Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Ритъмът на града набираше скорост.

Настъпил бе краят на скучната работна седмица и градът започна да се придвижва към уикенда. На остров Изола гражданите излизаха от входовете на метрото и се насочваха към топли бани и интересни занимания. В Ривърхед, Келм Пойнт и Маджеста по-голямата част от градския транспорт бе над земята, като структурите му се виеха над градските улици и ги потапяха във вечен полумрак. Захабените вагони на метрото се измъкваха от подземните си тунели и с дрънчене се понасяха към местоназначението си. На човек, живеещ в Ривърхед, за да стигне до най-отдалечената точка на Келм Пойнт, му трябваха два часа и десет минути с метрото. За същото време с полет на „Конкорд“ можеше да се стигне до Париж. В Дайамъндбек трасето минаваше над земята и грозотата се излъчваше само от сградите от двете страни на улиците и булевардите.

Дайамъндбек беше черен, а черното е красиво. Дайамъндбек обаче не беше красив. Чернокожите, които излизаха от входовете на метрото, през деня се занимаваха с най-различни работи, повечето свързани с обслужване. Много от жените чистеха домовете на други жени, миеха със сапун фин порцелан, излъскваха семейно сребро, почистваха праха от мебели, закупени в антикварни магазини в Англия и Франция, изчеткваха рокли, шити по поръчка, и ги поставяха в гардероби, пълни с манта от норки и лисици, изплакваха кристални чаши за шампанско и изхвърляха на боклука гигантски бутилки с надписи, които не можеха да произнесат. Някои от мъжете работеха в кухните на ресторанти, миеха чинии или метяха пода, докато в самите ресторанти клиентите поръчваха гъши черен дроб или филе миньон по бернски. Някои от мъжете помагаха на текстилната промишленост, като тикаха огромни платформи с накичени по тях дрехи по улиците под „Кери Крос“ и се справяха с движението с ловкостта на тореадори. Колите, които те ловко избягваха на улицата, често имаха зад волана черни хора, които караха богати пътници към луксозните им апартаменти с изглед към река Дикс, където пък черни жени миеха скъп порцелан и излъскваха старо сребро и така цикълът се повтаряше до безкрайност.

Сградата, в която живееше Софи Харис, бе бледа сянка на блоковете в южната част на града и още по-бледа сянка на постройките на другия бряг на реката. Тук нямаше портиер, нямаше дори и врата. Някой я бе изкъртил от рамката. Фоайето бе кутийка метър и петдесет на два и откъм левия му край имаше пощенски кутии.

На таблото откриха името на Софи Харис, натиснаха бутона и се отправиха към вътрешната врата на входа. Не се чу бръмчене, а и те не го очакваха. В Дайамъндбек бравите на повечето входни врати бяха изкъртени още по времето, когато наоколо са препускали индианци, и никой от хазяите не си бе направил труда да ги смени. За сметка на това наемателите укрепваха с брави и ключалки вратите на собствените си апартаменти по такъв начин, че да издържат на нападението на цяла армия от крадци. Нали казват, че човек навършил четиридесет години и не станал най-добрия доктор за себе си, е човек, който се нуждае от доктор. Човек, живял в Дайамъндбек повече от четиридесет минути и още не станал опитен ключар, отправяше покана апартаментът му да бъде ограбен.

Сблъскаха се веднага с вонята на пикоч. Карела се отдръпна, сякаш бяха хвърлили в лицето му кофа помия, а Майер рече „уф“ и се затича към стълбите. Иззад една врата се дочу радио, което в рокендролов ритъм възхваляваше достойнствата на някакъв крем за лице. Опърпана сива котка погледна детективите с досада, сякаш очакваше да я заподозрат в кражба. Обонянието се стъписваше от сложната смесица на готварски и други миризми.

Почукаха на вратата на апартамента на Софи Харис.

— Кой е? — попита женски глас.

— Детектив Майер — отвърна Майер. — Преди малко се обадихме по телефона.

Чуха отключването на бравите. Първо бе свалено резето, а после се чу щракането на горната ключалка. Вратата се отвори.

