Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Софи Харис не искаше кучето.

— Не мога да се грижа за него. Криси е цял ден на училище, а аз съм на работа. Не можем да държим такова голямо куче в такъв малък апартамент. Кой ще се грижи за него?

— Помислих си, че може би ще го искате — поясни Карела.

— За какво ще го искам? Никакво куче няма да ми върне моя Джими. Приберете си го, когато си тръгвате.

— Добре — каза Карела и погледна кучето. Никой май не го искаше. Кучето го погледна тъжно. Карела му бе свалил каишката, но то продължаваше да носи на врата си дебел кожен нашийник, по който бяха накачени какви ли не железа. Ако решеше да запази кучето за себе си, щеше да му се наложи да разгледа всички тези жетони, за да разбере срещу какво е било ваксинирано. Не искаше куче. Въобще не обичаше кучетата. Теди щеше да получи удар, ако го докараше вкъщи. — Сигурна ли сте, че не искате кучето? — попита отново.

— Сигурна съм — отговори Софи. Вчера бяха погребали сина й и не искаше никакво проклето куче да й напомня, че си е отишъл завинаги. Бяха го погребали редом до любимата й снаха, и двамата вече ги нямаше. Едва се сдържаше да не се разплаче отново, тук, в присъствието на полицая. Реши, че е време да се научи да контролира внезапните изблици на плач, които я обземаха.

— Добре — каза Карела. — Аз ще имам грижата да видя какво ще правим с него. — Отново погледна кучето и погледите им се срещнаха. — Госпожо Харис, това не е единствената причина да ви посетя. Нали си спомняте, че ми разказахте как Джими се е свързал с един стар приятел от армията?

— Да.

— За да му помогне за нещо, което вие допускахте, че може да е противозаконно?

— Да.

— И ми казахте, че не си спомняте името на човека.

— Точно така.

— А ако сега ви спомена някои имена, дали ще се сетите?

— Може би…

— Какво ще кажете за Ръсел Пул? Джими да му се е обаждал или да му е изпращал писма?

— Нищо не ми говори това име.

— А името Руди Танер?

— Не.

— Джон Таталия?

— Наистина не си спомням. Трудно помня имена.

— Робърт Хоупуъл?

— Съжалявам, но…

— Карл Фирсън?

— Нищо не ми говорят тези имена.

Карела се замисли. Допусна, че за някои хора Танер може да звучи като Таталия и че имената на Ръсел Пул и Робърт Хоупуъл може да се объркат в нечия памет. Името на Фирсън обаче нямаше как да се обърка с друго. А колкото до Кортес…

— Кортес? Дани Кортес?

— Не си спомням — каза Софи. — Съжалявам.

— Вашият син писмо ли изпрати до този човек или му се обади по телефона.

— Изпрати му писмо.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

— Вие видяхте ли това писмо?

— Не.

— А знаете ли какво е било съдържанието му?

— Не. Джими не ми каза какво е писал. Каза ми само, че този човек ще помогне на него и на Изабел да забогатеят.

— Спомена ли за колко пари става дума?

— Не.

— Госпожо Харис, каква беше представата на Джими за богатство?

— Не знам.

— А каква е вашата представа за богатство?

— Щях да съм най-богатата жена на света, ако моят Джими и жена му бяха живи — отвърна Софи и започна да плаче.

Кучето не издаде звук по време на обратния път. Стоеше си на задната седалка, гледаше през прозореца и наблюдаваше движението. Карела се замисли дали да не го закара в някой кучкарник. Спомни си разказа на Малони как ги слагали в контейнери, откъдето изтегляли въздуха. Според Малони, това било нещо като приспиване, но Карела се съмняваше. Не му се вярваше задъхването от недостига на въздух да наподобява сън. Карела не обичаше кучетата и нямаше причини за някакво по-специално отношение към това куче, но реши, че няма да го отведе в кучкарника.

Паркира колата си на „Дачмън роуд“, близо до старата сграда на застрахователното дружество „Харисън“. Каза „всичко е наред“ на кучето, което го гледаше въпросително, докато той заключваше колата, и тръгна по улицата. В тази част на града улиците бяха задръстени от автомобили и пешеходци. На кръстовището един катаджия водеше приятелски разговор с тъмнокосо момиче с минипола, яке от изкуствена кожа и черни кожени ботуши. Момичето имаше вид на проститутка. Катаджията водеше разговор с момичето, което може би беше проститутка, усмихваше се и пъчеше гърди, докато шофьорите натискаха клаксоните и ругаеха, а колите се струпваха на кръстовището. Карела едва успя да избегне едно такси, опитващо се да се измъкне от задръстването.

