Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Детективът, който пръв научи за случилото се, се казваше Бруно Таубер. Когато дядо му пристигна в Америка, върху „а“-то в името му бяха изписани две точици, така че тогава се произнасяше „Тойбер“. В хода на натурализацията точиците отпаднаха, така че името започна да се произнася „Таубер“. Така го произнасяше баща му. И майка му и братята му. И самият той го произнасяше така. Само баба му и дядо му щяха да знаят как се е произнасяло първоначално, но те отдавна бяха умрели. Пък и да бяха живи, сигурно щяха да одобрят промяната — нали всичко се променя в по-добра насока.

Таубер огледа мъртвата жена. Цялата стълбищна площадка бе залята с кръв. Кръв имаше и по клавишите на акордеона. Дявол да го вземе, няма ли да има поне една събота в този шибан град, без да утрепят някого?

— Кой се обади? — попита Таубер униформения полицай, който чакаше на стълбищната площадка.

— Ей оня мъж там. Със синия пуловер.

— Как се казва?

— Не знам.

— Добре, благодаря. Нищо да не пипаш, разбра ли ме?

— Че защо трябва да пипам?

— Абе това ти казвам, да не пипаш. — Таубер се запъти към другия край на площадката, където един мъж го чакаше до вратата на апартамент номер 1-А.

Мъжът бе на около шестдесет години, мършав и оплешивял, с няколко сиви косъма, сресани на път върху голата му глава. Облечен бе в смачкани черни панталони и сив пуловер, облечен направо върху потник. По пуловера имаше дупки от изгаряне. Таубер веднага реши, че човекът или пуши лула, или има навик да се самозапалва. На носа му бяха кацнали очила с черни рамки, зад които се криеха нервни кафяви очи. Мъжът бе небръснат и Таубер реши, че през деня не е излизал от къщи.

— Това тяло ти ли го откри?

— Да, господине, аз.

— Как се казваш?

— Джералд Епстейн.

— Познаваш ли я? — Таубер кимна към тялото.

— Тя е моя добра приятелка. Казва се Хестър Мейтиесън. Живее на втория етаж.

— Как откри тялото?

— Какво искате да кажете?

— Как откри тялото, питам. Как се оказа на стълбището? Прибираше се вкъщи или що?

— Не, господине. Излизах да купя мляко. Свърши ми се млякото.

— По кое време стана това?

— Към осем без петнадесет.

— И как успя да я видиш на другия край на площадката?

— Видях я и толкоз.

— И отиде до тялото, така ли?

— Да.

— И веднага я разпозна, така ли?

— Да.

— И после какво направи?

— Върнах се в апартамента си и позвъних на полицията.

— Кога?

— След няколко минути. Веднага, след като я открих.

— Да си чул преди това някакъв шум?

— Не.

— Нищичко ли? Шум от борба, писъци, нещо от този род?

— Нищо не съм чул. Телевизорът ми беше включен.

— Цяла вечер си си бил вкъщи, тъй ли?

— Да.

— И нищо не си чул?

— Не.

— Как викаш й е името?

— Хестър Мейтиесън.

— Кажи го буква по буква.

— М-е-й-т-и-е-с-ъ-н.

— На колко е години, знайш ли?

— На шестдесет и три.

— Познаваш ли някой от роднините й?

— Има племенница, която я навестяваше, но се пресели в Чикаго.

— Как й е името?

— Стефани Уелс.

— Знайш ли къде точно живее в Чикаго?

— Някъде около булевард „Уорингтън“. Не съм сигурен за адреса. Когато Хестър получаваше писмо от нея, караше ме да й го чета на глас.

— Тя не знаеше ли да чете?

— Какво имате предвид?

— Хестър. Убитата. Не знаеше ли да чете?

— Та тя е сляпа. Не знаехте ли това?

— Кьорава?

— Не видяхте ли белия бастун?

— Не — каза Таубер. — Не го забелязах. Кьорава, казваш.