— Заповядайте. Като влизаха в апартамента, Карела се зачуди какво ли си мислят повечето чернокожи хора в Съединените американски щати, когато гледат чернокожите, показвани по телевизията. Дали си викаха: Божичко, та това аз ли съм? Ако живееха в някой апартамент в Дайамъндбек, където първото нещо, което се набиваше на очи, бяха кривите и оръфани от плъхове открити електрически кабели над мивката, дали смятаха, че това, което им показват по телевизията, е едно правдиво отражение на собствения им живот? Или пък чернокожите на малкия екран бяха за тях нещо друго, например американската мечта? Можеше ли собствените им проблеми да бъдат изразени чрез безсмисленото възпитано бърборене, стичащо се в стаите им от кутията на телевизора, докато над главите им пукнати тръби навлажняваха тавана и щяха да продължат да го навлажняват, докато падне мазилката, независимо от многократните обаждания по телефона до собственика (който беше бял) или до здравната служба (на която хич не й пукаше)?

Софи Харис беше на около петдесет години. На младини можеше и да е била хубава — беше светлошоколадова на цвят и със зелени очи като на котка, все още висока и стройна, но тежестта на живота в нетелевизионния свят на чернокожите си беше казала думата. Вече бе приведена, с посивяла коса, набръчкано лице и с глас, превърнал се в дрезгав шепот не само поради трагедията, която я бе сполетяла. Веднага се извини за вида на жилището си — което на Карела и Майер се стори безупречно чисто — и предложи на детективите да изпият нещо. Уиски? Чай? А можеше и да е останало малко вино в хладилника — желаят ли? Детективите благодариха и отказаха. Седнали под заплашващия да падне таван, те погледнаха към прозореца. Виждаше се мигащата неонова реклама на един бар. Чуваше се воят на сирената на линейка. В този град непрестанно се чуваше воят на сирени.

— Госпожо Харис — започна Карела, — бихме искали да ви зададем някои въпроси във връзка със сина ви и снаха ви.

— Разбирам — кимна тя. — Ще ви помогна с каквото мога.

Бе започнала да приема официалния тон, използван от много чернокожи в разговора им с бели хора, особено когато белите са облечени в някаква власт. Фалшив и престорен тон, лишен от автентичността, която още по-фалшивите и престорени телевизионни предавания симулираха така добре. За телевизионните зрители реално беше това, което се показваше по телевизията. Майната му на този осран апартамент в Дайамъндбек. Истината се вижда на екрана. Истинското семейство от времето на голямата депресия е това, което се показва по телевизията, няма защо да си спомняш какво ти е разказвал баща ти за 1932 година, когато се опитвал да свърже двата края с пет долара седмично. Истински бяха телевизионните лекари и телевизионните ченгета и въобще всичко по телевизията бе истинско освен научно-фантастичните серии, пък и те бяха по-истински от репортажите за полетите до Луната.

Седяха в стаята. Две истински ченгета и една истинска чернокожа жена. Едно от ченгетата имаше италианско име, но не носеше смачкан шлифер, не мънкаше и не се преструваше на глухо^[1]. Другото ченге бе с гола глава, но не смучеше захарни петлета, не си бръснеше главата и не бе облечено лъскаво като кмета^[2]. Чернокожата жена не беше съпруга на собственик на верига от магазини за химическо чистене и не беше облечена като за прием^[3]. Беше смутена от присъствието на двамата мъже, защото бяха бели. Бе още по-смутена от това, че бяха ченгета. И тримата седяха в една обстановка на реална и неприятна близост само защото някой, съвсем реално съществуващ, бе убил двама души. В противен случай едва ли щяха да се срещнат. По телевизията това — напълно случайният характер на всичко в живота — се губеше. В света на телевизията за всичко имаше причини и за всеки имаше мотиви. Само ченгетата знаеха, че и самият Шерлок Холмс е пълна измишльотина. Бяха дошли тук, за да търсят някакъв мотив, но съвсем нямаше да се изненадат, ако се окаже, че няма и сянка от такъв.

— Госпожо Харис — започна Карела, — синът ви и снаха ви имаха ли много приятели?

— Не много, струва ми се. — Все още говореше престорено. Карела се запита дали след малко няма да започне да използва обръщението „сър“. Ако го направеше, щеше да е верен признак, че използва език, който в нормална обстановка не й е присъщ.

— Знаете ли имената им?

— Не ги познавам лично.