— Какво бе, да не ти е писнало да живееш? — извика подире му шофьорът.

Откри, че „Престиж новелти“ се пада от другата страна на улицата, на четири сгради разстояние от ъгъла. Пред входа някой бе излял вода, която бе успяла да замръзне. Карела автоматично огледа фасадата на зданието, но не откри хора, миещи прозорци. Зачуди се откъде ли е дошла водата. Този град постоянно ти поднася изненади. Заобиколи леда и влезе през въртящата се врата. От една от табелите научи, че „Престиж новелти“ се намира в стая 501. Взе асансьора и на петия етаж видя отново фирмата, написана вече с разкошни позлатени букви. Досега се бе оправил. С това блестящо прилагане на дедуктивния метод — откриване на фирма по надписа на табелата — нямаше причини до един месец да не бъде завишен в звание „детектив първа степен“. Отвори вратата. И това действие говореше за висока интелигентност и добри моторни рефлекси — хващаш успешно ръчката с дясната ръка, завърташ я и буташ. Озова се в една по-скоро малка, отколкото голяма приемна, боядисана с различни оттенъци на зеления цвят. На стената срещу вратата имаше плъзгащи се стъклени панели, зад които се виждаше тъмнокоса жена на възраст към четиридесетте. Реши, че това ще да е Джени д’Амато, с която бе разговарял в петък вечерта. При приближаването му един от панелите се отвори.

— Кажете, моля.

— Аз съм детектив Карела. Ако обичате, бих искал да говоря с господин Престън.

— Ах!

— Вие ли сте госпожица д’Амато?

— Да.

— Господин Престън тук ли е?

— Сега ще проверя — отвърна тя, затвори панела, вдигна телефонната слушалка и натисна едно копче върху корпуса на телефона. Въпреки че панелът бе затворен, той чуваше гласа й. — Господин Престън? Дошъл е един детектив на име Карела. Да, господине. — Тя затвори телефона и отново отвори панела. — Сега ще ви отворя — и посочи на Карела една врата от дясната й страна. Карела отиде до вратата, хвана дръжката и изчака бръмченето на електрическата брава. Бравата избръмча. Карела отвори вратата и влезе в канцелария с бюра и шкафове. На едно от бюрата седеше жена с конско лице и работеше съсредоточено с някаква картотека. Карела реши, че това е госпожица Хулихън. Тя не вдигна очи от бюрото.

— Ей тази врата е — каза Джени. — Просто влезте.

— Благодаря ви — рече Карела и почука на вратата.

— Влезте — чу се гласът на Престън.

Беше седнал зад грамадно дървено бюро. Зад гърба му имаше библиотека с книги в кожена подвързия, които изглеждаха стари и прашни. Облечен бе в тъмен раиран костюм, бяла риза и вратовръзка с мек цвят. Преди това Карела го бе виждал само по халат. Сега Престън имаше много по-елегантен вид и наподобяваше изтъкнат адвокат от „Големите надежди“. За това помагаше и ореолът от бяла коса около масивната му глава. В сините му очи, скрити под рунтави бели вежди, лъщеше очакване. Стана, ръкува се с Карела и веднага зададе въпрос.

— Има ли нещо ново?

— Нищо ново. Бих искал да ви задам още няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко. А тази, другата жена, дето я убиха…

— Вече знаете за това? — веднага попита Карела.

— Писаха във вестниците. Нейната смърт свързана ли е с тази на Изабел?

— Все още не знаем.

— Защото ако е свързана… то тогава вие си имате работа с луд, нали е така?

— Възможно е — каза Карела. — Господин Престън, излизам от предположението, че връзките между вас и Изабел са били от такова естество, че сте споделяли свободно много неща. Така ли е?

— Да.

— А говорили ли сте за вашите съпрузи?

— Да, разговаряли сме.

— Господин Престън, имаме доста основания да предполагаме, че Джими Харис е изпратил писмо на някой свой приятел от армията, в което му е предлагал да участва в някое съвместно делово начинание, може би и от противозаконно естество. Изабел споменавала ли ви е нещо във връзка с това?

— Не ми е говорила.

— Не е ли споменавала, че Джими поддържа контакти със свой стар приятел от армията?

— Не.

— Не ви ли е казвала, че през август Джими е отишъл на другарска среща с приятелите си от армията?

— Това — да. Всъщност…

— Да, господин Престън?

— Тогава… няколко дена бяхме заедно.

— Вие и Изабел сте били заедно няколко дена. Това ли искате да кажете?

— Да.

— Докато Джими е бил на другарската среща?

— Да.

— Тя по-късно споменавала ли е пред вас нещо във връзка със срещата?