* * *

Карела току-що бе приключил вечерята си, когато телефонът позвъни. Беше седнал в хола, поглеждаше към часовника на шкафа и се гласеше да си легне заедно с жена си. Беше едва девет вечерта и близнаците бяха заспали. Фани гледаше телевизия в съседната стая, а настроението, предизвикано от Джанет от Форт Мърсър, бе предизвикало у Карела желание да се люби с жена си. Ако съдеше от начина, по който тя се протягаше, докато прелистваше някакво списание, помислите й не се отличаваха от неговите. След позвъняването на телефона първо погледна към часовника, после въздъхна и накрая се отправи към малката масичка, върху която стоеше апаратът. Вдигна слушалката.

— Кажете, моля.

— Ей, там ли е детектив Карела? Искам да го чуя — изрече мъжки глас.

— Кой се обажда.

— Таубер от центъра.

— Кажи, Таубер.

— Натресох се на един труп на „Норт Пирс“, номер 1144. Една дама с клъцнато гърло.

— И какво има.

— Кьорава е. От списъка с убийствата разбрах, че ти се занимаваш с нещо подобно. Позвъних на дежурния сержант от 87-и и той ми даде домашния ти телефон. Хей, да не ти развалям програмата?

— Не, нищо подобно.

— Та какво ще кажеш, ще минеш ли насам? Това маце май е само за тебе работа. Говорих с едно от ченгетата от отдела за убийства и то ми каза, че няма да е проблем да се прехвърли случаят. Що не дойдеш да хвърлиш едно око? Медицинският експерт току-що я оправи и вече извиках да докарат жена-полицай да я претърси. Да не мислиш, че кръшкам от работа, ама ако убиецът е един и същ, най-добре е ти да се заемеш.

— Тръгвам веднага.

— Ти докато пристигнеш, ние имаме какво да правим. Номерът е…

— Вече го запомних.

— Добре, тогава. Довиждане.

* * *

Гледката беше винаги една и съща.

Гледката на местопрестъпленията беше винаги една и съща. Едни и същи бяха патрулните коли с въртящи се светлини, с изключение на номерата, изписани на вратите им. Едни и същи бяха полицейските барикади, изписани на черни и бели диагонални ивици и с надписи: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ, НЕ ВЛИЗАЙ! Едни и същи бяха и ченгетата. В този град се сменяха само сезоните, и то не всяка година. Униформените полицаи винаги изглеждаха леко смутени от убийствата, и това им смущение проличаваше в начина, по който викаха на любопитните: хайде хора, не се задържайте, няма какво да се гледа, не пречете на движението. Собственото им любопитство обаче не бе по-малко и понякога приличаха повече на зяпащи граждани, отколкото на блюстители на закона.

Нощта беше студена. В този град преди години полицаите през зимата бяха облечени в тежки сини шинели, но сега се пазеха от студа просто като навличаха наполеонки под панталоните си, с което изглеждаха по-големи здравеняци, отколкото когато застанеха под душа у дома си. Предпочитаха да разговарят помежду си с шепот, освен когато разгонваха пешеходците. Когато имаше убийство, обаче, винаги си шепнеха.

И детективите изглеждаха еднакви. Яки мъже, в по-голямата си част. Карела понякога имаше чувството, че детективите биваха подбирани главно по ръст, а не по умението си да ползват дедуктивния метод или просто да се сещат какво става. Повечето от тях не носеха шапки. Повечето от тях пушеха цигара след цигара. Много от тях бяха облечени в къси палта или в спортни якета с ципове. Можеше да помислиш, че не са детективи, а играчки от отбор по боулинг.

