помощ? Някои от нашите хора, които да я държат под око, докато ти пристигнеш?

— Не. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Кенеди кимна и се замисли. Пътуването на Рап имаше огромно значение. След секунда тя каза:

— Мич, тя е единствената ни връзка.

Рап отмести поглед. Наистина искаше да затвори тази глава от живота си.

— Знам — изрече на глас.