— Не.

— Джими разказвал ли й е за някакъв свой план да забогатее?

— Никога не ми е говорила за такъв план.

— Господин Престън, когато претърсихме апартамента на семейство Харис не открихме никакъв дневник или бележник на Изабел.

— Тя беше сляпа…

— Да, но слепите хора могат да пишат на Брайлова азбука и съм сигурен, че има поне някои слепи, които си водят дневници. Изабел да ви е споменавала да води дневник?

— Не.

— Тя къде работеше, господин Престън?

— Къде точно е работила, това ли питате?

— Да.

— В спедицията.

— Къде се намира?

— Защо искате да знаете?

— Защото е възможно да си е водила дневник тук, на работното място, където съпругът й да не може да го открие.

— Не, не мисля, че е водила дневник.

— Но не сте сигурен.

— Не мога да знам, разбира се… но тя никога не ми е говорила за дневник. Сигурен съм, че щеше да сподели такова нещо с мен.

— Господин Престън, може ли да видя бюрото й?

— Не виждам… не виждам какво…

— Какъв е проблемът, господин Престън?

— Проблем няма. Просто ще си загубите времето.

— Е, нали аз разполагам със своето време, господин Престън?

— Да, но…

— Какво има, господин Престън?

— Нищо.

— Бихте ли ме завели до спедицията, ако обичате? Престън въздъхна и стана от бюрото си. — Оттук — каза, и излезе от кабинета си. Карела го последва.

Вратата на спедицията бе до бюрото, на което госпожица Хулихън продължаваше да работи с картотеката. Този път тя погледна двамата мъже. На Карела се стори, че погледът й е насмешлив. Престън отвори вратата на спедицията с движенията на човек, който отваря огнеупорна каса с пари. На пода до бюрото имаше купчинки с брошури. Момичето поставяше брошурите в пликове. Правеше това механично: присягаше се, взимаше брошурата, поставяше я в плик, навлажняваше лепилото на плика и го запечатваше.

— Бет, би ли ни оставила за малко сами, ако обичаш — помоли Престън, и момичето веднага стана и излезе от стаята. Престън затвори вратата. Механично, защото не беше дошъл тук да разглежда рекламни материали за пепелници, солници и подобни сувенири, Карела взе една от брошурите.

На корицата бяха нарисувани контурите на целуващи се мъж и жена. Над главата на жената бе написано с изящен дребен шрифт „Брачно помагало за любещи се хора“. Под словосъчетанието „любещи се хора“ бяха изписани названието и адресът на фирмата на Престън. В долния ляв ъгъл на корицата Карела прочете, написано със съвсем дребен шрифт, следното: РЕКЛАМЕН МАТЕРИАЛ ОТ СЕКСУАЛЕН ХАРАКТЕР — САМО ЗА ПЪЛНОЛЕТНИ._ Предупреждение: настоящият каталог съдържа рекламни текстове и илюстрации, които биха могли да бъдат окачествени като такива със сексуална насоченост от новия пощенски закон. Този закон предвижда рекламни материали с такава насоченост да не се разпространяват сред непълнолетни или сред хора, които не желаят да получават подобна информация. В съответствие с това, ако сте на по-малко от 21 години, или ако не желаете да се запознавате с рекламни материали със сексуална насоченост, НЕ РАЗГРЪЩАЙТЕ ТОЗИ КАТАЛОГ. Молим ви да имате добрината да ни съобщите да премахнем вашето име от нашия пощенски списък. Ние ще направим това и ще вземем мерки никога повече да не получавате от нас рекламни материали от сексуален характер._

— Съвсем ясно сте го написали — каза Карела.

— В пълно съответствие със закона е — отвърна Престън. Стоките, рекламирани в брошурата, бяха много и разнообразни.

Имаше вибратор на батерии с дръжка от слонова кост или орех — по избор. Имаше друго помагало, изработено от стара китайска рецепта, но с дистанционно управление. Имаше цяла серия любовни мехлеми, описани като тоници, влагалищни дразнители, подсладители на пениса и прочие, както и еротични химикали с по-екзотични названия: „Прах за френска любов“, „Капсули за ерекция“, „Змийска отрова“ и „Любов в джунглите“. Имаше и кукла в човешки ръст, с „гърди и влагалище“, като във вариант блондинка без бельо се продаваше за 32,50 долара, а във вариант блондинка с бельо — за 37,50 долара. Брюнетките излизаха малко по-евтино, а червенокоси отсъстваха. Имаше и вибриращ пенис — „в помощ на брака“ — и още един, два пъти по-голям. Имаше и някаква вещ, наречена „портативна приятелка“, с гарантирана дълготрайност и окосмена, наподобяваща влагалище. Заедно с луксозната опаковка струваше само 17,25 долара. Имаше и вещ с названието „Самозасмукващо влагалище“, рекламирана като „брачно пособие за мъже“ и с гаранция, че може да се задейства от гнездото на запалката на лека кола.