— Те говорили ли са с неприязън за някои от своите познати?

— Не, никога не съм ги чула да кажат нещо лошо за някого.

— А да знаете дали са се карали с…

— Не, те добре се разбираха с всички.

— Опитваме се да разберем дали някой…

— Разбирам ви. Но нали знаете… бяха слепи…

Отново слепотата. Отново слепотата като довод за оспорване на факта, че и двамата бяха убити. Бяха слепи и, следователно, не са могли да бъдат жестоко убити. Обаче бяха.

— Госпожо Харис — не се отказа Карела, — опитайте се да не мислите за слепотата им. Знам, че е трудно да се повярва, че някой би сторил зло на двама беззащитни.

— Но някой го е сторил — възрази живо госпожа Харис.

— Точно това искам да кажа. Госпожо Харис, сещате ли се за някой, който би могъл да иска да им навреди?

— Не.

— Нямаха ли някакви проблеми? Не е ли имало случай Джими или снаха ви да се обърнат към вас за съвет?

— Не, никога.

— Според вас, щастливо ли живееха?

— Изглеждаха много щастливи.

— Джими имаше ли връзка с друга жена?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Ако имаше такова нещо, щях да знам.

— А Изабел?

— Тя много го обичаше.

— Идваха ли ви често на гости?

— Поне веднъж месечно. И в празнични дни — Коледа, Деня на благодарността… И през следващата седмица щяха да дойдат. Вече бях поръчала коледната пуйка. Тежи шест кила. Щяхме да се съберем шестима — Джими и жена му, дъщеря ми Криси и приятелят й, и един мъж, с когото се срещам.

Говорът й внезапно се беше изменил. Мисълта за семейния празник я върна към нормалната й реч. Тези двама бели детективи нямаше как да разберат какво значи да си черен, но не можеше да не споделят това, което всички американци, бели и черни, чувстват в навечерието на празника. Празничната пуйка, тиквеният сладкиш, сладките картофи и благата дума — това всички американци го разбират.

— Когато бяха у вас за последен път…

— Да — отрони тя и кимна. Сега чак си помисли, че вече никога няма да й дойдат на гости. Зелените й очи се превърнаха в пепелища.

— Някой в квартала да е правил коментари за естеството на брака им?

— Какво искате да кажете?

— Тя е била бяла.

— За мен не беше. Може да е имало някой, който да е мислел, че Джими не трябва да се жени за бяло момиче. Никой обаче не е посмял да дойде да ми говори за това.

— А самата вие, госпожо Харис, как приемахте този факт?

— Обичах Изабел от все сърце.

— Знаехте ли, че Джими беше предвидил при нещастие вие да бъдете облагодетелствана от неговата застраховка?

— Да, след Изабел. — Поклати глава. — Бог да ги благослови.

— Двадесет и пет хиляди долара — каза Карела и се вгледа в нея.

— Бог да ги благослови — повтори тя.

— Госпожо Харис, този човек, с когото се срещате… може ли да ви попитам за името му?

— Чарлс Кларк.

— Откога го познавате?

— От около шест месеца.

— Сериозна ли е вашата връзка?

— Как да ви кажа… предложи да се оженим.

— Вие съгласихте ли се?

— Не. Още не.

— А смятате ли, че бихте се оженили за него?

— Да.

— Казахте ли му?

— Казах му да почака, докато се ожени Криси. Тя ще се ожени догодина, през юни, тогава приятелят й ще завърши гимназия.

— Тя на колко е години?

— Криси е на седемнадесет.

— И вие казахте на господин Кларк, че можете да се ожените за него през юни?

— Да, след като се ожени Криси.

— А той какво мисли по въпроса?

— Ами бърза, като всеки мъж.

— Какво работи?

— Боксов менажер е.

— На кого е менажер?

— На един боксьор на име Черния Джексън. Чували ли сте за него?

— Не съм, съжалявам.

— Той участва в мачовете на стадиона Сейнт Джо. Стадионът Сейнт Джозеф, искам да кажа.

— Госпожо Харис — продължи Карела, — надявам се да не се обидите от моя въпрос: с господин Харис разговаряли ли сте по парични въпроси?

— Понякога.

— Знаеше ли за двадесет и петте хиляди долара?

— Да.