Ченгетата от отдела за убийства веднага се набиваха на очи. Всичките бяха на вид като Моногън и Монро, сякаш бяха правени от един и същ калъп, макар и с известни вариации. По-старите ченгета от този отдел имаха определено предпочитание към черния цвят. Цветът на смъртта. Преди време имаше едно известно ченге от отдела за убийства на име Сандърс, което се обличаше изцяло в черно, от глава до пети. Беше станал легендарен и го наричаха Черната смърт. Черен костюм, черна вратовръзка върху снежнобяла риза, черен балтон през зимата и черно бомбе, което си бе купил преди време в Лондон, където бе отишъл да посети дядо си — в Скотланд Ярд го посрещнали като знаменитост. И, разбира се, черен чадър в дъждовно време. Говореха, че се справял с убийствата като с лешници. Това ставало във времената, когато с убийствата наистина се занимавал отделът за убийства. Сега за тях имаше грижата кварталният детектив. Покрай Сандърс и други ченгета от отдела за убийства започнали да се обличат в черно. Черният цвят на облеклото станал признак за принадлежност към полицейския елит. Видиш ли цивилно ченге в черно, значи, от отдела е. Даже и някои от тия ченгета, дето наглеждат кварталните градинки, започнали да се обличат в черно с надеждата, че ще ги сбъркат за разкриватели на убийства.

Това обаче е ставало в старите времена, приятели. Днес, с изключение на ветераните, ченгетата от отдела за убийства можеха да се разпознаят само по надменното си държане на мястото на убийството. Придобиваха обноските на богати бюргери, оглеждащи владенията си. Полицейските значки на реверите им бяха досущ като значките на участъковите детективи — син емайл на златен фон — с една разлика: под думичката „детектив“ бе написано „Отдел за убийства“. На местопрестъпленията всички детективи си слагаха значките на реверите и изглеждаха еднакво.

Жената, лежаща на стълбищната площадка на първия етаж, не се отличаваше от другите жертви на убийства — всичките изглеждаха еднакво. Когато си се нагледал на смъртоносни рани, разликата между тях може да направи впечатление само на медицинския експерт. Нямаше значение дали раната беше причинена от ловна пушка или нож, от пистолет или брадвичка, от стик за бейзбол или сатър. При всички положения напомняше на ченгетата, които бъхтеха ден и нощ, че животът е много крехко нещо. Напомняше им обаче и още нещо и именно то правеше живота им труден — че животът е и много евтино нещо. За Карела смъртта винаги беше нещо безсмислено. За Карела никога нямаше да се намери достатъчно основателен повод да извършиш убийство.

Двама санитари поставиха тялото върху носилка и единият от тях започна да го покрива с гумен чаршаф. Карела се легитимира и им каза да почакат малко. Обясни, че иска да погледне трупа.

— Казаха ни да я прибираме — озъби се един от санитарите.

— Ясно де, аз пък ви моля да почакате една минутка.

— На нас само медицинският експерт може да ни нарежда кога да прибираме тялото и кога да не го прибираме. Ти кой си? Ти ли отговаряш за случая? Разбрахме, че оня там отговаря за случая.

Карела не му отговори. Беше се навел над тялото, втренчен в лицето на мъртвата жена, сякаш по него можеше да открие кой е убиецът. Раната на гърлото бе ужасна и той се извърна. На ръцете на трупа бяха поставени пластмасови торбички. Нито един съвестен медицински експерт нямаше да пренебрегне възможността жертвата при самоотбрана да е издраскала лицето на убиеца и под ноктите й да се намерят следи от неговата кожа или кръв.

— Добре, може да я прибирате — каза Карела.

— И какво, просветна ли ти? — подхвърли саркастично санитарят. — Разбра ли кой я е очистил?

Както беше приклекнал, Карела се надигна и без да произнесе и дума, погледна санитаря право в очите. Той видимо се уплаши и на бърза ръка покри тялото с гумения чаршаф. След това заедно с партньора си грабнаха носилката и я понесоха надолу по стълбите.

— Ти ли си Карела? — чу глас зад гърба си.

Карела се извърна. Собственикът на гласа беше детектив със значка, забодена върху дебел балтон. Як и набит човек със сини очи и руса коса. Пушеше пура, от която се беше овоняло цялото стълбище.