Рекламите се точеха страница след страница, на които се виждаха протезни удължители, най-различни електроуреди, карти за игра, изобразяващи полови актове между мъже и жени и жени и жени, осемпистови аудиокасети с „истински секс“, гумена изтривалка за баня, състояща се от безброй женски гърди, ръчен часовник, на чийто циферблат вместо цифри имаше хора в различни пози, специализиран речник с богати цветни илюстрации, и — последно по важност, но не и по значение — червило във формата на мъжки полов орган, описано като „изящен подарък за всяка изискана дама“.

Карела остави брошурата.

— Значи, Изабел е получавала от вас заплата, за да разпространява точно такива неща?

— Щом не можеше да ги вижда, с нищо не можеше да се накърнят чувствата й — отвърна Престън.

Карела изведнъж усети, че може цяла вечност да разчиства пътя си в джунглите на този град и пак да не стигне до място, огряно от слънцето. Стрелна Престън с поглед и започна да се рови в чекмеджето на Изабел. Не откри никакъв дневник, не откри никакъв бележник, не откри нищичко, дявол да го вземе. След като излезе от стаята, се отби в мъжката тоалетна и си изми ръцете.

* * *

Беше настъпило време за обяснения. Дванадесет часа и десет минути по обед във вторник, преди Деня на благодарността. Седяха в кабинета на лейтенант Бърнс, пиеха кафе, направено в канцеларията, и ядяха сандвичи, поръчани от Хоуз половин час преди това. Бяха четирима души — Карела, Майер, Хоуз и лейтенантът.

Бърнс беше набит човек, облечен с дрехи, които изглеждаше да го стягат. Косата му имаше цвета на градския сняг, т.е. сив, а очите му се синееха. Мъжете от 87-и участък се обръщаха към него с „Пит“ или „шефе“. Той бе шефът тук, той бе човекът, който командваше шестнадесетте детективи от участъка. Теоретично те бяха подчинени на началника на участъка, капитан Джон Маршал Фрик, който обаче бе дал на Бърнс пълна свобода да се занимава с детективите.

Бързо се бе запознал с рапортите на Карела, Майер и Хоуз и сега искаше да разбере какво по дяволите става. От многото престъпления, които се вършеха в този град, четири го дразнеха най-много. На първо място идваше убийството. На второ, макар и да се случваше сравнително рядко, умишленият палеж. След това идваше изнасилването. Накрая — продажбата на наркотици. Според Бърнс прерязването на гърлата на слепи хора можеше да се приравни към удушаване на младенци в люлките им. Никак не бе доволен от направеното от детективите по този случай. Още по-точно, бе съвсем недоволен. Детективите усещаха това, отчитаха и непредсказуемостта на неговите реакции и заради това стъпваха тихо, като крадци в чужд апартамент.

— Та кажи сега, защо си губиш времето с тия военни?

— Ами Пит — започна Карела, — човекът е имал кошмари…

— И аз имам кошмари. И какво от това?

— И се е свързал със стар приятел от армията, с който е кроил нещо.

— Така е според майка му — отвърна Бърнс.

— Има вид на надежден свидетел.

— На какво е свидетел? Нали не е виждала това писмо, което той уж е изпратил?

Той обаче й е казал, че е изпратил такова писмо.

— Казал й е, че изпратил писмо до свой армейски приятел?

— Казал й. Даже й споменал и името на човека.

— Обаче тя не може да си го спомни.

— Точно така.

— Е, тогава каква е файдата от нея? — попита Бърнс, взе чашата си, отпи от нея и веднага я постави на бюрото. Проклетото кафе бе студено. — Могъл е да изпрати писмо до всеки от група „Алфа“. Нали ми каза, че имал адресите на всичките?

— Точно тъй. Взел ги е по време на другарската среща.

— Добре де, каква връзка може да има това писмо с неговото убийство? Пак ще те питам — защо си губиш времето с военните?

— Ами заради кошмарите — отвърна Карела и сви рамене.

— Той мисли — намеси се Майер, — че…

— Той ням ли е? — сряза го Бърнс.

— Какво?

— Детектив Карела ням ли е?

— Не, господине, обаче…

— Обаче нека той самият да ми каже какво мисли.

— Не знам какво да мисля — рече Карела. — Обаче ме смущава фактът, че Джими Харис си спомня за едно изнасилване, каквото всъщност не е имало.