— Вие ли му казахте?

— Джими му каза. Разправяше му, че ако нещо се случи с него или с Изабел, аз няма да остана на сухо. Той за себе си трябваше да се грижи, а все за мен се тревожеше. — Погледна Карела право в очите. — Ако си мислите, че Чарли има нещо общо с убийството на моето момче и на жена му, вие сънувате, господине.

— Все пак, бихме искали да поговорим и с него.

— Това е най-лесното. Той живее в другата пряка, на улица „Холмън“ номер 623. Не ги е убил Чарли. Ако питате мен…

— Да, госпожо Харис?

— Убил ги е някой луд. Само някой луд може да направи това.

* * *

Наистина можеше да е някой луд.

Градът беше пълен с луди, които обикновено се появяваха през топлите летни месеци. Никъде обаче не беше писано, че някой луд не може да се появи отнейде в средата на ноември и да убие двама беззащитни слепи хора. Лошото на лудите обаче им беше именно това, че са луди. При тях не можеш да търсиш причини и мотиви. При лудите можеш само да разчиташ на късмета, на това например, че някой ще откачи в препълнен ресторант, ще го арестуваш и той ще си признае, че през последните два месеца е убил шестдесет и четири слепци, всичките в различни градове, включително и в Лондон. Сега по телевизията много вървяха луди убийци. Телевизионните компании може би умно бяха решили, че на зрителите ще им е драго, че убийствата ги върши някой смахнат, а не хубав нормален човек с мотиви. Никак не беше приятно да се издирват луди убийци, защото човек нямаше откъде да почне и накъде да продължи. Можеше само да се надяваш, а надеждата е най-ненадеждната работа.

Затова и отидоха да видят Чарли Кларк, който поне можеше да има причина да поиска да се отърве от Джими и Изабел Харис. Когато няма риба, и ракът е риба и т.н. При отсъствието на сериозни заподозрени трябваше да се уловиш за най-близката плаваща сламка с надеждата, че ще се превърне в спасителна лодка или сал.

Жилищният блок на улица „Холмън“ приличаше на блока на Софи. На входната врата бе написано на ръка с бяла боя Тук не се играе комар. Във фоайето отляво имаше редица изпотрошени пощенски кутии. На една от тях, отговаряща на апартамент номер 22, имаше табелка с името Чарлс К. Кларк. Вътрешната врата на фоайето всъщност бе парче матово стъкло, пукнато от горния ляв до долния десен ъгъл. И тя беше без брава. Миришеше на пикоч и вино. Нямаше осветление. Карела запали фенерчето си и се заизкачва по стълбите.

— Това „К“ какво означава според тебе? — попита Майер.

— Кое „К“?

— Чарлс К. Кларк — каза Майер.

— А, това ли? Кларънс.

— Според мен е Кирил.

— Не, или е Кларънс, или е Клайд.

— Кирил е — рече Майер.

Крушката на площадката на втория етаж не беше строшена или открадната. Карела загаси фенерчето си. Металните цифри на вратата на Кларк бяха боядисани с кафява боя, както и самата врата. На нея имаше три брави — Чарли Кларк не беше вчерашен. Металното копче на звънеца беше под цифрите. Карела го натисна и се чу силен и остър звук. Позвъни отново. Погледна към Майер и тъкмо да позвъни трепи път, когато се отвори отсрещната врата и оттам излезе малко момченце, може би на около осем години. Беше с кафява кожа и кафяви очи и с прическа в стил афро. Беше по чехли и с хавлиено халатче, препасано през кръста.

— Здрасти — каза то.

— Здрасти — отвърна Карела.

— Ти господин Кларк ли търсиш?

— Да — отговори Карела. — Знаеш ли къде е?

— В спортната зала. Той сега учи един професионалист. Ти знаеше ли това?

— Да не е оня, дето му викат Черния Джексън? — каза Карела.

— А-а, значи знаеш.

— Знам.

— Кое му е средното име? — попита Майер.

— На Черния Джексън? Черния Джексън няма средно име. Викат му Черния Джексън и толкоз. — Момченцето зае класическа боксьорска поза. — Имам грип и не трябва да ставам от леглото.

— Тогава я по-добре се прибирай — каза Майер. — Кажи ни къде е спортната зала.

