Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Най-сетне е понеделник сутрин.

Телефонът на бюрото на Карела иззвъня. Вдигна слушалката.

— Тук Карела от 87-и участък.

— Обажда се Малони от службата за кучета.

— Кажи, Малони.

— Предполагаше се, че ти ще ме потърсиш.

— Току-що пристигам — каза Карела и погледна часовника. — Сега е едва девет без четвърт, Малони.

— Нали се разбрахме да се обадиш веднага, щом пристигнеш.

— Е, нали ти казах, че току-що пристигам.

— Няма да споря повече с теб, но аз съм тук от осем сутринта. Не искам да знам кога си пристигнал. Искам да зная какво да правим с кучето.

— Разбрах.

— Какво ще рече това „разбрах“?

— Ще рече да изчакаш да помисля малко.

— Това куче не е приятно куче. Не пуска никого до себе си. Не ще да яде нищо. Ако питаш мен, това е едно мръсно неблагодарно псе.

— Така са го обучили.

— Обучили са го да е неблагодарно?

— Не, обучили са го да взема храна само от стопанина си. То е куче-водач.

— Знам. На нас тук кучета-водачи не ни трябват. Тук ни трябват кучета, които надушват наркотици, такива кучета ни трябват. Та кажи какво да го правя. Ако не го щеш, изпращам го в кучкарника. Знаеш ли какво ги правят в кучкарника?

— Знам какво ги правят.

— Държат псетата три седмици и после ги очистват. Не боли. Слагат ги в един контейнер и после изтеглят въздуха. Все едно че ги приспиват. Та какво ще кажеш, Копола?

— Името ми е Карела.

— Добре де, какво ще кажеш?

— Ще изпратя някой да го прибере.

— Кога?

— Веднага.

— Какво ще рече „веднага“?

— Веднага си означава веднага.

— Добре, стига да не е нещо като идването на работа в девет без петнадесет.

— Ще изпратя човек преди десет часа.

— Кажи му да се качи на осмия етаж и да търси детектив Мадони. Вие какво правите там бе, на половин работен ден ли сте?

— Само когато сме заети — отговори Карела и затвори телефона.

Детективът Ричард Дженеро седеше на бюрото си и изучаваше речника. Карела отиде до него.

— Кажи, Дженеро, разбра ли как се пише?

— Кое? — попита Дженеро. — Ах, да, разбрах те.

Не се усмихна. Рядко се усмихваше. Карела се замисли дали не страда често от запек. Замисли се и защо никой в участъка не казваше на Дженеро „Ричард“, „Ричи“ или „Дик“. Всички полицаи се обръщаха един към друг на първо име. Само Дженеро си беше Дженеро. Карела си зададе въпроса дали самият Дженеро бе забелязал това. Дали и хората извън участъка също му викаха „Дженеро“? Дали и майка му се обръщаше към него така. Дали не му звънеше в петък вечер с думите: „Дженеро, майка ти се обажда. Защо не се обаждаш никога, сине?“

— Би ли ми направил една услуга? — попита Карела.

— Каква? — отвърна Дженеро с подозрителност в гласа.

— Би ли отишъл в центъра да прибереш едно куче?

— Какво куче? — подозрителността в гласа бе нараснала.

— Куче-водач.

— Правиш си майтап с мен, нали?

— Не си правя майтап.

— Кажи тогава какво е кучето.

— Нали ти казах. Куче-водач.

— Сега ме плакнеш, както ме плакнахте, когато се застрелях в крака, нали?

— Не, Дженеро.

— Когато си нараних крака в оня парк, нали?

— Не, Дженеро, грешиш.

— Тогава защо изпращаш мен?

— Не те изпращам. Аз те помолих да ми направиш една услуга.

— Изпрати някой полицай. Хайде де. Всеки път, когато има да се върши някаква лайняна работа в този участък, все мене изпращат. Ходи да се чукаш!

— Мислех, че може би няма да имаш нищо против да вземеш малко въздух.