— Таубер?

— Ъхъ. Ето те и тебе.

— Ето ме и мен.

Двамата мъже не се ръкуваха. Полицаите много рядко се ръкуваха помежду си. Даже и на благотворителните балове за полицията не се ръкуваха. Странна професионална привичка, помисли си Карела. Едно време са се ръкували помежду си рицарите, за да покажат, че никой не държи в дясната си ръка скрита кама. Полицаите нямаха ками за криене.

— Видя ли я? — попита Таубер.

— Да, успях да й хвърля един поглед.

— Полицайката я претърси преди малко. Прибрах й личните вещи и ще ги изпратя в участъка, ама ми се искаше първо ти да ги видиш. Познаваш ли едно ченге от отдела за убийства на име Йънг?

— Не.

— Е, то ми каза, че може и ти да поемеш този случай, защото може убиецът да е същият. Не ми е сефте да гледам прерязани гърла, ама се сетих, че и твоите хора бяха кьорави и не им бяха свили нищо, нали така?

— Правилно.

— Та и тази дама имаше двайсе и два долара и петдесет цента в чантата и златно кръстче на шията и златен пръстен барабар с един малък диамант на дясната ръка. Този, дето я е утрепал, не ги е взел. И един хубав акордеон е оставил, ей го там до стената, трябва да струва двеста долара. Нищо не е откраднато. И аз това викам, че случаят прилича на твоите.

— Вярно е — кимна Карела.

— Да не мислиш, че гледам да ти теслимя тази работа. Вярно е, че съм на голям зор и без нея, ама няма да пукна, я, ако ми я възложат. Просто реших, че този случай може да има връзка с твоите.

— Разбирам те. Кой откри тялото?

— Един мъж, дето живее ей в оня апартамент. Аз му зададох няколко въпроса, ама ти можеш да го преслушаш по-изтънко, ако си рекъл. Та кво ще кажеш? Ще поемеш ли тази работа?

— Така мисля.

— Някаква помощ трябва ли ти?

— Кажи по-добре как да оформим прехвърлянето.

— Ами най-добре да се обадим на отдела за убийства. Йънг нали си даде устно съгласието? Това не е ли достатъчно според теб?

— Може би. Не знам.

— Аз ще ти кажа какво ще направим. Като се върна в участъка, ще позвъня в отдела за убийства и ще ги питам как да оправим бумагите. А ти ми позвъни по-късно и ще ти кажа какво искат. Ако питаш мен, достатъчно е да поемеш случая, все едно, че е твой.

— Още отсега ли?

— Ами да, като се позовеш на рапорта си. Ти нали в рапорта си беше поискал да те уведомят, когато станат подобни престъпления? Ами ето го, това е подобно престъпление.

— Значи рапортът е достатъчен, така ли?

— Така мисля.

— Хич не ми се ще бюрократите от управлението да ме подгонят за някакво неспазване на правилата. Само това ми липсваше.

— Абе хич да не ти пука.

— Какво ще правим например с ценните вещи? В твоя участък ли да ги изпратим, или в моя?

— По-добре в твоя.

— И аз така мисля — съгласи се Карела.

— Аз също тъй мисля.

— Къде са?

— Ей ги там, до стената — Таубер се наведе и подаде на Карела кафява книжна кесия. Карела я разтвори и надникна в нея.

— Вече мога ли да ги пипам?

— Ти решаваш, нали вече пое случая.

— Думата ми е дали вече ги огледаха момчетата от лабораторията.

— Прегледаха само това, по което може да има отпечатъци: портмонето, гребена и тефтерчето. Тефтерчето е на Брайлова азбука, така че от него голяма файда няма да видиш.

— Но вече мога да го прегледам, нали?

— Нали ти казах, че вече го прегледаха за отпечатъци. Почвай.