— Горе по „Холмън“.

— А кое е средното име на господин Кларк?

— Не знам — каза хлапето, направи гримаса и затвори вратата.

Тръгнаха надолу по стълбите. На площадката на първия етаж Карела отново запали фенерчето. Една чернокожа жена, нахлузила зелен пуловер с висока яка върху рокля на едри цветя, ги пресрещна на стъпалата. Ръцете й бяха на хълбоците.

— От какъв зор сте тук, господа полицаи? — Те не бяха се идентифицирали, но имаше си хас тя да не надуши ченгета, когато ги види.

— Не сме на зор — рече Карела.

— Тогава какво търсите?

— Не е твоя работа, госпожо — рече Майер. — Хайде, прибирай се.

— Аз съм портиерката на този блок. Искам да знам вие двамата какво правите тука…

— От службата по поддържане на жилищата сме — каза Майер. — Проверяваме дали има крушки по стълбището. Иди сложи крушки навсякъде, че инак ще глобяваме.

— От никаква служба по поддържането не сте — изръмжа жената. Майер и Карела вече бяха на входната врата. Не знаеха дали Чарли е направил нещо лошо, но не искаха никой да го предупреждава по телефона, че полицията се е запътила към него. Зад себе си чуха гласа на портиерката:

— Служба по поддържането! Могат да ме хванат за оная работа.

* * *

Чарли Кларк беше спретнат дребен човек с жълта риза с висока яка и тъмен пуловер. Тъмнокафяви панталони и кафяви обувки. Цигаре за пура в единия ъгъл на устата и угаснала пура в него. Откриха го на втория етаж на спортната зала на ъгъла на булевард „Холмън“ и 78-а улица, с лакти върху боксовия ринг и с поглед, втренчен в двама трениращи черни боксьори. Единият бе грамаден и възтромав. Другият бе по-дребен, но по-пъргав. Танцуваше около по-едрия и му нанасяше удари. В другите части на залата други състезатели скачаха на въже или загряваха на боксови круши. В един ъгъл дребен блед човек, с вид на боксьор от категория „муха“, налагаше с монотонни и ритмични удари боксова круша. Карела и Майер се запътиха към ринга. Описанието на Кларк, което им бяха дали на долния етаж, се бе оказало удивително точно. Верен се оказа дори и детайлът за угасналата пура в устата.

— Господин Кларк? — обърна се към него Карела.

— Аз съм, потрай — отвърна Кларк. — Кво чакаш още бе, да те пита човек? — изкрещя той към ринга. По-дребният и пъргав боксьор спря танца и в отчаяние отпусна ръце. На гърба на потника му бе щамповано името „Черния Джексън“. — Никога няма да го катурнеш, щом си заприпкал като уруспия — рече Кларк. — Можеше досега сто пъти да го подпреш с лявата ръка. Кво чакаш, я ми кажи?

— Чакам го да се разкрие — отвърна Джексън.

— А бе човек, той се беше разкрил като курва в съботна вечер — рече Кларк.

— Какъв смисъл има да го удрям с лявата преди да се е разкрил? — настоя Джексън.

— Ти какъв си решил да ставащ? Световен шампион тежка категория или звезда на дансинга? През цялото време те гледам: танцуваш, танцуваш и танцуваш. За да катурнеш човек като Джоди, трябва да го удариш, бе човек. Трябва да го подпреш по шибаната глава така, че да фръкне, а не да танцуваш с него. — Кларк изведнъж се отвърна рязко от ринга. — Кажете, господа.

— А ние какво да правим? — попита Джексън.

— Идете се поизпотете на крушата — подхвърли Кларк през рамо.

— На коя круша?

— На голямата.

Джексън, последван от по-едрия боксьор, се запъти към ъгъла на ринга, сетне и двамата се промушиха през въжетата. Изведнъж в огромното кънтящо помещение се включи високоговорител: „Андрю Хендерсън, обади се на майка си! Андрю Хендерсън, обади се на майка си!“

— Та казвайте какво има — рече Кларк.

— Дошли сме във връзка със случая с Джими и Изабел Харис — отвърна Карела.

— Майтап си правите! — възкликна Кларк. — Аз какво общо имам с това?

— Вярно ли е, че сте предложил на Софи Харис да се ожени за вас?