— Имам да пиша рапорти. Вие все си мислите, че си нямам работа, ама аз си имам.

— Добре, добре. Забрави, че съм те молил за нещо.

— Изпрати някой шибан полицай.

— Ще изпратя полицай.

— Веднага разбрах, че ми се подиграваш. Мислиш, че не се усещам ли? Подигравате ми се откакто се застрелях в парка.

— Мислех, че си се застрелял в крака.

— Застрелях се в крака в парка — натърти Дженеро, без да се усмихва.

Карела се върна на собственото си бюро и набра телефона на сержант Мърчисън.

— Дейв, обажда се Стив. Би ли изпратил една кола в централната сграда да свърши една работа? Да отиде човек на осмия етаж и да попита за детектив Малони. Той ще му предаде едно черно куче порода лабрадор.

— Кучето да не е с лош характер?

— Не, то е куче-водач, не хапе.

— Има някои кучета-водачи, които ще те ухапят веднага, щом те видят, без да им мигне окото.

— Тогава кажи на твоя човек да използва намордник. Нали в патрулните коли държат намордници?

— Държат, но ако кучето е лошо, трудно е да му сложиш намордник.

— Кучето не е лошо. Освен това, можеш ли да изпратиш някой да го прибере веднага? Ако не го приберат до десет, ще го изпратят в кучкарника и след три седмици ще го убият.

— Щом е след три седмици, защо даваш зор? — попита Мърчисън и затвори телефона.

Карела въздъхна и постави слушалката. Тъкмо беше започнал да я гледа съсредоточено, когато апаратът иззвъня така рязко, че го сепна.

— Тук Карела от 87-и участък.

— Стив, обажа се Сам Гросман.

— Здравей, Сам, как си?

— Комси — комса^[1]. Ти ли си изпратил почва за анализ в лабораторията? На плика пише само „87-и участък“.

— Майер я изпрати. Какво ще кажеш?

— Съвпада по състав с тази под ноктите на Харис. Обаче ще ти кажа нещо, Стив. Тази смеска е доста банална. Не знам дали това съвпадение би могло да ти послужи като доказателство, освен ако не откриеш нещо по-сериозно.

— Добре, ще знам.

— Добре тогава.

— Открихте ли нещо друго в апартамента на Харис?

— Нищичко. Нито отпечатъци на пръсти, нито на обувки, нито косми, нито нишки от тъкан. Нищо.

— Добре, благодаря ти. Ще ти се обадя по-късно.

Карела затвори телефона. В помещението се бе появил армейски ефрейтор, който се оглеждаше, сякаш търсеше някого. Карела скочи и се отправи към него.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Сержантът от долния етаж ми каза да дойда тук. Търся човек на име Карела.

— Аз съм Карела.

— Нося ви материал от капитан МакКормик — каза ефрейторът и подаде на Карела голям кафяв плик, на горния ляв ъгъл на който бе напечатано „Армия на САЩ. Отдел за криминални разследвания“.

— Много рано дойдохте — каза Карела.

— А, ние получихме пакета още вчера, но в канцеларията нямаше никой. В нашето деловодство има печат, че е получен в 16,07 часа. Момчетата от Сент Луис сигурно са го изпратили по самолет още в събота вечер. Доста са оправни, нали?

— Много добра работа са свършили. Много ви благодаря.

— Няма защо — отвърна ефрейторът. — Кажете ми как да стигна оттук на улица „Ройтър“. Там има наборно бюро, от което трябва да прибера нещо.

— Има доста път — отвърна Карела. — С кола ли сте?

— Да.

— Като излезете от участъка, завийте надясно. След това още веднъж надясно на следващата пряка и се излиза в еднопосочна улица, която води на север, направо към автострадата „Ривър“. Като излезете на автострадата, хванете западната писта. Оттам карайте, докато видите табелата на улица „Ройтър“.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Аз ви благодаря.

— Няма защо — рече ефрейторът, обърна се кръгом и излезе в коридора.