Карела бръкна в чантата и извади тефтерчето. Беше с размери шест на десет сантиметра. По страниците бяха пробити малки дупчици. Карела реши, че това са имена, адреси и телефони.

— Чудя се как се оправят с тия дупки — надникна и Таубер, — кьорава му работа.

— Сигурно е въпрос на практика.

— Сигурно.

— Дали някой в управлението ще може да преведе тези работи?

— В отдела за чужди езици и шифри сигурно ще ги оправят.

— Намерих нещо — каза Карела. На задната корица имаше надпис, направен на ръка.

ПРИ НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ МОЛЯ ВИ УВЕДОМЕТЕ ГОСПОЖИЦА СТЕФАНИ УЕЛС НА АДРЕС БУЛ. „ПЪРШИНГ“, 1847, ТЕЛ. 2–1474.

— Значи сетила се е…

— Да — каза Карела.

— Тоя адрес обаче няма да ти свърши работа — каза Таубер. — Стар е. Още преди шест месеца се е преселила в Чикаго.

— Къде в Чикаго?

— Някъде около булевард „Уорингтън“.

— Каква й се пада?

— Племенница.

— Други роднини?

— За други не знам.

— Ще трябва да я открием — каза Карела.

— Ами претършувай апартамента, след като момчетата от лабораторията свършат с него. Можеш да откриеш я писмо, я адрес.

* * *

Преди Първата световна война булевард „Пършинг“ се казваше булевард „Грант“. В архитектурно отношение широкият булевард не се беше изменил. Както и преди, между двете платна имаше декоративна алея, засадена с храсти и брези. Сега, в средата на ноември, листата им бяха окапали. От двете страни на булеварда издигаха ръст внушителни здания с гранитна и мраморна облицовка, с главни входове, украсени с циментови саксии, поставени върху основи от червени тухли. Преди Първата световна война на този булевард се намираха някои от най-скъпите недвижими имоти в града. Някога внушителните фасади днес бяха ошарени с имената на най-изтъкнатите членове на местните банди. При това имената се застъпваха, така че не беше лесно да се разчетат.

Карела се зачуди как ли се е чувствал Грант в небесата, когато е разбрал, че на булеварда се дава името на Пършинг. Самият Пършинг се беше разминал на косъм от същата опасност, когато градската управа беше започнала да умува дали да не се преименува булеварда на Джон Кенеди. Това беше във времената непосредствено след убийството му, когато на негово име бяха започнали да кръщават и осветителните стълбове. По всяка вероятност някъде из рая старият Джон Джоузъф — това бяха първите имена на генерала — си мърмори нещо за преходността на световната слава и за значителните разходи по замяната на табелите. За негов късмет обаче някой в управата се бе сетил, че улица „Рузвелт“, намираща се само на три преки от булевард „Пършинг“, вече беше преименувана и се казваше „Кенеди стрийт“, и че още едно преименуване може само да обърка както пешеходците, така и шофьорите. Хората, живеещи на булевард „Пършинг“, останаха доволни. Никой от тях си нямаше и хабер кой е генерал Пършинг и никой от тях нямаше да забрави никога докато е жив мрачния ноемврийски ден на убийството на Кенеди, и въобще хората не се нуждаеха от преименуване на улиците, искаха само да ги оставят да си гледат работата.

Карела спря колата си на две преки от номер 1847 — не можа да намери място за паркиране по-наблизо — и закрачи срещу вятър, който разклащаше оголените клони на дърветата. Беше претърсил апартамента на Хестър Мейтиесън с надеждата да открие писма от Стефани Уелс и не бе намерил нищо.

Обясни си го с това, че за една сляпа жена едва ли има смисъл да пази писма, които трябва да й бъдат четени на глас. След това се бе обадил в местния полицейски клон с надеждата оттам да получи някаква помощ, но дежурният му беше казал да позвъни на следващия ден, тъй като в пощата се занимавали сега само със сортирането на писма. След това бе сверил адреса в тефтерчето с телефонния указател и откри пълно съвпадение. Реши, че Стефани може да е дала апартамента си под наем на някой познат. Потърси я по телефона. Остави го да иззвъни дванадесет пъти преди да затвори слушалката. Беше десет часа вечерта.