— Ако вярваш на момичето.

— Вярвам на това момиче — каза Карела.

— И аз — добави Майер.

— Какво общо може да има това с убийствата? — настоя Бърнс. — Човекът е бил заклан, и жена му е била заклана, и още една жена е била заклана.

— Не мисля, че има връзка между всичките убийства — каза Карела. — Според мен има връзка между първите две, но не мога да видя връзка…

— Искаш да кажеш, че ей така, наслуки, си е подбрал друга жертва, това ли искаш да кажеш?

— Не съвсем наслуки. Е, могъл е да си избере всекиго, в този смисъл е било наслуки. Жертвата обаче е трябвало да бъде сляпа. В този смисъл изборът на друг слепец е бил умишлен.

Хоуз дотогава бе мълчал. Сега проговори, съвсем тихичко, защото бе в периферията на този случай и не му се искаше да предизвиква трусове в момента, когато лейтенантът сам ги предизвикваше. — Пит, може би става дума за димна завеса.

— Никой не е толкова тъп — отвърна Бърнс.

— За да утрепеш някого, не ти трябва много акъл — рече Майер.

— Не ти трябва, обаче трябва да си тъп, за да си прикриваш следите с нови убийства.

— Хайде да видим още веднъж с какво разполагаме — предложи Карела.

— Добре, казвай.

— Джими е изпратил писмо до стар приятел от армията във връзка с някакъв план за бързо забогатяване.

— Продължавай.

— Майка му мисли, че Джими може да е кроил нещо противозаконно.

— Какво например?

— Става дума само за нейни предположения, но тя е допускала, че той се е нуждаел от човек, боравещ с огнестрелно оръжие. Да вземем и факта, че е изпратил писмото след срещата в август.

— Защо след срещата?

— Защото преди срещата не е знаел адресите.

— Ами тогава защо просто не е разговарял с човека?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че по време на самата среща е могъл да каже на приятеля си: „Слушай, решил съм да обера един бар. Ще се включиш ли?“

— Може идеята да му е дошла след срещата — допусна Майер.

— Изпратил е писмото някъде през септември — добави Хоуз.

— И да предположим, че човекът се е съгласил. Писал е на Джими, или му се е обадил по телефона и му е казал „Окей, пиши ме и мене, хайде да оберем една банка.“

— Добре, да допуснем това — каза Бърнс.

— Добре, тогава обират банката, или бара, или бензиностанцията…

— Карай.

— И Джими прибира плячката в апартамента си.

— В саксията на перваза — допълни Майер.

— И не казва на партньора си къде я е скрил — добави Хоуз.

— И тогава партньорът започва да дебне Джими, проследява го в четвъртък вечер и се опитва да го накара да проговори, обаче Джими не ще.

И тогава партньорът му прерязва гърлото и отива в апартамента, защото мисли, че парите са там.

— Обръща апартамента наопаки.

— Открива парите.

— Убива Изабел.

— А на следващата вечер убива Хестър Мейтиесън.

— За да мислят хората, че из града върлува някой луд, който избива слепците.

— Как ти се вижда тази версия, Пит? — попита Карела.

— Мирише ми. Хич не ме убеждава — отговори Бърнс.

Полицейският психолог се наричаше Манфред Лайдър. Първоначално задачата му бе да помага на полицаите, чиито проблеми не можеха да се решат с помощта на брачните помагала, продавани от „Престиж новелти“ по пощата. От време на време обаче при него се отбиваше някой полицай, за да го консултира за поведението на престъпниците. Той и по-рано бе разговарял с детективи като Карела. Намираше човека за искрен, но ограничен. Даже и най-съобразителните ченгета, занимаващи се с оперативна работа, имаха съвсем периферни познания за сложността на психиатричната техника. Този пък сега искаше да му се тълкуват сънища. Откъде да започне? От елементарното излагане на Фройд?

— Какво точно искаш да знаеш? — попита го.

Седяха в кабинета на Лайдър на четиридесетия етаж на сградата на Централното полицейско управление. От прозореца се виждаха двете реки, които опасваха града. Денят беше ясен и се виждаше дори съседният щат.

— Разследвам едно убийство и знам, че убитият е страдал от кошмари.

— Х-м — задоволи се да реагира Лайдър. Беше човек към шестдесетте, със сива брада, с която смяташе, че прилича на психиатър. В този град, за да станеш психиатър, трябваше да преминеш през четири години колеж, четири години медицинско висше учебно заведение, една година работа като ординатор и три години като редовен лекар. След това ти трябваха още две години клинична практика и едва тогава те допускаха на писмен и устен изпит, след който, при успешно полагане, ти се даваше разрешение да практикуваш като психиатър. Затова и психиатрите взимаха поне по петдесет долара на час за услугите си.