Карела се върна на бюрото си и отвори плика. Документите не бяха много, но пък бяха оформени по непривичен за него начин. Отне му известно време да свикне с армейските формуляри и още, за да осмисли информацията, съдържаща се в тях. Започна да си взима бележки, тъй като не бе разбрал дали може да запази ксерокопията и да шари по тях. От петъчния си телефонен разговор с МакКормик бе останал с чувството, че той много държи на формалностите и май щеше да се наложи да му върне документите.

Джеймс Рандълф Харис бе призован в армията на САЩ на 17 май точно преди десет години. Първо служил във Форт Гордън, щата Джорджия, където получил основна общовойскова подготовка. Оттам бил прехвърлен във Форт Джексън, щата Южна Каролина за обучение като пехотинец. В края на август бил изпратен със звание „редник“ през океана, за да служи в рота „Д“ на втори батальон на 27-и пехотен полк на втора бригада на 25-а пехотна дивизия. В документите не беше казано, че Джими е бил в състава на Огнева група „Алфа“ на второ отделение, но Карела знаеше това от фотографията, която бе открил в апартамента му.

Ако Карела си спомняше добре от собствения си армейски опит, в една рота имаше четири взвода, а в един взвод, четири отделения, което означаваше, че в рота „Д“ е имало общо шестнадесет отделения. Значи във всеки взвод е имало първо, второ, трето и четвърто отделение, военните предпочитаха да ги номерират с цифри, а не с букви от азбуката. Щом е имало четири взвода, трябвало е да има и четири втори отделения. От документите обаче не можеше да се разбере в кой взвод е служил Джими. Карела беше решил, че щом Джими е потърсил някакъв стар приятел от армията, за да му помогне в някаква далавера, то най-вероятно е било този приятел да е служил в едно и също отделение с Джими. Трябваше му обаче да узнае номера на взвода.

В документите добросъвестно бе съобщено, че Джими е бил ранен по време на бойни действия на четиринадесети декември, като раняването бе описано с неразбираема медицинска терминология. В края на декември бил прехвърлен от полевата болница в болница в Хонолулу, оттам в друга болница в Сан Франциско, докато накрая се озовал в общо войсковата болница във Форт Мърсър. Пишеше още, че е бил почетно уволнен от армията на САЩ с пенсия за пълна инвалидност през март. Това беше всичко.

Карела се нуждаеше от повече информация.

Като въздъхна, отвори личния си телефонен бележник и го разгърна на страницата, където пишеше „Армия на САЩ“. Там откри номера на Форт Джеферсън, където бе звънял предния ден. Непосредствено под него бе даден номерът на Националната служба за личния състав, намираща се в Сент Луис. Погледна стенния часовник. Беше точно девет и двадесет, което означаваше, че в Сент Луис е едва осем и двадесет. Да живееш в една голяма страна понякога си има неудобства. Записа си номера на отделно листче, след това взе три формуляра за рапорт и два листа индиго и започна да описва разговорите си с Лойд Бакстър и Роксана Харди.

Както пишеше, замисли се какво би рекъл майор Лемар за разказа на Роксана. Майорът явно е бил твърдо уверен, че Джими му разправя самата истина, когато му описвал изнасилването, състояло се в мазето преди дванадесет години. Никакво изнасилване е нямало, нито за сто долара, нито за два цента. Имало е само две хлапета, взаимно харесали се, които са си правили хубаво, подпряни на един стълб. Карела обаче не можеше да разбере защо Джими бе излъгал. И защо майорът му беше повярвал. Един опитен армейски психиатър е трябвало да прозре лъжата. Нямаше съмнения, че именно Роксана бе разказала истината за случилото се в онзи ден. Но Джими беше този, който бе останал с кошмарите.