Таубер бе напуснал местопрестъплението четиридесет минути преди това и бе обещал да се разбере с отдела за убийства как да се прехвърли случаят на 87-и участък. Когато Карела му се обади, Таубер му съобщи, че е разговарял с Йънг, и че ченгето от отдела за убийства обещало да изпрати писмени разрешения за прехвърляне на случая до началниците на двата участъка, така че въпросът да се смята за уреден. В заключение му пожела късмет.

Карела реши да се свърже със Стефани Уелс веднага, сега, преди и този случай да започне да изстива. Подкара колата си към булевард „Пършинг“ с надеждата за две неща: или лицето, което е наело апартамента й, знае къде живее в Чикаго, или самата тя е съобразила да остави адреса си на портиера на блока. Щеше да й каже за смъртта на леля й, но повече го интересуваше да получи някаква информация за самата нея. Нямаше представа доколко племенницата е била в течение на привичките на лелята и е знаела нещо за нейните познати, но така или иначе в тефтерчето бе писано да я потърсят при нещастен случай. По-нещастен случай от този Хестър Мейтиесън нямаше да има.

Беше навел глава, за да се опази от вятъра.

Вятърът бе пронизващ.

Огледа сградите, ошарени с надписи, и се опита да разбере нещо. Но не можа.

Дядо му бе напуснал Италия и пристигнал в Америка, защото му бяха казали, че в тази страна улиците са павирани със злато. Разбира се, не беше така и Джовани Карела бързо го разбра, след като единствените златни неща, които видя по улиците, бяха фъшкиите на коня, с който разнасяше мляко. Нито пък улиците бяха така чисти като тези в родния му Неапол, поне Джовани твърдеше упорито това, макар че някои се съмняваха. В онези дни в началото на века, обаче, когато дядото на Карела дойде тук, емигрантите бяха запазили европейското си чувство за традиция и гледаха даже и на бедните си къщички като на нещо, което трябва да пазиш и с което можеш да се гордееш. Сградите — и твоята, и съседната, и по-съседната — не бяха просто сгради, бяха домове. А събрани заедно, бяха „махалата“. Свестният човек не маскари дома си, не се изхожда там, където яде. Тогава никой не можеше даже и да помисли, че е възможно да се ошари фасадата на сградата, колкото и жалка да е тя. Никой тогава нямаше да ошари и тролейбус — тогава още нямаше метро, — защото хората в Европа бяха привикнали да съжителствуват с красотата, останала столетия неизменна. Все още не бяха свикнали с факта, че в Америка всичко съществува, само за да бъде изменяно или разрушавано.

Карела изкачи плоските широки стъпала на входа, обграден с празните циментови саксии, също ошарени с надписи. Две момчета се боксираха в осветеното фоайе. Спряха за малко, когато видяха Карела и след това се върнаха към бокса. Той започна да оглежда пощенските кутии и да търси надписа „портиер“, когато изведнъж забеляза името „С. Уелс“ на кутия номер 54. Какво можеше да значи това? Дали Стефани беше запазила апартамента си тук, макар и да се бе преселила в Чикаго, или просто новият наемател не си бе направил труда да смени табелката?

Натисна звънеца под кутията, очаквайки да чуе в отговор бръмченето на електрическата брава. Нищо не се чу. Междувременно успя да открие и звънеца на портиера и натисна и него. Изчака момент, и тъкмо щеше да позвъни отново, когато бравата забръмча. С бързо движение отвори вратата и се оказа в пространство, което беше сухо и топло. До вратата отляво свистяха два радиатора. В дъното се виждаше малък асансьор с врати, облицовани с мед, също омърсени. От дясната му страна на стената бе залепено парче картон с надпис „портиер“ и черна стрела, сочеща посоката. Карела последва стрелката, стигна до апартамент номер 10 и почука на вратата. Чу се мъжки глас:

— Кой там?