Лайдър беше просто психолог.

По времето, когато бе започнал да практикува, даже и един автомонтьор можеше да окачи на работилницата си табела, че предлага и услугите си като „психолог“, без да трябва да доказва какво разбира под това. Времената обаче се бяха изменили и сега за всичко се издаваха разрешителни. Много психолози, сред тях и Лайдър, все още обаче изпитваха комплекс за малоценност в присъствието на психиатър, или, не дай боже, в присъствието на тази елитна и августейша личност — психоаналитика. На приеми или срещи с такива учени хора Лайдър често говореше на професионални теми, за да стане ясно, че си разбира от занаята. Забавното в случая беше, че той наистина си разбираше от занаята. Щеше да бъде добре Лайдър да отиде на психиатър. Един психиатър сигурно щеше да му помогне да се освободи от комплекса си за малоценност. Вместо да направи това, той прекарваше по осем часа на ден в кабинета си в полицейското управление и разговаряше с прости полицаи, сред които се чувстваше по-висше същество.

— За какви кошмари става дума?

— Кошмарът е все един и същ — рече Карела.

— Аха, говориш за цикличен кошмар.

— Да — съгласи се Карела. В присъствието на Лайдър започна да изпитва нещо като чувство за малоценност. Знаеше, че трябваше да използва думата „цикличен“, но някак си я бе пропуснал. Лайдър носеше бифокални стъкла, зад които очите му изглеждаха много голем. На брадата му бе останала една троха, навярно скоро бе обядвал.

— Можеш ли да ми разкажеш съдържанието на този цикличен сън?

— Мога — отвърна Карела и започна да разказва. „Навечерието на Коледа е. Майката и бащата на Джими украсяват коледна елха. Джими и четири други момчета са седнали на пода в хола и наблюдават. Бащата на Джими казва на момчетата, че трябва да му помогнат да украси елхата. Те отказват. Майката на Джими казва, че няма защо да помагат, щом се чувстват уморени. Коледните украшения започват да падат от елхата, чупят се върху пода със силни звуци, които стресват бащата на Джими. Не успява да запази равновесие, пада на пода върху счупените украшения, порязва се така лошо, че кръвта му изтича и умира. Мокетът е зелен и червената кръв се просмуква в него. Майката на Джими плаче. Повдига полата си и под нея се вижда пенис.“

— Х-м — проточи Лейдър.

— Това е сънят — рече Карела.

— Х-м — повтори Лейдър.

— Сънят е бил анализиран от някой си майор Ралф Лемар…

— Военен лекар?

— Да, психиатър.

— Психиатър, х-м — уточни Лайдър.

— И той изглежда е останал с впечатлението, че кошмарът е свързан с едно групово изнасилване, състояло се преди няколко години.

— Няколко години преди какво?

— Преди времето, в което се е заел с лечението на пациента.

— Кога се е заел с това лечение?

— Преди десет години.

— Преди десет години, х-м. А изнасилването колко години преди това е станало?

— Е, точно в това е проблемът. Изнасилване не е имало. Разговаряхме с момичето, което уж е било изнасилено, и то отрече да е имало такова нещо.

— Може би ви е излъгало. Много изнасилени жени…

— Не, тази говореше истината.

— Откъде знаеш?

— Защото тя ни разказа какво се е случило. Било е полово преживяване, не изнасилване.

— И какво се е случило?

Карела му разказа всичко, случило се между Роксана и Джими в мазето в един дъждовен ден. За половия акт до стълба. За гръмотевиците и мълниите. За страха от разкриване и наказание.

— Искам да разбера дали е възможно — започна Карела, — дали е възможно това любене в мазето да се е отпечатало по някакъв различен начин върху паметта на Джими. Дали е възможно да е започнал да го възприема като някакво групово изнасилване и от това да има кошмари. Това искам да разбера.

— Казваш, че е имало страх от наказание?

— Да. Ако това беше станало известно на шефа на бандата, и двамата са щели да бъдат наказани.

— Х-м.

— Та какво мислиш?

— Как да ти кажа, без съмнение в съня има много сексуална символика. Дървото — в случая елхата — е символ за мъжки полов орган. И всяко нарезно оръжие въобще е символ за пенис. Счупените коледни украшения, на които обикновено казваме коледни топки, също биха могли да се възприемат като символ на мъжки полови органи. А порязването, за което ми разказваш, може да се изтълкува като проникване в тялото, като своеобразно съвкупление.