Карела бе искрено озадачен. В случилото се между Роксана и Джими нямаше нищо кошмарно, ако се изключи страхът от наказание. Може би Джими е бил измъчван от мисълта, че ще го разкрият. Да те прекарат през две редици биещи мъже не е било удоволствие още през Средновековието, а днешната улична версия на това наказание не беше нищо по-деликатно от оригинала. Джими сигурно е треперил от страх за това, което може да му се случи, ако разберат, че е оправял момичето на Лойд. Сигурно е виждал подобни екзекуции и е могъл да си представи себе си в положението на жертва. Да си представи как го бият по главата с оловни тръби, как го шибат с велосипедни вериги по гърба, как го ритат с подковани обувки, след като е паднал на земята.

От такива мисли човек наистина може да има кошмари. Сигурно както си е вървял по улиците е очаквал всеки момент тежката ръка на Лойд да се стовари върху рамото му: „Здраво, Джими, здраво, готин, чух, че си оправял жена ми.“ Джими сигурно отдавна бе наизустил предварително защитната си реч. „Нямаше такова нещо, бе, Лойд. Излъгали са те бе, човек. Нищо не съм й направил. Другите пичове налетяха, а аз се опитах да ги спра.“ Всъщност той бе казал истината на майор Лемар, бе го запознал със защитната си реч. Сигурно бе решил, че най-сетне са го уличили и е време да се защити с приказката за изнасилването. „Те това се случи, докторе. Това беше. Другите да си плащат за кефа. Аз само гледах да помогна. Гледах да ги спра.“

Може и да е било така, помисли си Карела, и отново погледна часовника. Вече можеше да звъни в Сент Луиз. Помисли си как ли изглежда Сент Луис. Никога не бе ходил там. Опита се да си представи каубои, които прекарват говеда през улиците на града. Напъна се да си представи бабаити, които се наливат с лош алкохол по кръчмите и после танцуват с момичета с мрежести и червени жартиери.

— Тук армейската служба за личния състав — изрече женски глас.

— Обажда се детектив Карела от 87-и полицейски участък в Изола. Получих едни сведения от капитан МакКормик от Форт Джеферсън…

— Да, господин Карела?

— …обаче не са ми достатъчни. Трябва ми още информация.

— Почакайте малко, господине. Ще ви свържа с господин О’Нил.

— Благодаря.

— Тук О’Нил — рече мъжки глас.

— Господин О’Нил, обажда се детектив Карела от 87-и участък в Изола. Получих пакет от капитан МакКормик от Форт Джеферсън, но ми трябва още информация.

— Каква информация.

— Разследвам убийството на човек на име Джеймс Харис. Преди десет години е служил в армията, в рота „Д“ на втори батальон…

— Чакай да си запиша. Рота „Д“, втори батальон…

— 27-и пехотен полк, втора бригада на 25-а пехотна дивизия. Липсва ми номерът на взвода. Знам само, че е бил в Огнева група „Алфа“ на второ отделение.

— Звание?

— Редник.

— Личен номер?

— Само за момент — Карела надникна в документацията. Откри номера и прочете бавно осемте цифри. Не искаше да допуска никаква грешка, тъй като знаеше, че О’Нил ще ги вкара в някакъв компютър.

— Уволнен или загинал?

— И двете — отвърна Карела.

— Как така?

— Бил е уволнен преди десет години и загина в четвъртък вечерта.

— Сега разбирам… Имах предвид друго: тук държим документация за уволнените и за загиналите в бойни действия. Ако ви трябват документите на пенсионирани свръхсрочнослужещи, ще трябва да се обърнете към военното министерство. Но този човек, казвате, е бил уволнен?

— Да.

— Почетно уволнение?

— Да. И с пенсия за пълна инвалидност.

— Значи е бил ранен?

— Да.

— Кога?

— На четиринадесети декември, точно преди десет години.

— Добре. Какво точно искате да узнаете?

— Имената на другите войници от огневата група.

— Към датата, която току-що ми казахте?

— Да.

— Може би е възможно — рече О’Нил. — Зависи кой е попълнил рапорта за битката.

— Обикновено кой попълва тези рапорти?