— Полиция — отвърна Карела.

— Кой?

— Полиция.

— Майката му да…

Карела зачака. Зад вратата се чу мърморене и пухтене. Велики шумове. Най-сетне вратата се отвори. Портиерът бе бял човек към седемдесетте със смачкани сини панталони, мръсен бял потник и много омазнени червени кадифени пантофи. Имаше подпухнал и сърдит вид. В дъното на стаята се виждаше част от легло с разхвърляни завивки. Карела реши, че е събудил портиера и че той няма да отговаря кой знае с какъв ищах на въпросите му за Стефани Уелс. Тонът на портиера веднага потвърди подозренията му.

— Казвай какво има.

— Извинявате, че ви безпокоя толкова късно.

— Ти вече ме обезпокои, казвай какво има.

— Разследвам убийство и бих искал…

— Да не са утрепали някого от нашия вход?

— Не, господине.

— Тогава какво искаш от мене?

— Опитвам се да намеря една жена на име Стефани Уелс. Предположих, че може би…

— Не си е вкъщи — отсече портиерът.

Карела го погледна.

— Къде е? — попита.

— На работа. Тя работи през нощта.

— Искате да кажете, че все още живее тук?

— Разбира се, че живее тук. Ти защо я търсиш тук, ако не живее тук?

— Не живее ли сега в Чикаго?

— Аз живея ли в Чикаго? Ти живееш ли в Чикаго?

— Мислех, че се е преселила в Чикаго.

— Не, не се е преселила в Чикаго.

— Тогава къде работи, бихте ли ми казали?

— Да не си решил да я опандизиш?

— За какво?

— Това, дето го върши, си е законно.

— И какво върши?

— Ако си решил да отидеш там, дето го върши, и да я опандизиш, няма да ти кажа.

— Искам да й задам няколко въпроса във връзка с една жена, която бе убита.

— Каква жена.

— Казва се Хестър Мейтиесън, познавате ли я?

— Не.

— А да познавате човек на име Джими Харис?

— Не.

— А Изабел Харис?

— Не.

— А да сте чул госпожица Уелс да споменава някое от тези имена?

— Не я познавам дотам — отговори портиерът. — Само знам, че работи нощно време и че работата й е законна. Така че ако си решил да духнеш натам и да я опандизиш…

— Къде „натам“?

— Където работи?

— Няма да ти кажа — отговори портиерът и се опита да затвори вратата. Карела обаче бързо мушна крака си между вратата и касата.

— Махни си оттам крака — изръмжа портиерът.

— Виж какво, мога да разбера къде работи — опита се да му обясни Карела, — но ще си отворя повече работа.

— И какво?

— Ами ще дойда да ти прегледам кофите за боклук.

— Кофите ми са в ред.

— Тогава ще прегледам канализацията в мазето. Или електроинсталацията. Виж какво, господине, все ще намеря нещо. Повярвай ми, много ме бива да намирам неща, които не са наред.

— Като те гледам, сигурно те бива. Ама няма да ти кажа къде работи Стефани Уелс, ако ме заплашваш.

— Тогава кажи къде работи. И престани да натискаш крака ми с тази шибана врата.

— Ще я опандизиш ли?

— Ще я разпитам във връзка с едно убийство.

— Тя не е утрепала никого.

— Останах с чувството, че не я познаваш дотам добре.

— Познавам я дотам добре, колкото да знам, че не е утрепала никого.

— Къде работи?

— В „Таитианските градини“.

— Какво е това? Заведение за масаж?

— Не, клуб за здраве.

— Аха, стана ми ясно — каза Карела.

— Разрешено е от закона.

Карела извади крака си от вратата и портиерът я блъсна.