— Значи сънят би могъл да…

— А споменът, който сам по себе си е своеобразен сън, тъй като ти ми казваш, че изнасилване всъщност не е имало, би могъл да се обясни като синтез на материала на съня при използването на различни сексуални символи, олицетворяващи в крайна сметка същото. За символи на половия акт Фройд е използвал такива ритмични действия, като танците, ездата и катеренето. Ти ми каза, че във фалшивия спомен шефът на бандата първо танцува с приятелката си, така ли е?

— Да.

— И казваш, че после изхвърлят момичето в един буренясал двор?

— Да.

— Е, в сънищата на лица от двата пола окосмяването на половите органи се символизира от гори и храсталаци, а според мен можем да приравним към тях и бурените. Ако си спомням добре, в съня бурените се превръщат в зелен мокет, а бащата умира от загуба на кръв, която се излива върху мокета, така ли е?

— Да.

— Нека да се върнем пак на счупените украшения на коледната елха. Една ваза или саксия или какъвто и да е подобен сън — а коледните украшения им приличат — е символ на женски полов орган, така че счупването на украшенията може да се изтълкува като загуба на девственост, също и кървенето, което обикновено се асоциира пак с това. Момичето било ли е девствено?

— Не знам, не ми се вярва.

— Х-м — Лейдър си свали очилата и започна да бърше стъклата. Оказа се, че очите му са бледосини и че изведнъж придоби вида на много, много стар човек. Отново си сложи очилата и уголемените му очи отново скочиха в стаята. — И не трябва да забравяме и насилието. В сънищата насилието често се проявява като полов акт.

— А аз все си мислех, че сънищата целят да прикрият нещо — каза Карела. — Да го замаскират.

— Ако става дума да скрият нещо от цензора на съзнанието, така е — каза Лейдър. — Ако ще възприемаме нещата строго според Фройд, трябва да вярваме, цитирам, че това, което в действителност предизвиква сънищата са екстравагантни полови желания, които обуславят необходимостта от цензура и изкривяване на мечтите, край на цитата.

— Х-м — този път беше Карела.

— Х-м — последва го Лайдър. — Разбира се, аз ти цитирах ранния Фройд, а оттогава в областта на тълкуването на сънищата е постигнато много. В този случай, тъй като пациентът е имал циклични кошмари, бих допуснал, че той се е опитвал да постави под контрол първоначалната травма, един вид да не позволява тя да му причинява повече болки, като я проследява отново и отново. По мое мнение, това ще да е била най-вероятната цел на този повтарящ се сън.

— Коя травма?

— Не знам каква травма. Ти познаваш случая, ти ми кажи.

— Изгубил е зрението си. Предполагам, че това…

— Напълно е възможно това да е причината.

— Обаче… не, виж какво. Когато Джими е разказвал на Лемар за изнасилването, казал му е, че Бог е наказал него вместо другите. Казал е на Лемар, че изнасилването е причина за неговото ослепяване.

— Точно така, но загубата на зрението не е могла да бъде тази травма, защото той после е обвинил за слепотата си това, което се е случило.

— И какво се е случило?

— Не знам.

— Кога е бил ранен?

— На четиринадесети декември.

— Преди това участвал ли е в бойни действия?

— Да, още от началото на месеца…

„И цял месец ли водихте бой с другата банда?“

„Голям бой беше, докторе.“

„И след това си почивахте?“

„Да, и Лойд ни каза да се махаме.“

— Какво има? — попита Лайдър.

— Възможно ли е…

— Кое?

— Не знам — каза Карела. — Позволи ми… позволи ми да се опитам да свържа нещата. Съгласен ли си?

— Няма закъде да бързаме.

Устата на Карела внезапно пресъхна. Навлажни устните си с език, кимна и се опита да си спомни всичко, което беше прочел в доклада на Лемар в болницата, докато се опитваше да потиска половото си желание към Джанет. Опита се да си спомни доклада в подробности. Опита се да си спомни и всичко това, което Дани Кортес вчера му бе казал по телефона.

„Цял месец бе имало големи боеве. А «Алфа» беше долу, в подножието на хълма, където лейтенантът беше организирал команден пункт до една бамбукова горичка… Група «Браво» се катереше нагоре по хълма, където се беше окопал врагът. А лейтенантът слезе долу да види къде на майната си е група «Алфа»… И тогава започна обстрелът с миномети. Ония копелета бяха настроили мерниците за бамбуковата горичка и започнаха да таковат мамата на всичко, което беше там.“

Това бе разказът на Дани Кортес за деня трети декември преди десет години, когато лейтенант Роджър Блейк е бил убит при минометен обстрел.