— КО. А понякога…

— Какво ще рече „КО“? Командир ли?

— Да. Командващият офицер. А може и да е заместник-командирът. Обикновено взводът се командва от младши лейтенант, който има за заместник старши подофицер, с чин Е-7. Ако и двамата не са присъствали, рапортът може да се попълни и от отдельонния командир, или даже от командира на огневата група, с чин Е-5. Нали ме разбирате?

— Не съвсем — отговори Карела. — По мое време най-малката единица беше отделението.

— Тя и сега си е най-малката, но е разделена на две огневи групи, „Алфа“ и „Браво“. Във всяка група имаш по пет души, като и двете групи се командват от един Е-6, или общо отделението прави единадесет души. Във всяка група има двама автоматчици, които са с чин Спец-4 или Е-3, по двама стрелци с винтовки с чин Е-3, по един гранатометчик, който обикновено е Е-4, и всичките ги ръководи един Е-5.

— Хич не ми става ясно какво означават всички тези номера: Спец-4, Е-3.

— Това за звания. Е-3 е редник. Спец-4 ще рече специалист четвърти клас или ефрейтор. Е-5 има три нашивки и така нататък.

— Ъхъ — рече Карела.

— Та искам да ви кажа, че в рапорта може би са изброени хората, които са били в огневата група на Харис.

— А това дали ще го има в личното му дело?

— Да.

— Е, личното му дело е пред мен, а в рапорта не са споменати никакви други имена.

— Кой е попълнил рапорта?

— Само за момент. Някакъв мъж на име лейтенант Джон Франсис Таталия.

— Това ще да е бил взводният му командир. Какво държите пред вас? Формуляр образец 201 ли?

— Да.

— И в него не са дадени имената на другите войници от огневата група, така ли?

— Не са дадени.

— А има ли в делото му това, което наричаме Специална заповед?

— Какво е това?

— Това е заповед, с която се зачислява даден войник в дадено конкретно отделение, и там понякога се дават имената на другите войници заедно със званията и военните номера.

— Не видях такъв документ.

— Тогава… Май ще трябва да проверя в документацията. Това може да отнеме известно време. Бихте ли ми дал служебния си телефон, ако обичате?

— Фредерик 7–8024.

— Това е в Изола, така ли?

— Да, а кодът ни е…

— Кода го имаме. Кажете отново името си, ако обичате.

— Детектив втора степен Стифън Луис Карела.

— И работите в местната полиция, ли?

— Да.

— Аз ще ви потърся — обеща О’Нил и затвори телефона.

Потърси го едва към единадесет сутринта. Карела се бе отбил до канцеларията за чаша кафе и тъкмо се връщаше към бюрото си, когато телефонът иззвъня.

— Тук Карела от 87-и участък.

— Обажда се Хари О’Нил от Сент Луис. Извинявам се за закъснението, обаче едва преди няколко минути успях да взема данните от компютъра. Пред мен е ростерът на ротата. Цял ферман е, и в него са дадени имената на хората по взводове, по звания и по азбучен ред. Джеймс Харис е от трети взвод. Хората там са си гледали добре документацията. Мога да ви продиктувам имената още сега.

— Чудесно. Продиктувайте ми ги, моля.

— Готов ли сте с молива и хартията?

— Готов съм.

— Руди Танер. Редник. Автоматчик. Т-А-Н-Е-Р.

— Записах го.

— Карлс Фирсън. Е-4. Гранатометчик.

— Как се пише „Карл“. Със „С“?

— Не, с „К“.

— Бихте ли повторили фамилното му име по букви, ако обичате?

— Ф-И-Р-С-Ъ-Н.

— Дайте следващия.

— Джеймс Харис и Ръсел Пул. Редници. „Ръсел“ се пише с двойно „с“ и двойно „л“. „Пул“ — с „е“ накрая.

— Записах.

— Командирът на групата е сержант на име Робърт Хоупуъл. Пише се както звучи.

— Готово.

— Искате ли имената на командира и заместник-командира на взвода?

