Винс Флин
Орион (38)

ГЛАВА 38

Саудитска Арабия, неделя вечерта

Рап стоеше на върха на естествено скално възвишение и гледаше към напуканата пустинна земя долу, по пътя към Багдад. Беше облечен в бежова пустинна камуфлажна униформа. Това място беше кръстено от Пентагона „Оазис 1“. Малцина знаеха за неговото съществуване. Намираше се на върха на саудитско-иракската граница, на триста и двайсет километра от Багдад. Скалното образувание, което оформяше по естествен начин периметъра на предната оперативна база, стърчеше от червеното море от пясък като вулканичен остров по средата на бурен океан. Рап беше единственият цивилен, посещавал базата. Военният персонал, който населяваше скалния остров, дори не го наричаше в разговорите си база. Мъжете с черни барети го наричаха преден авангарден обект или рейдови обект. Това беше царството на Специалните. Змиеядците викаха на „Оазис 1“ „Змийското гнездо“. Дори над входа за пещерите висеше надпис, правен на ръка, който приветстваше с: „Добре дошли в Змийското гнездо“. Пиенето понякога доста развинтва въображението.

Бойците от Специалните сили са по-различни от другите. Всъщност на Рап му се струваха напълно нормални, но за останалите военни бяха друга порода. Гордееха се, че си имат собствени правила и когато бяха пристигнали на това място, първо си построиха бар. На всички американски военни в Саудитска Арабия беше строго забранено да употребяват алкохол. Това обаче не спираше „зелените барети“, „Делта Форс“, военноморските тюлени и пилотите на хеликоптери, които населяваха обекта.

Те бяха пристигнали във военновъздушната база „Принц Султан“ предната вечер, след като пролетяха без спиране разстоянието от Северна Каролина с няколко зареждания с гориво във въздуха. Пътуваха с огромните товарни „С–141 Старлифтър“. Освен екипа, който щеше да отиде в Багдад, полковник Грей изпрати допълнително 100 командоси от „Делта Форс“. Част от този отряд щеше да играе важна роля като поддръжка в случай, че основният екип попадне в засада и трябва да бъде измъкнат. За останалите полковник Грей беше планирал нещо специално.

Кацнаха в „Принц Султан“, на около сто километра от столицата Рияд, под прикритието на мрака. Американската част от базата се намира вътре и е силно охраняван обект. Най-вече заради трагичния бомбен атентат от 1996 г.‍ в Дхаран, при който загинаха деветнайсет американски военнослужещи. Членове на Специалните части непрекъснато идват и си отиват, но рядко пристига многобройно подразделение, освен ако не е планирано някакво учение. Поради тази причина отрядът напусна базата само часове след като кацна. Още беше тъмно, когато пилотите на хеликоптери от 160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили и Първо крило за специални операции на ВВС вдигнаха във въздуха командосите към северната граница. По-голямата част от отряда беше стоварена в „Оазис 1“, а другите бяха разпръснати по протежение на границата на предварително избрани места, които „зелените барети“ вече бяха подготвили.

По време на войната в Персийския залив американските военни научиха доста уроци и главният сред тях бе, че е много важно да имаш разположена екипировка и оръжие на мястото, преди да започне конфликтът. Този урок им беше преподаван горчиво и по време на Първата и Втората световна война, когато германските вълчи глутници от бомбардировачи и изтребители изпратиха тонове жизнено важно оборудване и оръжие на дъното на Северния Атлантик. След Втората световна война умовете на военните най-накрая загряха и голямо количество американска бронирана техника и артилерия беше складирана за постоянно в Европа.

Когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт в края на юли 1990 г.‍, Съединените щати се оказаха абсолютно неподготвени и трябваше бързо да се придвижат от страх, че Саддам може да използва моментната изненада и да превземе Саудитска Арабия. Първоначално единственото, което можеше да стори президентът Буш, беше да изпрати части от 82-ра въздушнодесантна дивизия. Няколко хиляди леко въоръжени войници срещу 150 000 членове на Републиканската гвардия на Саддам. Фуражките в Пентагона знаеха, че елитните парашутисти от 82-ра ще издържат срещу тежките танкове на многократно превъзхождащите ги сили на Саддам ден, най-много два.

От гледна точка на тиловата поддръжка и логистиката проблемът за американците бе, че не можеха да прехвърлят бързо на бойното поле големи съединения. Огромните широкофюзелажни самолети като „Боинг–747“ и С–141 могат да транспортират малко повече от десет хиляди войници на ден в района. Но трудното е с бронираните дивизии и техните основни бойни танкове „М1А1 Ейбрамс“. Всяка от тези грамади тежи 54 тона и не може да бъде превозвана със самолет до театъра на бойните действия. Трябва да бъдат качени на кораби, на влакове или на специални камиони. А танкът „Ейбрамс“ е само една малка част от въоръжението на бронираната дивизия. Бронирани машини на пехотата, верижни разузнавателни машини, самоходна артилерия, ракетни установки, самоходни зенитни оръдия, бойни инженерни машини, както и резервни части и сервизна поддръжка за всяка от тях — милиони тонове, които трябва да бъдат преместени на другия край на света!