„Страшна работа. «Алфа» се прикриваше по време на обстрела и затова не можа да стигне до лейтенанта навреме… При тая война трябваше да си прибираш убитите и ранените, защото ако не ги прибереш, ония ги прибираха и ги нарязваха на парчета, за врага ми е думата. Нали разбирате? От «Алфа» после ни казаха, че заради обстрела не са могли да го спасят. Могли са само да гледат как ония го завличат в джунглата. После го намериха в една яма нарязан на парчета. Ония копелета така правеха: нарежат тялото на парчета и го хвърлят в някоя яма… Нарязваха ги с щикове.“

Това бе все още Дани Кортес, поясняващ обстойно как се води война в джунглите. А сега идваше редът на Джими Харис и на разказа му за едно несъстояло се изнасилване.

„Лойд ни каза да се махаме… да отиваме горе… Момчетата казаха на Лойд да върви на майната си. След това всичките го награбиха и го откъснаха от Роксана. А барабаните биеха до спукване.“

/Чухме само шума — беше казал Кортес. Вие наблюдавали ли сте минометна атака? Вдига се голям шум и се чува отдалеч./

„След това го вързаха на стълба в средата на мазето… Те го връзват, а аз им казвам, недейте бе, това е председателят, да не си докараме някоя беля… Ама те хич не ми обърнаха внимание. Вързаха го за дървото, а Роксана взе да плаче, плаче бе, човек… За стълба ми е думата. А Роксана заплака. И нея я награбиха. И я чукаха, всичките й се изредиха… После я изнесоха навън… Кървеше, защото я бяха разкървавили, когато я оправяха.“

/Могли са само да гледат как ония го завличат в джунглата, бе казал Дани Кортес. После го намерили в една яма нарязан на парчета. Ония копелета така правеха: нарежат тялото на парчета и го хвърлят в някоя яма… Нарязваха ги с щикове./

— Какво става, Карела? — попита Лайдър. — Пак ли се сети за нещо?

* * *

Кучето се намираше в малка канцелария на партера на полицейския гараж, където един униформен полицай бе обещал да го пази, докато Карела си свърши работата. Полицаят поиска да разбере какво му има на това куче. Опитвам се да го храня, а то не ще да яде. Карела обясни, че е куче-водач. Какво от това, попита полицаят.

— Обучено е да приема храна само от стопанина си.

— А къде е стопанинът?

— Убит е.

— Тогава това псе ще пукне от глад — каза философски полицаят и се върна към списанието си, изразявайки по този начин пълното си пренебрежение към широкия и сложен свят на кучешките проблеми.

Карела хвана кучето за нашийника и го поведе към колата си. Не му трябваше куче, още повече куче, което не иска да яде. Започна да си представя как кучето ще става все по-слабо и все по-слабо и накрая ще се превърне в сянка на самото себе си. Замисли се дали то наистина е било ваксинирано против всичко, против което се полага да е ваксинирано. Не ту трябваше куче, още повече куче, което не иска да яде. Най-малко му трябваше обаче куче, което не иска да яде и е бясно. Реши да направи оглед на железарията, закачена на нашийника му.

На един бронзов жетон бе написано „Разрешително за куче“ и следваха името на града, годината и шестцифров номер. На стоманен жетон бяха отпечатани името и адресът на някой си доктор Джеймс Копел, вероятно ветеринар, и думите „Аз съм ваксинирано против бяс“. Следваха годината и четирицифров номер. На трети стоманен жетон имаше щемпел „Школа за кучета-водачи“ заедно с адреса на улица „Пери“. На още един жетон бе написано „Аз принадлежа на Джеймс Р. Харис“. Следваха адресът на Харис и един телефонен номер.

Имаше и един ключ от неръждаема стомана.

Карела така и не разбра за какво му трябва на едно куче да има ключ на врата си, докато не видя думата „Мослър“, гравирана върху ключа точно под отвора, през който бе закрепен на нашийника. На самия отвор имаше спечена кир, или по-скоро пръст. Ключът бе от тези, с които се отваряха банкови сейфове и Карела бе готов да се басира срещу годишната си заплата, че този ключ преди време е бил заровен в саксията, стояща на перваза в апартамента на Харис. Знаеше и името на банката на Харис, защото го бяха видели с Мейер още при първия си оглед на апартамента — клонът на Първа федерална банка, разположен на булевард „Йейтс“. Знаеше, че за да отвори въпросния сейф, ще му трябва съдебна заповед. Нямаше нищо лошо в това, че се бе оказал в сградата на градското полицейско управление — в радиус от пет преки около него имаше градски, щатски и федерални съдилища. Прибра ключа и поведе кучето обратно към униформения полицай.

— Какво, пак ли? — извика полицаят.