— Стига да ги имате под ръка.

— Командирът е лейтенант Роджър Блейк. Убит по време на акция. Следващото име е трудно и ще ви го издиктувам по букви. Сержант Джон Таталия. Т-А-Т-А-Л-И-Я.

— Сигурен ли сте?

— За кое?

— За званието на Таталия. Не е ли той лейтенантът, подписал рапорта? Само за секунда. Ето го. Лейтенант Джон Франсис Таталия.

— На моя документ го имам записан като сержант.

— На кой документ?

— На утринната сводка на взвода.

— Има ли някаква дата на нея?

— Има. Трети декември.

— А рапортът е с дата петнадесети декември.

— Значи, един от двата документа е с невярно съдържание — каза О’Нил. — Освен ако междувременно Таталия не е бил повишен в звание.

— А това вероятно ли е?

— Възможно е.

— Може ли да получа адресите на тези хора?

— Чаках да ги поискате.

Последваха и адресите:

 

Джон Франсис Таталия Форт Ли

Питърсбърг, щат Виржиния.

 

Руди Танер

ул. „Маратън Драйв“ номер 1147 Лос Анджелиз, щат Калифорния

 

Карл Фирсън.

ул. „Бартън“ номер 324

Лос Анджелиз, щат Калифорния

 

Робърт Хоупуъл

ул. „Олеандър кресънт“ номер 163 Сарасота, щат Флорида.

 

Ръсел Пул, последният човек от списъка, бе единственият боец от група „Алфа“, който живееше в града. Или поне бе живял в него след уволнението си от армията. Квартал „Маджеста“ на булевард „Л“ номер 3167. Няколко телефонни разговора потвърдиха, че Робърт Хоупуъл и Ръсъел Пул и досега живеят на посочените адреси. В телефонния указател на Лос Анджелис не можаха да се открият номерата на Руди Танер и Карл Фирсън. Карела реши, че са се преместили на други адреси. Нямаше начин да ги открие, освен ако не си бяха имали неприятности със закона след уволнението от армията. Карела за всеки случай позвъни в полицейското управление на Лос Анджелиз с молба да проверят дали нямат полицейски досиета. Сержант-детективът с когото разговаря — в Лос Анджелиз полицейските звания напомняха армейските — обеща на Карела да му се обади до края на деня.

След това Карела се обади във Форт Ли, щата Виржиния, за да научи, че Джон Франсис Таталия, някогашен сержант, вероятно произведен младши лейтенант, сега вече е майор Таталия и от септември е преместен във Форт Кърби. Форт Кърби се намираше в съседния щат, на около осемдесет мили от града. Карела се обади веднага на майора и се договори да бъде приет от него още същия следобед. Майорът се сети за редник Джеймс Харис едва когато Карела му обясни, че това е боецът, който изгубил зрението си по време на битката.

Тъкмо когато Карела затваряше телефона, от вратата се подаде Котън Хоуз. Карела му даде знак с ръка и Котън се приближи. Червената му коса бе разрошена от вятъра, лицето му също бе почервеняло от студ и имаше сърдит и свиреп вид.

— Зает ли си? — попита Карела.

— Защо ме питаш?

— Защото ми трябва някой да се обади по телефона в Сарасота от мое име и да направи едно телефонно интервю. Трябва веднага да тръгна за Форт Кърби.

— Къде се намираше Сарасота? В нашия щат ли?

— Не, във Флорида.

— Във Флорида ли? Че защо не ми дадеш по-добре един самолетен билет дотам? — ухили се Котън.

— Защото искам след това да преслушаш и един човек в Маджеста. Какво ще кажеш?

— А какво ще правя с трите квартирни кражби, които са ми на главата?

— Това е убийство, Котън.

— Че и аз се занимавам с убийства. Ако се разровя в бюрото си, сигурно ще открия поне едно убийство.

— Ще ми помогнеш ли?

— Ще ти помогна — рече Котън и въздъхна.