След Войната в Залива американските военни с одобрението на арабските страни създадоха складове за тежките си оръжия. Специалните сили възприеха тази основна идея и дори я развиха. Не само че държаха техника, като хеликоптери и пустинни скоростни щурмови автомобили, в района, но и ги използваха за учения в условия, максимално близки до бойните. Неизвестен за обществото и за по-голямата част от военните остана фактът, че след края на Войната в Залива членове на американските Специални сили продължиха да действат в Южен и Западен Ирак. Те бяха създали верига от предни постове по цялата северна граница между Саудитска Арабия и Ирак, което им позволяваше да действат без знанието на страната-домакин. Саудитска Арабия се досещаше, че нещо става там, но предпочиташе да си затваря очите. Саддам, прекалено горд, за да си признае, че шепа американски войници притеснява елитните му части, не смееше да каже нищо на международната общност, която и бездруго не хранеше големи симпатии към него.

Първоначално базите бяха установени като постове за бързо реагиране при операции за бойно издирване и спасяване, или CSAR, както бяха известни на военен жаргон. Колкото по на север бяха разположени тези бази, толкова по-бързо екипите, натоварени с издирване и спасяване, щяха да стигнат до сваления пилот. По време на Войната в Залива много от тези операции се провеждаха от малкото летище в Ар Ар, на шейсет и четири километра от границата. Генерал Кембъл, началникът на Обединеното командване за специални операции, успя да издейства тези бази да се преместят още на север. Така че „Оазис 1“ се намираше буквално на самата граница.

През последните години иракчаните започнаха да обстрелват по-често самолетите на коалицията, които следяха за ненарушаването на Зоната, забранена за полети. За разлика от предшественика си, генерал Флъд вярваше в способностите на Специалните сили. Предишният председател на Обединеното командване не обичаше да използва високообучените воини. Но Флъд смяташе подобно нещо за равносилно на това — да имаш мощен „Корвет“ и никога да не го изкарваш от гаража. След като Ирак стана по-агресивен към коалиционните самолети, генерал Флъд отвърза от каишката Специалните части и ги пусна да кръстосват северната граница. Те започнаха да извършват рейдове на иракска територия, да тормозят иракските части, да им устройват засади и да ги ликвидират един по един в пустинята. Снайперисти на зелените барети, „Делта“ и тюлените започнаха да отстрелват иракските офицери от разстояния над километър. Това сериозно навреди на морала на иракските подразделения и отслаби желанието им да патрулират близо до границата. Крайният резултат беше спечелването на толкова ценното за Специалните части пространство за маневриране.

Рап надникна от укритието си. Възвишението хвърляше дълги сенки, докато слънцето се готвеше да се скрие зад хоризонта. Температурите щяха да паднат до нулата в близките два часа. Не изпитваше страх, само нетърпение. И може би съжаление за някои неща. Искаше му се нещата между него и Анна да бяха потръгнали. Но не бе възможно. Те принадлежаха на два различни свята.

Лек ветрец повдигна пясък в подножието на възвишението. Рап се питаше дали някой негов предшественик не е роден в тази част от света. Може би се чувстваше така, защото за него океанът и пустинята си приличаха. И двете бяха стихии, стаили неповторима красота. Можеха да бъдат гостоприемни, но и враждебни. Долови стъпки и се обърна рязко — полковник Грей идваше към него. Придвижваше се гъвкаво и безшумно като котка.

— Красиво е, а? — попита жилавият командир на „Делта Форс“.

— Много.

— Перфектен естествен форт. — Грей опря длан о скалата и погледна надолу от трийсетметровата височина.

— Какво трябваше да дадете на бедуините, за да го получите?

— Нищо. Те го използваха за набези на иракска територия. Крадяха всичко, до което можеха да се докопат. На Саддам му писна от тях и през осемдесет и девета прочисти гнездото на плъховете, като прибягна и до отрова. Бедуините се махнаха оттук и никога не се върнаха.

Рап кимна. Водата диктуваше изцяло движението в пустинята.

— Нещо друго хрумна ли ти за довечера?

— Да, мисля, че си прав. Проникването и изтеглянето е подготвено. Няма смисъл от допълнителни учения и риск от злополука. Ще дадем на всички възможност малко да си отпочинат и да спестят силите си за утре вечерта.

— Говори ли с Вашингтон?

— Да.

— И са „за“?

— Нали ги знаеш колко обичат да променят мнението си. Засега са „за“.

— Добре. Не можем да си позволим да ни разкрият. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голям е шансът някой да се разприказва.

— Не и моите хора.

— Не се тревожа за твоите хора, а за онези бюрократи във Вашингтон. Трябва ни предимството на пълната изненада, за да успеем. Казах на президента, че хората ти ще се справят. Още ден или седмица тренировки ще ни бъдат от полза, разбира се, но ако някой каже и дума, с нас е свършено. — Рап се загледа в далечината към Багдад. — Ако разберат, че идваме, никакви тренировки няма да ни спасят.