— Вярно е. Слушай, за какво си дошъл бе, човек? Дошъл си за да търсиш информация за някой, който мислиш, че може да го е направил или за да ми натресеш тези убийства? Защото от това, което четох по вестниците, излиза, че момчето са го убили някъде към седем и половина вечерта. А аз по туй време си бях тук и работех с моя боксьор.

— Не се нервирайте — каза Майер.

— Хич не се нервирам. Само дето знам някои неща. Кат’ поживее човек шейсет години в Дайамъндбек, научава някои неща.

— Какви неща сте научил, господин Кларк?

— Ами научил съм, че когато утрепят някой черен, първата работа на полицията е да потърси друг черен. Не знам за какво сте дошли тук, но хващам бас, че е защото съм черен.

— Ще изгубите баса — рече Карела.

— Ами тогава просветлете ме.

— Ние сме тук, защото сте предложил на Софи Харис да се ожени за вас и защото сте знаел, че тя може да се облагодетелства от застрахователна премия в размер на двадесет и пет хиляди долара. Затова сме тук.

— Ах, затова си мислите, че съм утрепал двете деца, за да прибера двадесет и пет бона, тъй ли?

— Вчера вечерта в колко часа дойдохте тук?

— Откъде да си спомня бе, човек?

— Ако сте чист, след три минути ще изчезнем. Само ни кажете в колко часа дойдохте и в колко часа си тръгнахте.

— Дойдох тук в седем и си тръгнах в дванайсет.

— Някой видя ли ви?

— Работех с Уорън и с един спаринг партньор.

— Уорън?

— Уорън Джексън. Моето момче.

— Кой беше спаринг партньорът? Сегашният ли.

— Не, едно момче на име Доналд Ривърс. Не го виждам тук, сигурно въобще го няма в залата.

— Някой друг да ви е видял?

— Никой. Освен всички боксьори и боксови менажери в Дайамъндбек. Уорън ще има мач във вторник вечерта и съм му скъсал задника от тренировки. Хвани когото искаш в залата, ако щеш хвани първия срещнат човек и го питай дали вчера вечерта не съм бил тук с момчето от седем до дванайсет. От осем до девет го държах на ринга, това можеш да го провериш и на долния етаж, а останалото време го хванах да удря крушите и да скача на въже и въобще да се занимава с цялото шибано загряване.

— След като излязохте оттук, къде отидохте? — попита Майер.

— Отидох в закусвалнята на отсрещния тротоар. Не знам как й е името, но цялата зала ходи там. Точно на отсрещния ъгъл е, иди ако искаш и ги питай дали вчера съм бил там.

— Ще проверим — кимна Майер. — Кое е средното ви име?

— Ходи се чукай, няма да ти кажа — отвърна Кларк.

Още в залата разбра, че поне половин дузина хора можеха да потвърдят, че са видели Кларк в залата предната вечер и че е бил там през цялото време от седем до дванадесет. Разговаряха и със собственика на закусвалнята, който разказа, че Кларк и боксьорът му пристигнали там малко след полунощ и го ударили на лафмоабет до един — един и половина сутринта.

Според съдебния експерт Джими Харис е бил убит някъде между шест и половина — седем и половина вечерта. Успял да определи времето с такава точност, защото тялото още не било вкочанясало. При Изабел Харис диапазонът на времето беше по-широк — била убита някъде между десет вечерта и един сутринта. Значи, ако Чарли Кларк бе убил Джими Харис на площад „Ханън“ в шест и тридесет, трябвало е да се движи със скоростта на куршум, за да може в седем да бъде в спортната зала в Дайамъндбек. Това беше невъзможно. Не е могъл да убие и Изабел Харис.

Значи нищо не се получаваше.

В този град човек можеше да наеме убиец за петдесет долара. Сиреч, само за една десета от двадесет и пет хиляди долара можеше да се наеме цял батальон убийци. Двамата детективи все още не знаеха дали двамата дактилоскопи бяха успели да открият добри отпечатъци в дома на семейство Харис. За всеки случай, решиха на другия ден сутринта да проверят дали Кларк няма досие. Беше почти осем часът, когато напусната Дайамъндбек. Карела остави Майер до най-близката спирка на метрото и след това продължи за дома си в Ривърхед.